Диря в морето” 2020 — Проза: БАЩА ЗА ТРИ ДНИ

Петен­це­то беше аби­ту­ри­ент в дет­с­ка­та гра­ди­на, защо­то есен­та щеше да ста­не уче­ник в пър­ви клас. Дре­бен, непос­лу­шен и с веч­но щрък­на­ла коса, той живе­е­ше в гар­со­ни­е­ра на вто­рия етаж в коо­пе­ра­ци­я­та, заед­но с май­ка си. При­ли­ча­ше на мал­ко, закач­ли­во тара­леж­че. От всич­ки игри и зани­ма­ния, мал­чу­га­нът оби­ча­ше най-мно­го рису­ва­не­то. Рису­ва­ше вър­ху бели лис­ти или амба­лаж­на хар­тия, на асфал­та и по сте­ни­те на сгра­ди­те, с моли­ви, флу­мас­те­ри, вод­ни бои, пас­те­ли, тебе­шир и всич­ко, кое­то оста­вя­ше сле­да. Въз­рас­т­ни­те съсе­ди има­ха досад­ния навик, при сре­ща да го чук­ват по нос­ле­то или да му рошат стър­ча­ща­та коса. Кога­то деца­та в дет­с­ка­та гра­ди­на пита­ха, къде е баща му, той отвръщаше:
— Баща ми е моряк! Пла­ва с кораб по море­та­та! Да си моряк е най-хуба­во­то нещо на света!
Твър­де­ни­е­то му доня­къ­де беше вяр­но, защо­то баща му наис­ти­на бе моряк. Само дето, два месе­ца пре­ди да се роди Петен­це­то, в една зим­на буря в Север­но море, пад­на зад бор­да на кора­ба и изчез­на сред въл­ни­те. Мима, май­ка­та на Петен­це­то го отгле­да сама, неза­ви­си­мо всич­ки труд­нос­ти. Кол­ко­то и изто­ще­на да беше след рабо­та, щом гуш­не­ше сина си, очи­те и грей­ва­ха от щас­тие и всич­ка­та умо­ра се свли­ча­ше неу­сет­но от нея. Тя дори не бе помис­ля­ла за друг мъж и баща на сина си. Беше от ония дреб­ни, но упо­ри­ти жени, кои­то сами реша­ва­ха проб­ле­ми­те в живо­та си и оби­ча­ха само вед­нъж, един един­с­т­вен мъж.
Месец май тази годи­на бе тъй слън­чев и гальо­вен, че тре­ва­та и лис­та­та на дър­ве­та­та рас­тя­ха не с дни, а с часо­ве. В гнез­да­та на пти­ци­те се излюп­ва­ха тех­ни­те мал­ки и пису­ка­ха неп­ре­къс­на­то глад­ни. Едно тако­ва гнез­до има­ше на дър­во, в дво­ра на дет­с­ка­та гра­ди­на. Все­ки ден Петен­це­то наблю­да­ва­ше, как пти­ци­те се гри­жат за потом­с­т­во­то си. Днес, като се наспа след обя­да, той пак заста­на под дър­во­то и впе­ри поглед към гнез­до­то. Наоко­ло игра­е­ха и се гоне­ха оста­на­ли­те деца. Извед­нъж те се скуп­чи­ха до огра­да­та . Отвън, на тро­то­а­ра край дет­с­ка­та гра­ди­на, бе пад­нал няка­къв моряк. Две мом­чен­ца хук­на­ха към Петен­це­то и му съобщиха:
— Ела да видиш баща си! Лежи на тро­то­а­ра до огра­да­та! Сигур­но е идвал при теб, но пад­нал и умрял!
Очи­те на Петен­це­то се раз­ши­ри­ха от упла­ха. То отиде до огра­да­та и видя просна­тия на земя­та човек, обле­чен в моряш­ка уни­фор­ма. Без да пита учи­тел­ка­та, мал­чу­га­нът изприп­ка до вход­на­та вра­та на дет­с­ка­та гра­ди­на и открех­на резе­то. Бър­зо стиг­на до моря­ка и клек­на до него. Про­тег­на ръчич­ка и го пога­ли по гла­ва­та. Мъжът мляс­на с уста и про­мър­мо­ри нещо. Не беше умрял, а мно­го пиян. Дете­то се вър­на в дво­ра на гра­ди­на­та и почу­ка на вра­та­та на пара­джи­я­та. Желяз­на­та вра­та изскър­ца и той се подаде.
— Чичо Рачо, ела да при­бе­рем един моряк от улицата!
— Какъв е този моряк и защо ще го при­би­ра­ме? Той не може ли да дой­де сам?
— Това може да е баща ми! Пад­нал е на тро­то­а­ра, защо­то е болен или пиян! Може да се е напил от радост, че ще ме види!
Пара­джи­я­та се поче­са зад ухо­то и измърмори:
— Как може да е баща ти? Ти баща си не позна­ваш ли? И как тъй ще се напие, посред бял ден?
Два­ма­та отидо­ха до моря­ка и с помощ­та на един слу­ча­ен мину­вач, го вдиг­на­ха и пре­не­со­ха в дво­ра на дет­с­ка­та гра­ди­на. Пара­джи­я­та напъл­ни шише сту­де­на вода и напръс­ка лице­то на моря­ка. Той отво­ри очи и запита:
— Как­во ста­ва тук? Защо не съм на кораба?
Моря­кът стоя, под­прян на сте­на­та на пар­но­то до вечер­та, кога­то май­ка­та дой­де да при­бе­ре сина си. През цяло­то вре­ме дете­то сто­е­ше до него. Посте­пен­но мъжа бе дошъл на себе си. Кога­то Мима хва­на сина си за ръка и поже­ла да тръг­ват, Петен­це­то се дръпна:
— А баща ми? Как ще тръг­нем без него?
— Той не ти е баща! — при­тес­не­на отвър­на май­ка­та — Може да е моряк, но не е твоя баща!
— Не съм моряк, а боц­ман! — изфъф­ли мъжът- Аз съм шеф на моря­ци­те! Ясно?
За нищо на све­та Петен­це­то не иска­ше да си тръг­не за дома, без моря­ка. Май­ка­та се видя в чудо и дори учи­тел­ка­та не успя да и помог­не. Дете­то тро­па­ше с кра­че, пла­че­ше и насто­я­ва­ше да взе­мат моря­ка със себе си. Накрая три­ма­та напус­на­ха дет­с­ка­та гра­ди­на и бав­но закра­чи­ха по ули­ца­та. Моря­кът се покла­ща­ше наля­во — надяс­но, все едно ходе­ше на кораб, а дете­то не изпус­ка­ше ръка­та му. Щом стиг­на­ха до тях­на­та коо­пе­ра­ция, Мима се опи­та да приклю­чи всич­ко мирно:
— Пете, хай­де кажи довиж­да­не на боц­ма­на и да се прибираме!
— Няма! Той ще дой­де у нас!
Май­ка­та започ­на да се ядос­ва. Тя изгле­да наму­се­но все още неиз­т­рез­не­лия моряк и помоли:
— Ама, каже­те нещо и вие, де! Синът ми е малък и нищо не раз­би­ра! Обяс­не­те, че не сте му баща и си тръгвайте!
Боц­ма­нът сед­на на пей­ка­та до вхо­да на коо­пе­ра­ци­я­та и покла­ти глава:
— Всъщ­ност, това не е лоша идея! В деня, в кой­то загу­бих всич­ко, да си наме­ря жена и дете! Аз съм съг­ла­сен, мое­то мом­че! Само да зна­еш, че след три дни се кач­вам на кораба!
— Ура­а­аа! — вик­на дете­то — Хай­де, всич­ки да ходим в къщи!
Май­ка­та пре­ха­па уст­ни и пое по стъ­па­ла­та, към апар­та­мен­та си.След нея Петен­це­то дър­па­ше за ръка­та боц­ма­на. Вля­зо­ха в жили­ще­то и Мима посо­чи дива­на в тяс­на­та кухня:
— Тук ще сто­и­те, щом сте такъв навлек! В дру­га­та стая сме аз и сина ми! А утре като изтрез­не­е­те, се надя­вам да се засра­ми­те и да се мах­не­те от дома ни!
Боц­ма­нът се отпус­на на дива­на и поч­ти вед­на­га заспа. Мал­ко пре­ди полу­нощ се про­бу­ди. Петен­це­то вече спе­ше, а Мима се при­гот­вя­ше да си ляга. Моря­кът помо­ли да си взе­ме душ в баня­та. Жена­та се съг­ла­си и след като той изле­зе изкъ­пан и изтрез­нял, накрат­ко раз­ка­за пово­да за пиян­с­т­во­то си. Всич­ки­те си спес­тя­ва­ния за поч­ти два­де­сет годи­ни ски­тос­ва­не по море­та­та, дър­жал при май­ка си. Сед­ми­ца по-рано тя почи­на­ла. Не успял да се при­бе­ре, защо­то бил с кора­ба някъ­де в Индийс­кия океан.Сестра му погре­ба­ла май­ка му и за два — три дни успя­ла да про­да­де апар­та­мен­та, с помощ­та на едно него­во пъл­но­мощ­но, оста­ве­но на май­ка му. Кога­то сут­рин­та се срещ­нал със сес­т­ра си раз­брал, че няма да полу­чи нито сво­я­та част от про­даж­ба­та на апар­та­мен­та, нито спес­тя­ва­ни­я­та си. В един миг загу­бил всич­ко, зато­ва по обяд се напил, а в след­ва­щи­ят миг се осъз­нал, като натрап­ник в чужд апар­та­мент. Той ста­на и си обу обувките.
— Чакай­те! — спря го Мима — Има­те ли къде да отиде­те през нощта?
— Все ще се опра­вя някак! Тук съм за три дни, а после тръг­вам отно­во на рейс!
— Оста­не­те! Сут­рин­та Пете­то ще се рад­ва, ако сте тук! Мъжът ми също бе моряк, но не успя дори да види сина си! Море­то ни го взе твър­де рано!
— Доб­ре! — добро­душ­но се усмих­на боц­ма­нът — Море­то мно­го взе­ма, но и мно­го дава!
Той се сви на късия диван и спа неп­ро­буд­но до сут­рин­та. Щом се събу­ди, се избръс­на и помо­ли сам да заве­де дете­то на дет­с­ка гра­ди­на. Петен­це­то го хва­на здра­во за ръка и още при пър­вия срещ­нат съсед, гор­до уточни:
— Това е моят баща! Той е боц­ман и коман­д­ва моря­ци­те! Сега ме води в дет­с­ка­та градина!
Три­те дни мина­ха ужас­но бър­зо. Пре­ди да си тръг­не, боц­ма­нът пода­де на дете­то голя­ма кутия с цвет­ни моли­ви и заръча:
— Да ме нари­су­ваш на кора­ба в морето!Тези три дни бяха най-щас­т­ли­ви­те в живо­та ми! Бла­го­да­ря и на теб, и на май­ка ти!
Мима го изгле­да замис­ле­но. Про­тег­на ръка и опра­ви реве­ра на курт­ка­та му:
— Ако искаш, като си дой­деш след­ва­щия път, се оба­ди! Пете­то ще се рад­ва да те види!
— А ти? Ти ще се рад­ваш ли?
Жена­та сви рамене:
— Аз как­во? Щом дете­то е доб­ре, аз също съм доб­ре! Цял живот съм се чув­с­т­ва­ла като скъ­са­на кот­ва, без кораб…! Отдав­на съм спря­ла да мис­ля за себе си!
Боц­ма­нът при­тег­ли вни­ма­тел­но жена­та и я пре­гър­на. Целу­на я по коса­та и като взе Пете­то на ръце каза:
— А аз цял живот съм бил като „Летя­щия холан­дец“! Нико­га не съм имал кот­ва и ще бъда най-щас­т­ли­ви­ят моряк на све­та, ако ме чака­те, като се върна!
— Ще те чака­ме! — отвър­на­ха заед­но дете­то и май­ка му.
В дет­с­ка­та гра­ди­на този ден, Петен­це­то нари­су­ва най-хуба­ва­та си рисун­ка. На белия лист има­ше синьо море, кораб и усмих­нат моряк. Кора­бът бе вър­зан с дъл­га вери­га към бре­га, на кой­то сто­я­ха дете и него­ва­та май­ка. Слън­це­то бе засмя­но поч­ти кол­ко­то дете­то и майката.

 

Кра­си­мир Бачков

Тре­та награда

0 Коментара

Отговори