“Диря в морето” 2021 — Проза: ДЕВЕТ БАЛА ЩАСТИЕ

Към сре­да­та на все­ки рейс, тре­ти­ят помощ­ник капи­тан Алек­сан­дър Чуп­ри­нов изпа­да­ше в със­то­я­ние на пъл­на зави­си­мост от алко­хо­ла. Слаб, висок и с вече побе­ля­ла напо­ло­ви­на коса, той изглеж­да­ше по-млад откол­ко­то всъщ­ност беше. В края на юли щеше да навър­ши чети­ри­де­сет и три, а все още няма­ше при­ятел­ка, семейс­т­во или деца. След завър­ш­ва­не на воен­но­мор­с­ко­то учи­ли­ще във Вар­на, море­то го при­тег­ли в обя­ти­я­та си и той дори не усе­ти, как се изни­за вре­ме­то до сега. На бъл­ке­ра „Мер­ку­рий“ се под­ви­за­ва­ше вече тре­та годи­на и долу-горе се бе сра­бо­тил с капи­та­на Мар­тин де Гро­от, един дейс­т­ви­тел­но голям и в пре­кия, и в пре­нос­ния сми­съл моряк. Кора­бът бе пет­де­сет и пет хиля­ди тона и в момен­та се при­би­ра­ха от Аржен­ти­на, къде­то бяха кара­ли торо­ве. До края на вах­та­та оста­ва­ше по мал­ко от час, а Алек­сан­дър или Сошо, как­то го нари­ча­ше капи­та­на, се бе под­прял до един открех­нат филис­т­рин на мос­ти­ка и лени­во сле­де­ше широ­ка­та кил­ва­тер­на сле­да, по сре­да­та на коя­то се покла­ща­ше праз­на плас­т­ма­со­ва туба от вода. „Някой от тия сер­се­ми пак си е хвър­лил бок­лу­ка!“ — му мина през ума и в същия момент видя, как от спа­си­тел­на­та лод­ка про­вис­на щорм­т­ра­па и по него бър­зо се спус­на един от три­ма­та укра­ин­с­ки моря­ци в еки­па­жа. В една­та си ръка моря­кът дър­же­ше солид­на бутил­ка, в коя­то несъм­не­но има­ше алкохол.
— Ей, Тарас! — про­вик­на се Алек­сан­дър и кога­то хва­на­тия в крач­ка моряк вдиг­на поглед към него, той мах­на с ръка — Ела вед­на­га тук с бутилката!
Моря­кът напра­ви кисе­ла физи­о­но­мия и нео­хот­но тръг­на по тра­па към мос­ти­ка. Алек­сан­дър нари­ча­ше все­ки от три­ма­та укра­ин­ци Тарас, защо­то му бе по-лес­но, откол­ко­то да им помни име­на­та. Беше чел в гим­на­зи­я­та поезия от Тарас Шев­чен­ко и дори реп­ро­дук­ции на него­ви кар­ти­ни бе гле­дал, зато­ва кръ­ща­ва­ше все­ки укра­и­нец по този начин. Сега пред него заста­на про­ви­ни­лия се моряк и поне­же няма­ше как да скрие бутил­ка­та от литър и поло­ви­на, само я стис­на по-здра­во с ръка.
— Как­во е това? — изръм­жа Александър.
— Дома­шен самогон!
— На кора­ба ли го правихте?
Моря­кът ким­на за потвър­ж­де­ние. Алек­сан­дър въздъхна:
— Поглед­ни, как­ви сте нека­дър­ни­ци! Теч­ност­та е мът­на, кое­то озна­ча­ва, че сте нали­ва­ли вода в само­го­на, а тряб­ва да е точ­но обрат­но­то! Кол­ко гра­ду­са е?
— Мал­ко над тридесет!
— Ста­ва! Дай го насам!
— Ама, кеп…! Ние за как­во се тру­дих­ме тол­ко­ва? Сега ти ще го изпи­еш, нали?
— А, не бе! Вес­т­ник ще му чета! Изчез­вай, че капи­та­нът идва насам!
Моря­кът се изсу­ли от мос­ти­ка, а Алек­сан­дър отля пъл­на чаша от напит­ка­та. Опи­та я на вкус, мляс­на довол­но и глът­на оста­на­ло­то. В каю­та­та си дър­же­ше някол­ко бутил­ки уис­ки за зор заман, но до днес не ги беше дори докос­нал. На след­ва­щия ден започ­ва­ше тре­тия месец от този рейс и вече бе вре­ме да си посръб­не. Все по-чес­то го наля­га­ха тъж­ни мис­ли за това, как ще оста­рее, без да е имал въз­мож­ност да се порад­ва на деца и семе­ен уют. В семейс­т­во­то дядо му, баща му и той бяха моря­ци. Ако в ско­ро вре­ме не сто­ре­ше нещо по въп­ро­са, за про­дъл­же­ние на тра­ди­ци­я­та и рода, щеше да се ока­же пълен неу­дач­ник. Това го тор­мо­зе­ше и само в алко­хо­ла нами­ра­ше спа­се­ние. Дока­то сла­га­ше бутил­ка­та в една най­ло­но­ва тор­ба, вра­та­та се отво­ри и вле­тя капитана.
— Сошо! Вър­ви при руле­вия и му кажи да изклю­чи джи­пи­е­са! Завой два­на­де­сет гра­ду­са в ляво и ще кара­ме така, дока­то стиг­нем до някак­ва потъ­ва­ща яхта! Току що полу­чих­ме сиг­нал за крушение!
— Йес, сър! — отвър­на Алек­сан­дър и с тор­ба­та в ръка тръг­на да изпъл­ня­ва заповедта.
Поло­вин час по-къс­но, пред тях вър­ху висо­ки­те чети­ри- пет и дъл­ги сто­ти­на-двес­та мет­ра оке­ан­с­ки въл­ни, забе­ля­за­ха жъл­та спа­си­тел­на гуме­на лод­ка, коя­то ту се скри­ва­ше, ту изска­ча­ше пред погле­да им. От яхта­та няма­ше и сле­да. Щом прибли­жи­ха, качи­ха на кора­ба седем­те кру­шен­ци, а след това издър­па­ха и лод­ка­та им. Това бяха три­ма мъже и чети­ри жени, една­та от кои­то япон­ка. От раз­го­во­ра със соб­с­тве­ни­ка на яхта­та раз­бра­ха, че извед­нъж и без види­ма при­чи­на мал­ки­ят съд започ­нал да се пъл­ни с вода и мно­го бър­зо потъ­нал. Бра­да­ти­ят швед не изглеж­да­ше упла­шен, но начи­на по кой­то пре­хап­ва­ше дол­на­та си уст­на показ­ва­ше, че е сери­оз­но при­тес­нен. Цели­ят еки­паж се бе съб­рал на палу­ба­та и всич­ки моря­ци любо­пит­но наблю­да­ва­ха кру­шен­ци­те. Капи­та­нът наре­ди на Алек­сан­дър да раз­по­ло­жи гос­ти­те, като наста­ни жени­те в соб­с­тве­на­та си каю­та, а мъже­те при дома­ки­на на кора­ба. Сам той щеше да заеме мал­ка­та сво­бод­на каю­та, до тази на боц­ма­на. Алек­сан­дър пока­ни жени­те и кога­то отво­ри вра­та­та на каю­та­та си, една­та от тях прегра­ди вра­та­та с ръце и заяви:
— Не желая Цую при нас! От само­то нача­ло, тя ни доне­се лош къс­мет на яхта­та! Няма да се учу­дя, ако този голям кораб също пост­ра­да зара­ди нея!
Дреб­на­та япон­ка се сви и сякаш ста­на още по-мал­ка. По изящ­но­то и сякаш напра­ве­но от пор­це­лан лице се плъз­на­ха две едри съл­зи, кои­то тя дис­к­рет­но изтри, без да отвър­не дори дума. Алек­сан­дър преглът­на сухо, зачу­ден как да реши проб­ле­ма. В това вре­ме япон­ка­та обър­на гръб на жени­те и тръг­на бав­но в кори­до­ра. Стиг­на до тра­па и зача­ка сми­ре­но, с наве­де­на гла­ва. След като наста­ни три­те жени, Алек­сан­дър се вър­на при япон­ка­та и раз­пе­ри ръце:
— Как­во да те пра­вя сега? Освен да дой­деш в каю­та­та пред­наз­на­че­на за мен, а аз все ще измис­ля къде да се свра!
Жена­та повдиг­на гла­ва и го изгле­да с огром­ни­те си, тъж­ни очи. Тя изглеж­да­ше тол­ко­ва кра­си­ва, че му се стру­ва­ше като измис­ле­на. Заве­де я в каю­та­та си и пре­ди да изле­зе, тя му бла­го­да­ри с изящен поклон.
— Откъ­де зна­еш тол­ко­ва пер­фек­т­но анг­лийс­ки? — не се сдър­жа да я запи­та той.
— Завър­ших Кейм­б­ридж, в Анг­лия! Баща ми бе пред­ста­ви­тел на голя­ма япон­с­ка ком­па­ния и живях­ме седем­на­де­сет годи­ни там.
Мал­ко след полу­нощ, кога­то Алек­сан­дър бе изгъл­тал сери­оз­но коли­чес­т­во от само­го­на, изле­зе на палу­ба­та да го лъх­не вятъ­ра. Под­прян на пери­ла­та, той не усе­ти прибли­жа­ва­не­то на япон­ка­та зад себе си. Едва кога­то тя тихо заго­во­ри, той се обър­на към нея.
— Пре­ди две годи­ни обви­ни­ха баща ми в коруп­ция! Той беше поч­тен човек, но не успя да се защи­ти. Отзо­ва­ха го в роди­на­та, а заед­но с него се прибрах­ме и ние с май­ка ми. Зажи­вях­ме в Ита­ми, малък град, откъ­де­то бе родът на баща ми. След някол­ко месе­ца той се раз­бо­ля и почи­на! Не успя да поне­се уни­же­ни­е­то и напус­на този свят. В края на годи­на­та си отиде и май­ка ми. Оста­нах сама и се хва­нах на пър­во­то появи­ло се мяс­то, за каме­ри­ер­ка на яхта. Кога­то стъ­пих на „Фея“, тре­та­та по ред яхта на коя­то рабо­тих почув­с­т­вах, че най-после ще ми се слу­чи нещо прекрас­но, нещо, кое­то съм чака­ла цял живот! Беше само едно хуба­во усе­ща­не, без осно­ва­ние и някак­ва логи­ка, и бе тъй хуба­во…! А накрая яхта­та потъ­на! Сигур­но наис­ти­на нося лош късмет….!
Въл­не­ни­е­то се бе уси­ли­ло. Веро­ят­но въл­ни­те дости­га­ха шест-седем бала, защо­то кора­бът зара­вя­ше фор­ще­ве­на и изди­гай­ки го бав­но след това, хвър­ля­ше пръс­ки мор­с­ка вода чак до тях. Япон­ка­та, коя­то не сти­га­ше дори до раме­не­те на Алек­сан­дър, извед­нъж му ста­на тъй мила и близ­ка по няка­къв начин, че сам не раз­бра, как каза:
— Не лош, а добър къс­мет носиш ти! Ако не бе потъ­на­ла яхта­та на прокле­ти­те бога­та­ши, нали няма­ше да те срещ­на? Сега дори да се раз­ра­зи буря и да стиг­не невъз­мож­ни­те девет бала, няма да е въл­не­ние а спа­се­ние! Ела, Цую!
Тя се гуш­на в него и за да могат да се целу­нат, се повдиг­на на пръсти.
Три сед­ми­ци след това кора­бок­ру­шен­ци­те сля­зо­ха на приста­ни­ще­то в Ротер­дам. Пре­ди да се раз­де­лят, япон­ка­та каза на Александър:
— Не мога и не искам да живея без теб! Ти си най-хуба­во­то нещо досе­га в живо­та ми!
Оне­мял от непоз­на­ти до момен­та чув­с­т­ва, Алек­сан­дър я прегръ­ща­ше сил­но, без да про­ду­ма. Зад тях гръм­ко се изкаш­ля капи­та­на и изръмжа:
— Сошо, май ще се нало­жи да си тър­ся нов тре­ти помощник?
Със сила, Алек­сан­дър едва откъс­на Цую от себе си. Дока­то сли­за­ше по тра­па, тя не откъс­ва­ше очи от него. Още съща­та вечер Алек­сан­дър се напи до без­па­мет­ност. Нико­га не си бе пред­ста­вял, че ще срещ­не любов­та за коя­то си бе меч­тал в море­то, нито, че море­то ще го раз­де­ли от нея. Обър­кан и раз­дво­ен, той потъ­на в дъл­бок сън чак до след­ва­щия ден на обяд.
Кога­то рей­сът му свър­ши и сле­зе на приста­ни­ще­то в Пирея, Алек­сан­дър мина мит­ни­чес­кия кон­т­рол и рав­но­душ­но закра­чи по нагря­та­та от про­лет­но­то слън­це земя. Няма­ше наме­ре­ние да си губи вре­ме­то в Ати­на и с пър­вия въз­мо­жен полет иска­ше да се при­бе­ре във Вар­на. Тряб­ва­ше да пого­во­ри пър­во с дядо си, после с баща си, а накрая да оста­не сам със себе си, за да реши как­во ще пра­ви от тук насет­не. Мал­ка­та япон­ка бе мина­ла като бурен ура­ган през душа­та му и той не иска­ше ста­рия щил да се завръща.
Дока­то кра­че­ше замис­лен, извед­нъж забе­ля­за пред себе си мал­ка жен­с­ка фигу­ра, заста­на­ла точ­но на пътя му.
— Цую! — изтръг­на се от гър­ди­те му, а япон­ка­та се уст­ре­ми с про­тег­на­ти към него ръце.
Той я вдиг­на и завър­тя, целу­вай­ки очи­те, коса­та, уст­ни­те и в няка­къв транс. Кога­то я пус­на на земя­та, тя напра­ви стро­го изра­же­ние и ими­ти­рай­ки капи­тан де Гро­от изръмжа:
— Сошо! Тряб­ва да се оже­ниш за мал­ка­та си япон­ка, защо­то ско­ро ще ста­ваш татко!
От някое заве­де­ние набли­зо прозву­ча сир­та­ки. Алек­сан­дър вдиг­на ръце и затан­цу­ва. Топ­ли­ят мор­с­ки вятър се завър­тя край два­ма­та влю­бе­ни, вдиг­на мал­ка фуния от прах и при­тих­на. Беше дошло вре­ме­то за девет бала щастие.

Кра­си­мир Бачков

Вто­ра награ­да 2021