Втора награда – Валентин Димитров — Вожда на Сиуксите

ВОЖДА НА СИУКСИТЕ

Сиук­си­те са инди­ан­с­ки народ зад оке­а­на, открит за пър­ви път от евро­пей­ци­те през 17‑и век на тери­то­ри­я­та на днеш­ния щат Мине­со­та в САЩ. А Седя­щия бик е най-извес­т­ни­ят инди­ан­с­ки вожд. Има го по фил­ми и в книги.

Кол­ко­то и да е стран­но, и у нас в едно по-отдав­наш­но вре­ме също има­ше  инди­ан­ци, по-точ­но същи­те тези сиук­си. Във фло­та на стра­же­вия кораб така нари­ча­ха мат­ро­си­те от мин­но-тор­пед­на­та бой­на част. Те също има­ха свой вожд. Вож­да на сиук­си­те, нари­чан за по-крат­ко само Вож­да, бе едно бич­ме от тре­тия набор. Дори към края на служ­ба­та не бе удос­то­ен и с една хам­сий­ка на пагон­че­то с две бук­ви – ЧФ, дока­то поло­ви­на­та от набо­ри­те му вече бяха я стар­ши мат­ро­си, я дори стар­ши­ни вто­ра сте­пен. Той бе нео­фи­ци­ал­ни­ят тар­тор на мат­рос­ки­те чино­ве в бой­на­та част, че и на целия кораб. Пред него не пее­ха коман­ди­ри­те на отде­ле­ния, пред­паз­ли­во се зъбе­ше на стар­ши­ни­те, пред офи­це­ри­те се пра­ве­ше на вода ненапита.

Цяла­та тази рабо­та с пле­ме­на, вож­до­ве, пря­ко­ри и дру­ги още по-недо­пус­ти­ми от Кораб­ния устав осо­бе­нос­ти на под­па­луб­ния живот не бе дос­то­я­ние на начал­ни­ци­те. До тях срав­ни­тел­но неус­пеш­но се домог­ва­ха спе­цо­ве­те и замо­ве­те, но едва кого­то в ред­ки слу­чаи въш­ка­та изли­за­ше на чело­то, се сипе­ха нака­за­ния „по коман­д­на линия“ – от кон­к­рет­ни­те винов­ни­ци до коман­ди­ра на кора­ба. Така ста­на и в този случай…

Сиук­си­те има­ха свой тра­ди­ци­о­нен риту­ал, през кой­то един по един мина­ва­ха всич­ки мла­ди мат­ро­си. Риту­а­лът нео­фи­ци­ал­но и тай­но раз­но­об­ра­зя­ва­ше живо­та на мом­че­та­та, защо­то знай­но бе, че в срав­не­ние с пехо­та­та мор­с­ка­та служ­ба бе по-теж­ка, но зато­ва пък по-дъл­га с цяла една годи­на. Не че покрай пла­ва­ния, стрел­би, дежур­с­т­ва, ремон­ти и без­б­рой дру­ги тежес­ти на служ­ба­та, няма­ше при­щи­па­ни в сед­мич­но­то раз­пи­са­ние раз­вле­че­ния като отпус­ки, худо­жес­т­ве­на само­дей­ност и спорт, но все по-дру­го си бе да се роди нещо автен­тич­но от низините.

В обя­ве­ния на ухо ден, обик­но­ве­но след вече­ря, вмес­то да гле­дат задъл­жи­тел­на­та еми­сия „По све­та и у нас“ на синия екран, сиук­си­те се съби­ра­ха тихо и мир­но в куб­ри­ка на поред­ния праз­ник на пле­ме­то. Вож­да седе­ше по тур­с­ки на дол­на­та кой­ка, наоби­ко­лен от набо­ри­те, от гор­ни­те кой­ки пода­ва­ха гла­ви сала­ги­те. Бле­до­ли­ки­ят, при­дър­жан вни­ма­тел­но от два­ма асис­тен­ти, за да не се съп­ро­тив­ля­ва, се явя­ва­ше в цен­тъ­ра на спек­та­къ­ла. Днес негов герой бе Муха­та – дето се вика, едно джез­ве кока­ли, прък­на­ло се в едно село и изкла­си­ло няка­къв тех­ни­кум в злат­на­та Добруджа.

Вож­да на сиук­си­те поста­ви някол­ко фор­мал­ни въп­ро­са, кол­ко­то да изяс­ни сиви­то на новоб­ра­не­ца, и пре­ми­на по същество:

– Я сега кажи ни ти на нас защо ти викат Муха? Да не би защо­то си поло­вин пор­ция? Че ти и за комар не ставаш!

Муха­та мъл­че­ше. Отстра­ни подвикваха:

– Кач­вай, каз­вай – веро­ят­но иска­ха да му спес­тят униженията…

– Ами… така ми оста­на от техникума.

– Доб­ре – заклю­чи Вож­да, без да подо­зи­ра кол­ко доб­ре щеше да напра­ви, ако си беше изяс­нил неща­та в дълбочина.

Настъ­пи­ла бе кул­ми­на­ци­я­та. Вож­да поста­ви съд­бов­ния въпрос:

– Я кажи ни, Муха, ти е.аваш ли ста­ро­то куче?

– Не! – отвър­на новобранецът.

– Чух­те ли? – Вож­дът се обър­на към пуб­ли­ка­та. — Муха­та не е.ава ста­ро­то куче! Греш­ка, гру­ба греш­ка… А сега вни­ма­вай, поста­вям същия въп­рос. Вни­ма­вай да не сбър­каш пак!  Кажи, Муха, ти е.аваш ли ста­ро­то куче?

– Да – отвър­на Мухата.

– Нова греш­ка! Как може един новоб­ра­нец да е.ава ста­ри­те куче­та. Това дори в Кораб­ния устав го пише. Но е каза­но с дру­ги думи и се нари­ча стар­шин­с­т­во. А все­ки, кой­то нару­ша­ва кораб­ния устав, се наказва!

Всич­ки зна­е­ха как­во нака­за­ние пред­стои. По коман­да­та „Раз­чох­ли!“ винов­ни­кът тряб­ва­ше да сва­ли кепе­то, при „Под­ло­жи!“ – да се счу­пи в кръс­та и да наве­де гла­ва­та си напред. По нея Вож­да нана­ся­ше силен удар с юмрук. Той не оста­вя­ше забе­ле­жи­ми рани и ото­ци, веро­ят­но предиз­вик­ва­ше леко мозъч­но сът­ре­се­ние, но поне намес­т­ва­ше чак­ри­те на при­об­ще­ния към племето.

При коман­да­та „Раз­чох­ли!“ Муха­та не сто­ри нищо. Някой изот­зад услуж­ли­во уско­ри неща­та – замах­на над гла­ва­та му и кепе­то отле­тя наня­къ­де. И на „Под­ло­жи!“ бле­до­ли­ки­ят не реа­ги­ра. Пуб­ли­ка­та го под­ка­ня­ше, защо зна­е­ше, че кол­ко­то пове­че се ина­ти, юмруч­ни­ят парен чук щеше да е по-силен. Вож­да повто­ри и потре­ти командата.

Най-после Муха­та отговори:

– Няма!

Вож­да се видя в чудо. Това не му се бе случ­ва­ло, откак­то огла­ви пле­ме­то. Авто­ри­те­тът му се руше­ше с вся­ка секун­да. Изчер­ви се, огле­да пуб­ли­ка­та, като че ли тър­се­ше под­кре­па. Наста­на тиши­на, в коя­то накъ­де далеч назад бръм­че­ше агре­гат. И реши да потър­си опо­ра в това, кое­то дръз­ко нарушаваше:

– Ти чуваш ли как­во ти каз­вам? Под­ло­жи! Това е заповед!

– Няма!

Муха­та все пак поназнай­ва­ше Воен­ния закон и Кораб­ния устав. Пред­ста­ви си, че за демон­с­т­ра­тив­но неиз­пъл­не­ние на запо­вед може да гние в дис­ци­па. Но пък Вож­да не му бе пряк начал­ник, и той като него бе гол пагон. Как­во ли още се вър­те­ше в гла­ва­та му. И го измис­ли бързо…

Доб­ру­джан­с­ко­то юмру­че с все сила попад­на пра­во в лице­то на Вож­да на сиук­си­те. Чу се рев, шур­на кръв, коя­то обля всич­ко наоко­ло. Някои се опит­ва­ха да изва­дят Вож­да от нока­у­та. Друг побяг­на към лаза­ре­та да пови­ка Баци­ла. Така нари­ча­ха кораб­ния сани­та­рен инс­т­рук­тор, кой­то в отсъс­т­ви­е­то на док­тор Бром игра­е­ше роля­та на линей­ка. Баци­ла дой­де нача­са с меди­цин­с­ка­та чан­та и се зало­ви да леку­ва Вож­да. Той сте­не­ше тихо, дока­то напо­е­ния с някак­ва жъл­та теч­ност памук оби­ка­ля­ше окър­ва­ве­на­та му физи­о­но­мия, а два там­по­на щрък­на­ха в ноз­д­ри­те му. Баци­ла успо­кои киби­ци­те, че пред­ни­те зъби са съв­сем леко раз­кла­те­ни, дол­на­та уст­на е мал­ко сце­пе­на, но може да мине и без шев, а дали носът е счу­пен може да пока­же само утреш­на­та сним­ка в болницата.

Случ­ка­та се раз­чу наго­ре „по коман­д­на линия“, но спря само до коман­ди­ра на Воен­но­мор­с­ка­та база, защо­то ако отиде­ше по-наго­ре, фор­му­ли­ра­на като побой или извра­ще­ние на дис­цип­ли­нар­на­та прак­ти­ка, щеше да вле­зе като ЧП (как­то се обозна­ча­ва­ха извън­ред­ни­те про­из­шес­т­вия) в минис­тер­с­ка запо­вед. Док­то­ри­те бяха посъ­вет­ва­ни да не шумят за счу­пе­ния нос. Начал­ни­ци­те полу­чи­ха поред­но­то си „мъм­ре­не“.

В оне­зи годи­ни по теат­ри­те се игра­е­ше „испан­с­ка­та“ пие­са на Дими­тър Димов „Почив­ка в Арко Ирис“. Спо­ред флот­с­кия жар­гон Вож­да и Муха­та полу­чи­ха по петор­ка в Арко Ирис, кое­то пре­ве­де­но озна­ча­ва­ше, че по пет дни ще си почи­ват на наро­ве­те на гар­ни­зон­ния арест.

Вож­да на сиук­си­те гор­ко съжа­ля­ва­ше защо не бе раз­крил сво­ев­ре­мен­но ети­мо­ло­ги­я­та на „муха­та“. Защо­то дре­бо­съ­кът бе при­до­бил прозви­ще­то си покрай бок­са, кой­то в кате­го­рия „Муха“ тре­ни­ра­ше в тех­ни­ку­ма. Още по-тъж­но му бе, че на кора­ба вед­на­га сме­ни­ха гор­дия му инди­ан­с­ки пря­кор с нов, по-акту­а­лен, с кой­то си отиде и в циви­ли­за­ци­я­та – Счу­пе­ния нос…