“Диря в морето” 2021 — Проза: Plus Ultra

Plus Ultra (от лат. – “Оттук нататък”)

Аз съм Анас­та­сий. Роден съм на ост­ро­ва. Не знам коя е май­ка ми, нито кой е баща ми. Отгле­да­ли са ме мона­си­те. Всич­ко, кое­то имам, е пръс­тен с двуг­лав орел. Даде ми го отец Ната­на­ил, кога­то навър­ших еди­на­де­сет годи­ни. Каза, че е от май­ка ми. Това, кое­то не ми при­над­ле­жи, е зад про­зо­ре­ца на мал­ка­та ми килия. Там са лод­ки­те, звез­ди­те и светът.
Това напи­са мла­ди­ят монах вър­ху пер­га­мент и поглед­на навън. Раз­тво­рил кри­ле, само­тен буре­вес­т­ник се изди­га­ше висо­ко в небес­на­та шир и вед­на­га след това стре­ми­тел­но се спу­ща­ше до бели­те гре­бе­ни на въл­ни­те. Дъл­го щеше да про­дъл­жи дву­бо­ят меж­ду пти­ца и море, ако не бе пре­къс­нат от манас­тир­с­ко­то кле­па­ло. Ехо­то му потъ­на в дъл­би­ни­те, там, къде­то се раж­да­ха легендите.
Крат­ка беше вечер­на­та служ­ба. Гръ­мо­те­ви­ци­те раз­си­ча­ха молит­ве­ни­те думи, а гро­хо­тът на раз­би­ва­щи­те се в ска­ли­те въл­ни се чува­ше чак в Атия. Анас­та­сий почу­ка на вра­та­та и вле­зе в ста­я­та на игу­ме­на. Девет­де­сет­го­диш­ни­ят божи човек при­ли­ча­ше на заспал, но щом чу стъп­ки­те на пове­ре­но­то на гри­жи­те му мом­че, отво­ри блуж­да­е­щи очи. До гла­ва­та му горе­ше свещ, чии­то отра­же­ния игра­е­ха по бяла­та му бра­да. Дяс­на­та му ръка, при все че беше само кожа и кос­ти, стис­ка­ше ико­на. Бли­зо до него сто­е­ше чаша вода, а до нея чака­ше смъртта.
– Викал си ме, отче игу­ме­не – изре­че Анас­та­сий с почит.
– Ела по-близо!
Послуш­ни­кът заста­на до свещ­та. Свет­ли­на­та обхо­ди аба­но­со­ви­те му коси, погъ­де­лич­ка очи­те с цвят на изго­ря­ла захар и при­тих­на вър­ху чер­ни­те му одеж­ди. Висо­ко­то, атле­тич­но тяло на мъж в сила­та си личе­ше и под расото.
– Не ми оста­ва мно­го време…
– Не гово­ри тъй, отче игу­ме­не! Дъл­ги годи­ни ще си още с нас.
– Смърт­та е тука. Усе­щам я –при тези думи свещ­та потре­пе­ри, като че тази, от коя­то се стра­ху­ва­ха мно­зи­на, пося­га­ше да я уга­си –Ти ще заемеш мяс­то­то ми, кога­то си отида.Отдавна те под­гот­вях, изпит­вах те дали си дос­то­ен. Готов си.
– Има по-под­хо­дя­щи от мен.
– Няма. На теб това ти се пола­га по пра­во, но пре­ди да решиш дали да ста­неш новия игу­мен, ще ти раз­крия нещо. Тая тай­на я зна­ем само аз, игу­мен­ка­та на жен­с­кия манас­тир и вре­ме­то. То ни е съюз­ник, умее да мъл­чи. Пока­жи ми пръс­те­на, кой­то ти дадох.
Ната­на­ил беше пес­те­лив на думи и не би го пови­кал напраз­но в послед­ни­те си часо­ве. Анас­та­сий вни­ма­тел­но издър­па среб­ро­то от бези­мен­ния си пръст. Носе­ше го на лява­та ръка, защо­то отля­во е сър­це­то . Дяс­на­та му ръка пише­ше, лява­та под­пе­чат­ва­ше с мас­ти­ло­то на туп­тя­що­то в гър­ди­те му. Два­та оре­ла вър­ху пръс­те­на деля­ха една коро­на, но гле­да­ха в раз­лич­ни посо­ки. Еди­ни­ят – в мина­ло­то, дру­ги­ят – в бъде­ще­то. В насто­я­ще­то беше скри­та­та исти­на. Мла­ди­ят монах добли­жи среб­ро­то до очи­те на ста­ре­ца, очак­вай­ки да научи нещо важно.
– Пре­ди осем­на­де­сет годи­ни пак има­ше буря. Грях беше ста­нал и тряб­ва­ше да се поп­ра­ви. Море­то беше сърдито.Изпращаше води­те си навът­ре и ги повди­га­ше със страш­на сила. При­ли­ча­ха на вели­ка­ни, гото­ви да глът­нат ост­ро­ва. Успо­ко­и­ха се едва, кога­то ти се роди. Покло­ни­ха ти се като на васи­левс. И отне­со­ха гре­ха на май­ка ти на дъното.
– Кажи ми исти­на­та, отче. Умря­ла ли е май­ка ми?
– Жива е. Макар поня­ко­га да съм си мис­лел, че щеше да е по-доб­ре да беше умря­ла след раж­да­не­то ти.
– Щом е жива, къде е? Защо ме е оста­ви­ла тук? И защо ме кара­ше да крия пръс­те­на, щом напус­кам острова?
– Ще ти кажа всич­ко. Май­ка ти е дъще­ря на анхи­а­ле­ца­Ми­ха­ил Кантакузин.
– Архон­та? – оза­да­чи се Анастасий.
– Да, той ти е дядо.
– Шейтаноглу…
– Същи­ят. Вър­ху пръс­те­на ти е зна­кът на Кан­та­ку­зи­ни­те. Двуг­ла­ви­ят орел не е за все­ки. Носят го само наслед­ни­ци на визан­тийс­ка­та импе­ра­тор­с­ка фами­лия. Ти си един от тях.
– Не е възможно!!!
– Тео­до­ра, май­ка ти, е незем­на кра­са­ви­ца. Така­ва кра­со­та вед­нъж на хиля­да годи­ни се раж­да. Като че не е от плът и кръв, а от мля­ко, мед и рози. Беше позна­ла жар­та на мъж­ка­та лас­ка без брак. Зато­че­на от баща си, за да роди тай­но, тя оста­на при мона­хи­ни­те чети­ри месе­ца. Зна­кът на рода висе­ше над нея досущ дамок­лев меч. Забра­не­но ѝ беше да напус­ка ост­ро­ва, може­ше да се раз­хож­да само в него­ви­те пре­де­ли. Мно­го пъти я виж­дах, сяда­ше на бре­га, до куп­чи­ни­те с миде­ни черуп­ки и гле­да­ше към Анхиало.
– Кой е баща ми? – нетър­пе­лив бе да узнае всич­ко мла­ди­ят монах.
– Това никой не знае. Тя тъгу­ва­ше, но мъл­че­ше с оная гор­да над­мен­ност, при­съ­ща на импе­рат­ри­ци­те. Нищо не ѝ лип­с­ва­ше. На два дни иде­ше лод­ка с пло­до­ве, месо и слад­ки­ши. Дядо ти щед­ро снаб­дя­ва­ше с хра­на и два­та манас­ти­ра – и мъж­кия, и жен­с­кия, в кой­то живе­е­ше Тео­до­ра. Напра­ви и биб­ли­о­те­ка. Три дни след раж­да­не­то дой­до­ха пра­те­ни­ци, да я отве­дат пре­ди да се е при­вър­за­ла към теб. Откъс­на­ли са те от гръд­та ѝ. Кра­кът ѝ пове­че не стъ­пи тук. Шей­та­ног­лу не ѝ позво­ли, но изпра­ща­ше даре­ния, за да те гле­дат мона­хи­ни­те. Кръс­ти­ха те Анас­та­сий, на име­то на покро­ви­тел­ка­та на ост­ро­ва. Све­ти­ца­та Лечи­тел­ка да те закри­ля. Те идва­ха да взе­мат козе мля­ко­от нас , за да те хра­нят. Кога­то навър­ши пет годи­ни, игу­мен­ка­та те пове­ри на мои­те гри­жи. Даде ми родо­вия пръс­тен, за да ти го пре­дам, кога­то ста­неш еди­най­сет­го­ди­шен. Така заръ­ча­ла май­ка ти.
Анас­та­сий сто­е­ше без­мъл­вен. Беше при­ел мона­си­те за свое семейс­т­во, а манас­ти­ра – за дом, но мно­го пъти си бе зада­вал въп­ро­си за про­из­хо­да си. Кой е? Как се е озо­вал на ост­ро­ва? Защо е сред све­ти­те бра­тя? Не зна­е­ше кога е рож­де­ни­е­то му, нито има ли близ­ки по кръв. Отго­во­ри­те бяха скри­ти дале­че, дале­че, там, къде­то не може­ше да достиг­не. Сега, оба­че, зна­е­ше исти­на­та и тази исти­на, при­лич­на на свет­ка­ви­ца, го смазваше.
– Зна­еш ли как­во е ста­на­ло с май­ка ми, отче? – осме­ли се да попи­та мла­ди­ят Кантакузин
– Чух, че я омъ­жи­ли за мъж от друг богат­с­ки род, кой­то някол­ко годи­ни след сват­ба­та почи­нал. Роди­ла му син Тео­до­сий. Той е твой брат.
– Къде са сега? Къде живеят?
– Имат дво­рец в Месем­в­рия, но живе­ят при дядо ти. Защо питаш?
– Имам пра­во да позна­вам май­ка си и брат си. Няма да ѝ диря смет­ка. Искам само да ги видя.
– Не бива да ги тър­сиш! Ако това мис­лиш, избий си го от главата!
– Защо?
– Дядо ти е жес­ток човек с голя­ма власт. Може да ти навреди.
– Не ме е страх от него!
– Мно­зи­на се боят от него, Анас­та­се. Раз­пра­вят, че бил нео­буз­да­но алчен. Тър­гу­вал с кожи, зър­но, вино и риба и натру­пал огром­но богат­с­тво. Само дво­ре­цът му в Анхи­а­ло стру­вал 20 000 дука­та, а имал такъв и в Истанбул.
– Как е постиг­нал това? Едва ли по чес­тен път…
– С инт­ри­ги и ковар­с­т­во. Прибли­жен е на вели­кия везир Мех­мед паша Соко­ло­вич. Заграб­вал сол­ни­ци, под­куп­вал вези­ри и гръц­ки вла­ди­ци, изди­гал и сва­лял все­лен­с­ки пат­ри­ар­си. Обе­щай да не заста­ваш на пътя му!
– С него рабо­та нямам! Но дър­жа да видя тази, коя­то ме е родила.
– Съд­ба­та е отря­за­ла пъп­на­та ти връв. Сега си един от нас, нищо че си Кантакузин.
– По кръв може да съм, но не и по живот. Все още не.
– Не отивай в Анхи­а­ло! Ще стра­даш! Като син те имам и ти каз­вам, че тво­е­то мяс­то е тук. От днес ти ще пазиш ико­на­та на све­ти­ца­та – каза Ната­на­ил, усе­щай­ки, че му оста­ва мал­ко живот и пода­де лика на Фар­ма­ко­лит­рия в ръце­те на младостта.
– Ще я пазя, отче игумене!
– Оста­ви ме сам сега! Искам да се помоля.
Стис­кай­ки ико­на­та, мла­ди­ят монах напус­на кили­я­та на игу­ме­на. Смърт­та, при­сед­на­ла на посте­ля­та вече беше нетър­пе­ли­ва. Дух­на свещ­та и тънък дим изпъл­ни мра­ка. Буря­та вил­ня цяла нощ, отна­сяй­ки Ната­на­и­ло­ва­та душа и се умо­ри, но буря­та в сър­це­то на Анас­та­сий не стих­ва­ше. Дъл­го се взи­ра в очи­те на закрил­ни­ца­та си, пита я без­г­лас­но как е пра­вил­но да постъпи,ала све­ти­ца­та мълчеше.Стягаше го отвът­ре това, че беше неже­лан и неза­кон­но роден, без бла­гос­ло­вия и май­чи­на обич.Пипаше нер­в­но пръс­те­на, вър­те­ше го на пръс­та си, а двуг­ла­ви­ят орел беше готов да изле­зе от вдлъб­на­ти­на­та на среб­ро­то и да поле­ти към гра­да на анхи­ал­ци­те. Поко­ят дой­де с реше­ни­е­то да види май­ка си, без да раз­кри­ва кой е, без да пре­тен­ди­ра за наслед­с­тво и да дели власт с брат си.
Кам­ба­на­та въз­вес­ти раж­да­не­то на новия ден и смърт­та на игу­ме­на. Опе­ча­ле­ни­те мона­си­Ни­ка­нор, Вар­то­ло­мей и мла­ди­ят Кан­та­ку­зин го при­гот­ви­ха и изпра­ти­ха до там, къде­то започ­ва без­в­ре­ми­е­то. Живо­тът им в име­то на Бога про­дъл­жи по същия начин – в молит­ви и труд.
Мал­ко беше земя­та на ост­ро­ва, пре­об­ла­да­ва­ше духът. Пър­ви­те засе­ли­ли се мона­си бяха проб­ва­ли да сеят жито, след­ва­щи­те бяха буч­на­ли лозо­ви пръч­ки, Ната­на­ил беше от тре­ти­те – напра­вил беше коше­ри за мед. Ника­нор (нали беше кръс­тен на све­тец Нико­ла) – лове­ше риба, а Вар­то­ло­мей бере­ше бил­ки, лапад и коп­ри­ва от ран­на про­лет, та до къс­но лято. Сее­ха кро­мид и зелен боб, чии­то стъб­ла про­тя­га­ха зеле­ни пръс­ти до жен­с­кия манас­тир. С оста­на­ло­то се снаб­дя­ва­ха от суша­та. Все­ки чет­вър­тък Анас­та­сий ходе­ше с лод­ка до нос Чука­ля­та, за да раз­ме­ня мед и восък за браш­но и риба – за зех­тин и сол. Така живе­е­ха – простич­ко и свя­то. Сут­рин с лъжи­ца мед, на обед – с рибе­на чор­би­ца, под­ки­се­ле­на с оцет, вечер – с коп­ри­ве­на каша. Прекръс­т­ва­ха вода­та, осве­ща­ва­ха хра­на­та с молит­ва, хап­ва­ха над­ве – натри и се заема­ха със зада­чи­те си. Пре­веж­да­ха богос­лу­жеб­ни кни­ги, пра­ве­ха све­щи и дяла­ха ико­нос­тас в пъл­на отда­де­ност към Този, кой­то бе съз­дал оке­а­ни­те, море­та­та, земя­та и ходе­щи­те по нея чове­ци. Сми­ре­ни­е­то личе­ше и в мис­ли­те, и в дела­та им. Чети­ри­ма бяха, три­ма оста­на­ха. Най-мла­ди­ят след­ва­ше хода на слън­це­то и не беше сигу­рен дали иска да остане.
А худож­ни­кът слън­це топе­ше огне­ни пръс­ти в бои­те и рису­ва­ше небе­то в лимо­не­но, охра, оран­же­во, прас­ко­ве­но, чер­ве­но, доде­то стиг­на теме­ну­же­но и изпус­на палит­ра­та си в море­то. Нощ­та обле­че ман­тия на васи­левс и от дъл­би­ни­те повя хлад. Хлад­на беше и утрин­та, макар че бе юни, ден чет­вър­тък – ден за снаб­дя­ва­не с про­ви­зии. Мор­с­ка­та повър­х­ност беше огле­дал­но глад­ка и навяр­но мрав­ка вода пие­ше някъ­де в тоя час. Поне така каз­ва­ха апо­ло­ний­ци­те. Анас­та­сий скри пръс­те­на и изка­ра лод­ка­та, но вмес­то към Чука­ля­та пое към Анхи­а­ло – кръв­та го зовеше.
Тази кръв пул­си­ра­ше лудо във вени­те му, напря­га­ше го да гре­бе по-сил­но, за да стиг­не час по-ско­ро мяс­то­то, къде­то живе­е­ше май­чи­ца­та му. В дет­с­ки­те си годи­ни си я пред­ста­вя­ше кра­си­ва като мадо­на, със сър­це, пре­пъл­не­но с добро­та и неж­ни, любя­щи ръце. Поня­ко­га я съну­ва­ше уха­е­ща на лай­ка и роз­ма­рин, стряс­ка­ше се и се буде­ше. Друг път меч­та­та му да я види и гово­ри с нея беше тол­ко­ва настой­чи­ва, че поч­ти доби­ва­ше плът. Ала накрая се случ­ва­ше едно и също – меч­та­та се пука­ше като сапу­нен мехур, сънят свър­ш­ва­ше и той оста­ва­ше сам. Но ето, пока­за­ха се бре­го­ве­те на Анхи­а­ло и най-накрая меч­та­но­то от сър­це­то му щеше да се сбъд­не. Окъ­пан в свет­ли­на, гра­дът беше при­каз­но кра­сив. Като че нечия неви­ди­ма ръка беше изси­па­ла ситен мар­га­рит по ули­ци­те му. Някол­ко голе­ми кора­ба чака­ха да бъдат нато­ва­ре­ни със зър­но, кожи и дър­вен мате­ри­ал. Рано­буд­ни­те риба­ри отдав­на бяха излез­ли с лод­ки­те си, надя­вай­ки се на богат улов. Само един побър­кан ста­рец кър­пе­ше мре­жа и си гово­ре­ше със Сиро­ко. Вятъ­рът пре­ми­на през дуп­ки­те на мре­жа­та му, усу­ка коне­ца, граб­на избе­ля­ла­та му шап­ка и я запо­ки­тив море­то. Докри­вя му на ста­ри­ка, но след мал­ко с любо­пит­с­тво поглед­на към мона­ха, кой­то завър­за лод­ка­та си за кея. Млад беше, а расо беше сложил…Приличаше му пове­че да рабо­ти на приста­ни­ще­то, да това­ри кораб, да пла­ва до непоз­на­ти земи и хуба­ви­ца да го чака вкъ­щи. Таки­ва мис­ли вля­зо­ха в бело­ко­са­та му гла­ва, ала мона­хът ги пре­къс­на с въпрос.
– Дал Бог добро, дядо! Да са пъл­ни мре­жи­те ти всякога!
– Дал Бог и на теб, отче! Тебе комай Сиро­ко те довя…
– Да те питам нещо, бива ли? Как да стиг­на до дво­ре­ца на Кантакузин?
– Бли­зо е той – пре­ро­ви мис­ли­те си побър­ка­ни­ят, мъчей­ки се да отго­во­ри пра­вил­но –Тия кора­би всич­ки­те са него­ви. Бога­тее от солта.
Един от моря­ци­те, рабо­тещ на най-близ­кия кораб, нада­де ухо, чу раз­го­во­ра и прибли­жи до монаха.
– Що ти е Кан­та­ку­зин? – подоз­ри­тел­но попи­та той.
– Не тър­ся него, а дъще­ря му – отвър­на дошли­ят от острова.
– Коя от двете?
– Тео­до­ра – сму­те­но про­из­не­се име­то на май­ка си Анас­та­сий, давай­ки си смет­ка, че не знае нищо дру­го за семейс­т­во­то ѝ. Ната­на­ил не му каза, че май­ка му има три­ма бра­тя и сестра.
– Тя живее в дво­ре­ца на баща си, но едва ли ще те пус­нат там.
– Тряб­ва да ѝ пре­дам нещо – за пръв път излъ­га отда­де­ни­ят на вярата.
– Е, щом е тъй…може и да вле­зеш. Виж­даш ли мал­ка­та улица ?
– Виж­дам я.
– Тръг­ни по нея, после ще зави­еш наля­во, ще повър­виш мал­ко и ще видиш тър­жи­ще­то. От тър­жи­ще­то пак наля­во и ще видиш сарай, какъв­то не си и сънувал.
– Спо­лай ти, моря­че! – побла­го­да­ри мона­хът и пое по пътя си.
Мно­го пъти бе усе­щал коп­ри­не­но­то докос­ва­не на тиши­на­та до рамо­то си, но сега раз­бра, че има нещо по-хуба­во от нея – слад­ко­то въл­не­ние на очак­ва­не­то. Въл­не­ни­е­то беше пита, от коя­то капе­ше пре­сен мед и душа­та му се навеж­да­ше, за да изпие вся­ка кап­ка. После стъп­ва­ше под­сла­де­на и раз­съж­да­ва­ше как­ва при­ви­ле­гия е да се родиш Кан­та­ку­зин и да ста­неш гале­ник на съд­ба­та, но не сме­е­ше да про­из­не­се визан­тийс­ка­та фами­лия след мал­ко­то си име. Беше част от нея и в също­то вре­ме не беше. Беше грях.
По сле­ди­те на гре­ха вър­ве­ше Анас­та­сий и не след дъл­го пред очи­те му се раз­кри дво­ре­цът, хва­лен от тър­гов­ци­те на шаре­ни­те паза­ри в Истан­бул. Отда­леч при­ли­ча­ше на голям лебед, при­та­ил се гра­ци­оз­но, отбли­зо – беше приказка.Анхиалци чес­то над­ни­ча­ха, за да видят гра­ди­на­та, на коя­то завиж­да­ше и сул­та­нът. Има­ше защо. Цвет­на мозай­ка, мра­мор­ни коло­ни, ста­туи на боги­ни и фон­тан, в кой­то плу­ва­ха чер­ве­ни риб­ки се съче­та­ва­ха прекрас­но сред аро­мат на цъф­нал жас­мин. А оле­ан­д­ри­те, о, Боже, олеандрите…Градинарят на Кан­та­ку­зин сигур­но беше пре­об­ра­зен магьос­ник, щом под пръс­ти­те му се раж­да­ше така­ва кра­со­та в чер­ве­но, бяло, жъл­то и розово.Младият монах се добли­жи още пове­че и тога­ва видя тази, коя­то му бе дари­ла от кръв­та си. Стру­ва­ше му се, че отно­во съну­ва и се надя­ва­ше този сън да не свър­ши. Тео­до­ра Кан­та­ку­зи­на седе­ше в сян­ка­та на ста­ра смо­ки­ня с кни­га в ръка, а око­ло нея бла­го­у­ха­е­ха оле­ан­д­ри­те. Чете­ше и леко се усмих­ва­ше като ангел с кри­ле от цве­тя, забра­вил как се лети. Вмес­то оре­ол, злат­на диа­де­ма блес­те­ше вър­ху аба­но­со­во чер­на­та ѝ коса. А дъл­га до гле­зе­ни­те роба от синя коп­ри­на покри­ва­ше неж­ни­те извив­ки на тяло­то ѝ. Наме­та­ло със сър­ме­на вез­ба се виж­да­ше до нея. Бли­зо до сър­це­то ѝ треп­ка­ше мал­ко кръст­че и привли­ча­ше слън­че­ви­те лъчи. До този миг Анас­та­сий не бе виж­дал ангел да чете. Виж­да­ше ги изри­су­ва­ни до свет­ци­те, в пла­мъ­ка на све­щи­те, но не и в реал­ност­та. Този ангел бе в раз­цве­та на сили­те си, заоби­ко­лен от раз­то­чи­тел­с­т­во и раз­кош, но в очи­те му с цвят на горе­на захар про­зи­ра­ше тъга. Дъл­бо­ка тъга, коя­то не мина­ва кол­ко­то и годи­ни да я беле­жат. И ако кръч­ма­ри­те беле­же­ха с рез­ки по тез­гя­ха изпи­ти­те чаши, то тази кра­си­ва жена беле­же­ше с рез­ки годи­ни­те, откак­то роди за пър­ви път, тай­но, скри­та от хора­та на ост­ро­ва на Фар­ма­ко­лит­рия. Осем­на­де­сет бяха. Неви­ди­ми за дру­ги­те, тези рез­ки не успя­ха да бъдат зали­че­ни от раж­да­не­то на вто­рия ѝ син.
Синът ѝ, обле­чен в расо, сто­е­ше и я наблю­да­ва­ше зад кра­си­ви­те висо­ки две­ри от кова­на мед и сър­це­то му щеше да изхврък­не от въл­не­ние. Бие­ше тол­ко­ва бър­зо, заплаш­ва­що да раз­къ­са гър­ди­те му, за да изле­зе навън, че Анас­та­сий вдиг­на ръце­те си, за да му поп­ре­чи. С ръка на сър­це го видя май­ка му и оста­ви кни­га­та си. Сан­да­ли­те ѝ забър­за­ха към вхо­да на дво­ре­ца, за да се при­те­кат на помощ на мла­дия све­ще­ник. Не го позна, не ѝ под­ска­за май­чи­на­та кръв, ала у нея треп­на чове­щи­на­та, жела­ни­е­то да помог­неш другиму.
– Доб­ре ли си, отче? – загри­же­но го попи­та тя.
– При­чер­ня ми. От горе­щи­на­та ще е, Ваша свет­лост– отвър­на Анас­та­сий, макар юни да не беше чак тол­ко­ва жежък.
– Влез вът­ре, отче! Ела на сянка!
– Ефро­си­но, вода! Бър­зо! – запо­вя­да Теодора.
Ефро­си­на, прислуж­ни­ца­та, оста­ви пла­то­то със смо­ки­ни и гроз­де и доне­се чаша вода. Мона­хът я пое с тре­пе­ре­ща длан. Мили­он пъти се беше молил да види май­ка си, а сега седе­ше до нея на камен­на­та пей­ка. Усе­ща­ше дъха ѝ, дола­вя­ше пар­фю­ма ѝ от амбър и мус­кус и не зна­е­ше в кой свят се нами­ра. В Ори­ен­та ли беше или в древ­на Визан­тия? В Анхи­а­ло или някъ­де, къде­то свър­ш­ва земя­та и започ­ва небе­то? И най-дреб­но­то нещо наоко­ло загат­ва­ше за живот, за какъв­то жаду­ва­ха мно­зи­на, като се започ­не­ше от кех­ли­ба­ре­ни­те гроз­до­ви зър­на до фигур­ки­те от сло­но­ва кост вър­ху маса­та, на коя­то сто­е­ше раз­тво­ре­на­та книга.
– Отче, лице­то ти е по-бяло от кос­ти на све­тец! Ял ли си днес? Взе­ми си от смо­ки­ни­те, те леку­ват сър­це­то! Или Ефро­си­на да доне­се хляб и маслини?
– Не съм гла­ден, Ваша свет­лост – каза синът ѝ. Не чув­с­т­ва­ше глад, нито жаж­да, само радост в душа­та си.
– Не съм те виж­да­ла в цър­к­ва­та. Откъ­де идеш?
– Ида от ост­ров Све­та Анас­та­сия. В тамош­ния манас­тир живея.
Тео­до­ра усе­ти как тръп­ки пола­зи­ха кожа­та ѝ при спо­ме­на­ва­не­то на ост­ро­ва. Вгле­да се в лице­то на Божия слу­жи­тел, но не откри нищо в тях. Очи­те с цвят на горе­на захар мно­го при­ли­ча­ха на ней­ни­те и годи­ни­те на све­ще­ни­ка види­мо съот­вет­с­тва­ха на годи­ни­те на пър­вия ѝ син, но… Наис­ти­на ли? Не, не беше въз­мож­но! Три дни бе дър­жа­ла детен­це­то си на ръце, три дни ѝ позво­ли­ха да го кър­ми, а после я отве­до­ха и ѝ каза­ха, че е умря­ло. Да, заблу­ди­ла се е…Така си помис­ли дъще­ря­та на архонта.
– В тукаш­на­та цър­к­ва ли ще оста­неш на служ­ба, отче?
– Не, тряб­ва да пре­дам нещо и ще се връ­щам. Но да вър­вя, ста­ва къс­но – надиг­на се от пей­ка­та сина ѝ. При­тес­ня­ва­ше се, че дядо му ще се пока­же от някъ­де, а не иска­ше да го сре­ща. Няма­ше как да знае, че е Шей­та­ног­лу не е в Анхи­а­ло този ден – Бла­го­да­ря за гос­топ­ри­ем­с­т­во­то, Ваша свет­лост! Бог с Вас!
– Бог с теб, отче! – подо­ба­ва­що отго­во­ри Кан­та­ку­зи­на, без дори да ста­не от пей­ка­та, за да изпра­ти свещеника.
Той напра­ви кръс­тен знак към изтън­че­на­та ѝ кра­со­та и бав­но се отпра­ви към вра­та­та. Едва обър­нал гър­ба си и брат му изле­зе от поко­и­те си. Анас­та­сий го чу да се соп­ва на Ефро­си­на да почис­ти чер­ве­на­та му дал­ма­ти­ка. Беше също тол­ко­ва над­ме­нен, без­це­ре­мо­нен, алчен и отмъс­ти­те­лен, кол­ко­то дядо си. И сигур­но след някол­ко годи­ни щеше да под­пе­чат­ва пис­ма­та си със същия родов пръстен.
Мона­хът се обър­на за послед­но да поглед­не май­ка си. Слън­це­то гале­ше диа­де­ма­та и мал­ко­то ѝ злат­но кръст­че, после пиру­ва­ше в ъгъл­че­та­та на уст­ни­те ѝ. В раз­га­ра на сво­е­то житейс­ко лято, тя сто­е­ше дос­то­леп­но и раз­гръ­ща­ше стра­ни­ци­те. Прислуж­ни­ца­та ѝ доне­се кафе с кар­да­мон. Без да вдиг­не гла­ва към нея, Тео­до­ра про­дъл­жи оттам, откъ­де­то бе спря­ла все едно нищо не е ста­на­ло. И никой не раз­бра, че Ата­на­сий вмес­то към цър­к­ва­та тръг­на в обрат­на посока.
Бър­за­ше на идва­не, но сега вся­ка стъп­ка му беше мъч­на. Пътят до лод­ка­та му се сто­ри тежък, кол­ко­то Вели­ки пости. Мис­ле­ше за четя­щия ангел, пре­мис­ля­ше раж­да­не­то си с плюн­ка на чело­то и без­ра­дос­т­на­та си съд­ба. До пре­ди мал­ко сър­це­то му бе по-меко от мас­ло, но сега тряб­ва­ше храб­ро да поне­се отно­во кръс­та си. Дока­то отвър­з­ва­ше лод­ка­та, видя побър­ка­ния ста­рик на брега.
– Хей, Божи чове­че, при­би­рай се! Леван­ти започ­ва да духа. Голе­ми въл­ни ще предиз­ви­ка – предуп­ре­ди го ста­реш­ки­ят му ум и започ­на да при­би­ра скъ­са­на­та мрежа.
Анас­та­сий ким­на в знак на призна­тел­ност и хва­на греб­ла­та. Дъл­го гре­ба. Нито вед­нъж не обър­на очи към дво­ре­ца. Бляс­кав Анхи­а­ло се пре­вър­на в точи­ца под приглу­ше­ния тътен на въл­ни­те. Пока­за­ха се ска­ли­те на ост­ро­ва, къде­то бе истин­с­ки­ят му дом, а мона­си­те, макар да не му бяха бра­тя по кръв, бяха него­во­то семейс­т­во. Ника­нор и Вар­то­ло­мей го чака­ха. Раз­бра­ли, че не е нато­ва­рил сто­ки­те, кои­то тряб­ва­ше да раз­ме­ня, те се опа­ся­ва­ха, че го е стиг­на­ла беда и нито един от два­ма­та не отво­ри дума да му се ска­ра. Помог­на­ха му да при­бе­ре лод­ка­та на суши­на и го оста­ви­ха да се оттег­ли в кили­я­та си.
През това вре­ме, оба­че беда­та иде­ше към тях с малък пират­с­ки кораб. Нари­ча­ше се Зейн. Вмес­то да си поже­ла­ват попъ­тен вятър капи­тан Орга­на и еки­па­жът му изри­ча­ха име­то на пла­ва­що­то кори­то и бяха сигур­ни, че ще им вър­ви. Тия бра­да­ти и мръс­ни същес­т­ва, има­щи се за гос­по­да­ри на море­та­та, бяха каза­ци от Дне­пър. Кръс­тос­ва­ха Чер­но море, ограб­ва­ха кора­би и кре­пос­ти, няма­ха наси­та на скъ­по­цен­нос­ти. Бал­чик и Кали­ак­ра бяха про­пи­ще­ли от сви­ре­пи­те им набе­зи. Гър­мя­ха сре­щу тях с оръ­дия и ги нари­ча­ха „чер­на­та смърт“. Напа­да­ли мно­гок­рат­но Апо­ло­ния и Месем­в­рия, сега страш­ни­те пира­ти стре­ми­тел­но настъп­ва­ха към острова.
Твър­до решен да пре­пъл­ни Зейн със зла­то, Орга­на пазе­ше под дре­хи­те си кар­та на сък­ро­ви­ще, рису­ва­на вър­ху овнеш­ка кожа. Един­с­т­ве­но той може­ше да я раз­че­те. Дове­рие има­ше само на Батой, кой­то го бе спа­сил от намуш­к­ва­не със сабя. Заед­но бяха пече­ли­ли мно­го бит­ки, уби­ва­ха без­по­щад­но, деля­ха загра­бе­но­то дока­то­ло­ша­та им сла­ва стиг­на до уши­те на сул­та­на, кой­то обя­ви награ­да за гла­ви­те им. Два­ма­та му се над­сми­ва­ха и пла­ни­ра­ха да откри­ят скри­то­то на Све­та Анас­та­сия има­не, запаз­вай­ки го за себе си.
– От кол­ко вре­ме пла­ва­ме заед­но, Батой? –попи­та капи­та­нът и се поче­са по брадата.
– Шест годи­ни, Орга­на – каза дру­га­рят му по съдба.
– Този път пляч­ка­та си стру­ва! Три сан­дъ­ка лежат заро­ве­ни и ни чакат на ост­ро­ва на бого­мол­ци­те. Кар­та­та на Елдар ще ни помог­не да ги открием.
– Осем пъл­ни луни мина­ха от смърт­та му. Сигу­рен ли си, че ще наме­рим зла­то­то му, капи­та­не? Пре­диш­ния път се прибрах­ме празни.
– Е, чак без нищо не беше… Забра­ви ли хуба­ви­ца­та, коя­то Чебул отвле­че от Одесос?
– Това не се забра­вя. Зара­ди една жена тол­ко­ва лев­ги минах­ме! В чувал я напъ­ха глу­пе­цът. Качих­ме я на бор­да, мис­лей­ки си че зла­то носим и като отвър­зах­ме кана­па – фуста.
– Що бой изяде Чебул на бре­га от Дебе­ла­та вежда…
Дебе­ла­та веж­да си има­ше и дру­го име, но пира­ти­те отдав­на го бяха забра­ви­ли. Плът­на­та рас­ти­тел­ност над очи­те му беше дала пря­кор на най-кора­во­сър­деч­ния на бор­да. След този слу­чай той зор­ко сле­де­ше жена да не при­пар­ва до кора­ба, защо­то неж­но­то при­със­т­вие носе­ше лош къс­мет. Дебе­ла­та веж­да чу, че гово­рят за него и доближи.
– Капи­та­не, набли­жа­ва­ме. Бре­го­ве­те са каме­нис­ти. Може да вле­зем само от югозапад.
– Там ще пус­нем кот­ва. Гот­ве­те се! – запо­вя­да Орга­на, въп­ре­ки че вятъ­рът сви­ре­ше в платната.
– Вре­ме­то се раз­ва­ля. Зада­ва се буря – при­тес­не­но каза Батой.
– Спо­кой­но! Мно­го пъти ни е засти­га­ла, ще се спра­вим и тоя път. Взе­ма­ме сан­дъ­ци­те и отпла­ва­ме към Чука­ля, дока­то трае бурята.
– Свий­те плат­на­та! Дебе­ла веж­да, Сон­до­ке, Зла­тен зъб и Трип­ръс­тия, вие ще напад­не­те манастира.Габас и Воня­щия ще чакат тук, гото­ви за неза­бав­но отпла­ва­не. Бер­кут и Куче­то ще тър­сят две­те под­зе­мия. Куче, нес­лу­чай­но те наре­кох­ме така. Ще тряб­ва да „душиш“ бър­зо. Вхо­дът за под­зе­ми­я­та е доб­ре мас­ки­ран. Под вода е невъз­мож­но да се тър­си в това вре­ме, но тър­си пеще­ра в ска­ли­те! Гле­дай къде пада сян­ка­та на кръс­та! Елдар раз­пра­вя­ше, че на точ­но опре­де­лен ден в годи­на­та, Еньов­ден, сян­ка­та указ­ва точ­но­то мяс­то. Днес е Еньов­ден, ден на билкоберците.
– Ами ти, Орга­на? – попи­та Дебе­ла вежда.
– Батой и аз ще про­ве­рим кла­де­не­ца на ост­ро­ва – лука­во отвър­на капитанът.
Оста­на­ли­те от еки­па­жа зна­е­ха, че има две тай­ни под­зе­мия, пъл­ни с нес­мет­ни сък­ро­ви­ща, оста­ве­ни там от дру­ги пира­ти с наме­ре­ние да ги взе­мат по-къс­но, ала само те два­ма­та бяха виж­да­ли кар­та­та на Елдар. В сума­то­ха­та, дока­то дру­ги­те изби­ват мона­си­те и тър­сят тай­ни­те под­зе­мия, те смя­та­ха да се спус­нат през кла­де­не­ца в сър­це­ви­на­та на ост­ро­ва. Той воде­ше до тай­на вра­та, а зад нея бяха сан­дъ­ци­те. Вед­на­га след това щяха да отпла­ват до Чука­ля. Нало­же­ше ли се, щяха да уби­ят дру­ги­те там, но Елда­ро­во­то зла­то щеше да се дели на две.
Това пла­ни­ра­ше Орга­на, но съд­ба­та има­ше друг план, кой­то щеше да изпъл­ни чрез Анастасий.
Кога­то оста­на сам, мла­ди­ят монах изва­ди пръс­те­на. Две­те гла­ви на оре­ла про­дъл­жа­ва­ха да гле­дат в раз­лич­ни посо­ки, но вече не иска­ха да изля­зат от среб­ро­то, за да поле­тят. Без­ду­ши­е­то и буй­ност­та на Анхи­а­ло вече не маме­ше при­те­жа­те­ля им. Напро­тив – отблъс­к­ва­ше го. Съз­на­ва­ше, че зна­кът на Визан­тия е еднич­ко­то, кое­то го свър­з­ва с пред­ци­те му. Те го бяха зачер­к­на­ли, ограб­вай­ки бъде­ще­то му. И макар да бе рав­ноп­ра­вен наслед­ник, той няма­ше да пре­тен­ди­ра за власт, вли­я­ние и пари. Нека брат му заеме мяс­то­то, пола­га­що се на пър­во­род­ния! За него оста­ва­ше пътят на вяра­та и изви­се­ност­та над дел­нич­но­то. Нима това не беше доста­тъч­но? Анас­та­сий изле­зе навън, за да може Леван­ти да изду­ха мис­ли­те му и видя как въл­ни­те изди­гат сини туловища.Сред тях се носе­ше малък кораб с чер­но зна­ме. Мона­хът видя човек да виси от въже­та­та на мач­ти­те и наст­ръх­на. Досе­ти се, че са пира­ти и ско­ро ще напад­нат ост­ро­ва. Хук­на към манас­ти­ра да предуп­ре­ди монасите.
Мину­ти по-къс­но тре­во­жен кам­ба­нен звън се раз­не­се над оби­тел­та. Оста­ве­ни на милост­та на Бог, Ника­нор и Вар­то­ло­мей започ­на­ха да се молят, а Анас­та­сий тръг­на към бре­га с ико­на­та, коя­то му пове­ри игу­ме­нът. Бра­тя­та му по вяра послед­ва­ха буй­на­та му кръв. Кора­бът приближаваше.
– Каза­ци са! – позна Ника­нор – Идат, за да гра­бят и убиват.
– Тога­ва пър­во през мен ще тряб­ва да минат! През мен и през све­ти­ца­та – откри гър­ди мла­ди­ят Кан­та­ку­зин, вди­гай­ки ико­на­та над гла­ва­та си – Анас­та­сия, све­ти­це, сто­ри чудо! Закри­ляй ни!
Фар­ма­ко­лит­рия, закрил­ни­ца­та на бол­ни­те, бед­ни­те и нещас­т­ни­те, чу молит­ви­те им. Вдиг­на покро­ви­тел­с­т­ве­на дес­ни­ца над Божи­я­та земя, за да я пред­па­зи и завих­ри буря, как­ва­то няма­ше от неза­пом­не­ни вре­ме­на. Море­то отво­ри синя паст точ­но, кога­то пира­ти­те хвър­ля­ха кот­ва и пото­пи кора­ба им, все едно беше дет­с­ка играч­ка. Каза­ци­те ста­на­ха хра­на на риби­те, Зейн се вка­ме­ни, а живо­тът на ост­ро­ва про­дъл­жи в мир, пост и смирение.
Лято­то си отиде, откъс­вай­ки послед­ни­те стръ­ко­ве лай­ка. На него­во мяс­то дой­де есен­та, после зима­та и про­лет­та. Ново­то лято обле­че дал­ма­ти­ка от смо­ки­но­ви лис­та и над­ник­на в кили­я­та на мла­дия монах, кой­то реде­ше думи вър­ху пергамент.
Аз съм Анас­та­сий. Роден съм на ост­ро­ва. Зиме тук бушу­ват вет­ро­ве, а от сил­ния при­бой ска­ли­те побе­ля­ват. Лете се въдят щур­ци. И те, като мен, живе­ят с мона­си­те, гле­дат Пор­та­та на слън­це­то и въл­ни­те, кои­то ваят мал­ка­та ни все­ле­на. Един­с­т­ве­ни­ят, кой­то знае чия кръв тече във вени­те ми, е погре­бан на Гъба­та. Ска­ла­та ще пази мощи­те на Ната­на­ил и тай­на­та ми, дока­то море­то не я глътне.
Няко­га имах дядо. Обе­си­ха го пред дво­ре­ца му зара­ди пре­да­тел­с­т­во към сул­тан Мурад III. Имам брат. Вен­ча се на ост­ро­ва. Аз изре­кох брач­на­та бла­гос­ло­вия. Една кръв сме, но не ме позна­ва. Имам и май­ка. Поня­ко­га я съну­вам. Дър­жи в ръце­те си жито, ябъл­ки и шепа пръст. Земя е. После ста­ва ангел с кри­ле от цве­тя и изчез­ва завинаги.
Аз, кръс­те­ни­ят на све­ти­ца­та, раз­пъ­ван меж­ду грях и свя­тост, избрах да оста­на тук. Всич­ко, кое­то имам, е пръс­тен с двуг­лав орел. Това, кое­то не ми при­над­ле­жи, е зад про­зо­ре­ца на мал­ка­та ми килия. Там са лод­ки­те, звез­ди­те и све­тът, кой­то отре­ди май­ка син да не позна­ва и брат бра­та да не брани…Мога да живея с тази бол­ка, защо­то имам сила­та на вяра­та си и дос­тойн­с­т­во­то на рода си, пък и кой знае дали няма да дой­де ден, кога­то те ще ме потър­сят за добро…

Иве­ли­на Радионова

Пър­ва награ­да 2021