- Ще ви дават по CNN!
Никой от щабния социум в оперативния център, ръководещ международното военноморско учение, не обърна внимание на лежерно подхвърлената от Дейв фраза по две причини. Първо, защото Дейв, както някои от по-нисшите чинове свойски наричаха американския военноморски аташе, си падаше малко шегаджия. И второ, защото в началото на прехода, когато все още Интернет бе далече, а телевизията имаше само две програми, CNN бе някаква неясна, дори тайнствена абревиатура някъде там на запад, от която морското офицерство си нямаше представа…
- След два дни тук ще дойде екип на CNN – Дейв отправи фразата към един от щабаджиите, който в момента не изглеждаше чак толкова зает да чертае морските баталии по картата в пробуждащата се юлска утрин.
Той не се впечатли особено, както наивно предполагаше аташето, но за всеки случай реши да потърси офицера за свръзка, който покрай многото си задължения се явяваше предимно преводач. За такива назначаваха младоци, завършили английска гимназия, понавъртели някоя и друга година в марината, с което вече бяха проходили и в морската терминология.
Дейв зачака появата на парламентьора, размишлявайки върху това, което сам бе узнал по някакви негови си начини. Екипът на Тед Търнър щеше да го вкара в историята. Престижният информационен канал не бе предавал от този край на света, да не говорим от България, довчера верен съветски сателит. Военните теми, още по-малко морските, не бяха сред приоритетите на информационния поток, а сега изведнъж той, скромният капитан II ранг се оказваше брънка в организацията на световните новини. И да не влезеше в кадъра, началството пак щеше да отчете този епизод в кариерата на военния дипломат. Не че в сивито му покрай скучните редове – образование, специализации, служебни стъпала, мисии и награди, нямаше и една интересна екстра. Женен бе за една красавица от бившите югорепублики, което му даваше известни познания за балканските нрави, плюс умилителното самочувствие да говори на някакъв предполагаемо разбираем за страната домакин език. Тези словесни опити предизвикваха насмешки, но разчупваха разстояния, създаваха контакти на ръба на сдържани приятелства, пораждаха ведра атмосфера, в която щатният професионален разузнавач добре си вършеше работата. Не че някой пестеше военните тайни, напротив — те бяха част от флирта с новия приятел, все още бъдещ съюзник…
- Здравей, Дейв, радвам се да те видя отново! С какво ще имам удоволствието и този път да ти помогна? – накъдряйки фразите, старши лейтенантът се опияняваше от езика на Шекспир, който владееше може би като никой друг във флота.
- Здравей, мой приятелю Митко! – аташето искрено се зарадва да задвижи нещата с деловия работяга и премина направо по същество. – След два дни, точно по обяд, на летището ще кацне американски военен транспортен самолет. От Неапол той ще докара екип от петима души от пресцентъра на Шести флот. Той ще заснеме репортаж за учението. Централна фигура в репортажа трябва да е вашият адмирал, който може да говори до пет минути…
В първия момент Митко изобщо не се усети какъв таралеж току-що бе скочил във флотските гащи, но изневерил на служебния си инстинкт да спазва субординацията, осъзнал че този път лъжицата не е за всяка уста, след броени минути се опъна пред командващия. Адмиралът изслуша краткия доклад, повторил дословно думите на аташето, и вдигна въпросително вежди:
- И само това ли ви каза? – на всички, дори и на матросите, флотоводецът говореше в учтива форма, което очевидно смяташе за един от многото белези на възникналата съвсем наскоро демокрация. – Поканете капитан II ранг Дейвид Хасет при мен след обед в удобно за него време, за да ме запознае с подробностите на задачата, която се опитва да ми постави…
Митко тръгна да дири американеца, а командващият се зае да изяснява обстановката, както казват военните. Той добре знаеше, че в страната се брояха на пръсти хората, които можеха да му поставят задачи. А информацията, която бе получил, преливаше от императиви в бъдеще време – „ще кацне“… „ще докара“… „ще заснеме“… „трябва да е“… „до пет минути“… И нито едно „разрешавате ли“, „може ли“. Ясно бе, че нещо се случва, но начинът пораждаше съмнения, защото в армията и най-големите началници си имат свои началници и ако няма заповеди и указания или поне едно „добро“, репортажът на CNN щеше да си остане само в нечии глави.
Адмиралът позвъни първо на началника на Генералния щаб и го информира телеграфно. Той не знаеше нищо по въпроса, дори в гласа му прозвуча лека досада:
- Не ме занимавайте с такива… (за секунди подбра по-подходящата дума) неща! И знаете как журналисти се допускат във военни поделения. Попитайте в министерството!
Прав си беше генералът. По някаква си заповед журналисти влизаха във военни поделения след сложна процедура – заявки, данни, акредитация, списъци, баджове, съпровождащи… А сега не само журналисти, а и от CNN…
Командващият откри един от заместник-министрите и попита какво да се прави в случая. Онзи не знаеше нищо за случая, но присъщо на уважителен цивилен човек сред големите пагони обеща да съдейства. Щял да звъни в американското посолство, във външното министерство, а разрешението за „допуск“ (беше усвоил дори тази военна дума), разбира се, щяло да дойде утре, когато нещата се изяснят в детайли.
Това „утре“ не успокои адмирала и той реши да провери ситуацията от друг пеленг – позвъни на колегата си – командващия на авиацията, нали те там знаеха всичко, което се случва и ще се случи в небето над татковината, особено с чужд военен самолет. Авиаторът обеща да се обади по-късно, а позвъни след минути:
- Ще те разочаровам, морски! Няма планиран никакъв подобен полет в близките дни. А и изобщо за чужд военен самолет. Знаеш, че имаме железни процедури – заявки, разрешения, маршрут… да не обяснявам детайли. Така че, без CNN, гледай си учението. Нали знаеш, че утре два от моите изтребители ще атакуват твоите кораби. Отбранявайте се противовъздушно…
На аудиенцията при командващия военноморският аташе не каза почти нищо ново. Все пак посочи източниците си – командването на Шести флот в Неапол и началника си – „голямото“ аташе в София. И получи уверението, че задачата ще бъде изпълнена, но при условие, че дойде по „команден ред“.
„Командният ред“ дойде рано сутринта на следващия ден от устата на някакъв чиновник от министерството на отбраната. Нямало повече информация, но имало „добро“ и пожелание флотът да се представи по най-добрия начин. Той, флотът, и без това винаги добре се представяше.
Командващият, мъдър и организиран човек, събра на спешно съвещание началника на щаба, началника на тила и шефа на връзките с обществеността и им постави задачите. Първият – да контролира красотата в оперативната централа, външния вид на всички чинове, които можеше да попаднат под всевиждащия поглед на камерата, както и посрещането на екипа на летището. Вторият – да огледа целия район, да организира приличен обяд (нали точно по пладне идваха гостите) и да предвиди цялата логистика, която би могла да възникне по време на визитата. Третият – да напише петминутното изявление на началството. Последното бе най-важно, защото единствено то в крайна сметка щеше да тръгне по света.
Началникът на връзките с обществеността си свърши работата за няколко часа. Беше писал какво ли не, за кого ли не. Задачата бе малко по-особена, но градивният материал бе един и същ. Въпросът бе да се подреди и насочи към въображаемия зрител, който може би не знаеше, че на света има държава България, че тя има флот, който пък провеждаше учение, че и с участието на американски кораб. Това той трябваше да научи, а и да почувства вплетеното в пресметнатите като за пет минути думи – светът е нов, ние се променяме, евроатлантическият фарватер е наш приоритет, а родното ни военноморско учение в този международен формат е убедително негово доказателство.
Командващият хареса прочетеното от двата листа, но посегна към червения химикал. Поправи тук-там, задраска това-онова и добави два нови абзаца. В текста се оглеждаше самият той. За по-малко от двете години, откакто бе назначен на най-високия флотски мостик, през главата му минаха много неща, които идваха „отгоре“, но и той се постара да остане в историята „отдолу“. Организира два международни военноморски симпозиума, разработи някакви „представи“ за бъдещето на марината (от тях щяха да преписват години наред), издейства по една звезда на няколко „царски“ морски офицери от запаса, отвори флота към църквата и медиите…
Най-голямата си заслуга обаче считаше това, за което CNN се канеше да дойде утре. На безименното дотогава лятно оперативно-тактическо учение на флота даде името на лекия крайбрежен вятър — „Бриз“, за първи път го „отвори“ за кораби от други държави. Погледна през прозореца на кабинета си, за да се убеди, че не сънува – сред нашите кораби бяха и американският ескадрен миноносец, и двата турски миночистача, току що хвърлили котва в залива след две денонощия морски битки. Трите чужди съда, доскорошен „вероятен противник“, олицетворяваха и най-близката, и най-силната държава от НАТО. А мечтата на едно рошаво момче с дънки и маратонки за влизане в алианса щеше да се случи след повече от 10 години. Но пък командващият, образно казано, първи вкара американците в затвореното Черно море, точно на това учение. Някои от неговите колеги от региона му завиждаха, а един му се сърдеше…
Настъпи денят „Д“. Така военните наричаха датата, на която щеше да започне войната, учението или друго значимо събитие. Към обяд колоната, лидирана от зелена УАЗ-ка, от онези с брезентовото купе, управлявана от моряк с една хамсийка, спря пред входа на военноморската база.
- Вдигай, мичмане, вдигай бързо! – изкомандва началникът на щаба, подал глава от зеленото возило, а дежурният мичман са завтече към червено-бялата бариера.
Колоната спря пред щаба на базата, където вече чакаха командващият и неговият заместник по тила. От УАЗ-ката излезе началникът на щаба, а след него изскокна и старши лейтенант Митко. От втората, видимо по номера, дипломатическа кола излезе Дейв, кавалерствайки на униформена дама със старшински пагони. Другите четирима, всичките в камуфлажно облекло и без погони, се изнизаха от огромния хамър.
Единствената дама удари една козирка на командващия и се представи като началник на екипа. Началникът на тила бързо намери подходящ момент сред протоколните любезности:
- Господин адмирал, разрешете да поканим гостите на обяд!
- Да, разбира се! А след това ги поканете за малко в моя кабинет!
В кабинета на чаша кафе и кока-кола бяха уточнени някои различия във вижданията по предстоящата работа. Шефката пожела вместо с бялата си униформа, командващият да бъде с бойните си дрехи (било по-реално), да бъде без фуражка (било по-гражданско и по-демократично), а снимките да бъдат не в кабинета му, а на фона на корабите в залива (било по-романтично). Началството прие всичко и зарадва режисьорката, като каза че няма да чете текста. Всъщност той почти никога не четеше. Или имаше мъдростта да импровизира, или се отнасяше сериозно към предварителната подготовка, подпомагана от услужлива памет.
„Снимачната площадка“ бе един романтичен бурун, надвесен над водите на залива, огряван подходящо от ласкавото следобедно слънце. Операторът намери позиция да избегне контражура, но това застави адмирала да присвива очи. Налагаше са да изтърпи пет минути с пот на челото… Стативът бе забит в почвата, обективите фокусирани, кратка проба и камерата заработи.
Опрял поглед точно там, където му казаха да гледа, с отчетлив командирски глас и на български език флотоводецът заобикаляше дипломатично подводните камъни. Каза, че българският флот е създаден само година след Освобождението (не каза от кого) на основата на подарените (не каза от кого) кораби и лодки на река Дунав. Спомена крайцера „Надежда“ и торпедоносците, най-голямата морска победа на „Дръзки“ (не каза над кого) през Балканската война, миночистенето в края на Втората световна война, далечните плавания след нея в Средиземно море (не каза с кого)…
Режисьорката погледна огромния си часовник и установила, че са минали само две минути, отправи одобрителен жест към оператора. Той бе уловен и от адмирала, който с ентусиазъм продължи изявлението. Оттласна се умно от геополитиката и очерта мястото на българската марина в новата „архитектура“ (всички много харесваха тази дума) на сигурност, каза, че целта ни е „малък, но модерен флот“ (десетилетия по-късно се видя, че е постигнато само първото) и премина към самото учение. Разкри, че „Бриз“-ът се провежда от еди-кой си до еди-кой си юли, неговия оперативен фон, задачи, участници и епизоди, благодари на американските и турски колеги за включването им в първите по рода си еди-какви си морски маневри, очерта приноса им за мира и стабилността в басейна…
Екипът бе очарован от блестящото като визия слово на главния герой (от което нищо не разбраха), още повече от липсата на втори и следващ дубъл, който понякога се налагал. Командващият пое нежната ръка на шефката на снимачната група, изслуша любезните й благодарности и попита:
- И кога ще бъде излъчен репортажът? Ще ни бъде приятно да се видим по CNN?
Скромен беше този наш командваш – не каза „да се видя“, а „да се видим“. И защото съзнаваше, че олицетворява хиляди военни моряци…
- Когато му намерят място в програмата. Още не се знае, но може би утре или… Ще ви информира военният аташе.
Учението предвиждаше още няколко епизода на море, очакваше се коктейл и разбор, но над хората от ръководството по брега витаеше трепетно очакване на срещата със CNN. Отчел часовата разлика, Дейв доложи часа „Ч“. Така военните наричаха началото на удара, което всъщност се оказа твърде неудобно – нещо между късно след полунощ и рано сутрин. Свързочниците положиха усилия да уловят сигнала с помощта на някакви спътници. В залата бе флотското ръководство, по-голяма част от щаба, допуснати бяха и други офицери и старшини, откраднали от съня си, за да видят доказателството за своята гордост…
На екрана се въртяха някакви други новини. Всички притаиха дъх, когато в кадъра се разплискаха едни вълни, появи се карта на Черно море, покрай която се подразбираше и България. Красив боен кораб пореше водата, а на мачтата се развяваше огромният американски флаг. Не лентата долу бягаше текст „Американски есминец на учение в Черно море.“ Появи се капитан II ранг, който лентата нарече с име и длъжност – командир на кораба. Той каза кога и откъде е тръгнал, къде е плавал през последния месец, колко души му е екипажът, не пропусна да отбележи числото на дамите, обясни че от два дни участва в учение в Черно море. На половината екран се въртяха стари кадри от корабното бойно и битово ежедневие.
Най-сетне на фона на залива със закотвения есминец, се появи и българският адмирал, докато на лентата се изписаха неговото звание, имена и длъжност. Той каза на български език две – три думи, затихна и докато мърдаше устни като в ням филм, дикторът продължи на английски език: „Международното учение „Бриз“ се провежда от еди-кой си до еди-кой си юли, в него участват еди-колко си български кораби, американски есминец и два турски миночистача, които заедно ще допринесат за мира и стабилността в басейна“. Толкова! На екрана се появи емблемата на учението, после американският кораб в едър план, а след това — и командирът му, който обясни, че след учението корабът ще патрулира в Средиземно море, ще се отбие в Неапол и към Коледа ще се върне в базата си.
На монитора се завъртяха други новини. Дълго никой не се решаваше да включи осветлението, а кого това все пак се случи, командващият се надигна от креслото на първия ред и храбро се обърна към публиката:
- И само някой да не каже, че не са ни давали по CNN! Хайде, че утре ни чака нашата си работа…
Валентин Димитров
Втора награда
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.