Диря в морето 2022 — Проза: Дългия летен ден на 1969 г

Наго­ре­ще­ни от жега­та тро­ма­ви­те гемии и лод­ки­те при­вър­за­ни за тях, сто­ят   засти­на­ли в глад­ка­та зеле­ни­ка­ва вода. Кот­ве­ни­те им въже­та  обрас­ли в зеле­ни засто­я­ли тре­во­ля­ци висят    отпус­на­ти , а във въз­ду­ха се носи топъл аро­мат от   изхвър­ле­ни­те на бре­га при  неот­дав­наш­на­та про­ве­за, куп­чи­ни  водо­рас­ли;  раз­ла­га­щи се меду­зи, дреб­ни риби, и все още съх­ра­ни­ли се във вла­га­та на водо­рас­ли­те живи  ска­ри­ди, раци, мор­с­ки игли и мор­с­ки кон­че­та:  От вре­ме на вре­ме  потъ­на­ло­то в сън заспа­ло море дъл­бо­ко си поема  дъх, крот­ко  раз­кла­ща    мор­с­ки­те съдо­ве и отно­во заспи­ва: Спря­ло насред небес­ния си път, умо­ре­но­то  слън­це също дре­ме засти­на­ло над широ­кия залив и  без­ми­лос­т­но напи­ча пясъ­ка, ска­ли­те и тази, като че ли изхвър­ле­на от въл­ни­те на бре­га, мал­ка в бяло варо­са­на кръч­ма, къде­то  сер­ви­тъ­о­рът  сврял се под ряд­ка­та сян­ка на асма­лъ­ка, отег­че­но и сън­ли­во   наблю­да­ва вися­що от асма­та  на неви­ди­ма пая­жи­на сухо лис­то, кое­то леко  се люлее и се вър­ти от появил се  от някъ­де лек като дъх полъх. Чети­ри­ма­та ста­ри цига­ни, наля­га­ли по земя­та  на затре­ве­ния плоч­ник, на  хла­ди­на под  сян­ка­та на сте­на­та,  бав­но пият ракия от едно шише и тихо  раз­го­ва­рят. До тях дреб­ни тър­гов­ци на риба, сед­на­ли  на олю­ще­ни дър­ве­ни сто­ло­ве, бра­дя­са­ли, умо­ре­ни и  отег­че­ни ; пус­на­ли на земя­та меж­ду кра­ка­та си  полеп­на­ли с люс­пи мириз­ли­ви чер­ни пазар­с­ки чан­ти,  под­пи­рат лак­ти на горе­щи­те маси, дре­мят или лени­во отпъж­дат бръм­ча­щи­те в горе­ща­та тиши­на досад­ни мухи. Три­ят пот­ни чела със запрет­на­ти­те  маз­ни  ръка­ви на ризи­те си и сън­ли­во се взи­рат в морето…

***

Въз­ду­ха треп­на: Тихо забръм­ча и не след дъл­го, откъм бору­на се пока­за носа на лод­ка, коя­то ряз­ко зави, про­мък­на се лов­ко меж­ду ръж­ди­ви­те гър­бо­ве на обрас­ли­те с дреб­ни миди ска­ли и запо­ри глад­ка­та повър­х­ност на мал­кия лиман. От лод­ка­та се изпра­ви висо­ка сла­ба и строй­на заго­ря­ла от слън­це­то фигу­ра, раз­ма­ха ръце и се провикна:

- Ехей…и и…  бар­ба Никос!… — про­ни­зи­тел­но изсви­ри и стрес­на заспа­ла­та тиши­на на горе­щия юлс­ки следобед.

Слън­це­то се стрес­на в  дрям­ка­та си; под­ско­чи от упла­ха и в пани­ка се затър­ка­ля по небе­то да навак­са про­пус­на­то­то в съня си  вре­ме. Припря­ни тър­гов­ци­те граб­на­ха вми­ри­са­ни­те си на риба чан­ти и зати­ча­ха към бре­га. Цига­ни­те сму­те­но се изпра­ви­ха и бър­зо запри­каз­ва­ха нещо на своя стра­нен език. Само сер­ви­тъ­о­рът, невъз­му­тим и безу­час­тен към всич­ко, оста­на да дре­ме под сян­ка­та на асмата.

От изток повея мор­с­ки­ят; дух­на в мач­ти­те на геми­и­те, плъз­на се над заспа­лия лиман и раз­не­се от откри­тия залив  све­жия дъх на море.

Раз­хла­ден гра­дът се събуди.

След час, тъл­пи от летов­ни­ци, сити, отпо­чи­на­ли  и бод­ри; понес­ли на ръце плув­ни дюше­ци, пояси, чадъ­ри ‚шап­ки и без­б­рой ненуж­ни вещи, сред аро­мат­ни обла­ци от пар­фю­ми и плаж­ни мас­ла, се спус­на­ха към пла­жа. Някой от летов­ни­ци­те привле­че­ни от глъч­ка­та се отби­ха  при присти­га­щи една след дру­га лод­ки,  заби­ва­щи ост­ри­те си носо­ве в пясъка.

Антон ско­чи във вода­та, изтег­ли лод­ка­та мал­ко към бре­га, наве­де се и с уси­лие вдиг­на огром­ния грозд от едри лъс­ка­ви поп­че­та. Забе­ля­за, как към него с чер­на пазар­с­ка чан­та в ръка, бав­но и с престо­ре­но рав­но­ду­шие прибли­жа­ва дре­бен и слаб, от сед­ми­ца неб­ръс­нат  мъж с широ­ка  дам­с­ка  сла­ме­на шап­ка на гла­ва­та  и с вър­за­на на тън­кия си  набръч­кан врат ярко-чер­ве­на кър­па. Бар­ба Никос вър­ве­ше бав­но и лени­во, неб­реж­но пъх­нал ръка в джо­ба на избе­ле­ли­те си къси  бре­зен­то­ви пан­та­ло­ни, с клъ­о­ща­ви­те си кос­ма­ти кра­ка оста­ва­ше дъл­бо­ки сле­ди във влаж­ния пясък.

Антон огле­да поп­че­та­та, вдиг­на ги над гла­ва­та си и сил­но и  нахал­но се провикна:

-Не останаха!.…Само лев и пет­де­сет връзката!…Купувай наро­де!…- и се ухили,а зъби­те му блес­на­ха на слън­це­то бели и чис­ти като на млад дивак.

Мър­ша­ви­ят мъж извед­нъж рип­на и раз­тре­во­жен се спус­на към мур­га­во­то момче:

-Шшшт…Шакън мом­ше­то ми!…Не под­би­вай шена­та Антоншо!…Клиентите не тряб­ва да жна­ят, ние тър­гов­ши­те жа кол­ко пари  купу­ва­ме риба­та!… изсъс­ка като змия през ръж­ди­ви­те си изпа­да­ли зъби бар­ба Нико и повдиг­на пери­фе­ри­я­та  на сла­ме­на­та си шап­ка — Ше ми про­да­деш ли рибата,а?

-Гото­во бар­ба. Как­то вина­ги, кин­та и петдесет.

- Една кин­та!- отсе­че бар­ба­та и изпъ­на тън­кия си мръ­сен врат.

Бар­ба Никос мно­го доб­ре  зна­е­ше, за кол­ко риба­ри­те про­да­ва­ха риба­та, защо­то няко­га той  също  беше рибар, но един ден пре­ди някол­ко годи­ни при еже­год­на­та регис­т­ра­ция  на лод­ка­та, инс­пек­то­ри­те от мор­с­ка­та адми­нис­т­ра­ция реши­ха, че него­ва­та  лод­ка е мно­го  ста­ра и с  нея  вече е опас­но да се изли­за в морето:Тогава, той  про­да­де  мото­ра на лод­ка­та;  зачер­к­на я от спи­съ­ци­те на регис­тъ­ра ‚про­да­де мре­жи­те и всич­ки рибар­с­ки такъ­ми — зака­ра ста­ра­та  лод­ка  на една къса  пясъч­на иви­ца меж­ду ска­ли­те и пред очи­те на инс­пек­то­ри­те , я запа­ли, защо­то тако­ва беше изис­к­ва­не­то от  кораб­на­та администрация

Бай Никос не беше сантименталан.Нищо не го трог­на, кога­то сами­ят той обли­ва­ше с бен­зин лод­ка­та и   кога­то  драс­на клеч­ка­та по  киб­ри­та. Пла­мъ­ци­те лум­на­ха. Не треп­на сър­це­то му и не  стра­да­ше от това,че заед­но с лод­ка­та изга­ря спо­ме­нът за мла­дост­та му. Нито за миг не си спом­ни, че в тази лод­ка пре­ди мно­го годи­ни отне соб­с­тве­на­та си дев­с­т­ве­ност и дев­с­т­ве­нос­та на тази коя­то след чети­ри месе­ца му ста­на жена,защото бра­тя­та и като разбраха,че  сес­т­ра им е бре­мен­на от него, го спу­ка­ха от бой и го при­ну­ди­ха да се оже­ни за гроз­на­та си сестра.Той и без да го бият няма­ше нищо про­тив да се оже­ни за гроз­на­та им сес­т­ра, защо­то не беше от пред­по­чи­та­ни­те ерге­ни в градчето,но бра­тя­та  за все­ки слу­чай; за сигур­ност и за  да няма коле­ба­ние  и после  тън- мън,  го спу­ка­ха от бой и му изби­ха два зъба.Никос  и без това също  не беше кра­са­вец ‚така че два­та изби­ти зъба не навре­ди­ха кой знае кол­ко на физи­о­но­ми­я­та му. Два­ма­та с мла­до­жен­ка­та си ста­на­ха лика-при­ли­ка. Не си спом­ни също, че в съща­та  лод­ка­та, в същия ден,когато два­ма­та си отне­ха дев­с­т­ве­ност­та, бе заче­нат голе­мия му син, кои­то сега пла­ва по кора­би­те на оке­ан­с­ки рибо­лов и от шест месе­ца месе­ца това  неб­ла­го­дар­но гове­до   ‚нито пис­мо е напи­сал, нито поне  ради­ог­ра­ма  не бе  изпра­тил на май­ка си.

Бар­ба Никос рав­но­душ­но  гле­да­ше как пла­мъ­ци­те изга­рят лод­ка­та и изоб­що не му пука­ше ‚че тя си отива, и с нея си отива спо­ме­на за цели­ят му пре­ди­шен живот:

Кога­то  лод­ка­та изго­ря и  оста­на само жар, промърмори:

-Отиде си лодката…Изгоре! Тако­ва  и се май­ка­та!.…- напсу­ва той и фило­соф­си доба­ви — Има­ше лод­ка-вече нема лодка!Такъв е живо­та!…- и  тръг­на към кръчмата

Изго­ря ста­ра­та  лод­ка. Изжи­вя си живота!Кремираха я! Въг­ле­ни­те дого­ря­ха  и от нея само пепел оста­на: После дъж­до­ве­те и въл­ни­те   отми­ха пепел­та от пясъ­ка  и я  вър­на­ха  в това  море, за кое­то лод­ка­та  бе съз­да­де­на някога..

Бук­вал­но на дру­гия ден, бай Никос ста­на тър­го­вец на риба.Отдаваше му се тази рабо­та: Вмес­то да ста­ва в по тъм­но да ходи на рибо­лов, да дава греш­ни пари за  гори­во и за под­дръж­ка на лод­ка­та; да го пече слън­це­то и да го духат бури­те; той вече  може­ше да спи до къс­но в лег­ло­то, да си стой на топло,а  риба­ри­те сами  на кра­ка ще  му носят риба­та, коя­то са уло­ви­ли. Голя­ма дала­ве­ра се ока­за тър­го­ви­я­та с риба!

Зато­ва и  сега постъ­пи като търговец:

 

-Една кин­та!- отсе­че бар­ба Никос и изпъ­на тън­кия си мръ­сен врат

- А, това не искаш ли?!…- въз­му­ти се Антон и му навря в очи­те сре­ден пръст- Искаш ли го?! А?!… Искаш ли го?!.…..Ей, омб­ре! За мезе ли ме взе! Я не се будал­кай! Сега ще  про­дам риба­та  на друг! – и се изпра­ви готов отно­во да се провикне:

-Доб­ре де ‚добре!.Лев и петдесет!Давай рибата.Колко са ?

-Два­де­сет връз­ки и две голе­ми писии

Антон пъх­на пари­те в зад­ния джоб на сини­те си, с отря­за­ни кра­чо­ли   дън­ки и се зае с лод­ка­та. Пър­га­ви хла­па­ци доти­ча­ха  отня­къ­де и му помог­на­ха да я избу­та наго­ре по фелен­зи­те. Укре­пи лод­ка­та  и започ­на да я под­реж­да. Наоко­ло се навър­та­ха хуба­ви моми­че­та и той предположи,че тъй като е най- млад, ще им е най- инте­ре­сен и   всич­ки моми­че­та  само него ще   гле­дат .Зато­ва си  вър­ше­ше  рабо­та­та бав­но и  с показ­на  уве­ре­ност , за да даде въз­мож­ност на моми­че­та­та, да го оце­нят като млад, но  врял и кипял в зана­я­та човек. Пра­ве­ше всич­ко спо­кой­но, без да се оглеж­да,  за да не си  помислят,че мани­ер­ни­чи. Под­ре­ди лод­ка­та. Съб­ра греб­ла­та, стег­на ги за пан­гу­са с  дебе­ла сто­ма­не­на вери­га и ги заклю­чи  със спе­ци­ал­ния кати­нар, за да не му ги свие някой през нощ­та. За после­ден път огле­да с опит­но око лод­ка­та и чак тога­ва хвър­ли отне­сен  поглед наоколо.…Никой не го гле­да­ше с въз­хи­ще­ние! Изоб­що нито едно моми­че не го гле­да­ше. Моми­че­та­та вир­на­ли чипи­те си, зачер­ве­ни  от слън­це­то нос­ле­та, наоби­ко­ли­ли завръ­ща­щи­те се от море­то със ста­ри­те си лод­ки  коло­рит­ни  ста­ри риба­ри, оча­ро­ва­ни зяпа­ха бра­дя­са­ли­те им, набръч­ка­ни и  не до там чис­ти лица и слу­ша­ха дрез­га­ви­те им разговори

Поглед­на зачер­ве­ни­те тела на моми­че­та­та,  изпъ­на­ли  пъс­т­ри­те си  бан­с­ки гаще­та с  тес­ни­те си заоб­ле­ни дупе­та и строй­ни­те им  момин­с­ки нозе и го досра­мя от суе­та­та си:…- Глупак!…-мислено се изру­га и се изчер­ви, но само за миг,защото се сети,че в джо­ба си има три­де­сет и пет лева,а от вче­раш­ния улов още три­де­сет и осем.И дру­ги пари има. Достатъчно!…Довечера като се изту­па ще ски­ват тези гъс­ки-„ Хей, госпожици…Аз съм Антон! Довечера,ще съм богат като мили­о­нер. Или поне ще се дър­жа като такъв. И ще съм щедър като граф Мон­те Крис­то:  Дявол да го взе­ме мно­го е готи­но да си мили­о­нер- помис­ли си той-.Портиерите и сер­ви­тъ­о­ри­те  ти се кланят.Уважават те!.А мада­ми­те се натис­кат да бъдат забелязани“…

Антон лич­но позна­ва­ше един мили­о­нер. Мно­го пъти мили­о­нер. Каз­ва­ше се Хюго. Май,че беше швед .Мно­го богат швед. Пре­ди чети­ри  или пет лета   дой­де с жена си —  Анг­ли­чан­ка! Мно­го кра­си­ва анг­ли­чан­ка! От тога­ва редов­но идва­ше  в мал­ко­то град­че, със съп­ру­га­та си. Стран­но беше това семейс­т­во!: Сами­ят той бе беше хуба­во и мно­го естес­т­ве­но и  свяс­т­но момче..По нищо не му личеше,че е мили­о­нер. През цяло­то вре­ме ходе­ше  с едни ста­ри сан­да­ли на бос крак, с отря­за­ни  до прас­ци­те протри­ти  дън­ки  и с избе­ля­ла моряш­ка  фла­нел­ка с изря­за­ни ръка­ви: Беше научил доста доб­ре бъл­гар­с­ки. Дру­же­ше с риба­ри­те и поня­ко­га отива­ше с тех­ни­те  лод­ки, или с кораб­че­та­та за риба. Посто­ян­но сяда­ше с тях на маса в кръч­ми­те , слу­ша­ше тех­ни­те раз­ка­зи, запис­ва­ше нещо в спе­ци­а­лен бележник,черпеше риба­ри­те и пие­ше с тях евти­на­та ракия. За него говореха,че е извес­тен в Шве­ция писа­тел  Ама жена му не  беше сто­ка !Беше висо­ко­мер­на! И алкохоличка.Тя  нико­га на раз­го­ва­ря­ше с пер­со­на­ла на хоте­ла и нико­го не позд­ра­вя­ва­ше. Висо­ко­ме­ри­е­то и се про­явя­ва­ше само меж­ду часо­ве­те от обяд-кога­то се събу­ди с гла­во­бо­лие и с тежък махмурлук,който  тра­е­ше до къс­ния сле­до­бед: Но стъм­ни ли се! Наста­не ли мрак!.. Ех, тези юлс­ки нощи!  Топ­ли юлс­ки , огре­ни от пъл­на­та зря­ла Луна нощи,  обси­па­но с без­б­рой едри  треп­тя­щи звез­ди небе.  Вели­ко­леп­ни юлс­ки  нощи,  в кой­то  от мра­ка на гъс­та­та дъбо­ва гора се дола­вя любо­вен, тайн­с­т­вен, и  под­кан­ващ за лудо­рии маги­чен  шепот, а  от море­то се полъх­не  свеж  хла­ден дъх с аро­мат  на току що  раз­ря­за­на изсту­де­на  диня. Сини  роман­тич­ни  любов­ни нощи край море­то, по бре­га на кое­то по  бели­те влаж­ни  пла­жо­ве се раз­хож­да­ха енер­гич­ни, строй­ни,  мла­ди  и сил­ни мес­т­ни „тузем­ци“,  кои­то всич­ки от град­че­то нари­ча­ха с мно­гоз­на­чи­тел­но­то име „Гла­ру­си“. А във въз­ду­ха се  раз­не­се  сим­фо­ния от омай­ва­щи аро­ма­ти и стран­ни зага­дъч­ни едва дола­ва­щи се  гла­со­ве от тих любо­вен шепот и музи­ка. От рес­то­ран­ти­те се носят пес­ни­те на Лили Ива­но­ва, а някъ­де в дале­чи­на­та  се чува строй­ни­ят ритъм на   базу­ка  и под­вик­ва­щи гла­со­ве на мла­ди хора опит­ва­щи се да игра­ят новия гръц­ки  танц сир­та­ки, от фил­ма  „Зор­ба- Гър­ка“, кой­то бяха гле­да­ли в ста­ро­то мири­ше­що на тер­пен­тин  кино. Омай­ва­щи нощи, кои­то раз­пал­ва­ха въоб­ра­же­ни­е­то и взри­вя­ва­ха бен­та, на потис­на­ти­те през дъл­гия зно­ен ден страс­ти на кра­си­ва­та лей­ди“ …И лей­ди започ­ва­ше да вър­ши лудории!…С две думи, лей­ди отег­че­на от ску­ка в ком­па­ни­я­та на тези бра­дя­са­ли, нечис­топ­лът­ни бара­би,  заряз­ва­ше съп­ру­га си, да си при­каз­ва с риба­ри­те в някоя забу­та­на кръч­ма и тихо и  неу­сет­но  се измък­ва­ше  от погле­да му ‚за  да  изчез­не  за цяла нощ с някой весел, мур­гав и  безот­го­во­рен „тузе­мец“, за да се при­бе­ре в ран­ни зори пия­на, раз­дър­па­на, умо­ре­на, лее­ща съл­зи на раз­ка­я­ние вър­ху бла­го­род­на­та гръд на дос­той­ния си съп­руг. А той при­тис­нал  на рамо­то   кра­си­ва­та без­мо­зъч­на гла­ва на съп­ру­га­та си, гале­ше свет­ли­те и коси, неж­но и все­оп­ро­ща­ва­що бър­ше­ше пъл­ни­те  с раз­ка­я­ние съл­зи от очи­те и, тихо и уте­ши­тел­но и  гово­ре­ше нещо, с лице излъчващо,благородна, кра­си­ва и тъж­на мъжес­т­ве­ност на при­ми­рил се рого­но­сец… Той също  бе кра­са­вец! Млад, висок: Поня­ко­га при него в хоте­ла идва­ха стран­ни солид­ни  хора със среб­рис­ти куфар­че­та, кои­то се отна­ся­ха към него с под­чер­та­но ува­же­ние и рес­пект .Тога­ва, той посре­ща­ше тези хора  обле­чен с бели­ят си кос­тюм,   със свет­ло синя вра­тов­ръз­ка и бели­те обув­ки и също с куфар­че с ръка; ръку­ва­ше се мно­го солид­но с тези мъже и после те задъл­го се отде­ля­ха в кон­фе­рен­т­на­та зала на хоте­ла. В таки­ва дни съби­ра­ше погле­ди­те на жени­те и мла­ди­те моми­че­та от пер­со­на­ла. Беше висок  и стро­ен; мно­го еле­ган­тен, с пра­ви руси коси, сини очи и хуба­во, с мал­ко момин­с­ки чер­ти лице, но  кога­то заго­во­ри, гово­ре­ше с дъл­бок и плъ­тен мъжес­т­вен тем­бър.  Не беше педал, как­то мис­ле­ха някой зара­ди момин­с­ка­та  хубост на лице­то му и зара­ди  тър­пи­мост­та му  към изне­ве­ри­те на  жена  му , защо­то, дока­то съп­ру­га­та му  се губе­ше  по нощи­те; от вре­ме на вре­ме,  той   също  забър­с­ва­ше някоя от   гос­тен­ки­те на хоте­ла.! Администраторките,камериерките и сер­ви­тъ­ор­ки­те от рес­то­ран­та на хоте­ла обо­жа­ва­ха бога­тия швед. Пове­че­то от моми­че­та­та бяха дошли на рабо­та в мал­ко­то град­че от Бур­гас, или от мал­ки­те села, с тай­на­та надежда,че някой ден ще бъдат отве­де­ни в чуж­би­на от някой кра­сив и богат чуж­де­нец. След годи­на –две, илю­зи­и­те се изпа­ря­ва­ха, моми­те ста­ва­ха мно­го  отра­ка­ни и прак­тич­ни , при­ми­ря­ва­ха се със скуч­но­то си соци­ал­но  ежед­не­вие и на края пристиг­на­лия  на бял кон принц в живо­та им , се оказ­ва­ше  някой отра­кан  бар­ман, кой­то лов­ко умее да  при­ли­ва в пити­е­та­та гола води­ца, или пър­гав  сер­ви­тъ­ор, кой­то освен бак­ши­ши­те от довол­ни­те кли­ен­ти, мно­го доб­ре и тари­кат­с­ки може­ше да  над­пис­ва смет­ки­те, така че да не буди подоз­ре­ние в изма­ма, и така те два­ма­та друж­но    мно­го доб­ре успя­ва­ха да  си уреж­дят  живо­та. Но във висо­кия кра­сив швед,те все още  виж­да­ха сто­пя­ва­щи­ят се назад в мъг­ла­та на забра­ва­та онзи роман­ти­чен  блян на сво­и­те момин­с­ки копнежи.

-Кол­ко е кра­сив!- въз­ди­ша­ха те – И, кол­ко е въз­пи­тан!… И кол­ко е достоен!

-Може да е мно­го въз­пи­тан!…-  ряз­ко изяс­ня­ва­ше  въп­ро­са леля Спас­ка чис­тач­ка­та- май­ка­та на Антон.-  Ама  изоб­що не е дос­то­ен!-– Свяс­т­но мом­че е, но  е  един мухльо!…Мухльо!…Може да е мили­о­нер ‚ама е мух­лъо! Ако беше мъж на място.…Ако беше истин­с­ки мъж! – задъ­ха­но гово­ре­ше тя, като чис­те­ше с влаж­на­та стир­ка  пра­ха пред   пло­та на адми­нис­т­ра­тор­ка­та- Нямаше!…Нямаше да се оста­ви да го води за носа тази гювен­дия- Леля Спас­ка с уси­лие се наве­де, пото­пи стир­ка­та в кофа­та, с яд  я изце­ди, изпъш­ка и про­дъл­жи: ‑Ако тази куч­ка  беше при моя хай­ва­нин, няма­ше да смее опаш­ка­та си да мръд­не. Като мла­да!…  Като мла­да!… Ох, кръс­та пак ме сви! ‑изпра­вя­ше се и про­дъл­жа­ва­ше: ‑Като мла­да,  само мал­ко пове­че, да си задър­жа  погле­да към някой чужд  мъж, моят мъж  ме спук­ва­ше от бой. Инак, той сами­ят  се заглеж­да­ше по моми­че­та­та и по  мла­ди­те бул­ки, ама аз задър­жа ли си пове­че  погле­да  към няко­го , ми наси­ня­ва­ше зад­ни­ка. Мно­го ме рев­ну­ва­ше  и мно­го му беше теж­ка ръка­та на  проклет­ни­кът му с поклет­ник, и тя с яд прас­на изце­де­на­та   стир­ка­та по  мра­мор­ния под.-  Таки­ва иди­о­ти бяха мъже­те тогава!Груби бяха!… Бие­ха ни!… Аз кол­ко бой съм изяла от него- С кола­на!- Ама беше мъж! На ръце ме носеше!…Прах не дава­ше да пад­не вър­ху мен!…Докато пла­ва­ше на тра­у­ле­ри­те, като цари­ца ме обли­ча­ше. Пода­ръ­ци ми носе­ше и  след все­ки реис на курорт ме воде­ше. Поня­ко­га по два пъти в годи­на­та. Бях­ме  от пър­ви­те в града,който си купи­ха теле­ви­зор: – „ Опе­ра“. Цяла­та маха­ла идва­ше у дома да гле­да „ Роби­ня­та Изау­ра“ Ама си отиде!… Рано си отиде! Мно­го пие­ше! Отне­се го пук­ни­ца­та и  инфаркта!…

 

-Да , хуба­во е да си мили­о­нер!- въз­дъх­на Антон и  тъж­но си помисли,че той даже нито за час не може да се пра­ви на такъв,защото кой не го позна­ва в мал­кия кро­тък гра­дец. И ако пове­че­то не се стра­ху­ва­ха от ост­ри­те му юмру­ци, на тъл­пи биха му вика­ли една дума, коя­то той никак не обичаше.

Пря­ко­рът му го измис­ли, най- голе­ми­ят тъпа­нар  на квар­та­ла и като вся­ка глу­пост мно­го бър­зо се раз­прос­т­ра­ни. Антон мра­зе­ше пря­ко­ра си и кога­то порас­на, все­ки ден се бие­ше с няко­го за това.Постепенно отучи всич­ки копе­ле­та да го нари­чат в лице­то с омраз­на­та дума. Но все още доста чес­то по очи­те или по стис­на­ти­те усмих­ва­щи се уст­ни, усе­ща­ше ковар­ния ням въп­рос:  Тии, как­во ще кажеш, а.…?!…-.Антон го  поглеж­да­ше сви­ре­по и този, кой­то си е помис­лил да изре­че дума­та , пове­че  не сме­е­ше да  довър­ши  това  кое­то е  искал да каже и сме­ня­ше темата…Инак, кога­то го няма, мом­че­та­та от маха­ла­та, пак си го нари­ча­ха с този  про­ти­вен  пря­кор, кога­то ста­не дума за него

„ Я сти­га песи­ми­зъм!“- ска­ра се на себе си Антон- „Весе­ло гле­дай на живо­та Анто­не“-  мис­ле­но се поту­па по рамо­то и нази­да­тел­но се посъ­вет­ва „-Не се отпус­кай мом­че ! Живо­та е пред теб! Живо­та е хубав!…“- Ето, дове­че­ра Мит­ко Коне­ца, ще дове­де две­те весе­ли поля­ки­ни. Пред тях на Антон мно­го му мина­ва­ха номе­ра­та. Изтреп­ва­ше се да пра­ви май­мун­джи­лъ­ци. Как­ви­то и  глу­пос­ти   да   изтър­си ,  две­те глу­пач­ки­те се зали­ва­ха от смях… Мит­ко Коне­ца го гле­да­ше със завист и се опит­ва­ше да му под­ра­жа­ва, но го пра­ве­ше мно­го нека­дър­но. Беше ско­ван, не при­те­жа­ва­ше никак­ва артис­тич­ност и никак­во въображение..Веднъж Антон предпазливо,деликатно  и най- добро­на­ме­ре­но го посъ­вет­ва да се дър­жи по-сдър­жа­но, защо­то на него никак не му отива  да се пра­ви на капия и  какъв­то е дъл­гуч и тънък като глист  ‚като започ­не да  се къл­чи, при­ли­ча на огел­пен конец. ‚Мит­ко  почер­ве­ня от яд, и щеше да го наре­че с  една дума, ама не я каза. Сдър­жа се! Винов­но све­де гла­ва и мъд­ро замъл­ча, пред предуп­ре­ди­тел­ния кро­тък поглед на Антон.

Но до дове­че­ра има още мно­го вре­ме, денят е голям, а слън­це­то пари по тяло­то и мом­че­то почув­с­т­ва неп­ре­о­до­лим коп­неж  още този миг да се хвър­ли в море­то, а от това по- лес­но няма. Дръп­на ципа на къси­те си пан­та­ло­ни, и дока­то те още се свли­ча­ха по кра­ка­та му, той изско­чи от тях по бан­с­ки, хвър­ли пан­та­ло­ни­те в лод­ка­та и с един скок се отзо­ва в морето.

Вода­та зацвър­ча­ва от горе­що­то му тяло: Топ­ли меху­ри запъл­зя­ха по коре­ма и над повър­х­ност­та се издиг­на обла­че пара.…Отпусна се по гръб и море­то при­ят­но го обви в хлад­на­та си прегръд­ка. После ряз­ко се извър­тя и бър­зо заплу­ва навът­ре. Дъл­ги водо­рас­ли докос­ва­ха кра­ка­та, коре­ма и гър­ди­те  му.Той плу­ва­ше сред водо­рас­ли­те навът­ре —  още по- навът­ре- там къде­то те са още по- дъл­ги и зеле­но-кафя­ви и под  прозрач­на­та вода  се виж­дат  тън­ки­те им пипа­ла, кои­то плав­но, при­мам­ва­що гра­ци­оз­но и  мал­ко зло­ве­що, се люлеят.…Страхуваше се!…Винаги се стра­ху­ва­ше, кога­то пла­ва­ше над гъс­та­та гора на водо­рас­ли­те. И все­ки път точ­но  зара­ди стра­ха, кой­то изпит­ва, кога­то  плу­ва над пипа­ла­та на  водо­рас­ли­те, той  сам се под­ла­га­ше на това  изпи­та­ние,  за да може да го преодолее.Засега не успя­ва­ше! Не зна­е­ше, защо се стра­ху­ва от водораслите.Така пани­чес­ки се страхуваше,че се задъх­ва­ше като удав­ник и му иде­ше да закре­щи за помощ, или поне да се вър­не обрат­но на бре­га. Изпус­на част от  въз­ду­ха в дро­бо­ве­те си ‚за да може да потъ­не и заед­но със стра­хът си потъ­на  под вода­та. Не беше дъл­бо­ко. Мал­ко  пове­че от два метра.Той не се стра­ху­ва­ше от дъл­бо­чи­на­та. Поеме ли си дъл­бо­ко въз­дух, може­ше да издър­жа под вода­та до чети­ри мину­ти. Стра­ху­ва­ше се от водо­рас­ли­те. От тях изпит­ва­ше нео­бяс­ним пани­чес­ки страх. А сега, за да потъ­не изпус­на по- голя­ма­та част от дъха си.

Водо­рас­ли­те треп­на­ха гос­топ­ри­ем­но и раз­тво­ри­ха гъс­ти  коси. Потъ­ва­ше бав­но- като удав­ник изпус­нал послед­ния си дъх. Потъ­ва­ше  към  дъно­то. В тиши­на­та и в мра­ка! Стра­хът в кръв­та му теж­ко пул­си­ра­ше в уши­те! Водо­рас­ли­те вни­ма­тел­но го ула­вя­ха  за ръце­те. Неж­но,  и при­мам­ва­що запли­та­ха прим­ки. Дъл­ги­те им пипа­ла леко опи­па­ха тяло­то му; като тън­ки змии плъз­на­ха по него, про­муш­ва­ха се око­ло кра­ка­та и око­ло ръце­те му, око­ло кръс­та, Любов­но го обгръ­ща­ха и се запли­та­ха. Сред тях плу­ва­ха  сен­ки­те на мал­ки риби. Водо­рас­ли­те се сгъс­ти­ха. Поеха го!  Потъ­на на дъно­то !Слън­це­то от вре­ме на вре­ме  за крат­ко мът­но  про­зи­ра­ше през тън­ки­те им тъм­ни­те   им люле­е­щи се коси. Лежа дъл­го на дъно­то; лежа дока­то оста­тъ­ка от  въз­дух в гър­ди­те му вече  свър­ши! Още мал­ко! Още малко!…Още мал­ко!… Ста­на страшно!…Дробовете му се гър­че­ха от спазми…В очи­те заблес­тя­ха иск­ри. Още малко!…Още малко!…Още малко!…Още малко…Не!…Нито миг! Нито миг повече!.…Антон се изпра­ви ..Ско­чи и с два зама­ха раз­къ­са дъл­ги­те коси на водо­рас­ли­те и слън­це­то блес­на в очи­те му щас­т­ли­во и ярко…Дълбоко си пое въз­дух! Заплу­ва към скалите,там къде­то море­то е бис­т­ро и  топло…Обърна се по гръб и се отпус­на в топ­ла­та вода като във вана, а ръце­те му опря­ха на дъно­то в едрия пясък. Леки­ят бриз довя дале­чен радос­тен писък на деца, нея­сен говор, глух дале­чен пукот на мина­ва­ща лод­ка. Лъх­на го свеж аро­мат на море, на топ­ли  водо­рас­ли  и.…..и на момиче.

Огле­да се и бав­но се изпра­ви. Неда­леч, на една ска­ла бе сед­на­ла мла­да ним­фа с къса кра­си­ва цвет­на рок­ля, коя­то се бе плъз­на­ла по заго­ре­ли­те и бед­ра. Ним­фа­та бе обхва­на­ла с ръце коле­не­те си и  поло­жи­ла гла­ва на тях   замис­ле­но гле­да­ше  вода­та, а дъл­ги­те и руси коси вися­ха чак до боси­те и крака

Мом­че­то леко и тихо пристъ­пи към нея. Спря се, гле­да я накол­ко мига и със сму­тен, глух и дрез­гав глас я попита:

-Вие, русал­ка ли сте госпожице?!…

Русал­ка­та бав­но надиг­на гла­ва и без да отго­во­ри го поглед­на с нео­чак­ва­но сини очи

„ Май не е бъл­гар­ка!“- помис­ли си Антон и кои знае защо почув­с­т­ва облекчение“-Германка тряб­ва да е!“- гер­ман­ки­те бяха по- лес­ни за сва­ля­не и крот­ко; с мал­ко сниз­хо­ди­те­лен и  тари­кат­с­ки; сва­ля­чес­ки  тон, заго­во­ри на моми­че­то на доста раз­ва­лен немски:

-Защо сте сама мла­да принцесо?

Прин­це­са­та, без да му отго­во­ри, мъл­ча­ли­во поглед­на към бис­т­ра­та вода, от къде­то слън­че­ви вод­ни  отбля­съ­ци се раз­ли­ва­ха  по лице­то и.

Мом­че­то се прибли­жи до нея, интим­но се под­пря на ска­ла­та и с въл­не­ние продължи:

-Не ску­чае ли Ваша светлост?.…

Не! Ней­на свет­лост изоб­що  не ску­ча­е­ше. Без да му обър­не и кап­ка вни­ма­ние, Ней­на свет­лост, беше заета   сери­оз­но и задъл­бо­че­но да изуча­ва реле­фа на мор­с­ко­то дъно под  нозе­те си — Фло­ра­та и фауната.

-Стра­дам, кога­то гле­дам мла­ди кра­си­ви моми­че­та като вас, тъж­ни и  самот­ни!- про­дъл­жи Антон и гла­сът му треп­на от със­т­ра­да­ние –Бих­те ли жела­ли  да ви пра­вя компания?!..Ако можем, заед­но да решим проблема!

/ Така се сва­ля­ха моми­че­та­та по това вре­ме. Със зауче­ни фра­зи. Сра­меж­ли­ви и ско­ва­ни бях­ме тогава!.Повечето от нас бяха  голе­ми смо­та­ня­ци!… Аз също  бях един от най–  голе­ми­те смо­та­ня­ци! Е, има­ше и по опит­ни тари­ка­ти на кои­то тази рабо­та мно­го им се отда­ва­ше…  Сегаш­ни­те мла­де­жи са по- отра­ка­ни!. Ама в днеш­но вре­ме  и моми­че­та­та са по- осво­бо­де­ни и  по- отворени. /

Кра­си­во­то мла­до моми­че печал­но сви веж­ди, бав­но вдиг­на гла­ва, тъж­но поглед­на мом­че­то и тихо, бав­но и отег­че­но, с доса­да в гла­са   про­го­во­ри на български:

-Сва­ля­те ли ме?!… Пра­ви­те го мно­го банал­но!. Не ви ли затруд­ня­ва нем­с­кия? Гово­ре­те  на бъл­гар­с­ки. Мис­ля, че ще се спра­ви­те по- доб­ре. А това , кое­то казах­те, беше пошло и доста еле­мен­тар­но. Никак­ва ори­ги­нал­ност!. Никак­во въоб­ра­же­ние и ника­къв стил. Може ли така?!…  Кни­ги не чете­те ли? Ами чете­те пове­че: Обра­зо­вай­те се! Вие сте тре­ти­ят  за днес. Всич­ки от един и същи   спра­воч­ник ли  учи­те фра­зи­те, как   да сва­ля­те моми­че­та.… Банал­на рабо­та! Ама,че ску­ка и доса­да! Вла­гай­те мал­ко соб­с­тве­но творчество.….Не!…Категорично, не!… Пред­ло­же­ни­е­то ви  не се приема!.…

За момент Антон не успя да схва­не това кое­то каза моми­че­то, после раз­бра сми­съ­ла, изчер­ви се, отстъ­пи крач­ка назад и от няма  къде, глу­па­во попита:

-Ама, Вие бъл­гар­ка ли сте?!.…

Моми­че­то нищо не отвър­на, само повдиг­на раме­не и отно­во се загле­да във водата

Антон,  нага­зил до коле­не в море­то,  загле­дан в строй­ни­те заго­ре­ли бед­ра на моми­че­то сто­е­ше сму­тен.  Иска­ше му се да каже нещо мно­го умно, с кое­то да поста­ви на мяс­то­то и това висо­ко­мер­но, гор­до моми­че,  и в гла­ва­та му се завър­тя нача­ло­то на една мно­го  инте­ли­ген­т­на и  слож­на мисъл  , от коя­то тряб­ва­ше да се роди сло­во, но изглежда,че тази мисъл изоб­що не беше умна и инте­ли­ген­т­на, а си   беше мно­го глу­па­ва, защо­то  тя заце­пи на мяс­то­то,  къде­то се бе появи­ла и  в пани­ка без­смис­ле­но се защу­ра  из гън­ки­те на мозъ­ка му, за  да тър­си по- умно­то свое  продължение.

А моми­че­то спо­кой­но пото­пи кра­ка­та си в море­то, леко ги покла­ти и тър­пе­ли­во мълчеше

Антон  нага­зил до коле­не в море­то, също мъл­че­ше и се мъче­ше да про­го­ни натрап­чи­ва­та  тъпа мисъл, коя­то в нача­ло­то помис­ли за инте­ли­ген­т­на и коя­то твър­де дъл­го тър­си умно­то си про­дъл­же­ние  из гън­ки­те на мозъ­ка: Без­на­деж­д­но положение!!!…Никакъв изход от ситуацията!!!…Постепенно мозъ­ка му  съв­сем бло­ки­ра,   изпраз­ни се   от съдър­жа­ние, и от напре­же­ние като  пре­то­ва­рен  тран­с­фор­ма­тор забръм­ча в гла­ва­та му.

Моми­че­то кла­те­ше във вода­та боси­те си кра­ка, мър­да­ше бели­те си пръст­че­та и тър­пе­ли­во мълчеше.

Антон  също мъл­че­ше и се чуде­ше: дали не е по- доб­ре, сега; така  как­то стър­чи  с наве­де­на гуз­но  гла­ва   като нага­зил до коле­не­те в море­то глу­пак: не е ли по- доб­ре, да се извър­не, най- страх­ли­во и крот­ко да под­гъ­не коле­не, да се пото­пи в море­то, да отплу­ва и като кал­кан да се заро­ви в пясъ­ка, в тиня­та, или във водо­рас­ли­те, от къде­то пре­ди мал­ко се измък­на и щеше да го напра­ви, кога­то моми­че­то  нео­чак­ва­но го попита:

-Как­ва е тази риба?- посо­чи с дъл­ги­те си пръс­ти риб­ка­та, коя­то се вър­те­ше око­ло пръст­че­та­та на кра­ка­та и

-Илария!…Малка ила­рия…- изстре­ля отго­во­ра си

-А ‚тази?

-И тя е илария.

-А тази?

-Коя

-Ето тази! Скри се!… ‑плес­на с ръце моми­че­то, вдиг­на гла­ва, задър­жа погле­да си на Антон, обля го със синя­та свет­ли­на на очи­те си и съв­сем сери­оз­но го попита:

-А ти про­да­де ли си рибата?

-Риба­та?!- изне­на­да се мом­че­то и си изчер­ви-Про­да­дох я!

-За кол­ко я продаде

-За три­де­сет и седем лева.… Всич­ка­та! — сра­меж­ли­во призна

-Това мно­го ли е?

-Не, дру­ги­те  я про­да­ват по- скъпо.Човекът на кой­то  про­да­дох рибата,ще я про­да­де за пет­де­сет и пет лева- поч­ти се оправ­да­ва­ше Антон — Аз така,само в сво­бод­но­то време

- Защо не си про­да­ваш риба­та сам?

-Не искам! Аз не съм тър­го­вец. Сра­му­вам се да вър­вя с връз­ки­те риба  по ули­ца­та и да се про­вик­вам:- Риба молим! Пряс­на риба.…Купете си риба! Само по лев и пет­де­сет килото…Не ме бива за тази рабо­та! Нали ти казах, аз само така , кога­то съм сво­бо­ден. За да мина­ва вре­ме­то.… В отпуск съм.

Моми­че­то инте­ли­ген­т­но и  крот­ко се засмя и нищо не отвър­на. Отно­во прибра   нозе­те . Све­де гла­ва на коле­не­те си и отно­во най- усър­д­но се зае да изуча­ва реле­фа на мор­с­ко­то дъно. Коси­те и бав­но  се плъз­на­ха по рамо­то и се раз­пи­ля­ха по целия и гръб. Изви гла­ва и пак поло­жи гла­ва на коле­не­те си.Пак  поглед­на към Антон: Съв­сем по жен­с­ки присви очи и през миг­ли­те на сини­те и очи   прехвър­ча­ха  ярки   огне­ни иск­ри и  стре­лич­ки. Мно­го мал­ки  сит­ни паре­щи иск­ри и  ост­ри стре­лич­ки, кои­то прехвър­ча­ха от сини­те очи на моми­че­то и  болез­не­но се заби­ха в сър­це­то на мом­че­то.:  Това го уме­ят кра­си­ви­те моми­че­та. Нико­га не раз­брах: Те зна­ят ли,че уме­ят да пра­вят това, или това   е несъз­на­тел­на про­ява на нещо естес­т­ве­но, за кое­то те даже не подозират,че го  при­те­жа­ват. Аз мисля,че те  не осъз­на­ват тази своя дар­ба, защо­то вед­нъж видях как едно три­го­диш­но, кра­си­во моми­чен­це с къд­ра­ви руси косич­ки, точ­но по същия начин присви миг­ли и  с чер­ни­те си очи, през миг­ли така  поглед­на към  едно пет­го­диш­но  мом­чен­це, че  то се сму­ти и се изчер­ви. А нали  едно три­го­диш­но моми­чен­це не може съз­на­тел­но да напра­ви това,защото още не е осъзнали,че го може?. Нали не може?!…Или може,а?…Вродено е в тях и те го зна­ят още от съв­сем мал­ки! Или не го знаят?!.Или пък, все пак; всич­ки моми­че­та още от рож­де­ние зна­ят за тази своя дар­ба и пазят от мом­че­та­та тази своя  тай­на. Посве­те­ни са ‚че при­те­жа­ват тази магия и зна­ят кога и как  да я  използват..Някога ‚кога­то  срещ­нах за пръв път съп­ру­га­та си, тя ме поглед­на по този начин и  стре­лич­ки­те кои­то изстре­ля с очи­те си, се заби­ха в сър­це­то ми, а иск­ри­те го запа­ли­ха.… Или все пак, може би не зна­ят?!… Но нали,  ако те? .…Или? Може би, все пак!.……Обърках се!!!…

Нео­чак­ва­но до уши­те на мом­че­то достиг­на кро­тък едва доло­вим глас:

- Ще ме пово­зиш ли на тво­я­та лодка?

- Как­во??…- невяр­ва­що попи­та Антон

- Ще ме пово­зиш ли на лодката?

- Да… Кога?

- Сега…

-Да вър­вим! –

Моми­че­то се изпра­ви, изпъ­на дъл­ги­те си строй­ни кра­ка под пъс­т­ра­та си  цвет­на рок­лич­ка и леко под­ска­ча от камък на камък.

Антон хук­на след нея.. Нахвър­ли фелен­зи­те зад кър­ма­та на лод­ка­та и опря рамо в борда .

Моми­че­то се доле­пи до дру­гия борд и натисна

-Недей,аз сам!-извика Антон и изпъш­ка от усилие

Лод­ка­та се раз­кла­ти и запъл­зя към морето

- Ще ми позво­лиш ли, аз  да гре­ба  ?- попи­та моми­че­то и сед­на на бан­ка­та зад греблата. -

- Уме­еш ли?

–Мисля,че умея. Накъ­де да греба?-звънна гла­сът и

- Къде­то жела­еш!- и Антон заста­на на руля

Моми­че­то се навеж­да­ше напред   с изпъ­на­ти ръце, после изпъ­ва­ше гръб назад, сви­ва­ше ръце­те си  към гър­ди­те и вър­те­ше греб­ла­та. Гре­бе­ше бав­но и опит­но. Слън­це­то гре­е­ше в коси­те и, кои­то лъс­ка­ви и теж­ки на пото­ци се сти­ча­ха по раме­не­те и блес­тя­ха като чис­то злато.Водни отбля­съ­ци осве­тя­ва­ха кра­си­во­то и лице, злат­на­та и коса го засле­пя­ва­ше, а усмих­не­ше ли му се, лице­то и заси­я­ва­ше като ангел­с­ко Кога­то се изпъ­не  назад, къса­та и  рок­лич­ка  раз­гол­ва­ше голи­те й   бед­ра , меж­ду кои­то свен­ли­во над­ни­ча­ше чис­ти­ят три­ъ­гъл­ник на бели­те и гащич­ки. А лице­то и сери­оз­но и умно, с бяло, висо­ко изпък­на­ло чело сия­е­ше като на све­ти­ца; коси­те и блес­тя­ха със слън­чев оре­ол око­ло тях:

Антон нико­га не би виж­дал по- кра­си­во момиче.Тя беше съвършена!.…Запита се, дали тя зна­е­ше това?!… Изпи­та импул­сив­но, неу­дър­жи­мо  жела­ние да ста­не, да напра­ви тези две крач­ки до нея; тихо и крот­ко да се отпус­не в кра­ка­та и,  да я целу­не по строй­ни­те глад­ки бед­ра и по леки­те като крил­ца ръце, да напъл­ни шепи­те си с обле­ни­те от слън­че­ва свет­ли­на коси!…Да пога­ли лице­то и!..И да.……!И да!.… Не посмя! Това беше меч­та! Усещаше,че  не заслу­жа­ва тако­ва моми­че. Осъзна,че ниво­то му не е на ней­но­то. Знаеше,че той е мом­че­то за поля­ки­ни­те, за германките,за чехкините,за фин­ланд­ки­те и за всич­ки слу­чай­но попад­на­ли в мал­ко­то град­че моми­че­та, дошли забав­но да си пре­ка­рат вакан­ци­я­та , с кого­то и да е, и да си зами­нат. А това моми­че е дру­го: Мно­го по- раз­лич­но, мно­го по- съвър­ше­но. Че тя не е от тази поро­да моми­че­та,  с коя­то той обик­но­ве­но си има рабо­та и че тя  във вся­ко отно­ше­ние, стой   мно­го- мно­го над  тях­но­то ниво и над него­во­то ниво и над ниво­то на всич­ки­те му позна­ти, и  моми­че­то неп­ре­мен­но знае това . Усе­ща го! За нея той е само рибар­че­то, кое­то слу­чай­но е срещ­на­ла на пла­жа и  ако в  този момент тя  е с него в лод­ка­та , това е едно слу­чай­но жела­ние и кап­риз, и в  мига, кога­то и омръз­не да гре­бе в мал­ка­та му  лод­ка, тя  ще  си отиде, а  само  мину­ти по- къс­но, зави­на­ги  ще забра­ви за него.

Зато­ва не посмя да пристъ­пи. Стра­ху­ва­ше се, че моми­че­то ще се изпла­ши, ще се изне­на­да  и ще се въз­му­ти от това, че той  е посмял да я докос­не; ще го  презре и ще си отиде оби­де­на и уни­зе­на и може ми ядо­са­на, че той–  рибар­че­то–  е посмял   да я при­рав­ни със себе си.

-Как­во ти е?-звънна гла­са на момичето

- Нищо!…Не,  нищо ми няма! – Изчер­ви се Антон и се опи­та  да се усмихне

Моми­че­то не му повяр­ва. Оста­ви греб­ла­та, преско­чи  пан­гу­са, клек­на нис­ко  в лодката„сложи ръка вър­ху коля­но­то му, накло­ни и изви  нис­ко гла­ва да срещ­не него­вия поглед и раз­тре­во­же­но го  поглед­на с голе­ми­те си сини очи:

-Как­во ти е?…

-Нищо ми няма- отвър­на зачер­вен и тре­пе­рещ от сму­ще­ние Антон  и почув­с­т­ва, че изпа­да в сму­те­но, жал­ко и глу­па­во със­то­я­ние и сла­бост. Кога­то осъз­на това, още пове­че се сму­ти и  се почув­с­т­ва тол­ко­ва уни­зен, кол­ко­то се бе почув­с­т­вал  пре­ди мал­ко, кога­то сто­е­ше до моми­че­то на  ска­ла­та като нага­зил до коле­не­те в море­то глупак.Това го ядо­са! Вдиг­на гла­ва, дръз­ко хва­на ръце­те и, и с чужд,  дрез­гав глас заго­во­ри трескаво:

-Харес­вам те!…Знаеш ли?!…Аз много!…Много!…Не мога!- поч­ти сте­не­ше той.- Аз още от пър­вия миг, кога­то те видях те харесах!…Знам, че се дър­жах като глу­пак. Сигур­но и сега се дър­жа като глу­пак, но не мога! Аз мно­го те харесвам!…Ти си в мен.В мен! Тук си!В мен!… От пър­вия миг като те видях!…Единствена си!… Знам,че не те заслу­жа­вам, но не мога!…Гори ме тук!- попу­па се той по гър­ди­те. Гори ме!…

 

Моми­че­то го поглед­на изне­на­да­на и упла­ше­на. Бав­но измък­на ръка­та си от него­ва­та и отстъ­пи назад шепнейки:

-Не бива!…Това не бива!- вър­на се  при греб­ла­та, сед­на отно­во  на пан­го­за при греб­ла­та  , отпус­на ръце на коле­не­те и наве­де гла­ва. Коси­те и се раз­ля­ха по ску­та и.Тя хва­на позла­те­ни­те им кра­и­ща, мъл­ча­ли­во и раз­се­я­но ги нави на пръстите

- Не се стра­ху­вай от мен!- дрез­га­во про­дъл­жи   Антон.- Нищо лошо няма да ти напра­вя.!  Ако ти не поже­ла­еш, крач­ка няма да напра­вя към теб. Аз само мно­го те харес­вам! Харес­вам те до… ! .Знам,че не трябва!

Моми­че­то вдиг­на ръка на чело­то си, с лов­ки пръс­ти уло­ви тежък сноп от коси и съв­сем по моми­чеш­ки го прехвър­ли през рамо

-Как се каз­ваш? –тихо попита

-Антон – едва про­шеп­на той

- А, аз се каз­вам Ева.- пак млък­на. Сму­те­но и два­ма­та мъл­ча­ха око­ло мину­та и и отно­во се чу тихия глас на момичето

-Как­во работиш,когато не ловиш риба?

- Моряк съм… Руле­ви!.- призна си Антон. Този път каза исти­на­та на моми­че­то,  защо­то вина­ги  кога­то  сва­ля­ше дру­ги­те моми­че­та; за да си вдиг­не акци­и­те, лъже­ше, че е тре­ти помощ­ник капи­тан на корабите.Лъжеше ком­пе­тен­т­но, убе­ди­тел­но и с фан­та­зия и  се пер­че­ше пред­тях ‚че е тре­ти помощ­ник капи­тан и те му вяр­ва­ха, защо­то беше доб­ре запоз­нат с кораб­на­та тер­ми­но­ло­гия и  с  нави­га­ци­он­ни­те уре­ди на мос­ти­ка и не може­ше да бъде ули­чен в лъжа. Но сега си призна: Сто­ри му се уни­зи­тел­но да излъ­же:– Руле­ви съм. Пла­вам с кора­би­те. Сега съм в отпуск

- Моряк…-като ехо повто­ри момичето,отново млък­на и отне­се­но попи­та- . В Гър­ция ходил ли си с кораба.

- Да! Някол­ко пъти

- И аз съм ходи­ла. С татко.В Ати­на. Аз и в Анг­лия  съм била, отне­се­но про­дъл­жи тя. –Там живях­ме. В посол­с­т­во­то. Баща ми беше  гла­вен сек­ре­тар на  посол­с­т­во­то в Лондон.Там живях­ме чети­ри години.След това  тат­ко ста­на кон­сул в Саут­хем­п­тън. Ти ходил ли си в Лондон?

-Да, два пъти. За пър­ви път отидох пре­ди три годи­ни. Носех­ме захар от Куба. Всъщ­ност това беше пър­вия ми рейс на кора­би­те. Постъ­пих на кора­би­те вед­на­га след казар­ма­та. В Лон­дон сто­ях­ме  крат­ко. Едва някол­ко дни. Мно­го бър­зо ни раз­то­ва­ри­ха. От там  отпла­вах­ме за Ротер­дам , къде­то тряб­ва­ше да нато­ва­рим сел­с­кос­то­пан­с­ки маши­ни за Индия.

- И в Индия ли си  ходил?…- про­яви лек  инте­рес моми­че­то-Инте­рес­на стра­на! Вина­ги съм иска­ла да посе­тя Индия.…После как­во стана?

-Как­во да стане?

- Ами, кога­то  кора­ба беше в Холан­дия. После как­во ста­на?… Разкажи!.…

- Про­лет­та ни зава­ри в приста­ни­ще­то на  Ротер­дам,- бав­но и раз­се­я­но  про­го­во­ри Антон- Ако може­ше да се наре­че про­лет, сту­де­но­то и влаж­но време,което тра­е­ше през цяло­то ни пре­би­ва­ва­не в Холан­дия. Духа­ше силен   севе­ро­за­па­ден вятър. Не зная дали вина­ги е така­ва тях­на­та про­лет. Въз­мож­но е просто годи­на­та да беше студена.Товаренето на маши­ни­те ста­на мно­го бър­зо, но тряб­ва­ше да сто­им още някол­ко дни, дока­то укре­пим това­ра ‚тъй като ни очак­ва­ше дълъг и тру­ден рейс.  Тръг­нах­ме през нощ­та. Беше влаж­на и мъг­ли­ва нощ, харак­тер­на за Север­но море по това вре­ме на годи­на­та. Някол­ко дни пре­ди това бушу­ва­ше  ура­ган и сега все още огром­ни въл­ни  при­тис­на­ти от теж­ка­та мъг­ла  в мазен и мощен соло­ган, сил­но люле­е­ха кора­ба; мина­ва­ха под кила и с гро­хот се раз­би­ва­ха във въл­но­ло­ма, или в далеч­ния ска­лист бряг: Вле­ка­чи­те отда­до­ха битин­ги­те, хвър­ли­ха бок­си­ри­те, отда­ле­чи­ха се от кора­ба и  про­щал­но сви­рей­ки със сире­ни­те си изчез­на­ха в мъглата…Поехме на Юг. Пътят ни щеше да е мно­го по- кра­тък ако кора­ба мине през Суец­кия канал, но  пора­ди араб­с­ко-изра­ел­с­ки­те съби­тия по това вре­ме, кана­ла беше затво­рен, за това,  тряб­ва­ше да оби­ка­ля­ме цяло­то запад­но крайб­ре­жие на Афри­ка. Някол­ко сед­ми­ци по- къс­но се отбих­ме в Кейп­та­ун, за да заре­дим гори­во, вода и про­дук­ти. След два дни вече пла­вах­ме в Индийс­ки оке­ан. Раз­сто­я­ни­е­то от Кейп­та­ун до Кал­ку­та е око­ло шест хиля­ди мили и го взех­ме за мал­ко пове­че от три сед­ми­ци, защо­то напра­вих­ме крат­ко откло­не­ние до ост­ров Мав­ри­ций, зара­ди проб­лем с руле­ва­та машина.Това бе един от най- дъл­ги­те рей­со­ве кои­то съм пра­вил и бе доста отег­чи­тел­но дни наред да рабо­тиш, да се раз­хож­даш по наго­ре­ще­на­та палу­ба и да се вглеж­даш в мара­ня­та на без­к­рай­ния хори­зонт, с наив­на­та надежда,че след мал­ко може да се появят очер­та­ни­я­та на тъй дъл­го очак­ва­ния бряг. След вре­ме започ­ва да ти се струва,че това пла­ва­не ще про­дъл­жи веч­но, че бряг не същес­т­ву­ва, и нико­га не е съществувал,че ние сме сами в без­б­реж­ния оке­ан и веч­но ще пла­ва­ме като призра­ци и ще се вър­тим око­ло пла­не­та­та като кора­ба на Летя­щия Холан­дец, в един без­к­ра­ен ома­гьо­сан кръг в гъс­та­та, горе­ща и леп­ка­ва тиши­на на задря­ма­лия океан…Дори кога­то има­ше  буря, в коя­то кора­ба се огъ­ва­ше, пука­ше, опас­но скър­ца­ше като че ли все­ки миг ще се раз­це­пи;  кога­то въл­ни­те с гро­хот се раз­би­ва­ха във въл­но­боя и зали­ва­ха цяла­та палуба,дори кога­то се  раз­би­ва­ха  в наст­рой­ка­та на мос­ти­ка и тре­ся­ха целия кораб, това чув­с­т­во не изчез­ва­ше. От вре­ме на вре­ме в дале­чи­на­та се мяр­ка­ха силу­е­ти­те , на дру­ги кора­би, с кои­то се раз­ми­на­вах­ме, кое­то още пове­че под­сил­ва чув­с­т­во­то за само­та и безнадеждност.

 

Моми­че­то бав­но дви­же­ше вес­ла­та и с изне­на­да гле­да­ше висо­ко­то  строй­но и сла­бо­ва­то мур­га­во мом­че, кое­то вжи­вя­ло се в раз­ка­за си, вече  вляз­ло в свои води въз­бу­де­но ръко­ма­ха­ше, изра­зи­тел­но сви­ва­ше очи, усмих­ва­ше се или соче­ше към  нещо, кое­то е невъ­об­ра­зи­мо далеч, но той  като въл­шеб­ник го довеж­да­ше тол­ко­ва бли­зо и ясно, че е доста­тъч­но тя само да извър­не поглед, за да го види, или да про­тег­не ръка, за да го докос­не. От вре­ме на време,момчето раз­се­я­но се навеж­да­ше над план­ши­ра на лод­ка­та, пота­пя­ше ръка във вода­та и от шепи­те му, като от магия, се изсип­ва­ха в море­то блес­тя­щи бисе­ри, сап­фи­ри, диа­ман­ти и руби­ни и без­б­рой блес­тя­щи на слън­це­то скъ­по­цен­ни кап­ки, а той, без да осъз­на­ва въл­шеб­ни­те си спо­соб­нос­ти, се усмих­ва­ше с бели­те си здра­ви зъби на млад дивак и с щед­ра ръка раз­пи­ля­вя­ше в море­то блес­тя­щи­те на слън­це­то скъ­по­цен­нос­ти. Гле­да­ше го моми­че­то и си мис­ле­ше , че нико­га в живо­та си не е не е сре­ща­ла такъв инте­ре­сен, естес­т­вен  и стра­нен мла­деж. Нико­га! Нито в учи­ли­ще­то за деца­та на дип­ло­ма­ти­чес­кия кор­пус. Нито по   спе­ци­ал­но изгра­де­ни­те за тях спор­т­ни пло­щад­ки. Нито по при­еми­те в посол­с­т­ва­та на дру­ги дър­жа­ви, или в рези­ден­ци­и­те на раз­ни минис­тер­с­т­ва и дър­жав­ни гла­ви, в блес­тя­щи­те сало­ни на  кои­то мла­ди хора, доб­ре запоз­на­ти с дип­ло­ма­ти­чес­кия ети­кет,  уме­е­ха да се дър­жат мно­го въз­пи­та­но и умно, и къде­то стре­ме­жът към дип­ло­ма­ти­чес­ка кари­е­ра се счи­та­ше за напъл­но естес­т­вен и се поощ­ря­ва­ше от въз­рас­т­ни­те дип­ло­ма­ти. Зато­ва всич­ки мла­де­жи бяха мно­го въз­пи­та­ни, мно­го еле­ган­т­ни, поч­ти еднак­во показ­но  ост­ро­ум­ни,   доня­къ­де едно­об­раз­ни,  едни и същи и  еднак­во инте­ли­ген­т­но  скучни…

Раз­каз­ва­ше мом­че­то  вдъх­но­ве­но и образ­но и тя с ноз­д­ри­те си съв­сем реал­но усе­ща­ше аро­ма­та на чуж­ди стра­ни и море­та, хлад­ния и вла­жен мирис на ръж­да и метал от раз­би­ли се в ост­ри­те ска­ли изос­та­ве­ни кора­би. Почув­с­т­ва нетър­пи­мия зной на жар­ко­то тро­пи­чес­ко слън­це,  увис­на­ло над мал­ки потъ­на­ли в зеле­ни­на  ост­ро­ви и лагу­ни, къде­то голи чер­ни дечи­ца с радос­т­ни писъ­ци се гмур­кат в хлад­ни­те води на океана:

-Кал­ку­та се нами­ра на река­та Ганг Хугли.Тя е на  един от ръка­ви­те на река Ганг,която тече някол­ко  сто­тин мили по на север и също се вли­ва в Бен­гал­с­кия залив- про­дъл­жи мом­че­то,  отно­во граб­на от море­то шепа скъ­по­цен­нос­ти и ги раз­пи­ля в море­то. Всъщ­ност мес­т­но­то насе­ле­ние нари­ча сто­ли­ца­та си Кол­ка­та: — Пла­вах­ме по мът­ни­те води на реката.Разминавахме се с присти­га­щи и зами­на­ва­щи кора­би и дъл­ги тес­ни  лод­ки и ярко чер­ве­но боя­ди­са­ни мотор­ни джан­ги нато­ва­ре­ни  със стран­ни екзо­тич­ни  пло­до­ве, с тръс­ти­ка или сено ‚така,че мета­цен­т­рич­на­та им висо­чи­на се губе­ше някъ­де в небе­то и е цяло чудо, че лод­ки­те не се обръ­щат. Мно­го ряд­ко, се  случ­ва­ше някоя лод­ки­те  по една или дру­га при­чи­на са се обър­не  и да раз­пи­ле­ят това­ра си по река­та, коя­то да го отне­се, но това ста­ва­ше мно­го ряд­ко . Река­та тече­ше  плав­на и пъл­но­вод­на, вла­чей­ки в мът­ни­те си води,червеникаво гли­нес­ти утай­ки, откър­ше­ни кло­ни и дебе­ли коре­ни­ща с нака­ца­ли по тях пти­ци .Случ­ва­ше се от вре­ме на вре­ме да видим огром­ни кро­ко­ди­ли излег­на­ли се по тинес­тия бряг, , кои­то се хра­не­ха с мър­ша и поня­ко­га с тру­по­ве­те на  почи­на­ли­те, кои­то  спо­ред мес­т­на­та погре­бал­на тра­ди­ция, инду­си­те  пус­кат на тръс­ти­ко­ви сало­ве да пла­ват  по река­та, кое­то  за нас  изглеж­да мно­го сму­ща­ва­що. Поня­ко­га река­та се раз­ли­ва­ше дъл­бо­ко в суша­та на широ­ки плит­ки лима­ни, с обрас­ли по тинес­ти­те си бре­го­ве със зеле­на буй­на рас­ти­тел­ност, зад кои­то меж­ду висо­ки­те пал­ми се изди­гат тузем­ни  накол­ни жили­ща. Нео­чак­ва­но река­та се стес­ня­ва и пред кора­ба запла­ши­тел­но се изпра­вя джун­г­ла­та сред коя­то с часо­ве пла­вах­ме сред влаж­ния спа­рен, мири­шещ на гни­ло въз­дух, съп­ро­во­де­ни от кря­съ­ци­те на хиля­ди пти­ци, май­му­ни и от кой знае как­ви още живи същес­т­ва, за да навле­зем извед­нъж в зали­ва къде­то е раз­по­ло­жен дъл­ги­ят кей на  пост­ро­е­но­то по река­та приста­ни­ще. .Само миля по- напред отно­во се виж­да обрас­ло с тръс­ти­ка тре­са­ви­ще, от кое­то се носи воня на тиня и раз­ла­га­щи се тру­по­ве на живот­ни, а въз­ду­ха бръм­чи от мили­ар­ди мухи и кома­ри-досад­ни и злоб­ни същес­т­ва, съз­да­де­ни да тро­вят живо­та на нещас­т­но­то насе­ле­ние на пла­не­та­та. Кал­ку­та е един огро­мен; неве­ро­ят­но беден, мръ­сен и мно­го инте­ре­сен град. Из гра­да се дви­жат  най- раз­би­ти­те в све­та, очу­ка­ни и измач­ка­ни ста­ри коли, тро­леи   и трам­вай, кои­то зара­ди индус­ка­та без­ха­бер­ност, никой не си пра­ви тру­да да ремон­ти­ра, щом още се дви­жат и  все още шес­т­ват по ули­ци­те на гра­да и е истин­с­ко чудо, как от само себе си те  не се раз­па­дат по вре­ме на дви­же­ние. По мръс­ни­те  ули­ци  труд­но можеш да се раз­ми­неш от  тъл­пи за никъ­де не бър­за­щи   хора,  про­ся­ци, крад­ци и  измам­ни­ци ‚кои­то ти пред­ла­га  изгод­но да ти раз­ме­нят фал­ши­ва мес­т­на   валу­та сре­щу дола­ри; мото­рик­ши, и вело­рик­ши  и рик­ши  тег­ле­ни от хора и вся­как­ва дру­га  паплач.Тук можеш да срещ­неш улич­ни факи­ри, зми­е­ук­ро­ти­те­ли на коб­ри, и бор­ба меж­ду коб­ра и ман­гус­та. По тро­то­а­ри­те редом с тъл­пи­те от   дри­па­ви  хора се раз­хож­дат   изто­ще­ни до смърт глад­ни  без­п­ри­зор­ни  кра­ви  и  тър­ка­ля­щи се по ули­ци­те, дейс­т­ви­тел­но мър­т­ви кра­ви, там къде­то гла­дът ги е поко­сил. Можеш да видиш  улич­ни бръс­на­ри, зъбо­ле­ка­ри- един­с­т­ве­но­то им уме­ние кое­то  е да, вадят зъби с ръж­ди­ви­те си инс­т­ру­мен­ти, или стран­ни лечители,които със стък­ле­ни тръ­бич­ки духат и леку­ват язви­те и бра­да­ви­ци­те  по край­ни­ци­те на хора­та, и без­б­рой тър­гов­ци, кои­то про­да­ват, за нищо непот­реб­ни неща.Тук, как­то е  в цяла Индия, можеш да видиш, най- голя­ма­та мизе­рия и глад  в света

В Кал­ку­та не сто­ях­ме дълго.След някол­ко дни нато­ва­ре­ни с  руда, поех­ме към Япония…

…В Япо­ния пристиг­нах­ме в полунощ.На чети­ри­де­сет мили в море­то, небе­то над Токио блес­ти като запа­ле­но от плам­на­ли­ят в свет­ли­ни град

* * *

 

Вес­ла­та висят отпус­на­ти на бор­да на лод­ка­та. Ръце­те на моми­че­то почи­ват в ску­та и, и тя слу­ша с напрег­на­то вни­ма­ние. Лек вет­рец от вре­ме на вре­ме, граб­ва сноп коси и като фин воал ги раз­сип­ва по лице­то и. А тя с кра­си­во дви­же­ние на дъл­ги­те си пръс­ти, раз­се­я­но и лов­ко по жен­с­ки съби­ра коси­те си зад тила и откри­ва лице­то си огря­но от всич­ки­те лъчи на слънцето.…

„ Гос­по­ди, кол­ко си  хуба­ва!“ –едва не изсте­на на глас  мом­че­то и за миг спря  , пое си дъх и отно­во про­дъл­жи  раз­ка­зът си: В нача­ло­то се при­дър­жа­ше към исти­на­та. А после!…После неу­сет­но впрег­на колес­ни­ца­та на въоб­ра­же­ни­е­то, раз­вих­ри се и пришпо­ри бели­те коне. Бели кора­би заплу­ва­ха по синъо море. Бели пти­ци се рее­ха под бели  перес­ти обла­ци. Думи­те му  теча­ха ярки и образ­ни, а моми­че­то го гле­да­ше с широ­ко откри­ти­те си сини очи, отмя­та­ше теж­ки злат­ни  коси и го слу­ша­ше омагьосана…Разказваше и Антон така как­то си раз­каз­ва при­каз­ка. Пове­че беше исти­на­та ‚но  има­ше и измис­ли­ца. Нали човек не може  да види всич­ко това за кое­то си чувал, защо­то кора­ба тряб­ва да  потег­ли към дру­го приста­ни­ще; няма вре­ме, за да го види, а иска да го раз­ка­же ?.А като не може да се срещ­не с него, нали може да го измис­ли?. Моми­че­то му вяр­ва­ше. Вяр­ва­ше си и той. При­каз­ка­та бе мно­го хуба­ва и жива. А това кое­то не е било, може­ше и да бъде. Има­ше ли зна­че­ние, а и знае ли някой , как­во може да се слу­чи в една при­каз­ка в коя­то исти­на и измис­ли­ца се препли­тат и  никой, даже сами­ят  раз­каз­вач не знае, какъв ще бъде ней­ни­ят  край .Тя ги воде­ше по ули­ци­те на мно­го­ми­ли­он­ния град. Уди­ве­на заста­на  пред чуд­ни­те пее­щи фон­та­ни, от кои­то вся­ка кап­ка сякаш пее­ше своя изпъл­не­на с дъл­бо­ко съдър­жа­ние крис­тал­на песен. Спря се пред обрас­ли­те в гъс­та зеле­ни­на полу­раз­ру­ше­ни древ­ни будист­ки паго­ди, засти­на­ли в древ­но­то си  вели­чие в дъл­бо­ка и мъд­ра рели­ги­оз­на вглъ­бе­ност  край крот­ки ромо­ля­щи пото­че­та, или в в тръс­ти­ки­те на мал­ки езер­ца, къде­то огро­мен дре­вен каме­нен Буда кръс­то­сал кра­ка над влаж­ния покрит с пле­сен поста­мент; без­мъл­в­но със сту­де­на над­мен­ност, чужд за дреб­ни­те човеш­ки проб­ле­ми, рав­но­душ­но е впе­рил поглед наникъде…Отби се да си почи­не в лека­та бам­бу­ко­ва чай­на на мал­ка­та  пър­га­ва  гей­ша, коя­то сякаш се плъз­га­ше по пода  под­нес­ла под­но­са с мини­а­тюр­ни­те чаш­ки силен чай. Стъ­пи­са се изне­на­да­на от бур­на­та демон­с­т­ра­ция на учти­ви­те и дис­цип­ли­ни­ра­ни японци…Напусна Япо­ния през едно вед­ро утро, за да се отбие в оно­ва малайс­ко приста­ни­ще;  в нис­ка­та крайб­реж­на кръч­ма, коя­то ста­на аре­на на кър­ва­ви  моряш­ки сби­ва­ния меж­ду  малай­ци и филипинци…Прекоси оке­а­на през най- страш­на­та буря, коя­то помнят моря­ци­те, за да пристиг­не през една тиха нощ, в спо­кой­ния залив на него­лям град, по небе­то над кой­то све­те­ха звез­ди по едри от портокали,а по бели­те пла­жо­ве на оке­а­на, риба­ри тег­лят пъл­ни­те с риба мре­жи. А в топ­ли­те тро­пи­чес­ки нощи, под висо­ки­те пал­ми се леят пес­ни и звън на китари.

 

И отно­во ги пове­де при­каз­ка­та скит­ни­ца по море­та и океани.Тържествено ги поне­се с при­каз­ния си кораб по кана­ли­те на Вене­ция. Мъл­ча­ли­во се спря сред раз­ва­ли­ни­те на Пом­пей от  раз­ва­ле­ни­те на кой­то все още се носи, засти­нал в хиля­до­ле­ти­я­та стра­шен стон на ужас и пред­смър­тен вик…Тръгна, да се отбие по паза­ри­те на Близ­кия изток, сред пъс­т­ра­та шум­на тъл­па, къде­то наха­ка­ни тър­гов­ци, щед­ро хва­лят сто­ка­та си и раз­гъ­ват с тъм­ни­те си ръце пъс­т­ри източ­ни пла­то­ве; китайс­ка коп­ри­на, сре­бър­ни и злат­ни наки­ти и непоз­на­ти южни пло­до­ве. А от всич­ки стра­ни във въз­ду­ха покрай воня­та раз­на­ся­ща се от мръс­ни кана­ли и на захвър­ле­ни по земя­та вкис­на­ти пло­до­ве, носи се  аро­ма­та на люти ястия, на ска­ра ‚на силен тютюн и стра­нен мирис на ста­рост ина най–  дъл­бо­ка, горе­ща и  праш­на   древ­ност, коя­то само в  Ори­ен­та може да се усети.

 

Пак ги поне­се при­каз­ка­та скит­ни­ца на бели­те си кри­ла по всич­ки посо­ки на све­та, по море­та и оке­а­ни. Оби­ко­ли пла­не­та­та и неу­сет­но укро­те­на, умо­ре­на и щас­т­ли­ва се вър­на в мал­кия град. Спус­на се като пти­ца над тес­ния лиман и кац­на на мал­ка­та лод­ка, меж­ду двамата…Наоколо бум­тят мото­ри­те на лод­ки от кои­то весе­ли летов­ни­ци бод­ро се про­вик­ват. На паса­жер­с­кия кей кораб­на сире­на при­кан­ва път­ни­ци­те да бър­зат, защо­то кораб­че­то ще тръг­ва към Бур­гас. От бре­га се чуват писъ­ци на игра­е­щи в море­то деца.…

Сто­я­ха два­ма­та в лод­ка­та огре­ни от слън­це­то, мъл­ча­ли­ви, сму­те­ни; очак­ва­щи и жела­е­щи  нещо да се случи

И то се случи:

Мом­че­то бав­но си изпра­ви, прекра­чи пан­го­за, клек­на в нозе­те на моми­че­то ‚про­тег­на ръка и ней­на­та ръка­та послуш­но   лег­на в него­ва­та — бяла и крот­ка. Прибли­жи я до уст­ни­те си. Пога­ли коси­те й,  напъл­ни шепи­те си с коси злат­ни, теж­ки и топ­ли, като слън­че­ви лъчи. Пога­ли лице­то на моми­че­то и с тре­пе­ре­щи пръс­ти сед­на до нея влю­бен и щас­т­лив. А тя го гле­да­ше покор­но с лазу­ра на ясни­те си сини очи. Пръс­ти­те им се препле­то­ха. Сил­ни­те горе­щи бед­ра довол­но се при­тис­на­ха в него­ви­те, а коси­те радос­т­но запъл­зя­ха по рамо­то му с всич­ко­то си чис­то и топ­ло зла­то. И при­каз­ка­та про­дъл­жи кра­си­ва и безкрайна.

Слън­це­то заляз­ва­ше чер­ве­но и огром­но. Вода­та в зали­ва ста­на тъм­но зеле­на и сен­ки­те запъл­зя­ха по нея дъл­ги–  дъл­ги, чак до бре­га. Вятъ­рът нео­чак­ва­но спря и лег­на умо­рен над мал­кия залив. Геми­и­те отно­во теж­ко засти­на­ха, а въже­та­та увис­на­ха, обрас­ли със зеле­ни­те си тре­вис­ти пар­ца­ли в тъм­на­та зеле­на вода.

Руса­та гла­ва на моми­че­то леже­ше на рамо­то на Антон крот­ка и покорна.Челото и изга­ря­ше него­во­то лице, а тън­ки­те и фини пръс­ти влю­бе­но  се плъз­га­ха по роша­ва­та му коса. Очи­те и радос­т­но се взи­ра­ха в него­ви­те и   той съзи­ра­ше в погле­да и  без­к­рай­на синя вселена,в коя­то заляз­ват далеч­ни горя­щи слън­ца. Целу­ва­ше очи­те и, гале­ше лице­то и, и щас­ти­е­то изглеж­да­ше така близ­ко,  веч­но и зави­на­ги, защо­то с душа­та си два­ма­та  усещаха,че са съз­да­де­ни един за друг,че нищо не може и не тряб­ва да ги раз­де­ли, защо­то   при­ро­да­та не слу­чай­но  е реши­ла да ги срещ­не в този малък залив на мал­ки­ят град,за  да извър­ши сво­я­та свя­та магия като ги събе­ре за вечността.…

Тога­ва  Антон усе­ти как хлад­на тръп­ка пре­ми­на по тяло­то на моми­че­то. За миг тя замря непод­виж­но, отдръп­на се колеб­ли­во; бав­но и изне­на­да­но повдиг­на гла­ва, учу­де­но го поглед­на и той видя как слън­ца­та в очи­те  изгас­на­ха; синия пла­мък в очи­те на моми­че­то  ста­на малък- малък; потъ­на дъл­бо­ко в зени­ци­те  и също  започ­на да гас­не. Отпус­на­ха се пръс­ти­те- отдръп­на­ха се, а зени­ци­те вече гле­да­ха учу­де­но и чуждо.…Момичето  се изпра­ви, тръс­на гла­ва, мет­на коси­те си през рамо и  прекра­чи към кър­ма­та на лодката

- Как­во ти е?…-изненада се Антон

- Там стой!- ряз­ко запо­вя­да тя

- Защо?- изумен запита

-Не се приближавай!

- Защо?!…

-  Не желая…Там стой! Не мога! – едва про­ро­ни моми­че­то с пре­съх­на­ли уст­ни и ръце­те и нер­во опра­вя­ха гън­ки­те на къса­та си рок­ля- . Как­во напра­ви?!… Това не тряб­ва­ше да се случ­ва. Изоб­що не  тряб­ва­ше да се случва!.Грешка беше!…Съжалявам!…Ти го направи!…Или аз!…Не!…Ти!Ти знаеше,че така ще ста­не!!! – пани­кьо­са­но, кап­риз­но  и обър­ка­но  гово­ре­ше тя!- Аз не знам как ста­на!  Това не тряб­ва­ше да се случ­ва!.… Ти,ти го направи!…Ти зна­еш как да постиг­неш това! Сигур­но си зна­ел ‚как да постиг­неш това!… Обър­ка ме!- изви­ка тя про­съл­зе­на и пак повта­ря­ше:- Това не тряб­ва­ше да се случва!Не тряб­ва­ше!… Изве­ди ме на брега.…Там!- посо­чи тя паса­жер­с­кия кей , на нис­ка­та мок­ра  ръж­ди­ва  пло­щад­ка от коя­то ‚като  риб­ки в море­то  ска­ча­ха мал­ки мур­га­ви  мом­чен­ца, отно­во се пока­тер­ва­ха по нея и пак скачаха .

- Аз!

-Не се приближавай!…

Антон преблед­ня, постоя нере­ши­тел­но и мъл­ча­ли­во взе греб­ла­та. Гре­бе­ше мом­че­то и гле­да­ше как моми­че­то сму­те­но се се мъчи да скрие коле­не­те си с къса­та си рок­лич­ка. Руси­те и коси тъж­но маха­ха с позла­те­ни­те си кра­и­ща за сбо­гом. Сил­на бол­ка нарас­т­на в гър­ди­те му.

Извед­нъж моми­че­то нер­в­но се изпра­ви, зама­ха към паса­жер­с­кия кей и неес­тес­т­ве­но пис­к­ли­во се про­вик­на- Ехеи..и..й!- и гла­сът и пре­къс­на. Кра­ка­та нетър­пе­ли­во затро­па­ха по паъ­о­ла на лодката:

-По бързо!…-Лицето и почер­ве­ня от сму­ще­ние-По бързо!…По бързо!.…Там!. посо­ки тя пло­щад­ка­та под  кея на ръж­ди­вия мост

- Доб­ре!… Доб­ре, дявол да те взе­ме!- гневно…изкрещя Антон и със зло­ба заби греблата

Гър­бът му изпра­щя от напре­же­ние. Греб­ла­та се огъ­на­ха да счуп­ва­не и хиля­ди огре­ни от заляз­ва­що­то слън­це кап­ки като огнен дъжд се изси­па­ха над лодката

Бър­зо прибли­жи паса­жер­с­кия кей

Сеп­на се, кога­то висок, стро­ен, све­тъл и еле­ган­тен, мла­деж по  бяла фла­нел­ка с къси ръка­ви, пър­га­во се спус­на по ръж­ди­ви­те влаж­ни стъ­па­ла до нис­ка­та площадка,който без да поглед­не към него, про­тег­на сил­ни ръце, лов­ко прехвър­ли моми­че­то при  себе си и я целу­на по сле­по­о­чи­е­то . Все още  зачер­ве­на и сму­те­на моми­че­то се извър­на; нелов­ко и винов­но    мах­на на Антон,  след кое­то два­ма­та с мла­де­жа бър­зо се изка­чи­ха на кея по ръж­ди­ви­те  стъл­би и пре­гър­на­ти се загу­би­ха меж­ду тъл­па­та към своя свят. Дъл­ги­те и строй­ни бед­ра за после­ден път се мер­на­ха под къса­та и рокличка

„Отиде си!.…  Прин­це­са­та си зами­на, мом­че!… При­каз­ка­та свър­ши!“- помис­ли си Антон и сил­на бол­ка стег­на гър­ди­те  и му насъл­зи очи­те. Той преглът­на, пре­ха­па уст­ни до кръв, за да заду­ши бол­ка­та, и за  да не заплаче…

Хвър­ли кот­ва и  вър­за кър­ма­та за ръж­ди­ви­те  обрас­ли с миди рел­си, изка­чи се по тях, прехвър­ли се през пери­ла­та и тръг­на бос  по топ­лия гра­пав цимент на ста­рия кей. Бол­ка­та в гър­ди­те не затих­ва­ше, а с мощ­ни  кора­ви пръс­ти отно­во го стис­на за гър­ло­то; злоб­но заби нок­ти в сър­це­то му и рас­те­ше :Това бе някак­во ново непоз­на­то  чув­с­т­во на оби­да и срам;  праз­но­та и  нео­бяс­ни­мо  чувство,че нещо в душа­та му е откъс­на­то,  огра­бе­но и стъп­ка­но: Усе­ти  в душа­та  си мизер­но­то  до бол­ка призна­ние; че той наис­ти­на с нищо  не бе заслу­жил  това мимо­лет­но увле­че­ние на това кра­си­во съвър­ше­но  моми­че към него , и уни­зи­тел­но­то  откровение,че  той: синът на риба­ря от трал­на коман­да от  кора­би­те на  Оке­ан­с­ки рибо­лов: синът на чис­тач­ка­та от хоте­ла си позво­ли само­чув­с­т­ви­е­то, да съпер­ни­чи на този арис­ток­ра­ти­чен, кра­сив, еле­ган­тен и веро­ят­но богат  мла­деж, кой­то даже не поглед­на към него, кога­то поема­ше ръка­та на моми­че­то  от лод­ка­та и соб­с­тве­ни­чес­ки уве­рен, пре­гър­нал я през при­ми­ре­ни­те и  крех­ки раме­не,  пре­ди мал­ко си тръг­на към тех­ния свят.

Почув­с­т­ва се дре­бен, оби­ден, отхвър­лен и унизен.

Пое по тяс­на­та пъте­ка към дома си и не усе­ща­ше нито тръните,нито сит­ни­те камъ­че­та, кои­то се заби­ва­ха в боси­те му ходила.

Денят бав­но си отива­ше. Зале­зът  кър­ва­во але­не­е­ше, а от  изток, от спо­кой­но­то море ‚бав­но изплу­ва огром­ния чер­вен диск на  Луна­та . Неу­сет­но присти­га­ше нощта…Тиха и топла!

Но, денят  утре, щеше е хла­ден и ветровит!…

Стой­чо Пенев

Поощ­ри­тел­на награда