“Диря в морето” 2020 — Проза: БОЛКА В ОЧИТЕ

Дали има съд­ба и дали живо­тът на все­ки по рож­де­ние е пред­на­чер­тан? Има ли тако­ва поня­тие наис­ти­на като „така ти е писа­но“ или „такъв ти е къс­ме­тът“ и че „ако ти е писа­но да се обе­сиш, няма да се уда­виш“. Мно­го пъти съм се питал защо, напри­мер на няко­го тух­ла пада на гла­ва­та, а на друг — на метър зад него. Как няко­го като моят при­ятел Къна­та, след 24 часа във води­те на Чер­но море, от мина­ва­щи­те кора­би никой не го забе­ляз­ва — само един рус­нак на паса­жер­с­ки кораб, пла­ващ за Истан­бул сва­ля вес­т­ни­ка, кой­то чете и точ­но в този момент го виж­да, пода­ва сиг­нал и го спа­ся­ват. И ако има съд­ба, тряб­ва ли да се предиз­вик­ва или човек да се оста­ви на това, кое­то тя му пред­ла­га? Най-веро­ят­но все­ки има няка­къв отго­вор за себе си, но аз в пове­че­то слу­чаи съм опит­вал да се оста­вям в ръце­те на съд­ба­та. Може би, защо­то мно­го пъти ми е пома­га­ла. Зато­ва и нико­га не съм отказ­вал кораб. Обаж­дат ми се, под­пис­вам дого­во­ра, стя­гам бага­жа и на лети­ще­то. Смя­там, че щом съд­ба­та ми е отре­ди­ла този кораб — той е. Така беше и с този, кой­то оста­ви дъл­бо­ки сле­ди и спо­ме­ни в душа­та ми.
Да седиш три дена на хотел в Син­га­пур е меч­та, но аз пред­по­чи­там да се изле­жа­вам след края на кон­т­рак­та, а не в нача­ло­то, защо­то все пак неиз­вес­т­ни­те, кои­то ме очак­ват са мно­го. Те са свър­за­ни естес­т­ве­но с бъде­щи­те дни и месе­ци рабо­та на все още непоз­на­тия за мен кораб. Въп­ре­ки тези при­тес­не­ния си изка­рах доб­ре. Бях в добър хотел с доб­ра хра­на и напра­вих само едно ходе­не до авс­т­ра­лийс­ко­то посол­с­т­во за виза, поне­же кора­бът, на кой­то тряб­ва­ше да се кача, пъту­ва­ше за Глад­с­тон. Само­ле­тът кац­на в Бриз­бейн и зача­ках, пре­пи­чай­ки се на при­ят­но­то авс­т­ра­лийс­ко слън­це, вът­реш­ния полет за Глад­с­тон. Вина­ги съм се чудил как уха­ни­е­то на въз­ду­ха у нас и в стра­ни­те от далеч­ния изток е по-раз­лич­но. Може би се дъл­жи на раз­лич­ни­те цве­тя и дър­ве­та, кои­то рас­тат там или пък на оке­а­на и вла­га­та. Да, оке­а­нът мири­ше по-раз­лич­но от наше­то Чер­но море.
— Вие ли сте чове­кът, кой­то ще опра­ви кора­ба? — по ско­ро ме изне­на­да, откол­ко­то стрес­на мъж­ки глас на бъл­гар­с­ки зад гър­ба ми. Зад мен сто­е­ше висок чер­но­ок, непоз­нат за мен, млад мъж и при­ятел­с­ки се усмихваше.
— Ами чак тако­ва мне­ние за себе си нямам. A Вие сте? — въп­ро­си­тел­но го изгле­дах от горе до долу с кри­ва усмив­ка аз.
— При­ят­но ми е Заха­ри, супе­рин­тен­дант от офи­са. Идвам да помагам.
— Че тол­ко­ва ли е зле положението?
— Aми щом сегаш­ни­ят шеф писа, че не може да се спра­ви, да пра­тим човек, кой­то да опра­ви кора­ба и че сли­за в Глад­с­тон при вся­ко поло­же­ние… — още пър­ви­те думи на Заха­ри вка­ра­ха извес­тен хлад в душа­та ми, но послед­ни­те вече я вле­де­ни­ха окон­ча­тел­но. Как­во ли чак пък тол­ко­ва е нака­ра­ло коле­га­та да бяга така реши­тел­но от кора­ба? Няма нищо по-лошо за моря­ка да рабо­ти на кораб, кой­то как­то каз­ват ста­ри­те мор­с­ки въл­ци „тър­си мяс­то къде да потъ­не“. В Глад­с­тон наех­ме бун­га­ла в един мотел и зача­ках­ме кора­ба. Още на дру­гия ден Заха­ри дой­де с мейл в ръка.
— Шефе, хай­де да тър­сим аген­та да отива да купу­ва хла­дил­ни рак­ли, че и хла­дил­ни­те ком­п­ре­со­ри на кора­ба сда­ли бага­жа — мале, викам си аз, ами тол­ко­ва про­дук­ти, замра­зе­но месо… как­ви ще са тези рак­ли, че да побе­рат тол­ко­ва неща!
След някол­ко дена зача­ках­ме на кея кора­ба — аз, Заха­ри, аген­тът и две хла­дил­ни рак­ли. Така­ва тиха и топ­ла авс­т­ра­лийс­ка нощ, а мен не ме свър­та на кея. Ето го и кора­бът, загра­ден с някол­ко бук­сир­ни вле­ка­ча, пома­га­щи за маневрата.
— А, че той све­ти бе, Заха­ри, зна­чи не е чак тол­ко­ва зле поло­же­ни­е­то! — мъча се да се шегу­вам аз и два­ма­та се усмих­ва­ме, ама на мен сър­це­то ми е някак си сви­то. Вина­ги кога­то се кач­вам на нов за мен кораб, пър­во се пред­ста­вям на капи­та­на, после от любо­пит­с­тво сли­зам в машин­но­то отде­ле­ние да хвър­ля един бърз поглед и накрая отивам при коле­га­та, кого­то ще сме­ням. Този път, щом се качих на бор­да, вед­на­га сля­зох в машин­но­то отде­ле­ние. Вът­ре ме посрещ­на гъс­та мъг­ла от дим и мириз­ма на изго­ре­ли газо­ве. На един-два мет­ра нищо не виж­даш! Мина­ва­ха покрай мен хора като сен­ки с мас­ки на лица­та и потъ­ва­ха в мъг­ла­та. По инту­и­ция се отзо­вах в пул­та за управ­ле­ние и там вече наме­рих някак­во спа­се­ние от дима. Опи­тът ми от годи­ни­те рабо­та по кора­би­те показ­ва­ше, че голям про­цент от проб­ле­ми­те с маши­на­та на кора­ба са вслед­с­твие на човеш­ки греш­ки. Така и тук се бяха насъб­ра­ли ненав­ре­мен­ни заяв­ки за резер­в­ни час­ти, ненав­ре­мен­ни ремон­ти на раз­лич­ни­те маши­ни и пъл­но без­ха­бе­рие на някои чле­но­ве от командата.
Кора­бът кара­ше въг­ли­ща от Глад­с­тон за Као­шунг, Тай­ван. Три­те дена за това­ре­не изпол­з­вах­ме да закър­пим поло­же­ни­е­то поне да няма дим в машин­но­то отде­ле­ние. Напра­вих­ме манев­ра­та и Голе­ми­ят бари­е­рен риф оста­на зад гър­ба ни. След някол­ко дни, посред нощ, теле­фо­нът в каби­на­та ми издрън­ча. Мра­зя този стряс­кащ звън осо­бе­но къс­но вечер, поне­же вина­ги го свър­з­вам с проб­ле­ми в маши­на­та. И сега дори на бре­га като го чуя отня­къ­де, чувам в ухо­то си „Шефе, има­ме проб­лем!“ и наст­ръх­вам от напре­же­ние. Сепа­ра­то­рът за гори­во спрял. „Пус­не­те резер­в­ни­ят“ – беше логич­но­то ми раз­по­реж­да­не – „Пус­нах­ме го, но и той не иска да рабо­ти“. „Тога­ва тре­ти­ят, нали има три сепа­ра­то­ра“ – „Ами той мно­го отдав­на не рабо­ти“. Е, бра­во! Накъ­де сега без гори­во! С капи­та­на румъ­нец се позна­вах­ме от пре­ди, от друг кораб, къде­то той бе стар­пом, а аз пър­ви меха­ник. „Кеп­тън – каз­вам му — тряб­ва да спрем, няма­ме горив­ни сепа­ра­то­ри“. Доб­ре, че няма­ше набли­зо бряг или някой ост­ров. Нови резер­в­ни час­ти за сепа­ра­то­ри­те оба­че няма­ше. От офи­са съве­тът беше – „Виж­те там със ста­ри­те час­ти, опра­ве­те един да стиг­не­те до Тай­ван, а там ще полу­чи­те нови час­ти“. В ъгъ­ла на рабо­тил­ни­ца­та има­ше кама­ра със ста­ри изпол­з­ва­ни час­ти от горив­ни­те сепа­ра­то­ри. Успях­ме от тях да събе­рем един сепа­ра­тор и да про­дъл­жим за Као­шунг. Там пък на отпла­ва­не не успях­ме да запа­лим глав­ния дви­га­тел, та вле­ка­чи изтег­ли­ха кора­ба на рей­да и ни оста­ви­ха да се оправяме.
Кри­во-ляво се вър­нах­ме отно­во в Глад­с­тон и взе­ха да това­рят пак въг­ли­ща, но този път за Амс­тер­дам. Пред­сто­е­ше дълъг пре­ход, а по това вре­ме дали от кли­ма­ти­ка или от ком­пю­тъ­ра, очи­те ми започ­на­ха да ми съз­да­ват проб­лем. Чув­с­т­во­то беше сухо­та и драс­ка­не, сякаш имам пясък под кле­па­чи­те. Отидох при капи­та­на – „Капи­та­не, ако може да отида на лекар, че пре­хо­дът е дълъг и не се знае как­во може да се слу­чи“. „Доб­ре — каза капи­та­нът — Аз ще се оба­дя на аген­та, а ти кажи на вто­рия помощ­ник да попъл­ни фор­ма­та, с коя­то се ходи на лекар“. Речено-сторено.
— Шефе, как­во да пиша в гра­фа­та „сим­п­то­ми“? — пита вто­ри­ят помощник-капитан.
— Ами драс­ка­не в очи­те, сухота.
— Абе, аз това не знам как да го пре­ве­да на анг­лийс­ки. Ще пиша бол­ка в очи­те, а ти там на лека­ря ще обясниш.
Аген­тът ме зака­ра на общоп­рак­ти­ку­ващ лекар. „Вли­заш тук и чакаш да те изви­кат“. В чакал­ня­та чака­ха поне два­де­сет чове­ка – баби, дядов­ци, май­ки с деца, народ – пъл­но! Чаках око­ло два часа, като с все­ки час се убеж­да­вах, че не само наша­та здрав­на сис­те­ма е ска­па­на. Най-накрая дой­де и моят ред. Док­то­рът, мъж на въз­раст с побе­ле­ли коси, ме изгле­да изпи­та­тел­но над очи­ла­та, взе пода­де­на­та от мен фор­ма с дан­ни­те ми и мое­то забо­ля­ва­не, и се вглъ­би в четене.
— Как попад­на тази бол­ка в очи­те ти? — стрес­на ме по едно вре­ме той. Как попа­да бол­ка, чудя се на въп­ро­са аз наум… сигур­но пита кога ме боли?
— Сут­рин, най-мно­го сут­рин и при­ли­ча на пясък в очи­те — казах на глас аз. Док­то­рът ме изгле­да учу­де­но над очилата.
— Пясък или болка?
— Усе­ща­не­то е като пясък, док­то­ре, усе­ща­не­то — натър­тих аз и започ­нах вът­реш­но да се ядос­вам, че нещо не се разбираме.
— Под наля­га­не ли беше бол­ка­та или не? – абе, как­во наля­га­не си викам наум. Сигур­но пита дали е пул­си­ра­ща или не болката.
— А, не, не – каз­вам му — не е под наля­га­не. Просто болка.
— И как­ви мер­ки взех­те, измих­те ли се доб­ре след като бол­ка­та попад­на в очи­те? — про­дъл­жа­ва със стран­ни­те си въп­ро­си­те доктора.
— Моля? – напра­вих се, че не съм чул, за да спе­че­ля мал­ко вре­ме и да помис­ля как­во да отго­во­ря на този въп­рос. Явно някой от нас не гово­ри и не раз­би­ра доб­ре анг­лийс­ки. Най-веро­ят­но това да съм аз, но ще тряб­ва да изля­за от това поло­же­ние по няка­къв начин.
— Раз­би­ра се, док­то­ре, вся­ка сут­рин си мия очи­те, а и през деня също — измис­лих аз как­во да отговоря.
— А какъв цвят бе бол­ка­та? — загле­да се док­то­рът в коса­та и лице­то ми. Тук вече оне­мях и дока­то се чудех как­во да отго­во­ря, той про­дъл­жи — Окей, окей, това няма тако­ва зна­че­ние. Сега да изме­рим кръв­но­то – ох, отдъх­нах си аз. Пус­ти­ят му анг­лийс­ки няма науча­ва­не си мис­ля, да се чуди човек как­во да отго­во­ри, а на глас бод­ро отвър­нах – Да, доб­ре, док­то­ре — и запрет­нах ръка­ва на лява­та ръка.
После нищо не каза, попъл­ни фор­му­ля­ра, уда­ри един печат вър­ху лис­та, пода­де ми го заед­но с едно шишен­це кап­ки за очи и с „Всич­ко хуба­во“, ми посо­чи вра­та­та. Дока­то чаках аген­та, заче­тох заклю­че­ни­е­то на док­то­ра. Най-отдо­лу има­ше три въз­мож­нос­ти — хос­пи­та­ли­зи­ра­не в бол­ни­ца, хос­пи­та­ли­зи­ра­не на кора­ба и репат­ри­ра­не от кора­ба у дома. Гле­дах и се чудих, док­то­рът загра­дил репат­ри­ра­не от кора­ба у дома. Вед­на­га си про­ме­них мне­ни­е­то за авс­т­ра­лийс­ка­та здрав­на сис­те­ма! За едно драс­ка­не в очи­те ме пра­ща­ха вкъ­щи. Това се каз­ва вни­ма­ние и гри­жа за чове­ка. Kaкъв по-добър шанс да се отър­ва от този кораб, къде­то всич­ко пла­че­ше за ремонт. Къде ще ходя с този гла­вен дви­га­тел, на кой­то не сти­га­ше въз­дух и не вди­га­ше обо­ро­ти и втул­ки­те една след дру­га се пука­ха. Вече в кола­та, на път за кора­ба, реших да про­че­та целия фор­му­ляр. Гле­дам в гра­фа­та „сим­п­то­ми“, вто­ри­ят помощ­ник-капи­тан напи­сал „боя в очи­те“, вмес­то бол­ка в очи­те. Раз­ли­ка­та в пра­во­пи­са на анг­лийс­ки меж­ду бол­ка и боя е само едно t накрая. Тога­ва ми ста­на­ха ясни стран­ни­те въп­ро­си на док­то­ра и започ­нах да се смея. На кора­ба отидох напра­во при капитана…
— Капи­та­не, не съм доб­ре, отивам да стя­гам бага­жа. Док­то­рът ме пра­ща вкъ­щи ‑пода­дох му фор­му­ля­ра и се ста­ра­ех да бъда сериозен.
— Шегу­ваш се, шефе — усмих­на се той недо­вер­чи­во и поглед­на пре­по­ръ­ка­та на док­то­ра — Не може да бъде — под­ско­чи той — Тряб­ва да уве­до­мя офи­са вед­на­га, оста­ва само един ден до отпла­ва­не! — като го видях така при­тес­нен, вече не можах да се сдър­жа, засмях се и му пока­зах как­во е напи­сал вто­ри­ят. Капи­та­нът про­че­те сим­п­то­ми­те и изриг­на нещо на румън­с­ки. То, „назд­ра­ве“ и псув­ни­те на всич­ки ези­ци на бор­да пър­ви се науча­ват, така че не ми беше труд­но да раз­ли­ча цве­ту­ща румън­с­ка псувня.
Въп­ре­ки всич­ко, пра­вил­ни­кът го задъл­жа­ва­ше да ска­ни­ра и изпра­ти в офи­са фор­ма­та с резул­та­та от прегле­да. От офи­са в Лон­дон вед­на­га отго­во­ри­ха “Помо­ле­те глав­ния меха­ник да оста­не за пре­хо­да. В Амс­тер­дам ще го сме­ним“. Да, кол­ко му е. Само едно пре­ход­че от Авс­т­ра­лия до Амс­тер­дам. За нор­мал­ни­те кора­би е 45 дена, оба­че с този ста­на­ха 60 дена. И кога­то в Бис­кайс­кия залив вече не знам за кой път спрях­ме пак да уста­но­вим още една спу­ка­на цилин­д­ро­ва втул­ка на глав­ния дви­га­тел, капи­та­нът изсте­на „Хай­де шефе, най-после да стиг­нем до това шиба­но пристанище!“
Вся­ка неде­ля вечер два­ма­та изпи­вах­ме едно шише уис­ки, поне за някол­ко часа да забра­вим смаз­ва­ща­та отго­вор­ност. Отго­вор­ност­та да достиг­нем с кора­ба, еки­па­жа и това­ра до Евро­па. После капи­та­нът заспи­ва­ше крот­ко на дива­на в офи­цер­с­кия салет. Не го събуж­дах, не го зака­чах. Някол­ко­то часа сън на този кораб бяха при­ви­ле­гия, защо­то всич­ко беше зало­же­но на рабо­та­та на два вен­ти­ла­то­ра. И кога­то еди­ни­ят започ­на да прегря­ва и изключ­ва си казах „Боже, нима сега ще спрем и оста­нем на сре­да­та на оке­а­на?“. Защо­то не се зна­е­ше в след­ва­щи­те часо­ве как­во щеше да ни под­не­се маши­на­та, коте­лът, дизел гене­ра­то­ри­те, ръж­дя­са­ли­те тръ­би или лошо­то вре­ме и дали няма­ше цяла нощ да сме на крак. Аз се вслуш­вах в задъ­ха­но­то и труд­но диша­не на глав­ния дви­га­тел под мен и се кач­вах в каю­та­та си.
Мно­го пъти през тези дъл­ги дни и нощи съжа­ля­вах, че не послу­шах съд­ба­та, коя­то чрез греш­ка­та на вто­рия помощ­ник и авс­т­ра­лийс­кия док­тор, ми под­ска­за „Иди си вкъ­щи, шефе. Не тръг­вай през оке­а­ни­те с този счу­пен кораб“. Но ако я бях послу­шал и си бях оти­шъл тога­ва вкъ­щи и бях оста­вил кора­ба в Глад­с­тон, дали сега щях да съм с чис­та съвест? Никой не е с чис­та съвест след отстъп­ле­ние. Сигу­рен съм, че гор­чил­ка­та от едно тако­ва бяг­с­тво щеше да ме преслед­ва цял живот. Нищо, че проб­ле­ми­те на този кораб ми скъ­си­ха живо­та с някол­ко годи­ни… Е, има и доб­ра стра­на. След този кораб, всич­ки дру­ги кора­би, на кои­то ме пра­ща­ха, ми се виж­да­ха лес­ни. Да, пра­ви са мъд­ри­те хора за гър­мя­ния заек.

Петър Пет­ров

Вто­ра награда