Петенцето беше абитуриент в детската градина, защото есента щеше да стане ученик в първи клас. Дребен, непослушен и с вечно щръкнала коса, той живееше в гарсониера на втория етаж в кооперацията, заедно с майка си. Приличаше на малко, закачливо таралежче. От всички игри и занимания, малчуганът обичаше най-много рисуването. Рисуваше върху бели листи или амбалажна хартия, на асфалта и по стените на сградите, с моливи, флумастери, водни бои, пастели, тебешир и всичко, което оставяше следа. Възрастните съседи имаха досадния навик, при среща да го чукват по нослето или да му рошат стърчащата коса. Когато децата в детската градина питаха, къде е баща му, той отвръщаше:
— Баща ми е моряк! Плава с кораб по моретата! Да си моряк е най-хубавото нещо на света!
Твърдението му донякъде беше вярно, защото баща му наистина бе моряк. Само дето, два месеца преди да се роди Петенцето, в една зимна буря в Северно море, падна зад борда на кораба и изчезна сред вълните. Мима, майката на Петенцето го отгледа сама, независимо всички трудности. Колкото и изтощена да беше след работа, щом гушнеше сина си, очите и грейваха от щастие и всичката умора се свличаше неусетно от нея. Тя дори не бе помисляла за друг мъж и баща на сина си. Беше от ония дребни, но упорити жени, които сами решаваха проблемите в живота си и обичаха само веднъж, един единствен мъж.
Месец май тази година бе тъй слънчев и гальовен, че тревата и листата на дърветата растяха не с дни, а с часове. В гнездата на птиците се излюпваха техните малки и писукаха непрекъснато гладни. Едно такова гнездо имаше на дърво, в двора на детската градина. Всеки ден Петенцето наблюдаваше, как птиците се грижат за потомството си. Днес, като се наспа след обяда, той пак застана под дървото и впери поглед към гнездото. Наоколо играеха и се гонеха останалите деца. Изведнъж те се скупчиха до оградата . Отвън, на тротоара край детската градина, бе паднал някакъв моряк. Две момченца хукнаха към Петенцето и му съобщиха:
— Ела да видиш баща си! Лежи на тротоара до оградата! Сигурно е идвал при теб, но паднал и умрял!
Очите на Петенцето се разшириха от уплаха. То отиде до оградата и видя проснатия на земята човек, облечен в моряшка униформа. Без да пита учителката, малчуганът изприпка до входната врата на детската градина и открехна резето. Бързо стигна до моряка и клекна до него. Протегна ръчичка и го погали по главата. Мъжът млясна с уста и промърмори нещо. Не беше умрял, а много пиян. Детето се върна в двора на градината и почука на вратата на параджията. Желязната врата изскърца и той се подаде.
— Чичо Рачо, ела да приберем един моряк от улицата!
— Какъв е този моряк и защо ще го прибираме? Той не може ли да дойде сам?
— Това може да е баща ми! Паднал е на тротоара, защото е болен или пиян! Може да се е напил от радост, че ще ме види!
Параджията се почеса зад ухото и измърмори:
— Как може да е баща ти? Ти баща си не познаваш ли? И как тъй ще се напие, посред бял ден?
Двамата отидоха до моряка и с помощта на един случаен минувач, го вдигнаха и пренесоха в двора на детската градина. Параджията напълни шише студена вода и напръска лицето на моряка. Той отвори очи и запита:
— Какво става тук? Защо не съм на кораба?
Морякът стоя, подпрян на стената на парното до вечерта, когато майката дойде да прибере сина си. През цялото време детето стоеше до него. Постепенно мъжа бе дошъл на себе си. Когато Мима хвана сина си за ръка и пожела да тръгват, Петенцето се дръпна:
— А баща ми? Как ще тръгнем без него?
— Той не ти е баща! — притеснена отвърна майката — Може да е моряк, но не е твоя баща!
— Не съм моряк, а боцман! — изфъфли мъжът- Аз съм шеф на моряците! Ясно?
За нищо на света Петенцето не искаше да си тръгне за дома, без моряка. Майката се видя в чудо и дори учителката не успя да и помогне. Детето тропаше с краче, плачеше и настояваше да вземат моряка със себе си. Накрая тримата напуснаха детската градина и бавно закрачиха по улицата. Морякът се поклащаше наляво — надясно, все едно ходеше на кораб, а детето не изпускаше ръката му. Щом стигнаха до тяхната кооперация, Мима се опита да приключи всичко мирно:
— Пете, хайде кажи довиждане на боцмана и да се прибираме!
— Няма! Той ще дойде у нас!
Майката започна да се ядосва. Тя изгледа намусено все още неизтрезнелия моряк и помоли:
— Ама, кажете нещо и вие, де! Синът ми е малък и нищо не разбира! Обяснете, че не сте му баща и си тръгвайте!
Боцманът седна на пейката до входа на кооперацията и поклати глава:
— Всъщност, това не е лоша идея! В деня, в който загубих всичко, да си намеря жена и дете! Аз съм съгласен, моето момче! Само да знаеш, че след три дни се качвам на кораба!
— Ураааа! — викна детето — Хайде, всички да ходим в къщи!
Майката прехапа устни и пое по стъпалата, към апартамента си.След нея Петенцето дърпаше за ръката боцмана. Влязоха в жилището и Мима посочи дивана в тясната кухня:
— Тук ще стоите, щом сте такъв навлек! В другата стая сме аз и сина ми! А утре като изтрезнеете, се надявам да се засрамите и да се махнете от дома ни!
Боцманът се отпусна на дивана и почти веднага заспа. Малко преди полунощ се пробуди. Петенцето вече спеше, а Мима се приготвяше да си ляга. Морякът помоли да си вземе душ в банята. Жената се съгласи и след като той излезе изкъпан и изтрезнял, накратко разказа повода за пиянството си. Всичките си спестявания за почти двадесет години скитосване по моретата, държал при майка си. Седмица по-рано тя починала. Не успял да се прибере, защото бил с кораба някъде в Индийския океан.Сестра му погребала майка му и за два — три дни успяла да продаде апартамента, с помощта на едно негово пълномощно, оставено на майка му. Когато сутринта се срещнал със сестра си разбрал, че няма да получи нито своята част от продажбата на апартамента, нито спестяванията си. В един миг загубил всичко, затова по обяд се напил, а в следващият миг се осъзнал, като натрапник в чужд апартамент. Той стана и си обу обувките.
— Чакайте! — спря го Мима — Имате ли къде да отидете през нощта?
— Все ще се оправя някак! Тук съм за три дни, а после тръгвам отново на рейс!
— Останете! Сутринта Петето ще се радва, ако сте тук! Мъжът ми също бе моряк, но не успя дори да види сина си! Морето ни го взе твърде рано!
— Добре! — добродушно се усмихна боцманът — Морето много взема, но и много дава!
Той се сви на късия диван и спа непробудно до сутринта. Щом се събуди, се избръсна и помоли сам да заведе детето на детска градина. Петенцето го хвана здраво за ръка и още при първия срещнат съсед, гордо уточни:
— Това е моят баща! Той е боцман и командва моряците! Сега ме води в детската градина!
Трите дни минаха ужасно бързо. Преди да си тръгне, боцманът подаде на детето голяма кутия с цветни моливи и заръча:
— Да ме нарисуваш на кораба в морето!Тези три дни бяха най-щастливите в живота ми! Благодаря и на теб, и на майка ти!
Мима го изгледа замислено. Протегна ръка и оправи ревера на куртката му:
— Ако искаш, като си дойдеш следващия път, се обади! Петето ще се радва да те види!
— А ти? Ти ще се радваш ли?
Жената сви рамене:
— Аз какво? Щом детето е добре, аз също съм добре! Цял живот съм се чувствала като скъсана котва, без кораб…! Отдавна съм спряла да мисля за себе си!
Боцманът притегли внимателно жената и я прегърна. Целуна я по косата и като взе Петето на ръце каза:
— А аз цял живот съм бил като „Летящия холандец“! Никога не съм имал котва и ще бъда най-щастливият моряк на света, ако ме чакате, като се върна!
— Ще те чакаме! — отвърнаха заедно детето и майка му.
В детската градина този ден, Петенцето нарисува най-хубавата си рисунка. На белия лист имаше синьо море, кораб и усмихнат моряк. Корабът бе вързан с дълга верига към брега, на който стояха дете и неговата майка. Слънцето бе засмяно почти колкото детето и майката.
Красимир Бачков
Трета награда
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.