Втора награда – Красимир Бачков — Мечтата на Боцмана

МЕЧТАТА НА БОЦМАНА

Навляз­ла в сила­та си, про­лет­та щуре­е­ше из мор­с­кия град. В един от квар­та­ли­те, сред мно­жес­т­во жилищ­ни коо­пе­ра­ции, на един ъгъл се бе сгу­шил малък рибен рес­то­рант. Цели­ят оцве­тен в синьо и бяло, и осо­бе­но с три­те кръг­ли филис­т­ри­на при кух­ня­та, рес­то­ран­та тряб­ва­ше да напом­ня за кораб, но овех­тял и схлу­пен, той събуж­да­ше по-ско­ро съжа­ле­ние у мину­ва­чи­те. Пред вхо­да на рес­то­ран­та има­ше мал­ко мяс­то, на кое­то бяха раз­по­ло­же­ни две метал­ни маси, заед­но с някол­ко сгъ­ва­е­ми сто­ла, още от вре­ме­то на соци­а­лиз­ма. Веро­ят­но от още по-древ­но вре­ме, на еди­ния стол бе засед­нал боц­ма­на Рай­чо, обгра­ден от два­ма квар­тал­ни пиян­дур­ни­ка. Те носе­ха коло­рит­ни­те име­на Зъб­чо и Рун­ге­ла, бяха на неоп­ре­де­ле­на въз­раст и пие­ха всич­ко, с кое­то ги почер­пе­ше някой наив­ник. Пред боц­ма­на сто­е­ше изпо­те­на канич­ка айрян и напо­ло­ви­на изпи­та чаша с мас­ти­ка. Пред пия­ни­ци­те няма­ше нищо, но те зна­е­ха начин, с кой­то да си изка­рат пие­не­то. Почес­вай­ки се по неб­ръс­на­та­та от сед­ми­ца мут­ра, Зъб­чо накло­ни гла­ва и с жал­ни като на куче очи, помоли:
— Боц­ма­не, ще ни раз­ка­жеш ли някоя от тво­и­те мор­с­ки истории?
— Ама, да е на живот и смърт! — вклю­чи се и Рунгела.
Рай­чо ги поглед­на с премре­жен поглед, пус­на усмив­ка на една стра­на и запита:
— Тол­ко­ва ли я закъ­сах­те, пичо­ве? Зна­чи, до мен опрях­те да ви черпя?
Два­ма­та еднов­ре­мен­но се засег­на­ха и я уда­ри­ха на чес­то­лю­бие. Зъб­чо се уда­ри по гър­ди­те като орангутан:
— Зна­еш, кол­ко мно­го те ува­жа­ва­ме, боц­ма­не! Ако раз­по­ла­гах с пари, вед­на­га щях да те почер­пя! Оба­че зара­ди тоя глу­пак — посо­чи към при­яте­ля си — загу­бих­ме поне сто кин­та от вто­рич­ни суровини!
— Спри да пла­чеш, де! — отвър­на наму­сен Рун­ге­ла — Вче­ра цял ден съби­рах­ме мета­ли из квар­та­ла, но вечер­та изглеж­да някой ни е видял, къде ги скрих­ме. Тази сут­рин исках­ме да ги вър­нем и щях­ме да изка­ра­ме бая лев, но някой ни бе пре­ва­рил! Май­на­та му!
Рай­чо почу­ка с нокът по чаша­та с мас­ти­ка и след миг от рес­то­ран­та изле­зе въз­де­бе­ла, мус­та­ка­та сервитьорка.
— Лен­че! — пре­сип­на­ло рече Боц­ма­на — доне­си на тия пичо­ве по една мал­ка налив­на бира и по една голя­ма водка!
— А нещо за мезе? — при­ми­жа сервитьорката.
— Няма нуж­да! — с широк жест на ръка­та обя­ви Зъб­чо — Ние сме мор­с­ки хора и пием на голо!
— Да хва­не по-бър­зо дикиш! — допъл­ни Рунгела.
Рай­чо туп­на с длан по маса­та и изгле­да стро­го сервитьорката:
— Не ги слу­шай тях! Доне­си чиния пър­же­на цаца, но да е с връх като на Килиманджаро!
Сер­ви­тьор­ка­та лени­во се фръц­на и рече:
— Слу­шам, боцмане!
Зъб­чо се изпъ­чи довол­но, подръп­на замър­се­на­та си и лекьо­са­на моряш­ка фла­нел­ка и се облиза:
— Ше слу­шаш, ами! Тука боц­ма­на коман­д­ва! Тя сигур­но дори не е чува­ла за Южна Аме­ри­ка, камо ли за Кили­ман­джа­ро! Нали, боцмане?
Рай­чо се засмя:
— Като гле­дам и ти тол­ко­ва си слу­шал в учи­ли­ще! Кили­ман­джа­ро е пла­ни­на в Афри­ка, умни­ко! На тан­за­нийс­ки, най-висо­кия връх се нари­ча Уху­ру, кое­то пре­ве­де­но зна­чи свобода!
Зъб­чо се плес­на по главата:
— Сбър­ках, Боц­ма­не! Имах пред­вид Кор­ди­ле­ри­те! Те са в Южна Аме­ри­ка, нали?
— Те не са само в Южна, но и в Север­на Аме­ри­ка! Тръг­ват от Аляс­ка и сти­гат чак до Чили! Впро­чем, в Латин­с­ка Аме­ри­ка се нари­чат Анди.
— Раз­бра ли бе, келеш? — плес­на Зъб­чо по гла­ва­та, на свой ред и Рун­ге­ла — Тръг­нал с меч­ка, мед да яде! Къде сме ний, къде е боц­ма­на, дето е изръш­кал поло­ви­на­та свят по море!
Сер­ви­тьор­ка­та прибли­жи с две запо­те­ни от студ хал­би бира в една­та ръка и две чаши вод­ка в дру­га­та. Сло­жи ги пред два­ма­та прошля­ци и смигна:
— Наздраве!
— От здра­ве да не се отър­веш! — отвър­на Зъб­чо и изля вод­ка­та в бирата.
Рун­ге­ла го послед­ва, после два­ма­та еднов­ре­мен­но вдиг­на­ха чаши­те, като се ста­ра­е­ха лак­ти­те им да сто­ят хори­зон­тал­но на маса­та. Боц­ма­на взе сво­я­та чаша, чук­на се с два­ма­та и каза:
— Ще ви раз­ка­жа една случ­ка, коя­то дейс­т­ви­тел­но бе на живот и смърт! Оба­че като свър­ша искам да ме запи­та­те, как­ва меч­та имам!
— Даде­но, боц­ма­не! — с при­ми­жа­ни от удо­вол­с­т­вие очи изръм­жа Зъб­чо, кой­то още не бе сва­лил чаша­та от уста­та си.
Боц­ма­нът притво­ри очи, сякаш за да си спом­ни по-доб­ре и започна:
— Тряб­ва да е било към края на седем­де­сет­те и нача­ло­то на осем­де­сет­те годи­ни, мина­лия век. Бач­ках за БМФ-то и тък­мо бях сля­зъл от един япо­нец-рудо­воз, кой­то си бе супер кораб за вре­ме­то си. Ако не се лъжа, беше “Руен”. Качих се на малък, две­хи­ля­ди­то­нен мото­рен кораб за гене­рал­ни това­ри, кой­то сно­ве­ше меж­ду Вла­ди­вос­ток в тога­ваш­ния Съвет­с­ки съюз и приста­ни­ще Кобе, в Япо­ния. От рус­на­ци­те това­рех­ме дър­вен мате­ри­ал, а обрат­но карах­ме бен­зи­но­ви резач­ки и гене­ра­то­ри. В приста­ни­ще Вла­ди­вос­ток така ни това­ре­ха, че тру­пи­те стър­ча­ха до пет мет­ра над капа­ци­те на хам­ба­ри­те и при въл­на кора­бът не бе мно­го устой­чив. Спо­де­лих това с капи­та­на, но той ме успо­кои с фак­та, че с тол­ко­ва дър­ве­си­на в трю­ма можем спо­кой­но да отво­рим кинг­с­то­ни­те и пак да пристиг­нем по живо, по здра­во в Япо­ния. Аз за все­ки слу­чай почу­ках на дър­во и се заех с пря­ка­та си рабо­та. Не знам дяво­лът ли ни бе под­слу­шал или що, но като набли­жих­ме ост­ров Цуши­ма, през нощ­та нещо уда­ри левия борд и до сут­рин­та трю­ма се напъл­ни до поло­ви­на­та с вода. Кора­бът заба­ви ход и ако не бе пълен с дър­вен мате­ри­ал, наис­ти­на щях­ме да потег­лим към дъно­то. Капи­та­нът обя­ви аврал, но нито пом­пи­те може­ха да помог­нат, нито еки­па­жа. Някъ­де тук бе ста­на­ла голя­ма­та бит­ка меж­ду япон­с­ка­та ескад­ра и рус­кия вое­нен флот.
— Не ни вър­ви на нас сла­вя­ни­те по тия мес­та, Кеп­тън! — отбе­ля­зах със сви­та душа аз — В нача­ло­то на века рус­на­ци­те ядат бой тук от япон­ци­те, а сега ние се кла­тим като шаман­ду­ра, пъл­на с вода!
Види­мо при­тес­нен, капи­та­нът посо­чи към машинното:
— Виж глав­ния меха­ник и дежур­ния мото­рист да не се отде­лят от маши­на­та! Дока­то се дви­жим, макар и бав­но няма проб­лем! И не изключ­вай прокле­ти­те пом­пи! Да тег­лят, дока­то им се сто­пят лаге­ри­те! Тъй или ина­че, все някак ще се дотът­рим до Кобе!
Бома­нът спря за момент, отпи от мас­ти­ка­та и продължи:
— Дори не помня два ли, три ли дни се вла­чих­ме, дока­то зър­нах­ме пър­во пла­ни­на­та Роко, а после и про­чу­та­та чер­ве­на кула на приста­ни­ще­то в Кобе. Капи­та­нът се свър­за с япон­ци­те и те пра­ти­ха два бук­сир­ни кате­ра, да ни пома­гат. Тряб­ва да призная, че в цяла­та си мор­с­ка прак­ти­ка не съм брал тол­ко­ва страх, мом­че­та! Наис­ти­на поло­же­ни­е­то бе на живот и смърт, но изка­рах­ме къс­мет тогава!
Забра­ви­ли да пият, ома­гьо­са­ни от раз­ка­за на Боц­ма­на, два­ма­та прошля­ци уж гле­да­ха пред себе си, но духом се бяха пре­нес­ли при полу­по­тъ­на­лия кораб.
— Лен­че! — отно­во почу­ка с нокът Рай­чо — Доне­си още по един ред на момчетата!
Сер­ви­тьор­ка­та над­ник­на от вра­та­та, мах­на с ръка и отиде да изпъл­ня­ва поръч­ка­та. Зъб­чо и Рун­ге­ла побър­за­ха да опраз­нят хал­би­те и едва тога­ва посег­на­ха към пър­же­на­та риба. Дока­то мляс­ка­ше с без­зъ­ба­та си уста, през един­с­т­ве­ния стър­чащ зъб отпред, Зъб­чо отбеляза:
— Щеше да ни каз­ваш меч­та­та си, Боцмане!
Рай­чо обгър­на с шепи лице­то си, раз­тър­ка очи и въздъхна:
— Може да не вяр­ва­те мом­че­та, но най-мно­го ми се иска, всич­ки хора по све­та да бяха бога­ти! Да няма бед­ни, бол­ни и нещас­т­ни хора, защо­то пари­те са добър слу­га, но лош гос­по­дар! Щом ги имаш, ти дават сво­бо­да, но ако неп­ре­къс­на­то се стре­миш към тях, те превръ­щат в роб! Зна­чи мяр­ка­та тряб­ва да е тук, в гла­ва­та ти! — почу­ка се с пока­за­лец по гла­ва­та той.
Рун­ге­ла изгле­да накри­во Зъб­чо и рече:
— Виж­даш ли, как гово­ри един умен човек?! Не като теб, неп­ре­къс­на­то да се оплак­ваш от лип­са на пари! Ако тряб­ва да бъдем чес­т­ни, тряб­ва да се оплак­ваш от лип­са на акъл, приятелю!
Без да отвър­не, Зъб­чо се изпра­ви и кози­ру­ва на Боц­ма­на. След него щрък­на и Рун­ге­ла, с вдиг­на­та за почест ръка. Към тях прибли­жи сер­ви­тьор­ка­та, с нови хал­би и чаши в ръце­те. Изгле­да три­ма­та един миг, после оста­ви чаши­те на съсед­на­та маса и кози­ру­ва, но с лява­та си ръка. Забе­ля­зъл това Боц­ма­нът се раз­смя тъй гръм­ко, че някол­ко гла­ру­са, кац­на­ли на покри­ва на рес­то­ран­та изкря­ка­ха и лит­на­ха тре­вож­но към небето.