Диря в морето 2022 — Проза: Дават ни по CNN

- Ще ви дават по CNN!

Никой от щаб­ния соци­ум в опе­ра­тив­ния цен­тър, ръко­во­дещ меж­ду­на­род­но­то воен­но­мор­с­ко уче­ние, не обър­на вни­ма­ние на лежер­но под­хвър­ле­на­та от Дейв фра­за по две при­чи­ни. Пър­во, защо­то Дейв, как­то някои от по-нис­ши­те чино­ве свойс­ки нари­ча­ха аме­ри­кан­с­кия воен­но­мор­с­ки ата­ше, си пада­ше мал­ко шега­джия. И вто­ро, защо­то в нача­ло­то на пре­хо­да, кога­то все още Интер­нет бе дале­че, а теле­ви­зи­я­та има­ше само две програ­ми, CNN бе някак­ва неяс­на, дори тайн­с­т­ве­на абре­ви­а­ту­ра някъ­де там на запад, от коя­то мор­с­ко­то офи­цер­с­т­во си няма­ше представа…

- След два дни тук ще дой­де екип на CNN – Дейв отпра­ви фра­за­та към един от щаба­джи­и­те, кой­то в момен­та не изглеж­да­ше чак тол­ко­ва зает да чер­тае мор­с­ки­те бата­лии по кар­та­та в про­буж­да­ща­та се юлс­ка утрин.

Той не се впе­чат­ли осо­бе­но, как­то наив­но пред­по­ла­га­ше ата­ше­то, но за все­ки слу­чай реши да потър­си офи­це­ра за свръз­ка, кой­то покрай мно­го­то си задъл­же­ния се явя­ва­ше пре­дим­но пре­во­дач. За таки­ва назна­ча­ва­ха мла­до­ци, завър­ши­ли анг­лийс­ка гим­на­зия, пона­вър­те­ли някоя и дру­га годи­на в мари­на­та, с кое­то вече бяха про­хо­ди­ли и в мор­с­ка­та терминология.

Дейв зача­ка поява­та на пар­ла­мен­тьо­ра, раз­миш­ля­вай­ки вър­ху това, кое­то сам бе узнал по някак­ви него­ви си начи­ни. Еки­път на Тед Тър­нър щеше да го вка­ра в исто­ри­я­та. Престиж­ни­ят инфор­ма­ци­о­нен канал не бе пре­да­вал от този край на све­та, да не гово­рим от Бъл­га­рия, довче­ра верен съвет­с­ки сате­лит. Воен­ни­те теми, още по-мал­ко мор­с­ки­те, не бяха сред при­ори­те­ти­те на инфор­ма­ци­он­ния поток, а сега извед­нъж той, скром­ни­ят капи­тан II ранг се оказ­ва­ше брън­ка в орга­ни­за­ци­я­та на све­тов­ни­те нови­ни. И да не вле­зе­ше в кадъ­ра, начал­с­т­во­то пак щеше да отче­те този епи­зод в кари­е­ра­та на воен­ния дип­ло­мат. Не че в сиви­то му покрай скуч­ни­те редо­ве – обра­зо­ва­ние, спе­ци­а­ли­за­ции, слу­жеб­ни стъ­па­ла, мисии и награ­ди, няма­ше и една инте­рес­на екс­тра. Женен бе за една кра­са­ви­ца от бив­ши­те юго­ре­пуб­ли­ки, кое­то му дава­ше извес­т­ни позна­ния за бал­кан­с­ки­те нра­ви, плюс уми­ли­тел­но­то само­чув­с­т­вие да гово­ри на няка­къв пред­по­ла­га­е­мо раз­би­ра­ем за стра­на­та дома­кин език. Тези сло­вес­ни опи­ти предиз­вик­ва­ха насмеш­ки, но раз­чуп­ва­ха раз­сто­я­ния, съз­да­ва­ха кон­так­ти на ръба на сдър­жа­ни при­ятел­с­т­ва, пораж­да­ха вед­ра атмос­фе­ра, в коя­то щат­ни­ят про­фе­си­о­на­лен разуз­на­вач доб­ре си вър­ше­ше рабо­та­та. Не че някой пес­те­ше воен­ни­те тай­ни, напро­тив — те бяха част от флир­та с новия при­ятел, все още бъдещ съюзник…

- Здра­вей, Дейв, рад­вам се да те видя отно­во! С как­во ще имам удо­вол­с­т­ви­е­то и този път да ти помог­на? – накъд­ряй­ки фра­зи­те, стар­ши лей­те­нан­тът се опи­я­ня­ва­ше от ези­ка на Шек­с­пир, кой­то вла­де­е­ше може би като никой друг във флота.

- Здра­вей, мой при­яте­лю Мит­ко! – ата­ше­то иск­ре­но се зарад­ва да задви­жи неща­та с дело­вия рабо­тя­га и пре­ми­на напра­во по същес­т­во. – След два дни, точ­но по обяд, на лети­ще­то ще кац­не аме­ри­кан­с­ки вое­нен тран­с­пор­тен само­лет. От Неа­пол той ще дока­ра екип от пети­ма души от прес­цен­тъ­ра на Шес­ти флот. Той ще засне­ме репор­таж за уче­ни­е­то. Цен­т­рал­на фигу­ра в репор­та­жа тряб­ва да е ваши­ят адми­рал, кой­то може да гово­ри до пет минути…

В пър­вия момент Мит­ко изоб­що не се усе­ти какъв тара­леж току-що бе ско­чил във флот­с­ки­те гащи, но изне­ве­рил на слу­жеб­ния си инс­тинкт да спаз­ва субор­ди­на­ци­я­та, осъз­нал че този път лъжи­ца­та не е за вся­ка уста, след бро­е­ни мину­ти се опъ­на пред коман­д­ва­щия. Адми­ра­лът изслу­ша крат­кия док­лад, повто­рил дослов­но думи­те на ата­ше­то, и вдиг­на въп­ро­си­тел­но вежди:

- И само това ли ви каза? – на всич­ки, дори и на мат­ро­си­те, фло­то­во­де­цът гово­ре­ше в учти­ва фор­ма, кое­то оче­вид­но смя­та­ше за един от мно­го­то беле­зи на въз­ник­на­ла­та съв­сем наско­ро демок­ра­ция. – Пока­не­те капи­тан II ранг Дей­вид Хасет при мен след обед в удоб­но за него вре­ме, за да ме запоз­нае с под­роб­нос­ти­те на зада­ча­та, коя­то се опит­ва да ми постави…

Мит­ко тръг­на да дири аме­ри­ка­не­ца, а коман­д­ва­щи­ят се зае да изяс­ня­ва обста­нов­ка­та, как­то каз­ват воен­ни­те. Той доб­ре зна­е­ше, че в стра­на­та се бро­я­ха на пръс­ти хора­та, кои­то може­ха да му поста­вят зада­чи. А инфор­ма­ци­я­та, коя­то бе полу­чил, пре­ли­ва­ше от импе­ра­ти­ви в бъде­ще вре­ме – „ще кац­не“… „ще дока­ра“… „ще засне­ме“… „тряб­ва да е“… „до пет мину­ти“… И нито едно „раз­ре­ша­ва­те ли“, „може ли“. Ясно бе, че нещо се случ­ва, но начи­нът пораж­да­ше съм­не­ния, защо­то в арми­я­та и най-голе­ми­те начал­ни­ци си имат свои начал­ни­ци и ако няма запо­ве­ди и ука­за­ния или поне едно „добро“, репор­та­жът на CNN щеше да си оста­не само в нечии глави.

Адми­ра­лът позвъ­ни пър­во на начал­ни­ка на Гене­рал­ния щаб и го инфор­ми­ра телег­раф­но. Той не зна­е­ше нищо по въп­ро­са, дори в гла­са му прозву­ча лека досада:

- Не ме зани­ма­вай­те с таки­ва… (за секун­ди под­бра по-под­хо­дя­ща­та дума) неща! И зна­е­те как жур­на­лис­ти се допус­кат във воен­ни поде­ле­ния. Попи­тай­те в министерството!

Прав си беше гене­ра­лът. По някак­ва си запо­вед жур­на­лис­ти вли­за­ха във воен­ни поде­ле­ния след слож­на про­це­ду­ра – заяв­ки, дан­ни, акре­ди­та­ция, спи­съ­ци, баджо­ве, съп­ро­вож­да­щи… А сега не само жур­на­лис­ти, а и от CNN…

Коман­д­ва­щи­ят откри един от замес­т­ник-минис­т­ри­те и попи­та как­во да се пра­ви в слу­чая. Онзи не зна­е­ше нищо за слу­чая, но при­съ­що на ува­жи­те­лен циви­лен човек сред голе­ми­те паго­ни обе­ща да съдейс­т­ва. Щял да звъ­ни в аме­ри­кан­с­ко­то посол­с­т­во, във вън­ш­но­то минис­тер­с­т­во, а раз­ре­ше­ни­е­то за „допуск“ (беше усво­ил дори тази воен­на дума), раз­би­ра се, щяло да дой­де утре, кога­то неща­та се изяс­нят в детайли.

Това „утре“ не успо­кои адми­ра­ла и той реши да про­ве­ри ситу­а­ци­я­та от друг пеленг – позвъ­ни на коле­га­та си – коман­д­ва­щия на ави­а­ци­я­та, нали те там зна­е­ха всич­ко, кое­то се случ­ва и ще се слу­чи в небе­то над тат­ко­ви­на­та, осо­бе­но с чужд вое­нен само­лет. Ави­а­то­рът обе­ща да се оба­ди по-къс­но, а позвъ­ни след минути:

- Ще те разоча­ро­вам, мор­с­ки! Няма пла­ни­ран ника­къв подо­бен полет в близ­ки­те дни. А и изоб­що за чужд вое­нен само­лет. Зна­еш, че има­ме желез­ни про­це­ду­ри – заяв­ки, раз­ре­ше­ния, мар­ш­рут… да не обяс­ня­вам детай­ли. Така че, без CNN, гле­дай си уче­ни­е­то. Нали зна­еш, че утре два от мои­те изтре­би­те­ли ще ата­ку­ват тво­и­те кора­би. Отбра­ня­вай­те се противовъздушно…

На ауди­ен­ци­я­та при коман­д­ва­щия воен­но­мор­с­ки­ят ата­ше не каза поч­ти нищо ново. Все пак посо­чи източ­ни­ци­те си – коман­д­ва­не­то на Шес­ти флот в Неа­пол и начал­ни­ка си – „голя­мо­то“ ата­ше в София. И полу­чи уве­ре­ни­е­то, че зада­ча­та ще бъде изпъл­не­на, но при усло­вие, че дой­де по „коман­ден ред“.

„Коман­д­ни­ят ред“ дой­де рано сут­рин­та на след­ва­щия ден от уста­та на  няка­къв чинов­ник от минис­тер­с­т­во­то на отбра­на­та. Няма­ло пове­че инфор­ма­ция, но има­ло „добро“ и поже­ла­ние фло­тът да се пред­ста­ви по най-доб­рия начин. Той, фло­тът, и без това вина­ги доб­ре се представяше.

Коман­д­ва­щи­ят, мъдър и орга­ни­зи­ран човек, съб­ра на спеш­но съве­ща­ние начал­ни­ка на щаба, начал­ни­ка на тила и шефа на връз­ки­те с общес­т­ве­ност­та и им поста­ви зада­чи­те. Пър­ви­ят – да кон­т­ро­ли­ра кра­со­та­та в опе­ра­тив­на­та цен­т­ра­ла, вън­ш­ния вид на всич­ки чино­ве, кои­то може­ше да попад­нат под все­виж­да­щия поглед на каме­ра­та, как­то и посре­ща­не­то на еки­па на лети­ще­то.  Вто­ри­ят – да огле­да целия район, да орга­ни­зи­ра при­ли­чен обяд (нали точ­но по плад­не идва­ха гос­ти­те) и да пред­ви­ди цяла­та логис­ти­ка, коя­то би мог­ла да въз­ник­не по вре­ме на визи­та­та. Тре­ти­ят – да напи­ше пет­ми­нут­но­то изяв­ле­ние на начал­с­т­во­то. Послед­но­то бе най-важ­но, защо­то един­с­т­ве­но то в край­на смет­ка щеше да тръг­не по света.

Начал­ни­кът на връз­ки­те с общес­т­ве­ност­та си свър­ши рабо­та­та за някол­ко часа. Беше писал как­во ли не, за кого ли не. Зада­ча­та бе мал­ко по-осо­бе­на, но гра­див­ни­ят мате­ри­ал бе един и същ. Въп­ро­сът бе да се под­ре­ди и насо­чи към въоб­ра­жа­е­мия зри­тел, кой­то може би не зна­е­ше, че на све­та има дър­жа­ва Бъл­га­рия, че тя има флот, кой­то пък про­веж­да­ше уче­ние, че и с учас­ти­е­то на аме­ри­кан­с­ки кораб. Това той тряб­ва­ше да научи, а и да почув­с­т­ва впле­те­но­то в пресмет­на­ти­те като за пет мину­ти думи – све­тът е нов, ние се про­ме­ня­ме,  евро­ат­лан­ти­чес­ки­ят фар­ва­тер е наш при­ори­тет, а род­но­то ни воен­но­мор­с­ко уче­ние в този меж­ду­на­ро­ден фор­мат е убе­ди­тел­но него­во доказателство.

Коман­д­ва­щи­ят харе­са про­че­те­но­то от два­та лис­та, но посег­на към чер­ве­ния хими­кал. Поп­ра­ви тук-там, задрас­ка това-оно­ва и доба­ви два нови абза­ца. В тек­с­та се оглеж­да­ше сами­ят той. За по-мал­ко от две­те годи­ни, откак­то бе назна­чен на най-висо­кия флот­с­ки мос­тик, през гла­ва­та му мина­ха мно­го неща, кои­то идва­ха „отго­ре“, но и той се поста­ра да оста­не в исто­ри­я­та „отдо­лу“. Орга­ни­зи­ра два меж­ду­на­род­ни воен­но­мор­с­ки сим­по­зи­у­ма, раз­ра­бо­ти някак­ви „пред­ста­ви“ за бъде­ще­то на мари­на­та (от тях щяха да пре­пис­ват годи­ни наред), издейс­т­ва по една звез­да на някол­ко „цар­с­ки“ мор­с­ки офи­це­ри от запа­са, отво­ри фло­та към цър­к­ва­та и медиите…

Най-голя­ма­та си заслу­га оба­че счи­та­ше това, за кое­то CNN се кане­ше да дой­де утре.  На бези­мен­но­то дото­га­ва лят­но опе­ра­тив­но-так­ти­чес­ко уче­ние на фло­та даде име­то на лекия крайб­ре­жен вятър — „Бриз“, за пър­ви път го „отво­ри“ за кора­би от дру­ги дър­жа­ви. Поглед­на през про­зо­ре­ца на каби­не­та си, за да се убе­ди, че не съну­ва – сред наши­те кора­би бяха и аме­ри­кан­с­ки­ят ескад­рен мино­но­сец, и два­та тур­с­ки мино­чис­та­ча, току що хвър­ли­ли кот­ва в зали­ва след две дено­но­щия мор­с­ки бит­ки. Три­те чуж­ди съда, доско­ро­шен „веро­я­тен про­тив­ник“, оли­цет­во­ря­ва­ха и най-близ­ка­та, и най-сил­на­та дър­жа­ва от НАТО. А меч­та­та на едно роша­во мом­че с дън­ки и мара­тон­ки за вли­за­не в али­ан­са щеше да се слу­чи след пове­че от 10 годи­ни. Но пък коман­д­ва­щи­ят, образ­но каза­но, пър­ви вка­ра аме­ри­кан­ци­те в затво­ре­но­то Чер­но море, точ­но на това уче­ние. Някои от него­ви­те коле­ги от реги­о­на му завиж­да­ха, а един му се сърдеше…

Настъ­пи денят „Д“. Така воен­ни­те нари­ча­ха дата­та, на коя­то щеше да започ­не вой­на­та, уче­ни­е­то или дру­го зна­чи­мо съби­тие. Към обяд коло­на­та, лиди­ра­на от зеле­на УАЗ-ка, от оне­зи с бре­зен­то­во­то купе, управ­ля­ва­на от моряк с една хам­сий­ка, спря пред вхо­да на воен­но­мор­с­ка­та база.

- Вди­гай, мич­ма­не, вди­гай бър­зо! – изко­ман­д­ва начал­ни­кът на щаба, подал гла­ва от зеле­но­то вози­ло, а дежур­ни­ят мич­ман са завте­че към чер­ве­но-бяла­та бариера.

Коло­на­та спря пред щаба на база­та, къде­то вече чака­ха коман­д­ва­щи­ят и него­ви­ят замес­т­ник по тила. От УАЗ-ката изле­зе начал­ни­кът на щаба, а след него изскок­на и стар­ши лей­те­нант Мит­ко. От вто­ра­та, види­мо по номе­ра, дип­ло­ма­ти­чес­ка кола изле­зе Дейв, кава­лер­с­т­вай­ки на уни­фор­ме­на дама със стар­шин­с­ки паго­ни. Дру­ги­те чети­ри­ма, всич­ки­те в камуф­лаж­но облек­ло и без пого­ни, се изни­за­ха от огром­ния хамър.

Един­с­т­ве­на­та дама уда­ри една козир­ка на коман­д­ва­щия и се пред­ста­ви като начал­ник на еки­па. Начал­ни­кът на тила бър­зо наме­ри под­хо­дящ момент сред про­то­кол­ни­те любезности:

- Гос­по­дин адми­рал, раз­ре­ше­те да пока­ним гос­ти­те на обяд!

- Да, раз­би­ра се! А след това ги пока­не­те за мал­ко в моя кабинет!

В каби­не­та на чаша кафе и кока-кола бяха уточ­не­ни някои раз­ли­чия във виж­да­ни­я­та по пред­сто­я­ща­та рабо­та. Шеф­ка­та поже­ла вмес­то с бяла­та си уни­фор­ма, коман­д­ва­щи­ят да бъде с бой­ни­те си дре­хи (било по-реал­но), да бъде без фураж­ка (било по-граж­дан­с­ко и по-демок­ра­тич­но), а сним­ки­те да бъдат не в каби­не­та му, а на фона на кора­би­те в зали­ва (било по-роман­тич­но). Начал­с­т­во­то прие всич­ко и зарад­ва режи­сьор­ка­та, като каза че няма да чете тек­с­та. Всъщ­ност той поч­ти нико­га не чете­ше. Или има­ше мъд­рост­та да имп­ро­ви­зи­ра, или се отна­ся­ше сери­оз­но към пред­ва­ри­тел­на­та под­го­тов­ка, под­по­ма­га­на от услуж­ли­ва памет.

„Сни­мач­на­та пло­щад­ка“ бе един роман­ти­чен бурун, над­ве­сен над води­те на зали­ва, огря­ван под­хо­дя­що от лас­ка­во­то сле­до­бед­но слън­це. Опе­ра­то­рът наме­ри пози­ция да избег­не кон­т­ра­жу­ра, но това заста­ви адми­ра­ла да присви­ва очи. Нала­га­ше са да изтър­пи пет мину­ти с пот на чело­то… Ста­ти­вът бе забит в поч­ва­та, обек­ти­ви­те фоку­си­ра­ни, крат­ка про­ба и каме­ра­та заработи.

Опрял поглед точ­но там, къде­то му каза­ха да гле­да, с отчет­лив коман­дир­с­ки глас и на бъл­гар­с­ки език фло­то­во­де­цът заоби­ка­ля­ше дип­ло­ма­тич­но под­вод­ни­те камъ­ни. Каза, че бъл­гар­с­ки­ят флот е съз­да­ден само годи­на след Осво­бож­де­ни­е­то (не каза от кого) на осно­ва­та на пода­ре­ни­те (не каза от кого) кора­би и лод­ки на река Дунав. Спо­ме­на край­це­ра „Надеж­да“ и тор­пе­до­нос­ци­те, най-голя­ма­та мор­с­ка побе­да на „Дръз­ки“ (не каза над кого) през Бал­кан­с­ка­та вой­на, мино­чис­те­не­то в края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на, далеч­ни­те пла­ва­ния след нея в Сре­ди­зем­но море (не каза с кого)…

Режи­сьор­ка­та поглед­на огром­ния си часов­ник и уста­но­ви­ла, че са мина­ли само две мину­ти, отпра­ви одоб­ри­те­лен жест към опе­ра­то­ра. Той бе уло­вен и от адми­ра­ла, кой­то с енту­си­а­зъм про­дъл­жи изяв­ле­ни­е­то. Оттлас­на се умно от гео­по­ли­ти­ка­та и очер­та мяс­то­то на бъл­гар­с­ка­та мари­на в нова­та „архи­тек­ту­ра“ (всич­ки мно­го харес­ва­ха тази дума) на сигур­ност, каза, че цел­та ни е „малък, но моде­рен флот“ (десе­ти­ле­тия по-къс­но се видя, че е постиг­на­то само пър­во­то) и пре­ми­на към само­то уче­ние. Раз­кри, че „Бриз“-ът се про­веж­да от еди-кой си до еди-кой си юли, него­вия опе­ра­ти­вен фон, зада­чи, учас­т­ни­ци и епи­зо­ди, бла­го­да­ри на аме­ри­кан­с­ки­те и тур­с­ки коле­ги за включ­ва­не­то им в пър­ви­те по рода си еди-как­ви си мор­с­ки манев­ри, очер­та при­но­са им за мира и ста­бил­ност­та в басейна…

Еки­път бе оча­ро­ван от блес­тя­що­то като визия сло­во на глав­ния герой (от кое­то нищо не раз­бра­ха), още пове­че от лип­са­та на вто­ри и след­ващ дубъл, кой­то поня­ко­га се нала­гал. Коман­д­ва­щи­ят пое неж­на­та ръка на шеф­ка­та на сни­мач­на­та гру­па, изслу­ша любез­ни­те й бла­го­дар­нос­ти и попита:

- И кога ще бъде излъ­чен репор­та­жът? Ще ни бъде при­ят­но да се видим по CNN?

Скро­мен беше този наш коман­д­ваш – не каза „да се видя“, а „да се видим“. И защо­то съз­на­ва­ше, че оли­цет­во­ря­ва хиля­ди воен­ни моряци…

- Кога­то му наме­рят мяс­то в програ­ма­та. Още не се знае, но може би утре или… Ще ви инфор­ми­ра воен­ни­ят аташе.

Уче­ни­е­то пред­виж­да­ше още някол­ко епи­зо­да на море, очак­ва­ше се кок­тейл и раз­бор, но над хора­та от ръко­вод­с­тво­то по бре­га вита­е­ше тре­пет­но очак­ва­не на сре­ща­та със CNN. Отчел часо­ва­та раз­ли­ка,  Дейв доло­жи часа „Ч“. Така воен­ни­те нари­ча­ха нача­ло­то на уда­ра, кое­то всъщ­ност се ока­за твър­де неу­доб­но – нещо меж­ду къс­но след полу­нощ и рано сут­рин. Свър­зоч­ни­ци­те поло­жи­ха уси­лия да уло­вят сиг­на­ла с помощ­та на някак­ви спът­ни­ци. В зала­та бе флот­с­ко­то ръко­вод­с­тво, по-голя­ма част от щаба, допус­на­ти бяха и дру­ги офи­це­ри и стар­ши­ни, открад­на­ли от съня си, за да видят дока­за­тел­с­т­во­то за сво­я­та гордост…

На екра­на се вър­тя­ха някак­ви дру­ги нови­ни. Всич­ки при­та­и­ха дъх, кога­то в кадъ­ра се раз­плис­ка­ха едни въл­ни, появи се кар­та на Чер­но море, покрай коя­то се под­раз­би­ра­ше и Бъл­га­рия. Кра­сив боен кораб поре­ше вода­та, а на мач­та­та се раз­вя­ва­ше огром­ни­ят аме­ри­кан­с­ки флаг. Не лен­та­та долу бяга­ше текст „Аме­ри­кан­с­ки есми­нец на уче­ние в Чер­но море.“  Появи се капи­тан II ранг, кой­то лен­та­та наре­че с име и длъж­ност – коман­дир на кора­ба. Той каза кога и откъ­де е тръг­нал, къде е пла­вал през послед­ния месец, кол­ко души му е еки­па­жът, не про­пус­на да отбе­ле­жи чис­ло­то на дами­те, обяс­ни че от два дни учас­т­ва в уче­ние в Чер­но море. На поло­ви­на­та екран се вър­тя­ха ста­ри кад­ри от кораб­но­то бой­но и бито­во ежедневие.

Най-сет­не на фона на зали­ва със закот­ве­ния есми­нец, се появи и бъл­гар­с­ки­ят адми­рал, дока­то на лен­та­та се изпи­са­ха него­во­то зва­ние, име­на и длъж­ност. Той каза на бъл­гар­с­ки език две – три думи, затих­на и дока­то мър­да­ше уст­ни като в ням филм, дик­то­рът про­дъл­жи на анг­лийс­ки език: „Меж­ду­на­род­но­то уче­ние „Бриз“ се про­веж­да от еди-кой си до еди-кой си юли, в него учас­т­ват еди-кол­ко си бъл­гар­с­ки кора­би,  аме­ри­кан­с­ки есми­нец и два тур­с­ки мино­чис­та­ча, кои­то заед­но  ще допри­не­сат за мира и ста­бил­ност­та в басей­на“. Тол­ко­ва! На екра­на се появи емб­ле­ма­та на уче­ни­е­то, после аме­ри­кан­с­ки­ят кораб в едър план, а след това — и коман­ди­рът му, кой­то обяс­ни, че след уче­ни­е­то кора­бът ще пат­ру­ли­ра в Сре­ди­зем­но море, ще се отбие в Неа­пол и към Коле­да ще се вър­не в база­та си.

На мони­то­ра се завър­тя­ха дру­ги нови­ни. Дъл­го никой не се реша­ва­ше да вклю­чи освет­ле­ни­е­то, а кого това все пак се слу­чи, коман­д­ва­щи­ят се надиг­на от крес­ло­то на пър­вия ред и храб­ро се обър­на към публиката:

- И само някой да не каже, че не са ни дава­ли по CNN! Хай­де, че утре ни чака наша­та си работа…

Вален­тин Димитров

Вто­ра награда