Диря в морето 2022 — Проза: Докато Дунав тече

Праз­ник е. Никул­ден. Сед­на­ло на бре­га, глад­но­то слън­це препли­та вър­бо­ви клон­ки. Кош за риба си пра­ви, че охър­та­вя от октом­в­ри. Не топ­ли как­то пре­ди месе­ци, но диви­те пати­ци, гнез­дя­щи в тръс­ти­ки­те и риба­ри­те са му бла­го­дар­ни. Излез­ли от пър­ви пет­ли, вла­де­те­ли­те на вод­на­та шир вече се връ­ща­ха с пъл­ни лод­ки, че тази годи­на Све­ти Нико­ла беше щедър и добър. Поста­ра се. Мно­го риба нало­ви­ха и Дуна­вът беше тих. Чига, бяла мря­на, щука, тол­с­то­лоб и уклей­че, в после­ден опит да се спа­сят, под­ска­ча­ха в мре­жи­те. Не лип­с­ва­ше и шаран, наро­чен за слу­га на све­те­ца. Тут­ра­кан­ци таче­ха люс­пес­тия, пъл­не­ха го с лук, оре­хи, ста­фи­ди, деве­сил и маг­да­ноз и го пови­ва­ха като ново­ро­де­но в тес­то. Пра­ве­ха и обред­на пита, а вър­ху нея задъл­жи­тел­но при­със­т­ва­ха кръст, риба и месе­чи­на. Дунав­с­ки­те чеда кри­е­ха, че при­до­бие ли вла­де­тел­ка­та на нощ­та фор­ма на полу­ме­сец, риба­та сле­пее, не виж­да мре­жи­те и сама вли­за в тях. Неп­рос­ве­те­ни­те в тай­на­та им опри­ли­ча­ва­ха тес­те­ния полу­ме­сец на лод­ка тут­ра­кан­ка. Ето защо и днес рибар­с­ки­те жени бър­за­ха да сгот­вят и да зане­сат в цър­к­ва­та от риб­ни­ка в чест на Чудот­вор­че­то с мол­ба за закрила.

През това вре­ме майс­то­ри­те на въди­ца­та  се съб­ра­ха да си изби­рат гла­ва­тар (ватаф), кой­то да ги води. За тре­та поред­на годи­на избра­ха Коля­та, че за трис­та шей­сет и пет дни беше уло­вил най-мно­го риба.  Вед­нъж се прибра с мору­на, пъл­на, пре­пъл­не­на с хай­вер. Чети­ри пъти му се усмих­на къс­ме­тът да хва­не сом по сто­ти­на килог­ра­ма, чети­ри сома пре­не­се с кару­ца до вкъ­щи.  Мага­рен­це­то му едвам кре­та­ше, а сомо­ви­те опаш­ки вися­ха и се вла­че­ха отзад – в кару­ца­та не се съби­ра­ха. Деца­та бяга­ха след мага­рен­це­то, щеше им се да го изпре­ва­рят и да дър­пат мус­та­ци­те на сомо­ве­те, дъл­ги кол­ко­то река­та, как­то каз­ва­ше дядо Кърк. Стри­на Нику­ли­ца, Коле­ва­та жена, оба­че се чуде­ше да пече ли, да пър­жи ли тлъс­ти­те риби. Обик­но­ве­но раз­да­ва­ше поло­ви­на­та на ста­ри и бед­ни, за да не свър­ш­ва бере­ке­тът. Ако в мре­жи­те се опле­те­ше шаран, тя не про­пус­ка­ше да отде­ли шепа люс­пи за игра на мал­ка­та си дъще­рич­ка Николайда.

Тъй или ина­че всич­ки в Тут­ра­кан се обла­жи­ха с пряс­на риба и съб­ра­ха кос­ти­те ѝ. Някои ги изго­ри­ха, дру­ги ги зако­па­ха в земя­та, тре­ти ги пус­на­ха в река­та, чет­вър­ти си при­пом­ни­ха прокля­ти­е­то на риба­та: „ Кой­то ме лови, богат да не ста­не! Кой­то ме яде, да не се заси­ти!“. Но нико­му кост не при­сед­на и никой „гола“ риба не хап­на. Не бива­ше на такъв личен ден – инак щеше да е на бедност.

После Никул­ден се сви до шара­но­ва люс­па и до кръп­ка по пан­та­лон на рибар. Сту­дът се при­таи в хра­лу­па­та на сухо дър­во, а Дунав сме­ни цве­то­ве­те си, пре­ду­гаж­дай­ки настъп­ва­не­то на нощ­та. Води­те му среб­ре­е­ха, сине­е­ха и най-накрая поси­вя­ха. Закот­ве­ни­те лод­ки потъ­на­ха в сън и месе­чи­на­та изплу­ва от чер­на­та небес­на река, за да изгрее над тях – огром­на кол­ко­то мору­на, погъл­на­ла огън. След нея дой­де забра­на­та за улов и събо­та – ден за къпа­не и пра­не.  В дома на вата­фа уха­е­ше на чис­то и два бакъ­ра с вода се топ­ле­ха вър­ху наго­ре­ще­на­та печ­ка, дока­то стри­на Нику­ли­ца сапу­нис­ва­ше гла­вич­ка­та на пет­го­диш­на­та си дъще­рич­ка. Порас­на­ли­ят ѝ син Нико­дим кър­пе­ше ста­ра мре­жа и от вре­ме на вре­ме сла­га­ше по някое чепа­то дърво.

• Диме, допъл­ни бакъ­ра с горе­ща вода и вър­ви при баща си – наре­ди Нику­ли­ца сина си. Нико­дим оста­ви мре­жа­та, коя­то кър­пе­ше, за да изпъл­ни поръ­ка­та. Сапун­ка­та, сти­ча­ща се по чело­то на Нико­лай­да, оба­че попад­на в очи­те ѝ. Тя тръс­на мок­ри къд­ри­ци и изписка.
• Мамо- о‑о, люти ми!
• Дай си ръчич­ки­те! – пото­пи мед­но­то тас­че в бакъ­ра с топ­ла­та вода май­ка ѝ и изси­па мал­ко в шепи­те на моми­чен­це­то. То наплис­ка някол­ко пъти очи­те си.
• Щипе ми още – мрън­ка­ше дете­то, сед­на­ло в коритото.
• Нищо ти няма – изплак­на коса­та му майката.Тя не тър­пе­ше гле­зо­тии, изля три-чети­ри тас­че­та вър­ху крех­ко­то тел­це, уви го с чис­та кър­па и го поне­се към лег­ло­то. После започ­на да суши немир­ни­те дет­с­ки къд­ри­ци, но Нико­лай­да се дърпаше.
• Ийй, бе мамо, ску­беш ме!
• Сти­га се лига­ви! – ска­ра ѝ се Никулица.

Дока­то в кори­то­то плу­ва­ха мехур­че­та и пара­та, овлаж­ни­ла про­зор­ци­те, поте­че на струй­ки, Коля­та майс­то­ре­ше лод­ка в рабо­тил­ни­ца­та. Поръч­ки­те бяха тол­ко­ва мно­го, че не свар­ва­ше да ги изпъл­ня­ва, доб­ре че Нико­дим му пома­га­ше. Баща­та въз­ла­га­ше голе­ми надеж­ди на сина си и от малък го уче­ше на всич­ко, кое­то знае. Шест­го­ди­шен беше, кога­то му пока­за как се пле­те мре­жа, на десет вече чис­те­ха риба и гре­бя­ха заед­но, а сега, навър­шил седем­на­де­сет, вече ваде­ше риба с мре­жи­те нарав­но с баща си. Цели­ят им род беше рибар­с­ки. Дядо му и пра­дя­до му бяха риба­ри, после баща му и чичов­ци­те му, сега беше негов ред. После него­ви­те сино­ве щяха да се борят с риби – чудо­ви­ща, а след тях и вну­ци­те му, доде­то синее Дунавът.

Сит и дово­лен, на пър­вия ден след праз­ни­ка си, Све­ти Нико­ла раз­тър­си бра­да и зава­ля сняг. Сне­жин­ки­те поръ­си­ха зале­де­на­та ули­ца Рибар­с­ка, после, опит­вай­ки да ходят по вода, се сля­ха с река­та. Покри­ха и Нико­ди­мо­ва­та гла­ва на вли­за­не в рабо­тил­ни­ца­та. При­ве­ден над дле­то­то, баща му се усмихна.

• Вче­ра му беше денят, днес му е сне­гът, тате – изтръс­ка бело­ли­ки­те от коси­те си момъкът.
• Све­те­цът си знае рабо­та­та – съг­ла­си се Коля­та – наста­ва вре­ме за кай­си­е­ва ракия и мари­но­ван тол­с­то­лоб. Пък и още три лод­ки имам да правя.
• Дай да довър­ша греб­ла­та на тая! – пред­ло­жи синът му.
• Доб­ре, аз утре ще я кат­ра­но­сам и ще поч­на друга.

Коля­та беше извес­тен лод­кос­т­ро­и­тел. Дока­за­тел­с­т­во за това беше поста­ве­но­то в рам­ка майс­тор­с­ко сви­де­тел­с­т­во, на кое­то дошли­те от бли­зо и далеч спи­ра­ха поглед. Насле­дил рабо­тил­ни­ца­та от баща си, той сгло­бя­ва­ше и заклин­ва­ше така, че лод­ки­те да са дъл­бо­ки чети­ри­де­сет и два сан­ти­мет­ра по рибар­с­кия закон, кой­то се спаз­ва­ше стро­го. Дой­де­ше ли голя­ма­та риба, лод­ка­та да се накло­ни и да загре­бе мал­ко вода. Така риба­та сама вли­за в нея. Кат­ра­нос­ва­ше лод­ки­те да издър­жат, кога порят въл­ни­те с голя­ма ско­рост, но богат не ста­на ни от тях, ни от уло­ве­на­та риба, макар  да тър­гу­ва­ше с дошли­те от Авс­т­рия, Фран­ция и Русия кора­би. За да съх­ра­ни уло­ве­но­то, реде­ше ред осо­ле­на риба, ред коп­ри­ва в дър­ве­ни сан­дъ­ци. Пар­ли­ва­та коп­ри­ва стя­га­ше риб­но­то месо и го запаз­ва­ше, за да може да бъде пре­не­се­но до далеч­ни­те паза­ри. Жена му пък суше­ше опа­ша­та­та и я пъл­не­ше в чува­ли, кои­то после раз­ме­ня­ше за браш­но. Кол­ко­то и да се ста­ра­е­ше, оба­че Коля­та, сили­те му стиг­на­ха до това да вдиг­не още един кат на къща­та, в кой­то да се при­бе­ре с Нику­ли­ца, Нико­дим и мал­ка­та Нико­лай­да. Въп­ре­ки това, щом сед­не­ха да се хра­нят, виж­да­ха река­та през про­зо­ре­ца и бяха довол­ни, че са здра­ви и имат пече­на щука и мама­ли­га на маса­та. Само спът­ни­ца­та му от вре­ме на вре­ме про­мър­мор­ва­ше, умо­ре­на от рабо­та и от слу­ша­не на неби­ва­ли­ци за вне­зап­но забо­га­те­ли дунав­с­ки чеда. Тя зна­е­ше наизуст рибар­с­ки­те исто­рии за уло­ве­ни сомо­ве, погъл­на­ли зла­то от рим­с­ко вре­ме и откри­ти в бла­та­та камен­ни лъв­с­ки гла­ви, кои­то вър­вя­ха от къща на къща и няма­ше изгле­ди да спрат.

До къс­на есен в гра­да, сла­вещ се с най-кра­си­ви­те зале­зи, спи­ра­ха кора­би и тут­ра­кан­ци бър­за­ха да ловят и осо­ля­ват мору­ни с дъл­жи­на осем-девет арши­на. Това не беше лес­на зада­ча, че тия реч­ни стра­ши­ли­ща може­ха да пото­пят лод­ки­те, дока­то се опъ­ват. Ала вла­де­те­ли­те на дунав­с­ка­та шир им зна­е­ха цака­та, оста­вя­ха ги да се вла­чат дъл­го, дока­то се умо­рят със заби­ти сап­къ­ни в гър­бо­ве­те им. Щом мору­ни­те отма­ле­е­ха, ги изтег­ля­ха в лод­ки­те, а чер­ни­ят им хай­вер носе­ше радост за цяло­то семейс­т­во. И така дока­то зима­та засви­ре­ше с леде­на флейта.

Вре­ме­то и сега вър­ве­ше към раз­ва­ля­не. Ново­ро­де­ни­ят сняг посип­ва­ше мочур­ли­ви­те тръс­ти­ки и нани­зи­те със суше­ни чиги и есет­ри, при­кан­вай­ки хора­та да мис­лят за без­де­лие и весел­би. Само вата­фът не беше зази­мил кошо­ве­те, въди­ца­та и хар­пу­на си.  Дори замръз­на­ла, река­та го тег­ле­ше като пър­ва обич и той се замис­ля­ше да оста­ви чука и три­о­на и да сед­не в лод­ка­та. За голе­ми­те му, загру­бе­ли ръце рибо­ло­вът не беше пре­пи­та­ние, а живот. Навик­на­ли да гре­бат, кале­ни в пек и студ, те запли­та­ха и сво­бо­до­лю­би­ви­те коси на вятъ­ра в мре­жи­те си. Зато­ва и днеш­ни­ят сне­жец никак не при­тес­ни Коля­та. Заед­но със сина си довър­ши започ­на­та­та рабо­та и се прибра­ха на топло.

Нику­ли­ца ока­чи пра­не­то до печ­ка­та и захва­на да гот­ви. Обик­но­ве­но прости­ра­ше отвън, та дре­хи­те да ста­нат по-свет­ли, но ако ги намя­та­ше на въже­та­та сега щяха да замръз­нат миг­но­ве­но и да минат дни, дока­то изсъх­нат. Доле­пи­ла чело до запо­те­но­то стък­ло, мал­ка­та Нико­лай­да  гле­да­ше как сне­жин­ки­те тан­цу­ват и си меч­та­е­ше до сут­рин­та да натру­пат тол­ко­ва, че бат­ко ѝ да я тег­ли с шей­на­та. За да залъ­же гла­да ѝ, май­ка ѝ и даде шепа суше­ни сли­ви и начу­пе­ни оре­хи, дока­то ста­не мама­ли­га­та. И син­ка­ви­ят здрач забу­ли Дуна­ва, а вря­ло­то царе­вич­но браш­но се отле­пи от сте­ни­те на чер­ния тиган в очак­ва­не на мъже­те. Нику­ли­ца спър­жи наря­за­на сла­нин­ка с чер­вен пипер и поля мама­ли­га­та. Ско­ро чети­ри­те дър­ве­ни лъжи­ци загре­ба­ха, а веза­на­та русал­ка от ковьор­че­то отсре­ща сякаш раз­ма­ха опаш­ка, за да оба­ди на сто­па­ни­на, че браш­но­то нама­ля­ва. Лятос Коля­та беше твър­де зает да деб­не сомо­ве в под­мо­ли­те и нага­зил до кръс­та да издър­п­ва пъл­ни­те мре­жи и не успя да сме­ли браш­но за сту­де­ни­те дни, макар кара­джей­ки­те да кръс­тос­ва­ха нашир и длъж. От годи­ни все така беше, сре­ди зима ходе­ше до съсед­ни села за хле­бо­род­но­то. Утре щеше да пра­ти Нико­дим. Голям беше вече, ско­ро семейс­т­во щеше да съз­да­де. Тая мисъл го бут­на да я изрече.

• Диме, ще ти тър­сим ли бул­ка тая зима? – засмя се вата­фът – Или вече си я избрал?
• Може и да съм я наме­рил, тате – уклон­чи­во отвър­на момъ­кът. Не беше сигу­рен как роди­те­ли­те му ще посрещ­нат моми­че­то, кое­то си бе избрал. Румън­ка беше, от отсрещ­ния град Олте­ни­ца. Щом успе­е­ше да се отскуб­не за мал­ко от рибо­ло­ва, Нико­дим тай­нич­ко отива­ше да види очи­те, кои­то съну­ва­ше нощем. Очи­те на Сори­на, дъще­ря­та на Мир­ча Кодрут.
• Е, кажи коя е, де – наме­си си май­ка му – Кажи да видим дали е под­хо­дя­ща за тебе.
• Под­хо­дя­ща е, мамо. Като му дой­де редът ще ти кажа!
• Да не е от земе­дел­ци­те? – опи­та се да отгат­не баща му, едва прикри­вай­ки доса­да­та си при мисъл­та за засел­ни­ци­те от Север­на Доб­ру­джа. Риба­ри­те поч­ти не гово­ре­ха със земе­дел­ци­те, не се жене­ха помеж­ду си. Едни­те игра­е­ха „ земе­дел­с­ко хоро“, дру­ги­те – „ рибарско“.
• Добро е моми­че­то – опи­та да успо­кои страс­ти­те Нико­дим – Ще ви хареса.
• Не се знае. Да не е щер­ка­та на Твер­до, печа­та­ря? – про­дъл­жи да упор­с­т­ва Нику­ли­ца, с надеж­да да узнае исти­на­та по-скоро.
• Не е!
• Да не е Стоя, на кър­джи­я­та Ефтим? Тък­мо човек да ста­неш, смет­ки­те му да оправяш.
• Не е!
• Само да не си хвър­лил око на Самун­джи Еле­на! Баща ѝ опе­че хля­ба и сяда да пие, май­ка ѝ все мете – пръст не оста­на в дво­ра ѝ. То кол­ко­то една рогоз­ка двор има, де, Не ща я Елена!
• То мъж да не пие, има ли? – засмя се Коля­та – Освен баща ти.
• И Еле­на не е, мамо. Сти­га си ме пита­ла – ста­на му неп­ри­ят­но на Никодим.
• Бре, коя ще е тази? Тут­ра­кан­ка ли е? – не преста­ва­ше май­ка му.
• Бате, аз харес­вам кака Дена – уло­ви се за ръка­та на бат­ко си мал­ка­та Нико­лай­да – Тя ми дава ябъл­ки и е доб­ра. И все ме пита дали си оти­шъл за риба.
• Дена? Ще ти дам аз една кака Дена – сети се Нику­ли­ца за ком­шийс­ко­то моми­че и наст­ръх­на.  Опи­чай си акъ­ла, Диме! Едно вре­ме дядо ти ми вика­ше: „ Кули­це, не взе­май рибар! Кун­дур­джия, бер­бе­рин взе­ми! Или с Рус­чук­ли­я­та да ста­нем сва­то­ве, синът му –тер­зия, все по град­с­ка­та мода ще ходиш. Кеф ти Русе, кеф ти Вие­на­та.“ Ама аз не, та не, рибар. Ей, на рибар! Мокър ходи, на тиня мири­ше – посо­чи дре­хи­те, кои­то бав­но съх­не­ха май­ка му.
• Що ми е? – весе­ло му ста­на на Коля­та от жен­с­ко­то мъмрене.
• Ох… – мах­на с ръка жена му.

Напраз­но пус­тос­ва­ше къс­ме­та си. Никой не ѝ беше крив, че взе мъж, срас­нал се с въди­ца. На рабош си запис­ва­ше уло­ве­но­то, с рез­ки пише­ше, но беше добър и беше научил някол­ко мъд­ри думи, кои­то каз­ва­ше на мяс­то. Няма­ше кому да се сър­ди, че заста­на до него и му роди деца. Мис­ле­ше го все­ки път, щом изле­зе­ше с лод­ка­та и за свое си успо­ко­е­ние си каз­ва­ше, че река­та го оби­ча и му е пове­че от май­ка. Ала зна­е­ше, че Дуна­вът е и кова­рен. Вла­че­ше коре­ни­ща, пад­на­ли дър­ве­та, пясък, камъ­ни. И от плит­чи­ни­те хоп в дъл­бо­ки­те води може­ше да се озо­ве човек. Сами­ят Коле някол­ко пъти бе спа­ся­вал даве­щи се. Еди­ни­ят път беше с него. При спо­ме­на Нику­ли­ца затво­ри очи и попита:

• Помниш ли като спа­ся­ва дядо Кърк?
• Пре­ди две про­ле­ти беше, как да не помня. Ти беше с мене тогаз – потвър­ди Колята.
• Я раз­пра­ви, тате – каза синът му – че само куй­ру­ка на случ­ка­та зная.

Нику­ли­ца ста­на да раз­ди­га маса­та, а Нико­лай­да се наста­ни в коджа­ка на баща си.

• В края на март вре­ме­то беше отпус­на­ло. Дуна­вът се бе раз­мра­зил и води­те му бър­за­ха към море­то. С май­ка ви изля­зох­ме да нало­вим, че се беше изяло всич­ко в мазе­то – ни сире­не, ни мас, ни мари­но­ва­на риба беше оста­на­ла. Пък наде­ни­ци­те отидо­ха още по Коле­да. По някое вре­ме се раз­ми­на­ва­ме с дядо Кърк. Шаран на жар му се при­ял. Изля­зъл сам да лови.
• Сам не бива. Нали, тате? – попи­та мал­ко­то му момиченце.
• Не бива, Лай­до. Всич­ко се случ­ва, поне два­ма – три­ма тряб­ва да са в лодката.
• Не е шега рабо­та, Дуна­вът, мъни­че! – вмък­на се в раз­ка­за и Нико­дим – Лес­но не се преплу­ва. Не сти­га, че е широк към кило­ме­тър, ами тече­ни­е­то му е сил­но – пад­неш ли, повли­ча те.
• Нали бре­гът е бли­зо? – учу­ди се детето.
• Лай­до, то не е да седиш на нашия бряг и да хвър­ляш камъ­че­та, че да ска­чат като жаб­ки. Не е тол­коз бли­зо. Озо­веш ли се във вода­та, отсрещ­ни­ят бряг ти се стру­ва като края на све­та. Вода­та ста­ва сту­де­на. Но тут­ра­кан­ци са му наме­ри­ли чалъ­ма – пад­не ли някой, отпу­ща се на гръб. Тече­ни­е­то все някъ­де ще го изхвър­ли. Диша­не му е май­ка­та, ама без да гъл­таш мът­на вода – обяс­ни баща­та и про­дъл­жи раз­ка­за си.
• Та раз­ми­на­ва­ме се с дядо Кърк, лод­ки­те поч­ти допи­рат муцу­ни и му викам на ста­рия къде е тръг­нал сам. Сер­т­ли­кът му беше голям, по-голям от Дунав, отвър­на ми да не се кахъ­ря и да си гле­дам рахата.
• Крив си е Кърк като оре­хи­те в дво­ра – про­дъл­жи Нику­ли­ца – Но на шара­на му раз­би­ра – на чамо­ва жар го пече.
• Крив ами, не се виж­да, че е тор­ба с кока­ли, иска сян­ка­та си да преско­чи. Таман кам­бан­ка­та потре­пе­ри, че нещо се е уло­ви­ло в мре­жи­те и гле­дам лод­ка­та на ста­рия се отда­ле­ча­ва към мяс­то­то с под­вод­ни ями. Не щеш ли про­бой­на има­ло в дъс­ки­те, поч­на­ло дър­то­то кори­то да се пъл­ни. Забе­ля­зах, че дядо­то изхвър­ля  вода и обър­нах да му помог­на.  И кот­ва беше хвър­лил на всич­ко отго­ре. В коре­ни­ща­та се опле­ла, не може я измък­не. Не му стиг­на умът да изва­ди нож­че и да я отре­же. Да дър­па, да дър­па да я изтег­ли, падна.
• Кап­ка пръс­ки не вдиг­на, потъ­на като камък – каза Нику­ли­ца, коя­то бе дър­жа­ла фене­ра със све­тил­на газ – Тате ви пое дъх и ско­чи във вода­та. След мал­ко  се пока­за на повър­х­ност­та да поеме дъх за вто­ри път и пак се гмур­на. Ожи­вя ми стра­ха, дока­то не се пока­за. Викам си: край, отиде си чове­кът ми…
• Ти пък… Пресмет­нах къде долу горе е потъ­нал ста­ри­ят и се пото­пих да го тър­ся, но ми свър­ши въз­ду­хът и изплу­вах да си поема дъх. На вто­ро­то гмур­ва­не напи­пах крак. С трис­та зора измък­нах дядо Кърк и заед­но с май­ка ви го вмък­нах­ме в нашта лод­ка. Нагъл­тал се бе с тиня, що диша­не уста в уста му пра­вих, еле съв­зе се.
• А с лод­ка­та му как­во ста­на? – попи­та Николайда.
• Потъ­на. Важ­но­то е, че спа­сих­ме тор­ба­та с кока­ли – звън­ко се засмя Коля­та, в потвър­ж­де­ние на това, че няма богат рибар, но има весел рибар.
• За дядо Кърк из рибар­с­ка­та ули­ца раз­пра­вя­ха, че зиме по налъ­ми газил ледо­ве­те, от труд не си доспи­вал и дояж­дал, че затуй при­ли­ча на гре­да от лод­ка. Рибар­лъ­кът му е в кръв­та. Сед­ми­ца след като го спа­си баща ви, доне­се голя­ма риба. Среб­рис­та, седе­фе­на… риба –арис­ток­рат.
• Ами лод­ка­та? – пак попи­та дъще­рич­ка­та. Щеше ѝ се не само дядо Кърк да е спа­сен, ами и посес­т­ри­ма­та му.
• Кога се стоп­ли и луна­та ста­на голя­ма, кол­ко­то жъл­та диня, мъже­те се съб­ра­ха и раз­чис­ти­ха дъно­то от дъне­ри и нанос – довър­ши исто­ри­я­та бате ѝ – С кораб измък­на­ха лод­ка­та на ста­рия. Кат­ра­нът я бе запа­зил що годе. Дотът­ри­ха я на бре­га, обър­на­ха я по корем като голя­ма чига и я поп­ра­вих­ме с тате. Запу­ших­ме дуп­ка­та, сме­них­ме ѝ дъските.
• За вто­ри път изва­ди къс­мет дядо­то. Ста­ро­ду­мец е, ста­ро­ве­рец е, зато­ва го опа­зи съдбата.

Сне­гът започ­на да тру­па. Кло­ни­те на кай­си­я­та в дво­ра нате­жа­ха от сняг, а Дуна­вът едва се виж­да­ше зад леде­на­та пеле­на. След часо­ве утро­то щеше да рине до кокош­ки­те и небе­сен белуш­ко да им сто­пи да пият. Обе­дът щеше да скъл­ца лук за рибе­на кавър­ма, а вечер­та – да сва­ри царе­ви­ца в котел и да запле­те дан­те­ле­ни слън­ца, лален­ца и гълъ­би­ца с мас­ли­но­во клон­че на две куки. След­ва­щи­ят ден щеше да заро­ви джез­ве с тур­с­ко кафе в горе­ща­та пепел  и да зами­ри­ше на опе­че­на с дилаф наде­ни­ца.  По-след­ва­щи­ят да се хва­не на опа­ша­та рибар­с­ка лъжа. Дока­то на двайс­тия ден на декем­в­ри се спус­на такъв студ, че Дуна­вът поч­на за замръз­ва. Жива­кът в тер­мо­мет­ри­те се смък­на под минус десет гра­ду­са. Задър­же­ше ли се тъй сед­ми­ца, щеше да има ледо­ход от бряг до бряг и река­та, обляк­ла бял кожух, щеше да се пре­вър­не в спя­ща меч­ка. Опас­но беше това вре­ме, защо­то леде­ни­те късо­ве щяха да рас­тат, да се сли­ват, да се блъс­кат по пътя си с гро­хот, а река­та няма­ше да пус­ка нико­го. А заду­ха ли онзи луд севе­ро­из­то­чен вятър, „кози­ца­та“, може­ше да довле­че и въл­ци­те. Няко­га леде­ни­ят Дунав е бил въл­че вър­ви­ще и мяс­то, где­то се сре­ща­ли бели­те кар­пат­с­ки въл­ци със сли­за­щи­те от пла­ни­на­та сиви. Всич­ки­те еднак­во настър­ве­ни да напа­дат. Така­ва беше и тая мра­зо­ви­та зима на 1929г.

В нача­ло­то на голе­мия студ ледът беше тънък и сиве­е­ше, но леде­на­та кора ста­ва­ше все по-дебе­ла и по-дебе­ла. Тут­ра­кан­ци си пие­ха пели­на, само Нико­дим бе оклю­мал нос. Чака­ше леде­ни­те късо­ве да се съе­ди­нят и да види Сори­на. Дори съну­ва как ходи по замръз­на­ла­та река, ледът се пука и започ­ва да гори, а на отсрещ­ния бряг го чака люби­ма­та му. Ала и друг не го свър­та­ше на едно мяс­то. Хем зна­е­ше, че рибо­ло­вът в ледо­ход е мно­го опа­сен, хем го сър­бя­ха ръце­те люс­пи да чис­ти. Наблю­да­ва­ше как огром­ни­те леде­ни късо­ве се блъс­кат в бре­га или в дру­ги ледо­ве, чупят се или оста­ват изпра­ве­ни, затис­на­ти от дру­ги при­иж­да­щи ледо­ве, сякаш не бяха река, а леде­на гора.

Пре­ди сила­та на пла­ва­щи­те леде­ни късо­ве да се удвои дотол­ко­ва, че да мач­кат кораб, Коля­та обле­че бре­зен­то­ва ватен­ка и цър­ву­ли с кал­ци, и изка­ра лод­ка­та. Зна­е­ше, че в най-сту­де­но­то се лови мно­го риба, но се иска­ше голя­ма опит­ност. Вата­фът беше  храб­рец и се осме­ли да вле­зе в река­та. Нику­ли­ца не можа да го спре, запа­ли кан­дил­це­то пред ико­на­та на Чудот­во­ре­ца и се помо­ли да вар­ди баща­та на деца­та ѝ.

Тръп­ка­та пове­де Коля­та с ясно­то съз­на­ние, че си играе със смърт­та и с леко­то предуп­реж­де­ние, че някой ден може да не успее да я над­хит­ри. И вяр­но, баш гла­ва­та­рят на риба­ри­те да се уда­ви щеше да е голям резил. Удря­ше с дина и сече­ше изпре­чи­ли­те се на пътя му ледо­ве. В сре­да­та на река­та лод­ка­та опря в голя­ма леде­на буца, изтег­ли я вър­ху нея, вла­чи я, стиг­на до вода, пак я спус­на. Ледът не беше еднак­во дебел и някъ­де беше като хар­тия, но веро­ят­но след часо­ве щеше да стег­не така, че коне да мина­ват по него. Тол­ко­ва беше сту­де­но, че Коле­ви­те веж­ди замръз­на­ха, а дре­хи­те му ста­на­ха „ на кокал“. На два пъти про­па­да, но успя да се хва­не за лод­ка­та, ина­че гибел­но­то тече­ние щеше да го завле­че под леда. Два пъти му се раз­ми­на, но на тре­тия се озо­ва меж­ду леде­ни късо­ве, кои­то след миг щяха да се сбо­рят. От уда­ра им лод­ка­та отхврък­на и риба­рят пад­на в мра­зо­ви­ти­те води. Рита­ше, маха­ше с ръце и кра­ка, опит­вай­ки да се спа­си. Най-накрая се доб­ра до лод­ка­та с премръз­на­ло тяло. Започ­на да раз­три­ва сър­це­то си, за да се раз­дви­жи кръв­та му.

През това вре­ме Нико­дим се при­би­ра­ше, нато­ва­рил шей­на­та с браш­но от най-близ­ко­то село. Заед­но изля­зо­ха с баща си, а него го няма­ше. Сва­ри май­ка си угри­же­на, а кан­ди­ло­то пред ико­на­та на све­те­ца мъж­де­ше. Мал­ка­та Нико­лай­да седе­ше до про­зо­ре­ца и гле­да­ше борич­ка­не­то на ледовете.

• Още ли не се е прибрал тате? –попи­та момъкът.
• Не се вър­на. От час го няма, Диме – личе­ше стра­ха за живо­та в май­чи­ния му глас.
• Тате не е вче­ра­шен. Ще видиш, че ще се при­бе­ре невредим.
• В ледо­ход мал­ци­на оцеляват…
• Аз ще ида за него, мамо.

Забра­вил за миг любов­та и реч­ни­те стра­ши­ли­ща, Нико­дим изка­ра нова лод­ка, взе секач и въже и забър­за към води­те. Вся­ка секун­да щеше да е важ­на, пък баща му може­ше да няма и секун­да… Видя лод­ка­та му в дале­чи­на­та и опи­та да стиг­не до нея въз­мож­но най-бър­зо. Ледо­ве­те се чупе­ха под дъс­ки­те и не се зна­е­ше кол­ко ще издър­жи дъно­то. Мокър и премръз­нал, баща му чу, че някой си пропра­вя път към него, но не може­ше да ста­не от дъно­то и вдиг­на ръка.  Това бе зовът му за спа­се­ние. Синът му достиг­на до него в реши­те­лен миг, пре­ди замръз­на­ло чудо­ви­ще да сма­же лод­ка­та заед­но с баща му. Напра­ви прим­ка, замет­на и уло­ви носа ѝ. Стиг­на­ха му сили­те да измък­не баща си в сво­я­та лод­ка и заед­но да стъ­пят на бре­га. А там, на бре­га ги чака­ха дядо Патап, бай Кун­чо Пукан­ка­та и Сте­фан Туча­ли­я­та, баща­та на Нику­ли­ца, с каруч­ка и дебе­ли ямур­лу­ци, че упла­ше­на­та, че ще загу­би и син, и мъж жена ги бе помо­ли­ла за помощ. Три­ма­та мъже дока­ра­ха Коля­та увит и по-бял от сне­га в дома му. Нало­жи се с нож да раз­ряз­ват дре­хи­те му и да раз­три­ват сър­це­то му до печ­ка­та. Като видя ско­ва­ни­те му кра­ка и ръце, мал­ка­та Нико­лай­да се раз­пла­ка. Кан­ди­ло­то вече не горе­ше, а покро­ви­те­лят на въди­ча­ри­те насло­я­ва­ше лед вър­ху лед по Дунава.

• Тате, нали няма да умреш? – бър­ше­ше съл­зич­ки моми­чен­це­то до лег­ло­то на баща си.
• Лай­до, иди да си игра­еш – рече бат­ко ѝ и я дръп­на в дру­га­та стая.

Издър­жа­ло шока от сту­де­на­та вода, Коле­во­то сър­це се стоп­ля­ше посте­пен­но. Нику­ли­ца, бдя­ща над него, мъл­ком бла­гос­ла­вя­ше све­те­ца, че не се е пръс­на­ло и не се е уда­ви­ло. А отвън сне­гът захва­на отно­во да тру­па. В кръч­ма­та мъже­те спо­ре­ха кой по-хуба­ва рибе­на чор­ба пра­ви и как­ви под­прав­ки ѝ се сла­гат. За една стис­ка лющян се изпо­ка­ра­ха. Нен­чо Кука­та даже раз­тър­ва два­ми­на да се сби­ят. Обе­ща им напро­лет да сгот­ви така, че име­на­та си да не могат да кажат от вку­со­тия. Повяр­ва­ха му, той дума на две не цепе­ше, откак­то кука му раз­дра буза­та. След тази зло­по­луч­ност риба­ри­те носе­ха джоб­ни нож­че­та, за да пре­ряз­ват с тях куки или мре­жи, повли­ча­щи ги към дъно­то. Нен­чо поръ­ча кай­си­е­ва за всич­ки и сред тютю­не­вия дим тръг­на­ха рибар­с­ки­те леген­ди. Дотол­ко­ва се увля­ко­ха мъже­те, че оста­на­ха да нощу­ват в кръч­ма­та, затру­па­ни от пад­на­лия сняг, а кога­то се събу­ди­ха преспи­те бяха стиг­на­ли покрива.

Ледът ста­на дебел и фай­то­ни­те тръг­на­ха от еди­ния до дру­гия бряг. Глут­ни­ци­те кар­пат­с­ки въл­ци също мина­ха по леда и започ­на­ха да пакос­тят. Спре­ли­те лод­ки чака­ха тър­пе­ли­во жад­ни­ят Дунав да се напие със сняг и да отпус­не прим­ка­та си, а тут­ра­кан­ци изля­зо­ха да карат кън­ки и да се сни­мат. От Олте­ни­ца пристиг­на­ха лау­да­ри и в Рибар­с­ка­та маха­ла наста­на голя­ма весел­ба. Пели­нът в бъч­ви­те пораз­па­ли страс­ти­те, та някои пре­ко­си­ха река­та и си дове­до­ха румън­с­ки бул­ки. Леде­ни­те сват­би се вих­ре­ха, кару­ци­те се носе­ха по Дунав в обла­ци сне­жен прах и мла­до­жен­ци­те топ­ле­ха ръце в паз­ви­те на жени­те си. Нико­дим отиде пеш до Влаш­ко и се вър­на със Сори­на.  Месе­чи­на­та беше на раз­сип по това вре­ме, но макар ста­ри­те да заръч­ва­ха,  кога­то месе­цът ста­рее и запри­лич­ва на вех­та свещ, ново да не се захва­ща и сват­ба да не се вди­га, в къща­та на вата­фа посрещ­на­ха сна­ха. Нику­ли­ца труд­но свик­на с нея, но мал­ка­та Нико­лай­да мно­го ѝ се рад­ва­ше. Сори­на зна­е­ше и бъл­гар­с­ки, че баба ѝ беше бъл­гар­ка от Силис­т­ра и уче­ше моми­чен­це­то на бук­ви­те. Чуж­до­зем­на­та домък­на мас­тил­ни­ца, напъл­ни я  и нато­пи в нея коки­че­та. След мину­ти бели­те цвет­че­та се оцве­ти­ха със сини линии. Кап­ва­ше и кап­ка мас­ти­ло в чаша с вода и наста­ва­ше кра­со­та. А как пееше…Можеше да пре­жи­вее зима­та с песен. Посте­пен­но све­къ­рът и све­кър­ва­та ѝ поглед­на­ха с дру­го око на неща­та, а синът им напра­ви пър­ва­та си лод­ка и я наре­че на слън­це­то, кое­то спе­ше до него. Затъ­жи ли се за род­ния си край да отиват на гости.

Призна­те­лен на Све­ти Нико­ла, че го спа­си в ледо­ве­те и че напът­с­тва  сина му да про­дъл­жи дос­той­но ста­рия зана­ят, Коля­та отиде при рус­чук­лийс­ки майс­тор и му поръ­ча да изра­бо­ти малък кораб от сре­бъ­рен филиг­ран. Зане­се го в цър­к­ва­та, с бла­го­дар­ност към све­те­ца. От тога­ва вся­ка годи­на по това вре­ме вата­фът даря­ва­ше десет риби за кур­бан и нико­га пове­че не вле­зе сам в реката.

Месец по-къс­но мра­зо­ви­та­та риза на Дунав се скъ­са. Щуки­те, заслу­ша­ни в топе­не­то на ледо­ве­те, хвър­ли­ха хай­ве­ра си в плит­чи­ни­те. Но нехай­на към тия хищ­ни тва­ри, зима­та изпра­ти още някол­ко вие­ли­ци. Сне­жин­ки­те им се удря­ха все едно сит­ни камъ­че­та по про­зор­ци­те и леде­ни­те вет­ро­ве заплаш­ва­ха да изкър­тят вра­ти­те, но река­та не замръз­на пове­че. Стоп­ли се и пели­ка­ни­те се завър­на­ха в езе­ра­та. По вър­бо­ви­те кло­ни се появи­ха сиви пух­че­та, от кои­то се роди­ха жъл­те­ни­ка­ви съц­ве­тия и риба­ри­те при­гот­ви­ха мре­жи­те си. А най-довол­ни от всич­ки бяха вод­ни­те кон­че­та, пре­ли­та­щи над тръс­ти­ки­те. Прозрач­ни­те им крил­ца оцве­ти­ха април­с­ки­те дни в синьо­зе­ле­но, зла­тис­то и чер­ве­ни­ка­во. И тръг­на­ха лод­ки­те да при­мам­ват сомо­ве с кльонк и звез­ди да ловят нощем. В най-хуба­ва­та лод­ка се целу­ва­ха два­ма мла­ди и бър­за­ха към дру­гия бряг.

Иве­ли­на Радионова

Спе­ци­ал­на награда