Втора награда, проза 2025 – Данаил Стойчев-Хърст — Призракът на Щ‑204

Изум­ру­де­ни­те води на повър­х­ност­та на море­то започ­на­ха посте­пен­но да потъм­ня­ват пред стък­ла­та на водо­лаз­ни­те визьо­ри. Два­ма­та доб­ре еки­пи­ра­ни плув­ци бав­но се спус­ка­ха в дъл­би­ни­те към засе­че­на­та от спа­си­тел­ния кораб цел. В нача­ло­то на юни 1983 г., беше постъ­пил сиг­нал за нали­чи­е­то на неиз­вес­тен под­во­ден обект на 12 км., севе­ро­из­точ­но от н. Еми­не. Рибо­лов­ни­ят тра­у­лер “Алка” нео­чак­ва­но го зака­чил с тра­ла си на дъл­бо­чи­на от 32 м. Инфор­ма­ци­я­та достиг­на пър­во до “Цен­тъ­ра по под­вод­на архе­о­ло­гия”, а след два дни до всич­ки заин­те­ре­со­ва­ни стра­ни – вклю­чи­тел­но “Крас­ноз­на­мен­ния Чер­но­мор­с­ки флот на СССР”. Имен­но по такъв “чутов­но-бърз” начин, още на 26 юни, огром­ни­ят съвет­с­ки спа­си­те­лен кораб се озо­ва­ва над зага­дъч­на­та цел.
Пред погле­да на водо­ла­зи­те посте­пен­но започ­на­ха да се очер­та­ват призрач­ни­те остан­ки на обра­съл с вод­ни орга­низ­ми кор­пус. Ско­ро пред­по­ло­же­ни­я­та за потъ­на­ла съвет­с­ка под­вод­ни­ца се потвър­ди­ха, но коя беше тя?!… Сле­ди­те от пора­же­ни­я­та бяха мно­гоб­рой­ни и показ­ва­ха, че е ата­ку­ва­на с бом­би и кур­шу­ми на повър­х­ност­та. Има­ше дирек­т­ни попа­де­ния, кои­то бяха раз­къ­са­ли обшив­ка­та и запра­ти­ли бор­до­во­то 75 мм. оръ­дие на някол­ко мет­ра встра­ни. Просвет­ле­ни­е­то настъ­пи едва след про­ник­ва­не­то в коман­д­ния отсек, къде­то под засти­на­лия на 20,45 бор­до­ви хро­но­ме­тър, наме­ри­ха в неп­ро­мо­ка­е­ма пап­ка доку­мен­ти с раз­ма­зан щем­пел Щ‑204 и впи­са­на бележ­ка от 6 декем­в­ри 1941 г. Пове­че не успя­ха да изслед­ват, поне­же се вдиг­на­ха сери­оз­ни въл­ни и види­мост­та на 30-мет­ро­ва­та дъл­бо­чи­на ряз­ко нама­ля. Оба­че откри­ти­е­то не закъс­ня да обхо­ди воде­щи­те медии в стра­на­та. Имен­но чрез пре­са­та се инфор­ми­ра за нео­чак­ва­но­то откри­тие и Тихо­мир Муша­нов, бивш летец от воен­но­въз­душ­ни­те сили на Него­во Вели­чес­т­во. Той спо­кой­но седе­ше под асма­та в гра­ди­на­та и се наслаж­да­ва­ше на све­жа­та утрин с вес­т­ник в ръка. На масич­ка­та пред него има­ше чаша кафе и неб­реж­но захвър­ле­на хар­ти­е­на таба­ке­ра “Слън­це”, а един току-що смач­кан в пепел­ни­ка фас още изпус­ка­ше тън­ка струй­ка дим. Муша­нов про­че­те два пъти напи­са­но­то и едва тога­ва дочу потрак­ва­не­то на кафе­на­та чаш­ка в чиний­ка­та. Нови­на­та го зава­ри напъл­но непод­гот­вен и въз­ник­на­ло­то напре­же­ние резо­ни­ра­ше във всич­ко, кое­то докос­не­ше. Маши­нал­но взе още една цига­ра и защра­ка с бен­зи­но­ва­та си, фрон­то­ва запал­ка. Спо­ме­ни­те изплу­ва­ха неу­дър­жи­мо и с уди­ви­тел­на яснота:
Утро­то на 6 декем­в­ри 1941 г., започ­на мър­зе­ли­во и слън­це­то с неже­ла­ние раз­къс­ва­ше мра­зо­ви­та­та пеле­на от вод­ни изпа­ре­ния над водо­ле­ти­ще “Пей­нер­джик” (сега “Чай­ка”) край Вар­на. Лет­ци­те при­вър­ш­ва­ха тоа­ле­та си, а някои вече закус­ва­ха в зади­ме­на­та сто­ло­ва с горещ чай, пре­пе­чен хляб, мас­ло и хал­ва. Към 9.00 ч., гер­ман­с­ка­та ради­о­ло­ка­ци­он­на стан­ция на нос Гала­та извес­ти за изпла­ва­ла рус­ка под­вод­ни­ца пред гр. Бяла. Вед­на­га беше задейс­т­ва­на дежур­на­та коман­да на охра­ни­тел­ния хид­ро­са­мо­лет “Хен­кел” от Луф­т­ва­фе на Тре­тия райх. В със­та­ва му, като “наблю­да­тел”, беше вклю­чен и лете­цът Тихо­мир Муша­нов. Послед­ва­ха рутин­ни дейс­т­вия и след мину­ти хид­роп­ла­нът вече наби­ра­ше ско­рост за изли­та­не от спо­кой­ни­те води на Вар­нен­с­ко­то езе­ро. В качес­т­во­то си на летец-наблю­да­тел Муша­нов зае мяс­то­то си зад остък­ле­ния пер­ваз в корем­на­та част на фюзе­ла­жа, къде­то бяха мон­ти­ра­ни уре­ди­те за наблю­де­ние и вто­ра­та кар­теч­ни­ца MG-15. Пър­ва­та се нами­ра­ше над него в откри­то гнез­до, а в носо­вия отсек беше раз­по­ло­же­но и едно 20 мм ско­рос­т­рел­но оръ­дие. Обсто­я­тел­с­т­ва­та, кои­то дове­до­ха бъл­гар­с­кия летец до служ­ба­та на гер­ман­с­кия “Хен­кел” бяха про­дик­ту­ва­ни от раз­га­ря­ща­та се Вто­ра све­тов­на вой­на. Въп­ре­ки дого­во­ре­нос­ти­те за неут­ра­ли­тет меж­ду Бъл­га­рия и СССР, бъл­гар­с­ко­то Чер­но­мор­с­ко крайб­ре­жие бе тай­но мини­ра­но от рус­ки под­вод­ни лод­ки. На 14 сеп­тем­в­ри 1941 г., товар­ни­ят кораб “Шип­ка” се натък­на на мина пред “Евк­си­ног­рад”, а пет дни по-къс­но край Созо­пол, по съща­та при­чи­на, пое към дъно­то и “Роди­на”. По непот­вър­де­ни дан­ни заги­ват общо 47 бъл­гар­с­ки моря­ци. Нала­га се “Луф­т­ва­фе” да уси­лят бъл­гар­с­ка­та мор­с­ка отбра­на с два хид­роп­ла­на “Не” 59В‑2. Дого­во­ре­ност­та изис­к­ва­ше с гер­ман­с­ки­те еки­па­жи да летят и бъл­гар­с­ки лет­ци-наблю­да­те­ли – за да усво­ят так­ти­ка­та на отбра­ни­тел­ния бой. Кад­ро­ви­ят избор беше в пол­за на тези, кои­то вла­де­ят пер­фек­т­но нем­с­ки език. Муша­нов отго­ва­ря­ше на изис­к­ва­ни­я­та, но още пре­ди да заеме мяс­то­то на бор­до­вия наблю­да­тел, енту­си­аз­мът му се охла­ди. Само­ле­тът има­ше оста­ря­ла кон­с­т­рук­ция, въп­ре­ки че бе про­из­ве­ден през 1936 г. Още през Испан­с­ка­та граж­дан­с­ка вой­на този модел хид­роп­лан на Хен­кел полу­чи подиг­ра­ва­тел­но­то прозви­ще “Sapatones” (чепи­кът). Пред­став­ля­ва­ше бип­лан със сме­се­на кон­с­т­рук­ция, с дву­лон­же­рон­ни кри­ла покри­ти с плат и реб­ра от лека сплав. Ске­ле­тът на фюзе­ла­жа се изра­бот­ва­ше от зава­ре­ни сто­ма­не­ни тръ­би, вър­ху кои­то също се изпъ­ва­ше плат. Два­та дви­га­те­ля BMW бяха 12-цилин­д­ро­ви с теч­но охлаж­да­не, с чети­ри­ло­пат­ни дър­ве­ни вит­ла в диа­ме­тър до 3,8 м., като закреп­ва­не­то им с пило­ни меж­ду кри­ла­та аку­му­ли­ра­ше сери­оз­ни виб­ра­ции. Пла­ва­е­мост­та оси­гу­ря­ва­ха два дър­ве­ни поп­ла­въ­ка, в кои­то има­ше по един 850-лит­ров резер­во­ар за гори­во. Бом­бе­ни­ят отсек поби­ра­ше до 1 тон поле­зен товар, а еки­па­жът се със­то­е­ше от чети­ри­ма души: пилот-коман­дир, нави­га­тор-бом­бар­дир, стре­лец-радист и стре­лец-наблю­да­тел. Само­ле­тът напъл­но отго­ва­ря­ше на пря­ко­ра си: вну­ши­те­лен вън­шен вид с мно­го сво­бод­но мяс­то, а мак­си­мал­на­та му ско­рост от 220 км/ч. под­хож­да­ше пове­че­то за път­ни­чес­ки и тър­гов­с­ки цели. Мину­та след отде­ля­не­то от води­те на езе­ро­то, послед­ва вираж на юг, към хъл­мо­ве­те на Ста­ра пла­ни­на. Това обсто­я­тел­с­т­во леко сму­ти Муша­нов, но дока­то се чуде­ше, в авио-слу­шал­ки­те отек­на гър­ле­ния глас на него­вия гер­ман­с­ки при­ятел, пилот и коман­дир Ханс Шрьодер:
— Как си, Тишо, сле­диш ли морето?
Това беше пър­ва­та бой­на мисия на Муша­нов и той съв­сем нор­мал­но се въл­ну­ва­ше. Не иска­ше да му личи и зато­ва отго­во­ри уклон­чи­во, с въпрос:
— Поно­си­мо, коман­дир, но защо поех­ме на юг, към пла­ни­на­та? Град Бяла е на крайб­ре­жи­е­то, север­но от нос Емине!
В слу­шал­ки­те се дочу кико­те­не­то на нави­га­тор-бом­бар­ди­ра от носо­ва­та част и стре­ле­ца в гнез­до­то зад опаш­ка­та. Муша­нов пона­ся­ше бла­го­род­но висо­ко­ме­ри­е­то и шеги­те им. Кеса­ринг и Бау­ман бяха весе­ля­ци с мно­го опит още от вой­на­та в Испания.
— Не се стряс­кай, капи­тан-наблю­да­тел! – прозву­ча бод­ро и гла­сът на коман­ди­ра. – Оттук започ­ва так­ти­чес­ко­то обу­че­ние. Тряб­ва да сме от стра­на­та на хъл­мо­ве­те и сред мъг­ла­та… Само гле­дай вни­ма­тел­но и се учи! Ако искам нещо от теб, ще чуеш заповед.
Ско­ро Муша­нов раз­бра как­ва е так­ти­ка­та. “Хен­ке­лът” навле­зе във вът­реш­ност­та до поре­чи­е­то на Кам­чия и плав­но зави на изток. На тра­вер­са пред “Чер­ни нос” отно­во обър­на на юг, покрай брега.
— Всич­ки да си отва­рят очи­те! – раз­по­ре­ди Ханс. – Под­вод­ни­ца­та може да е още на повърхността.
Не бяха изми­на­ли и две мину­ти, кога­то нави­га­то­рът Кеса­ринг изкре­щя посоката:
— На 11 часа; раз­сто­я­ние 10 км. до целта.
Муша­нов се наве­де да поглед­не през стък­ло­то над кар­теч­ни­ца­та и забе­ля­за в про­лу­ки­те на мъг­ла­та една про­дъл­го­ва­та чер­на пура в море­то. В този момент хид­роп­ла­нът започ­на сни­жа­ва­не, а дви­га­те­ли­те изки­ха­ха някол­ко пъти и заглъх­на­ха. Това сери­оз­но го оза­да­чи, но този път се въз­дър­жа от въп­ро­си. Само­ле­тът плав­но и без­шум­но започ­на да пла­ни­ра към обек­та, кой­то все пове­че се очер­та­ва­ше. Бъл­га­ри­нът зале­пи очи в опти­ка­та за наблю­де­ние и започ­на да рапортува:
— Под­вод­ни­ца сре­ден клас “Щука”, на въо­ръ­же­ние в съвет­с­кия флот след 1930 г.; раз­по­ла­га със 6 тор­пед­ни тръ­би, едно оръ­дие и една теж­ка кар­теч­ни­ца; стои непод­виж­но на повър­х­ност­та, на 12,6 кило­мет­ра от бре­га. На палу­ба­та се забе­ляз­ват два­ма от еки­па­жа, като еди­ни­ят оглеж­да с бино­къл хори­зон­та на изток.
— Имай­те готов­ност за стрел­ба, при стар­ти­ра­не на дви­га­те­ли­те! – прозву­ча моно­тон­ния глас на коман­ди­ра, след кое­то пер­со­нал­но доба­ви: – Тишо, сега е момен­тът да отмъс­тиш за “Шип­ка” и “Роди­на”! Не пес­ти патроните!
Думи­те на Ханс напрег­на­ха Муша­нов. Не очак­ва­ше да стре­ля с кар­теч­ни­ца по под­вод­ни­ча­ри на повър­х­ност­та. Два­ма­та нещас­т­ни наблю­да­те­ли не чува­ха и още по-мал­ко виж­да­ха връх­ли­та­щия ги “Хен­кел”. Гер­ман­с­ки­ят пилот успеш­но ими­ти­ра­ше ата­ка­та на оре­ла-рибар, като изне­над­ва­що и без­шум­но пла­ни­ра­ше откъм пла­ни­на­та и сред мъг­ла­та; точ­но откъ­де­то вра­гът не пред­по­ла­га­ше. Кога­то до цел­та оста­на към кило­ме­тър, пило­тът стар­ти­ра дви­га­те­ли­те. Още пре­ди два­та мото­ра да изре­ват при фор­си­ра­не­то, Кеса­ринг откри огън от носо­вия отсек с оръ­ди­е­то. Пози­ци­я­та на Муша­нов не позво­ля­ва­ше стрел­ба, пора­ди ост­рия ъгъл на сни­жа­ва­не. След миг хид­роп­ла­нът се озо­ва на 400 м. над вра­га и чети­ри от бом­би­те бяха осво­бо­де­ни. Ханс вед­на­га насо­чи маши­на­та ряз­ко наго­ре и цел­та изник­на пред погле­да на Муша­нов. Вър­ху под­вод­ни­ца­та вече не се виж­да­ха мат­ро­си, но наоко­ло ярко се очер­та­ха взри­во­ве­те. Има­ше попа­де­ние бли­зо до носо­во­то оръ­дие, кое­то изхвър­ча и бъл­га­ри­нът вед­на­га док­лад­ва. Пило­тът насо­чи само­ле­та за нов заход и закре­щя в слушалките:
— Как­во чакаш, Тишо, стре­ляй и спе­че­ли кръст за храброст!
Муша­нов зна­е­ше за гер­ман­с­ко­то отли­чие “Желе­зен кръст за храб­рост”. Това не го блаз­не­ше осо­бе­но, но бъде­щи­ят рапорт на Ханс до коман­д­ва­не­то може­ше да навре­ди на репу­та­ци­я­та му. Зато­ва натис­на спу­съ­ка и отпра­ти някол­ко отко­са към бър­зо отда­ле­ча­ва­щия се кор­пус на под­вод­ни­ца­та. След 4–5 мину­ти послед­ва нова­та ата­ка на хид­роп­ла­на с две дъл­бо­чин­ни бом­би. При избух­ва­не­то им се вдиг­на­ха огром­ни вод­ни гей­зе­ри, при­ме­се­ни с отлом­ки. При тре­тия заход суб­ма­ри­на­та вече се нами­ра­ше на дъно­то, а на повър­х­ност­та посто­ян­но нарас­т­ва­ше чер­но пет­но от мазут.
От тази сту­де­на декем­в­рийс­ка утрин изми­на­ха 3 годи­ни, 6 месе­ца и 3 дни, дока­то се стиг­не до капи­ту­ла­ци­я­та на Тре­тия Райх. Пило­тът Муша­нов оце­ля във вой­на­та, как­то и от реп­ре­си­и­те на нови­те народ­ни гос­по­да­ри на Бъл­га­рия. Стра­хо­ве­те започ­на­ха през 1946 г., кога­то сред ави­а­то­ри­те се поне­со­ха слу­хо­ве за арес­ти и раз­пи­ти на награ­де­ни­те с Желез­ни кръс­то­ве за заслу­ги към Рай­ха. Всич­ки свър­з­ва­ха преслед­ва­ни­я­та с пре­да­тел­с­т­во­то на воен­ния летец Нико­ла Бонев, кой­то през 1943 г., бе осъ­ден и раз­стре­лян за шпи­о­наж в пол­за на Мос­к­ва. По вре­ме на про­це­са се уста­но­ви, че Бонев и радио-връз­ка­та му Елеф­тер Арна­у­дов са док­лад­ва­ли по иска­не на съвет­с­ко­то разуз­на­ва­не чети­ри­ма награ­де­ни бъл­гар­с­ки пило­ти и чети­ри­ма наблю­да­те­ли от аерод­ру­ми­те в Сара­фо­во и Бал­чик. Напъл­но осно­ва­тел­но Муша­нов се загри­жи за бъде­ще­то си. Избег­на при­съ­да­та, защо­то коми­са­ри­те не бяха инфор­ми­ра­ни за отли­че­ни лет­ци от водо­ле­ти­ще “Чай­ка”. Кога­то го при­зо­ва­ха на раз­пит, зада­до­ха само два въп­ро­са: “Къде е изчез­на­ла­та доку­мен­та­ция на водо­са­мо­лет­но­то ято и позна­ва ли коле­ги с гер­ман­с­ки кръс­то­ве за храброст?”.
Муша­нов отго­во­ри, че не знае нищо за архи­ви­те, а по въп­ро­са с отли­че­ни­те ави­а­то­ри заяви един­с­т­ве­но гер­ман­с­ки­те лет­ци. Не беше й пред­по­ла­гал, че няко­га ще изпи­та радост от несъс­то­я­ло­то се награж­да­ва­не с орде­на за храб­рост. През 1942 отхвър­ли­ха пред­ло­же­ни­е­то с моти­ва: “Да се отло­жи, дока­то бъл­гар­с­ки­ят летец лич­но пото­пи съвет­с­ка суб­ма­ри­на!”. За уте­ха коман­д­ва­щи­ят “Луф­т­ва­фе” на Бал­ка­ни­те ген. Шпай­дел, го пре­по­ръ­ча за водещ инс­т­рук­тор на бъл­гар­с­ки­те лет­ци от фор­ми­ра­що­то се водо­са­мо­лет­но ято. След полу­че­ни­те обяс­не­ния полит­ко­ми­са­ри­те при­вид­но го оста­ви­ха на спо­койс­т­вие, но кари­е­ра­та му на вое­нен летец и инс­т­рук­тор ско­ро приключи.
Послед­ва­ха неси­гур­ни годи­ни за Тихо­мир Муша­нов и така до юни 1983, кога­то раз­бра за откри­ва­не­то на под­вод­ни­ца­та. Тога­ва не пред­по­ла­га­ше, че му оста­ват още мно­го без­сън­ни нощи до 10 ноем­в­ри 1989 г. Посте­пен­но стра­хът от нови раз­кри­тия след обслед­ва­не­то на пото­пе­на­та под­вод­ни­ца взе връх и се яви­ха кош­ма­ри. Епи­зо­ди­те от ата­ка­та нахлу­ва­ха в съня на лете­ца съв­сем реа­лис­тич­но и го кара­ха да пре­жи­вя­ва слу­чи­ло­то се отно­во и отно­во. Едва задря­мал се озо­ва­ва­ше пред оку­ля­ра на опти­ка­та в наблю­да­тел­ния отсек на “Хен­ке­ла”. На екра­на изпък­ва­ше фигу­ра­та на съвет­с­кия капи­тан, за кого­то под­вод­ни­те архе­о­ло­зи твър­дя­ха, че се каз­вал Иван Михай­ло­вич Гри­цен­ко. Коман­ди­рът на под­вод­на­та лод­ка беше леко при­ве­ден и с една­та ръка се под­пи­ра­ше на релин­га, а с дру­га­та дър­же­ше бино­къ­ла и наблю­да­ва­ше. До него чин­но сто­е­ше мат­рос, кой­то чака­ше разпореждания.
— Семьон, сле­диш ли за пат­ру­ли! – под­хвър­ли, без да сва­ля поглед от оку­ля­ри­те на бино­къ­ла капи­тан Гриценко.
— Наоко­ло е чис­то, дру­га­рю капи­тан. Цари спо­койс­т­вие и тиши­на, като на санаториум.
Гри­цен­ко леко се под­смих­на на шега­та, но инс­тин­к­тив­но се ослу­ша. От небе­то доле­тя стра­нен свис­тящ звук, кой­то изне­над­ва­що предиз­ви­ка дву­мет­ров фон­тан, само на три мет­ра от под­вод­ни­ца­та. Миг­но­ве­но послед­ва вто­ри подо­бен и попа­де­ние в метал­на­та обшив­ка. Гри­цен­ко и мат­ро­сът упла­ше­но извър­тя­ха погле­ди към връх­ли­та­ща­та опас­ност и в този момент рев­на­ха фор­си­ра­ни­те мото­ри на хид­роп­ла­на. През визьо­ра Муша­нов съз­ря лице­то на капи­та­на. Всъщ­ност, с ужас уста­но­ви, че това беше него­ва­та соб­с­тве­на физиономия.
След таки­ва раз­тър­с­ва­щи съни­ща, бъл­гар­с­ки­ят летец се събуж­да­ше мокър от пот и с раз­туп­тя­но сър­це. Поло­же­ни­е­то ста­на и по-теж­ко, кога­то през 1988 г. съоб­щи­ха за повтор­но обслед­ва­не на под­вод­ни­ца­та. Сънят бяга­ше от него и поня­ко­га бодър­с­т­ва­ше до зори. При вся­ко след­ва­що заспи­ва­не кош­ма­ри­те без­ми­лос­т­но го опри­ли­ча­ва­ха на капи­тан-лей­те­нант Гри­цен­ко. Съз­на­ни­е­то му се пре­на­ся­ше вър­ху палу­ба­та на суб­ма­ри­на­та, сред сна­ря­ди и кур­шу­ми: “Към люка, Семьон, бър­зо!” – кре­ще­ше на след­ва­щия го по пети­те мат­рос и след миг два­ма­та бук­вал­но се гмур­на­ха във вход­на­та шах­та на мос­ти­ка. Точ­но в този момент затре­щя­ха хвър­ле­ни­те от водо­са­мо­ле­та бом­би. Зара­ди попа­де­ни­я­та не успя­ха да хер­ме­ти­зи­рат вхо­да. В коман­д­ния цен­тър помощ­ни­кът му отча­я­но раз­по­реж­да­ше: “Пота­пя­не, пота­пя­не!” – но коман­да­та беше без­смис­ле­на, зара­ди нахлу­ва­ща­та вода. След някол­ко мину­ти послед­ва вто­ра­та ата­ка на хид­роп­ла­на и две дъл­бо­чин­ни бом­би екс­пло­ди­ра­ха непос­ред­с­тве­но до бор­да. Това довър­ши поч­ти всич­ки в отсе­ка. Дето­на­ци­он­ни­те въл­ни ги заше­ме­ти­ха и тела­та им се изгу­би­ха сред рас­тя­що­то ниво на вода­та. Капи­тан-лей­те­нан­тът оце­ля още вед­нъж, тъй като попад­на във въз­ду­шен джоб. Дой­де на себе си от сил­на бол­ка в дес­ния пра­сец, коя­то беше предиз­ви­ка­на от затис­на­ла­та го, изкър­те­на каса на люка към съсед­ния отсек. Беше в капан меж­ду отлом­ки­те и шан­со­ве­те му за спа­се­ние ряз­ко нама­ля­ва­ха. След мину­та усе­ти поля­га­не­то на под­вод­ни­ца­та вър­ху пясъч­но­то дъно; вода­та във въз­душ­ния джоб също спря да се покач­ва. Дока­то без­по­лез­но се опит­ва­ше да осво­бо­ди затис­на­тия си крак, дочу после­до­ва­тел­ни уда­ри по метал откъм кър­мо­ви­те час­ти. Има­ше и дру­ги оце­ле­ли от 43-член­ния еки­паж, но немо­же­ха да си помог­нат. Аго­ни­я­та про­дъл­жи някол­ко часа, дока­то накрая се въз­ца­ри гро­бов­на тиши­на. Леде­но-сту­де­на­та вода неу­сет­но изцеж­да­ше сили­те и бав­но замъг­ля­ва­ше погле­да. Послед­но­то нещо кое­то видя капи­тан-лей­те­нан­та бяха стрел­ки­те на бор­до­вия часов­ник, кои­то спря­ха да помръд­ват след 20.45 ч.
Смра­зя­ва­щи­те съни­ща на лете­ца започ­на­ха да нама­ля­ват с нача­ло­то на поли­ти­чес­кия завой през ноем­в­ри 1989 г. Заду­ха нов вятър, от запад, но кур­са на Бъл­га­рия бав­но се про­ме­ня­ше. Око­ло две годи­ни по-къс­но про­че­те обшир­на ста­тия в новия вес­т­ник “Демок­ра­ция” от русен­с­кия исто­рик Иво Жей­нов. Същи­ят добро­съ­вес­т­но беше изди­рил архив­ни мате­ри­а­ли за съд­ба­та на съвет­с­ки­те под­вод­ни­ци по бъл­гар­с­ко­то крайб­ре­жие меж­ду 1941–1944 г. На Тихо­мир Муша­нов му просвет­на: “Зна­чи е вре­ме да се раз­каз­ва!…” – каза си той и започ­на да му олек­ва на душа­та. След крат­ко коле­ба­ние, на 2 юли 1992 г., реши­тел­но се отпра­ви към редак­ци­я­та на русен­с­кия ежед­нев­ник “Утро”. Кога­то го попи­та­ха как­во ще съоб­щи, отчет­ли­во под­хва­на: “Дой­дох в редак­ци­я­та, за да раз­ка­жа исти­на­та за пото­пе­на­та, север­но от н. Еми­не, съвет­с­ка под­вод­ни­ца Щ‑204. Досе­га мъл­чах, защо­то в Бъл­га­рия има­ше кому­нис­ти­чес­ка власт и зна­ех, че нищо добро не ме чака. Все­ки оце­лял през вой­на­та бъл­гар­с­ки летец, моряк и пат­ри­от, тряб­ва­ше да се сра­му­ва, зара­ди дела­та си в пол­за на роди­на­та!”. След обстой­ния раз­каз бив­ши­ят вое­нен пилот се прибра в къщи и неу­сет­но заспа. Кош­ма­ри­те пове­че не се явиха*.
________________________________________
* Изпол­з­ва­ни­те дан­ни са спо­ред учас­т­ни­ка в съби­ти­я­та капи­тан Тихо­мир Муша­нов, пуб­ли­ку­ва­ни от Дими­тър Нед­ков във вес­т­ник “УТРО” от 26 авг. 1992, с. 8; с про­дъл­же­ния в брой от 27 и 28 авг. 1992 г., с. 8