“Диря в морето” 2021 — Проза: ЧЕРНАТА БРАДА

„… Какъв ден. Всич­ки­ят ром свър­ши. Наша­та ком­па­ния изглеж­да някак­си трез­ва… Нещо се мъти меж­ду нас!… Моше­ни­ци­те заго­вор­ни­чат… Гово­рят уси­ле­но за раз­де­ля­не… И така, отва­рям си очи­те на чети­ри за някак­ва пляч­ка… Какъв ден само! С мно­го пие­не на бор­да… Тряб­ва да дър­жи топ­ло на ком­па­ни­я­та… топ­ло… Неща­та се подоб­ри­ха отново.”

(Извад­ка от кораб­ния  днев­ник на Еду­ард Тийч)

Испан­с­ки­ят капи­тан спо­кой­но очак­ва­ше прибли­жа­ва­не­то на тър­гов­с­кия кораб. Плю­щя­що­то на сил­ния вятър зна­ме на Кас­ти­лия не оста­вя­ше и кап­ка съм­не­ние, че това са него­ви съна­род­ни­ци. Той даде знак за съот­вет­на­та манев­ра и теж­ко нато­ва­ре­ни­ят гале­он лег­на в дрейф, сякаш преду­се­ща­ше при­ятел­с­ка­та сре­ща в тези нед­ру­же­люб­ни и опас­ни води. Зато­ва и сла­би­ят пукот щеше да оста­не неза­бе­ля­зан, ако корм­чи­я­та не се беше стро­по­лил с про­бит череп в кра­ка­та му. Оза­да­чен, той поглед­на отно­во към летя­щия насре­ща вет­ро­ход, кой­то точ­но в този момент сме­ни гал­са и сръч­но завър­тя кор­пу­са си така, че заста­на с левия си борд към без­за­щит­ния гале­он. Послед­ва­ли­ят, без никак­во заба­вя­не, стра­ни­чен залп нане­се сери­оз­ни щети на изгу­би­лия управ­ле­ние кораб, а през рас­тя­щи­те, обра­зу­ва­ни от барут­ния дим, къл­бо­вид­ни обла­ци испа­не­цът едва успя да види, че фла­гът вече… не е същи­ят. В пър­вия момент обър­ка­ни­ят сеньор не можа дори да си обяс­ни, защо на новия чис­то черен фон отчет­ли­во се мъд­ри при­ли­чен на ске­лет дявол, дър­жащ в една­та си ръка копие, нед­вус­мис­ле­но насо­че­но пра­во към едно кър­вя­що сър­це, а в дру­га­та – пясъ­чен часовник…

При след­ва­ща­та смя­на на гал­са, кога­то пират­с­ки­ят кораб се добли­жи стра­нич­но на до без­по­мощ­на­та си жер­т­ва, доле­тя­ха, чер­та­ей­ки зло­ве­ща­та си тра­ек­то­рия, пър­ви­те кан­джи.. С глух звук те се заби­ха поч­ти еднов­ре­мен­но на раз­лич­ни мес­та в дър­ве­ни­те час­ти фал­ш­бор­да и палу­ба­та. При­тег­ля­ни от опъ­на­ти­те до пръс­ва­не мус­ку­ли на пира­ти­те два­та кора­ба започ­на­ха бав­но и неу­мо­ли­мо да се прибли­жа­ват един към друг. Къс­но око­пи­ти­ли­ят се капи­тан, безус­пеш­но се опи­та да орга­ни­зи­ра отбра­на­та, като кре­ще­ше отча­я­но на под­чи­не­ни­те си. Бър­ко­ти­я­та се усил­ва­ше още пове­че и от пад­на­ла­та грот­мач­та, уце­ле­на майс­тор­с­ки по вре­ме на арти­ле­рийс­кия обстрел, коя­то препреч­ва­ше палу­ба­та със запле­те­ния си такелаж.

В този момент, кога­то никой не може­ше да каже как­во точ­но се случ­ва, раз­къс­вай­ки измам­на­та плът­ност на нис­ко сте­ле­щия се бару­тен дим, пред погле­да на ужа­се­ни­те испан­ци, се появи огром­на фигу­ра с теж­ка абор­даж­на сабя в ръка. Но това не беше един­с­т­ве­но­то и оръ­жие! В лява­та си ръка тя дър­же­ше заре­ден пис­то­лет, а в опас­ва­щи­те гър­ди­те и пояса ремъ­ци бяха втък­на­ти още чети­ри, без да се бро­ят и два­та вну­ши­тел­ни ножа. Но най-страш­но­то в този въо­ръ­жен до зъби гигант бяха свят­ка­щи­те изпод продра­на­та три­ъ­гъл­на шап­ка очи, как­то и бум­тя­щи­ят му басов глас, с кой­то коман­д­ва­ше абор­да­жа. Впе­чат­ле­ни­е­то се усил­ва­ше от горя­щи­те кра­и­ща на фити­ли­те, впле­те­ни допъл­ни­тел­но заед­но с пан­дел­ки­те в мал­ки­те плит­чи­ци, „офор­мя­щи” буй­на­та му дъл­га смо­лис­то­чер­на бра­да и коса, и от мощ­ни­ят му налуд­ни­чав смях, съп­ро­вож­дащ ата­ка­та. За пове­че­то от опит­ни­те испан­с­ки моря­ци вече няма­ше съм­не­ние, че неу­мо­ли­ма­та съд­ба ги беше срещ­на­ла с „Ужа­сът от Ада” – Еду­ард Тийч, извес­тен още като „Чер­на­та брада”.

Вяла­та съп­ро­ти­ва на испан­ци­те дове­де бър­зо до безус­лов­на­та им капи­ту­ла­ция. След като всич­ки бяха щател­но про­ве­ре­ни за укри­ти цен­нос­ти, еки­па­жът и паса­же­ри­те бяха нато­ва­ре­ни на някол­ко­то сво­бод­ни лод­ки и пус­на­ти да си тър­сят спа­си­те­лен бряг. Оста­на­ли­те на кора­ба пира­ти го пре­тър­си­ха и сръч­но прехвър­ли­ха пляч­ка­та на своя пла­ва­те­лен съд със стран­но­то име „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Ана”. После и два­та кора­ба насо­чи­ха кур­са си към Север­на Каролина…

Смя­та се, че анг­ли­ча­ни­нът Еду­ард Тийч е роден в Брис­тъл, веро­ят­но пре­ди 1690. Извес­т­но е, че като млад моряк е слу­жил на анг­лийс­ки капер, бази­ран в Ямай­ка. Вече обяс­них­ме в пре­диш­ни­те гла­ви, че капе­ри­те са били час­т­ни въо­ръ­же­ни бой­ни еди­ни­ци, лицен­зи­ра­ни да напа­дат кора­би и иму­щес­т­во на про­тив­ни­ка. Кра­ли­ца Ана дава патент на капе­ра, на кой­то слу­жи Тийч, да напа­да френ­с­ки и испан­с­ки кора­би по вре­ме на вой­на­та с Испа­ния и Фран­ция, а и да задър­жа, спо­ред дейс­т­ва­щия закон, част от пляч­ка­та за себе си. Тийч при­до­би­ва необ­хо­ди­мия опит под коман­д­ва­не­то на капи­тан Бен­джа­мин Хор­ни­голд и към края на вой­на­та се при­съ­е­ди­ня­ва окон­ча­тел­но към със­ло­ви­е­то на сви­ре­пи­те кариб­с­ки пира­ти. От 1716 до 1718 Чер­на­та бра­да теро­ри­зи­ра води­те, мие­щи източ­ния аме­ри­кан­с­ки бряг.

По това вре­ме злат­ни­те годи­ни на Испан­с­кия Мейн са към своя край. Леген­дар­ни­те пира­ти, като Томас Тю, Хен­ри Ейвъ­ри или капи­тан Кид, отдав­на вече не са сред живи­те. Пора­ди зачес­ти­ли­те оплак­ва­ния на Източ­но­ин­дийс­ка­та ком­па­ния и края на вой­на­та с Испа­ния изда­ва­не­то на капер­с­ки раз­ре­ши­тел­ни е пре­ус­та­но­ве­но и най-накрая във води­те на Чер­ве­но море, Индийс­кия оке­ан, как­то и в само­то Кариб­с­ко море, настъп­ва отно­си­тел­но спо­койс­т­вие. Тър­го­ви­я­та се ста­би­ли­зи­ра и сякаш пира­ти­те оста­ват само лош спо­мен. Кора­би­те крот­ко си пре­воз­ва­ли пре­дим­но зър­но, мела­са, дър­вен мате­ри­ал, въже­та, муни­ции или бъч­ви с ром. На пръв поглед изглеж­да­ло, че сякаш приста­ни­ща­та на Нова Анг­лия не може­ли вече да си оси­гу­ря­ват тра­ди­ци­он­ни­те печал­би от про­даж­ба­та на пират­с­ка пляч­ка. Но Еду­ард Тийч явно е имал нюха на добър биз­нес­мен и орга­ни­за­тор, защо­то бър­зо се ори­ен­ти­ра в ситу­а­ци­я­та. Наме­рил доста­тъч­но на брой нечес­т­ни тър­гов­ци и висо­ко­пос­та­ве­ни чинов­ни­ци как­то във Вир­джи­ния, така и в Север­на, и Южна Каро­ли­на, кои­то пла­си­ра­ли без­п­роб­лем­но кра­де­ни­те стоки.

Въп­ре­ки всич­ки­те ужа­ся­ва­щи исто­рии за него, едва ли може да се твър­ди, че е бил отчай­ва­що смел или че е извър­ш­вал дейс­т­вия от голям мащаб. Све­де­ни­я­та сочат, че той ряд­ко е напус­кал бази­те си в Север­на Каро­ли­на, за да рис­ку­ва живо­та си в нерав­ни бит­ки. От сами­те му дейс­т­вия ста­ва ясно, че е пред­по­чи­тал да напа­да сла­бо въо­ръ­же­ни и без­за­щит­ни мор­с­ки съдо­ве, като се дър­жал с тях при­ятел­с­ки чак до послед­ния момент, кога­то изди­гал на мач­та­та си пират­с­ки­ят флаг. Мно­го чес­то изне­над­вал жер­т­ви­те си, като ги напа­дал при­зо­ри или на све­че­ря­ва­не, кога­то е било мно­го труд­но да бъде забе­ля­зан. Чуде­са от храб­рост и сме­лост, гра­ни­че­ща с лудост, е показ­вал, само кога­то се е нали­вал с ром или се нами­рал натясно.

„Съд­руж­ни­кът” на Тийч – Стид Бонет, бивш майор от бар­ба­дос­ка­та мили­ция, също е бил доста стран­на пти­ца. Гово­ре­ло се, че бил при­ну­ден да започ­не пират­с­ка­та си дей­ност, защо­то „не можел да тър­пи пове­че кав­ги­те на жена си”. През 1717 бар­ба­дос­ки­ят план­та­тор си купу­ва 60-тонен слуп, наема 70-чле­нен еки­паж на запла­та — нещо нечу­ва­но дото­га­ва в пират­с­ки­те сре­ди — и се впус­ка в море­то. Тъй като бил абсо­лют­но „бос” в нави­га­ци­я­та, той раз­чи­тал пре­дим­но на щур­ма­на и на помощ­ни­ци­те си. Това естес­т­ве­но не рабо­те­ло в пол­за на него­вия капи­тан­с­ки авто­ри­тет. Воден от вре­мен­ния си къс­мет, още в нача­ло­то на пират­с­ка­та си кари­е­ра, бли­зо до бре­го­ве­те на Вир­джи­ния, в зали­ва Чеса­пийк, кора­бът му „Отмъ­ще­ние” успя­ва да пле­ни чети­ри мор­с­ки съда и да опо­жа­ри бар­ба­дос­кия „Тур­бет”. След­ва пле­ня­ва­не­то на още два, бли­зо до Ню Йорк, и впос­лед­с­твие на още три. След това Бонет опъ­ва плат­на към Насау, къде­то се нами­ра­ла про­чу­та­та пират­с­ка база на ост­ров Ню Про­ви­дънс. По пътя, при една нещас­т­на сре­ща с испан­с­ки вое­нен гале­он, едва успя­ва да се откоп­чи с цена­та на голе­ми пора­же­ния. Нео­пит­ни­ят капи­тан е ранен, а „Отмъ­ще­ние” е в жал­ко със­то­я­ние. Само с поло­ви­на­та оце­лял еки­паж едва успя­ва да се добе­ре до спа­си­тел­но­то приста­ни­ще. В Насау той сре­ща Еду­ард Тийч за пър­ви път и тях­но­то „сът­руд­ни­чес­т­во” започ­ва. Бонет пре­да­ва коман­д­ва­не­то на току-що ремон­ти­ра­ния „Отмъ­ще­ние” в ръце­те на Тийч и, тъй като все още се въз­ста­но­вя­вал от раня­ва­не­то си, пъту­вал като гост на соб­с­тве­ния си кораб. Мно­го ско­ро оба­че той усе­тил, че с това сът­руд­ни­чес­т­во си е вка­рал тара­леж в гащи­те, защо­то опит­ни­ят Тийч изпол­з­вал вед­на­га бла­гоп­ри­ят­на­та въз­мож­ност и успял да при­ма­ми на своя стра­на голя­ма част от еки­па­жа. Дово­ди­те били, че под него­во коман­д­ва­не ще има пове­че пляч­ка и че Бонет е ама­тьор в мореп­ла­ва­не­то – изяв­ле­ние, нели­ше­но от осно­ва­ние. И наис­ти­на, „Отмъ­ще­ние” под едно­лич­но­то коман­д­ва­не на Тийч се отпра­вя към зали­ва Дела­у­ър, къде­то успя­ва да пле­ни 11 кора­ба! При завръ­ща­не­то си отно­во в кариб­с­ки води на 17 ноем­в­ри 1717 „Отмъ­ще­ние” заед­но с още един пират­с­ки кораб ата­ку­ват 600-тон­ния „Кон­корд”, пла­ващ под френ­с­ки флаг. След два успеш­ни зал­па и нес­рещ­на­ли поч­ти никак­ва съп­ро­ти­ва, хора­та на Тийч се прехвър­лят на пле­не­ния кораб и се отпра­вят към Гре­на­дин­с­ки­те ост­ро­ви, къде­то вед­на­га го пре­име­ну­ват. Ново­то име на бив­шия робо­тър­гов­с­ки кораб, обо­руд­ван с чети­ри­де­сет оръ­дия, пред­став­ля­ва­ло при­чуд­ли­во сло­во­съ­че­та­ние със зага­дъч­на семан­ти­ка – „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Ана”.

За извес­т­но вре­ме Тийч и Бонет се раз­де­лят. В запад­на­та част на Кариб­с­кия басейн „Отмъ­ще­ние” сре­ща 400-тонен хон­ду­рас­ки тър­гов­с­ки кораб, „Про­тес­тан­тът Цезар”, кой­то успя­ва да избя­га и това още пове­че раз­кла­ща съм­ни­тел­ния авто­ри­тет на Бонет сред соб­с­тве­ни­те му хора. При след­ва­ща­та им сре­ща Бонет с гор­чи­ви­на раз­би­ра, че все пове­че от тях се прехвър­лят на стра­на­та на пар­т­ньо­ра му. Той отно­во е при­ну­ден да „гос­ту­ва” на бор­да на флаг­ма­на „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Ана”, защо­то него­ви­ят „Отмъ­ще­ние” (по нареж­да­не на Тийч) е поет от капи­тан Ричардс. Имен­но под ръко­вод­с­тво­то на новия коман­дир пира­ти­те успя­ват да пле­нят ямайс­ки­ят едно­мач­тов „Адвен­чър” с капи­тан Дей­вид Хери­ът, кой­то също се при­съ­е­ди­ня­ва към тях. Еду­ард Тийч вече раз­по­ла­га с три кора­ба, освен „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Ана”, и сме­ло се отпра­вя към Чарл­с­тън, къде­то бло­ки­ра приста­ни­ще­то, взи­ма знат­ни залож­ни­ци и при­нуж­да­ва граж­дан­с­т­во­то да пла­ти откуп за живо­та им под фор­ма­та на… меди­ка­мен­ти. Въп­ре­ки ужа­ся­ва­ща­та си репу­та­ция, Тийч оста­вя без послед­с­твия някол­кок­рат­но­то нару­ша­ва­не на сро­ко­ве­те за дона­ся­не на отку­па, опре­де­ле­ни от самия него и не уби­ва нико­го. Кога­то полу­ча­ва необ­хо­ди­ми­те лечи­тел­ни сред­с­тва, той мир­но и тихо отпла­ва, като оста­вя залож­ни­ци­те чис­то голи, как­то ги е май­ка роди­ла, но живи и здрави.

Мно­гоб­рой­ни са исто­ри­и­те, затвър­дя­ва­щи репу­та­ци­я­та му не само на без­ми­лос­тен бан­дит, но и на инте­ре­сен чешит. Раз­каз­ват, че кога­то вед­нъж един от плен­ни­ци­те отка­зал да сва­ли ценен пръс­тен с диа­мант, Чер­на­та бра­да без да се замис­ли му отря­зал пръс­та и прибрал спо­кой­но жела­ния пред­мет. Мно­го чес­то са го чува­ли да каз­ва, че ако от вре­ме на вре­ме не заст­ре­ля един-два­ма от еки­па­жа, дис­цип­ли­на­та се раз­ва­ля­ла. Въп­ре­ки леген­ди­те, доста от тези исто­рии са измис­ле­ни и не почи­ват на реал­ни фак­ти. Веро­ят­но сами­ят Тийч пре­ко­мер­но оби­чал да пара­ди­ра със сво­я­та вну­ши­тел­на осан­ка и ста­ра­тел­но под­хран­вал мито­ве­те за соб­с­тве­на­та си жестокост.

Една от тези исто­рии, коя­то със сигур­ност се е слу­чи­ла, е осо­бе­но попу­ляр­на зара­ди едно дру­го дейс­т­ва­що лице – Изра­ел Хендс. Стоп­ро­цен­тов пират, той е ори­ги­нал­ни­ят про­то­тип, изпол­з­ван от Луис Сти­вен­сън за осно­ва при сът­во­ря­ва­не­то на един от най-живи­те пер­со­на­жи в леген­дар­ния „Ост­ров на съкровищата”.

Една нощ Тийч заед­но със своя при­ятел и топ­чия Хендс пие­ли и игра­е­ли кар­ти в капи­тан­с­ка­та каю­та, кога­то извед­нъж Чер­на­та бра­да дух­нал све­щи­те и стре­лял напо­со­ки под маса­та. Кур­шу­мът улу­чил нещас­т­ни­ка в коля­но­то и го оса­ка­тил за цял живот. За сами­ят Хендс тази случ­ка би мог­ла да се опре­де­ли като сво­е­го рода къс­мет, защо­то окон­ча­тел­но го „пен­си­о­ни­ра” от пират­с­кия зана­ят. Въп­ре­ки мизер­ния живот, кой­то води впос­лед­с­твие в Лон­дон, той все пак успя­ва да избег­не въже­то, на кое­то увис­ват доста от него­ви­те дру­га­ри, като усър­д­но донос­ни­чи про­тив тях. Да не забра­вя­ме, че полу­ча­ва и сво­я­та час­ти­ца сла­ва чрез све­тов­но­из­вес­т­ния бес­т­се­лър на Сти­вън­сън, къде­то се под­ви­за­ва под ори­ги­нал­но­то си име.

Дъл­го вре­ме хора­та са вяр­ва­ли, че в обра­за на Чер­на­та бра­да се е пре­ро­дил сами­ят дявол. Дъл­го вре­ме май­ки­те са пла­ше­ли деца­та си с него. И наис­ти­на, ако си го пред­ста­вим в целия му огро­мен му ръст, стър­чащ над квар­тер­де­ка, въо­ръ­жен с пис­то­ле­ти­те и ножо­ве­те си, с коса и бра­да осве­те­ни от пла­мъ­ци­те на горя­щи­те фити­ли, сме­ещ се демо­нич­но, като истин­с­ки пси­хо­пат, няма начин да не изпи­та­ме, подоб­но на мно­го­то нещас­т­ни оче­вид­ци, леде­но-ско­ва­ва­що­то чув­с­т­во на стра­ха. От своя стра­на, сами­ят капи­тан Чарлз Джон­сън доофор­мя пор­т­ре­та на екс­цен­т­рич­ния Еду­ард Тийч, раз­каз­вай­ки след­на­та пикантерия:

„Пре­ди да отпла­ва към сво­и­те аван­тю­ри, той се оже­нил за мла­до същес­т­во на око­ло 16 годи­ни… и така, как­то бях осве­до­мен, тя ста­ва 14-тата жена на Тийч… След като лежал с нея цяла нощ той имал нави­ка да пока­ни на бре­га пети­ма или шес­ти­ма от гру­би­те си спът­ни­ци, като я карал наси­ла да прости­ту­и­ра с всич­ки тях под­ред пред, лице­то му.”

Дока­то бил на вър­ха на сла­ва­та си Тийч се рад­вал на свои бази как­то на Баха­ми­те, така и в Север­на и Южна Каро­ли­на. В Насау са го нари­ча­ли магис­т­рат на капер­с­ка­та репуб­ли­ка, а губер­на­то­рът на Север­на Каро­ли­на Чарлз Идън е полу­ча­вал част от загра­бе­на­та пляч­ка, като в замя­на нео­фи­ци­ал­но е прикри­вал пира­та. Нахал­с­т­во­то на Чер­на­та бра­да сти­га дотам, че кога­то крал­с­ки­ят губер­на­тор Уудс Роджърс присти­га с въз­ло­же­на­та му вели­ко­душ­но от Анг­лийс­ка­та коро­на мисия в Насау – да опрос­ти гре­хо­ве­те на всич­ки мес­т­ни пира­ти, той отпла­вал демон­с­т­ра­тив­но и по този начин пуб­лич­но отка­зал крал­с­ка­та милост. Така крат­ка­та, поч­ти две­го­диш­на кари­е­ра на Чер­на­та бра­да бър­зо отива­ла към своя логи­чен край.

Непос­ред­с­тве­но след напа­де­ни­е­то над Чарл­с­тън Чер­на­та бра­да и Стид Бонет тър­сят удоб­но мяс­то, за да ремон­ти­рат кора­би­те си. Те се спи­рат на зали­ва Топ­сейл, къде­то пора­ди нещас­т­на слу­чай­ност „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Ана” зася­да на плит­чи­на. След като оста­вят там и оста­на­ли­те три кора­ба, Тийч и Бонет се отпра­вят по суша към Бат (сто­ли­ца­та на Север­на Каро­ли­на). Там и два­ма­та, въп­ре­ки всич­ки­те си прегре­ше­ния, полу­ча­ват офи­ци­ал­но опро­ще­ние от ръце­те на губер­на­тор Идън по сила­та на горес­по­ме­на­тия Акт на милост, под­пи­сан от самия крал Джордж. „Опрос­тен” Тийч бър­зо се завръ­ща в Топ­сейл, а Бонет оста­ва да чака раз­ре­ши­тел­но, за да посе­ти дат­с­ка­та коло­ния Сейнт Томас, къде­то се надя­вал да си купи lettre of marque и да про­дъл­жи с преслед­ва­не­то на испан­с­ки­те кора­би. Извес­т­но е, че Идън най-накрая успя­ва да му уре­ди това раз­ре­ши­тел­но и дово­лен Бонет се отпра­вя към Топсейл.

Изне­на­да­та при присти­га­не­то му е била голя­ма, след като раз­би­ра, че всъщ­ност е изиг­ран за поре­ден път от своя пар­т­ньор. В него­во отсъс­т­вие Тийч при­би­ра по-голя­ма­та част от про­ви­зи­и­те на мал­ка­та пират­с­ка фло­ти­лия, нато­вар­ва цяла­та пляч­ка на „Адвен­чър” и с най-вер­ни­те си хора изчез­ва в неиз­вес­т­на посо­ка. Вбе­се­ни­ят Бонет оста­ва с напраз­ни­те си надеж­ди, неиз­пол­з­ва­е­мо раз­ре­ши­тел­но, без поч­ти никак­ви про­ви­зии и с мало­чис­лен екипаж…

Раз­по­ло­жен ком­фор­т­но в соб­с­тве­на­та си база в Окра­ко­ке след полу­ча­ва­не­то на офи­ци­ал­на­та крал­с­ка прошка, Тийч сякаш няма за как­во да се тре­во­жи. Сил­но обез­по­ко­ен, оба­че, е губер­на­то­рът на Вир­джи­ния Алек­сан­дър Спот­су­уд, кой­то явно не желае да живее в съсед­с­тво с раз­мир­ния пират. Реша­ва да ели­ми­ни­ра Тийч на вся­ка цена, като за миг не се поко­ле­ба­ва да пре­ви­ши соб­с­тве­ни­те си пълномощия.

Въп­ре­ки това зада­ча­та не била тол­ко­ва лес­на, защо­то пред­паз­ли­ви­ят Тийч опе­ри­рал пре­дим­но в крайб­реж­ни­те води и тази нема­ло­важ­на под­роб­ност пра­ве­ла невъз­мож­но изпол­з­ва­не­то на голе­ми воен­ни кора­би. Зато­ва два мал­ки слу­па били наети и отда­де­ни под коман­д­ва­не­то на лей­те­нант Мей­нард от Крал­с­ки­те воен­но­мор­с­ки сили. За да се спа­зи зако­нът, на две­те кораб­че­та — „Рейн­джър” и „Джейм”, било даде­но вре­мен­но крал­с­ко раз­ре­ши­тел­но за преслед­ва­не на пира­та. А еки­па­жи­те на крал­с­ки­те воен­ни кора­би „Пърл” и „Лайм” били прехвър­ле­ни вре­мен­но на току-що моби­ли­зи­ра­ни­те мал­ки мор­с­ки съдове.

Настъп­ва нощ­та на 21 ноем­в­ри 1718, кога­то Мей­нард съзи­ра закот­ве­ни­ят кораб на Тийч в мал­ко­то залив­че на ост­ров Окра­ко­ке. Той и хора­та му реша­ват да напад­нат сут­рин­та. Цяла нощ над вода­та се носи шумът от поред­ния пират­с­ки гуляй. Неза­ви­си­мо че са зна­е­ли за гро­зя­ща­та ги опас­ност, хора­та на Чер­на­та бра­да, наче­ло с шефа си, цяла нощ пият и се весе­лят в тъм­ни­на­та. Навяр­но те са се чув­с­т­ва­ли премно­го уве­ре­ни в себе си, защо­то позна­ва­ли отлич­но как­то аква­то­ри­я­та, така и соб­с­тве­ни­те си въз­мож­нос­ти. На зазо­ря­ва­не Чер­на­та бра­да потег­ля към вът­реш­ност­та, като при­мам­ва след себе си преслед­ва­чи­те. Кур­сът, кой­то след­ва пират­с­кия капи­тан, води дирек­т­но към пла­жа и изглеж­да, че неми­ну­е­мо кора­бът му ще се раз­бие на бре­га, кога­то в послед­ния момент пра­ви лов­ка манев­ра и успя­ва да провре „Адвен­чър” в тяс­но­то прост­ран­с­т­во меж­ду две плит­чи­ни. Хора­та на Мей­нард нямат вре­ме да реа­ги­рат и носо­ве­те на кора­би­те им заора­ват в неви­ди­ма­та пясъч­на иви­ца. Неза­бав­ни­ят стра­ни­чен залп изстре­лян от амб­ра­зу­ри­те на пират­с­кия кораб изваж­да от строя по-мал­ко­то кораб­че, като уби­ва на мяс­то капи­тан Хайд заед­но с шес­ти­ма дру­ги мъже и повреж­да мач­та­та. Опит­ни­ят Мей­нард нареж­да да изхвър­лят неза­бав­но кот­ва­та и част от обо­руд­ва­не­то в море­то и по този начин успя­ва да осво­бо­ди своя пла­ва­те­лен съд от прегръд­ка­та на пясъч­ния нанос. През това вре­ме на пират­с­кия кораб отча­я­но се опит­ват да вдиг­нат плат­на­та, но сами­те те попа­дат в плен на дру­га пясъч­на иви­ца. Мей­нард извик­ва на Чер­на­та бра­да да се пре­да­де, но Тийч бъл­ва ругат­ни и прокля­тия сре­щу все­ки, кой­то би молил за поща­да. Нов, доб­ре при­це­лен стра­ни­чен залп удря кораб­че­то на Мей­нард, като уби­ва и раня­ва око­ло двай­сет души. В очак­ва­не на неми­ну­е­ма­та ръко­паш­на схват­ка, той нареж­да на оста­на­ли­те живи трий­се­ти­на моря­ци да се скри­ят и да не се показ­ват. Кога­то димът се раз­на­ся, на палу­ба­та са се виж­да­ли само Мей­нард и него­вия корм­чия. Чер­на­та бра­да пре­це­ня­ва обста­нов­ка­та като срав­ни­тел­но безо­пас­на за абор­даж и ска­ча на чуж­да­та палу­ба, след­ван от хора­та си. Капа­нът се затва­ря и скри­ти­те моря­ци напа­дат пира­ти­те от всич­ки стра­ни. Бит­ка­та е опи­са­на в детай­ли на стра­ни­ци­те на „Бос­тън нюз”, подоб­но на съв­ре­ме­нен бок­сов мач:

„Сами­те Мей­нард и Тийч вли­зат в дву­бой, като изпол­з­ват саби­те си. При едно муш­ка­не от стра­на на Мей­нард ост­ри­е­то на сабя­та му сре­ща една от палас­ки­те за кур­шу­ми на Тийч и се изви­ва на дъга по цяла­та си дъл­жи­на. Тийч успя­ва да счу­пи ефе­са на сабя­та му и отчас­ти да го нара­ни по пръс­ти­те. Мей­нард отска­ча бър­зо назад, като изтег­ля пис­то­ле­та си и изстре­лът му раня­ва Тийч. Демелт успя­ва да се озо­ве меж­ду тях и да нане­се удар със сабя­та, пре­ряз­ващ гър­ло­то на Тийч. Меж­дув­ре­мен­но и две­те стра­ни се бият на кора­ба на Мей­нард. По-къс­но, дока­то се опит­ва да заре­ди пис­то­ле­та си, Тийч най-накрая уми­ра от загу­ба на кръв.”

Въп­ре­ки уси­ли­я­та на пира­ти­те и неус­пеш­ния на опит един от тях да взри­ви „Адвен­чър”, след смърт­та на Чер­на­та бра­да, бит­ка­та приключ­ва. В док­ла­да е отбе­ля­за­но, че Тийч е имал пет огнес­т­рел­ни рани и е бил намуш­кан със сабя над два­де­сет и пет пъти пре­ди да бъде обезглавен!

Мей­нард окач­ва гла­ва­та на пира­та на буш­п­ри­та на своя кораб и побе­до­нос­но се завръ­ща. Въп­ре­ки труд­нос­ти­те при изпъл­не­ни­е­то на зада­ча­та и даде­ни­те жер­т­ви, той полу­ча­ва само пър­во­на­чал­но обе­ща­ни­те за гла­ва­та на Тийч мизер­ни 100 лири стерлинги…

Думи­те на авто­ри­тет­ния пират­с­ки биог­раф, капи­тан Чарлз Джон­сън, сякаш са най-под­хо­дя­щи за негов епи­таф: „Това беше кра­ят на един смел и бру­та­лен тип, кой­то, ако се бие­ше на стра­на­та на доб­ра кау­за, може­ше да мине за един от геро­и­те на нашия свят.”

Откъс от кни­га­та „Пира­ти”

Джордж Мари­нър

Спе­ци­ал­на награ­да 2021