Диря в морето 2022 – Проза: Молитвата на капитан Да̀ниел

Капи­тан Да̀ниел бе фли­бус­тер[1] с рели­ги­оз­ни тен­ден­ции и биб­ли­я­та бе негов неиз­ме­нен спът­ник, неза­ви­си­мо накъ­де го отна­ся­ше вятъ­рът или мор­с­ки­те тече­ния. И тъй като твър­до вяр­ва­ше, че съд­ба­та му е пря­ко свър­за­на с божи­я­та воля, подоб­но на зако­на за ска­че­ни­те съдо­ве, безус­лов­но се упо­ва­ва­ше на стро­ги­те и́ догми.

 

За него чес­ти­те молит­ви – иск­ре­ни и горе­щи, бяха точ­но тол­ко­ва необ­хо­ди­ми, кол­ко­то бас­ту­на за сле­пе­ца. Но за раз­ли­ка от нез­ря­щия, той отча­я­но се опит­ва­ше да наме­ри не физи­чес­ка, а духов­на опо­ра в мъд­рост­та и сми­ре­ни­е­то на биб­лейс­ки­те кано­ни. Резул­та­ти­те бяха пла­чев­ни, защо­то буй­ни­ят нрав и съм­ни­тел­ни­ят му морал неиз­беж­но сла­га­ха своя отпе­ча­тък вър­ху мани­е­ри­те и нави­ци­те на пира­та. Дори мес­т­ни­те фран­цу­зи, засел­ни­ци на Сан Домин­го, кои­то се сла­ве­ха общо взе­то като кора­ви типо­ве, още при пър­ва въз­мож­ност откло­ня­ва­ха съм­ни­тел­на­та при­ви­ле­гия да се рад­ват на ком­па­ни­я­та му. А в слу­ча­и­те, кога­то сре­ща­та с него бе неиз­беж­на, тър­пе­ли­во изслуш­ва­ха поред­на­та имп­ро­ви­зи­ра­на про­по­вед с нес­войс­т­ве­но за холе­рич­ни­те си нату­ри без­мъл­в­но при­ми­ре­ние. Тази стран­на на пръв поглед мета­мор­фо­за съв­сем не се дъл­же­ше на няка­къв нео­бяс­ним пие­тет или, още по-мал­ко, на хила­ва­та му рито­ри­ка. При­чи­на­та бе съв­сем проста и се коре­не­ше в здра­вос­лов­ния навик на капи­тан Да̀ниел нико­га да не се раз­де­ля с два­та солид­ни пис­то­ле­та, удоб­но затък­на­ти в бога­то укра­се­ния с рес­ни чер­вен пояс. Дори и най-леко­мис­ле­ни­ят сред мес­т­ни­те джен­тъл­ме­ни на къс­ме­та не би дръз­нал за нищо на све­та да над­ник­не отбли­зо във вто­ра­че­ни­те зли очи на широ­ки­те им дула.

 

Нисък на ръст, жилав, с бър­зи реф­лек­си и желяз­но тяло, капи­тан Да̀ниел демон­с­т­ри­ра­ше пре­въз­ход­с­тво, кое­то на дру­го мяс­то или по дру­го вре­ме би изглеж­да­ло комич­но. Всъщ­ност, точ­но тази само­у­ве­ре­ност, ком­би­ни­ра­на с без­спор­ни­те му качес­т­ва на нави­га­тор, бър­зо го пре­вър­на­ха в жива леген­да. А хип­но­ти­зи­ра­щи­ят поглед на сиво­си­ни­те му без­ми­лос­т­ни очи и до ден дне­шен при­ко­ва­ва­ше на мяс­то все­ки слу­чай­но изпре­чил се на пътя му нещастник.

 

Въп­ре­ки при­щев­ки­те на тан­цу­ва­що­то под него море, той сто­е­ше непок­ла­тим на квар­тер­де­ка и влас­т­на­та му фигу­ра кара­ше раз­пус­на­ти­те нех­ра­ни­май­ков­ци от еки­па­жа на „Кокет­ка­та” да отклик­ват пър­га­во на рез­ки­те коман­ди. Под теж­кия му поглед дори най-сво­е­вол­ни­те гла­во­ре­зи, усър­д­но се кате­ре­ха по мач­ти­те, при­би­ра­ха или опъ­ва­ха мръс­ни­те некол­кок­рат­но кър­пе­ни плат­на, без да роп­та­ят или да се оплак­ват. Стра­хът ги бе моти­ви­рал до така­ва сте­пен, че дис­цип­ли­на­та на бор­да може­ше спо­кой­но да се кон­ку­ри­ра с тази в крал­с­кия флот. Ужа­ся­ва­щи­ят край на мес­т­но­то стра­ши­ли­ще, бука­не­рът[2] Пиер льо Баск, оста­на запе­ча­тан зави­на­ги в съз­на­ни­е­то на некол­ци­на­та сви­де­те­ли, виде­ли със соб­с­тве­ни­те си очи, как наг­лост­та на масив­ния гигант отприщ­ва бен­та на капи­тан­с­кия гняв. Те нико­га няма­ше да забра­вят как без да се впе­чат­ли от блес­тя­що­то широ­ко ост­рие на насо­че­ния сре­щу него лов­джийс­ки нож, как без дори да каже и една дума, капи­тан Да̀ниел граб­на слу­чай­но попад­на­ла­та му под­ръ­ка кофа и ярос­т­но хало­са раз­мир­ни­ка по гла­ва­та. Заси­лен от мощ­на­та ръка на фли­бус­те­ра, обко­ва­ни­ят с желя­зо дър­вен съд сце­пи дебе­лия череп на бун­тов­ни­ка, сякаш бе кре­хък коко­сов орех.

 

– Раз­ка­рай­те тази мър­ша! – про­със­ка Да̀ниел и крат­ка­та му запо­вед бе напъл­но доста­тъч­на да прекра­ти мър­мо­ре­не­то сред еки­па­жа, дока­то залю­ле­ни­ят от някол­ко чиф­та здра­ви ръце окър­ва­вен труп не плес­на теж­ко във водата.

 

 

 

 

„Кокет­ка­та” пред­став­ля­ва­ше 150-тонен мор­с­ки съд, пла­ващ крот­ко по тър­гов­с­ки­те мар­ш­ру­ти пре­ди да попад­не в полез­ре­ни­е­то на пират­с­кия капи­тан. Упо­ри­тост­та на чака­щия от някол­ко сед­ми­ци гла­ден фли­бус­тер, надеж­д­но прикрит в буй­ни­те храс­та­ла­ци, офор­мя­щи усти­е­то на една от гва­те­мал­с­ки­те реки, бе напъл­но въз­наг­ра­де­на, кога­то нищо непо­до­зи­ра­ща­та шху­на хвър­ли кот­ва набли­зо и невол­но пре­дос­та­ви на сто­я­щи­те в заса­да измър­ша­ве­ли раз­бой­ни­ци дъл­го­о­чак­ва­ния шанс. Шанс, кой­то капи­тан Да̀ниел не би про­пус­нал за нищо на света…

 

Оста­ва­ха прибли­зи­тел­но три ча̀са до зазо­ря­ва­не, кога­то нев­з­рач­но­то им кану се прибли­жи без­шум­но до при­тих­на­лия силу­ет на испан­с­кия плат­но­ход. Наче­ло на дузи­на­та отбра­ни дрип­льов­ци, капи­тан Да̀ниел се пока­те­ри лов­ко като май­му­на по изви­ся­ва­щи­ят се тъмен кор­пус, стис­нал здра­во меж­ду зъби­те си широ­ко­то ост­рие на абор­даж­на­та сабя.

 

Дре­ме­щи­те вах­те­ни, как­то и оста­на­ли­ят без­ме­теж­но спящ еки­паж, така и не успя­ха да реа­ги­рат на мъл­ни­е­нос­на­та ата­ка. Дока­то се усе­тят, всич­ки те, без изклю­че­ние, се озо­ва­ха във вода­та с пре­ря­за­ни гър­ла, там долу, къде­то дъл­ги­те и подоб­ни на гигант­с­ки пури зло­ве­щи сен­ки мър­зе­ли­во се раз­дви­жи­ха. Нощ­ни­те напа­да­те­ли побър­за­ха да стък­нат таке­ла­жа и да изтег­лят кот­ва­та. Под напо­ра на посте­пен­но засил­ва­щия се вятър силу­е­тът на шху­на­та гра­ци­оз­но се закла­ти и лит­на към Сан Доминго.

 

Пляч­ка­та не беше кой знае как­ва, но кора­бът си стру­ва­ше, а в трю­ма наме­ри­ха, освен при­лич­но коли­чес­т­во про­ви­зии, доста бъч­ви с ром и мела­са – две от основ­ни­те сто­ки, кре­пя­щи вяла­та тър­го­вия в райо­на. Мела­са­та оста­на непо­кът­на­та, но ромът вед­на­га наме­ри при­ло­же­ние. Дока­ран с еле­ган­т­ни­те дре­хи, смък­на­ти от гър­ба на непоз­нат мър­т­вец, бап­тис­тът-капи­тан по-ско­ро кре­ще­ше, откол­ко­то при­пя­ва­ше реф­ре­на на неп­рис­той­на песен, а в пау­зи­те фъф­ле­ше люби­ми паса­жи от Све­то­то писа­ние. Огне­но­то питие про­дъл­жа­ва­ше да се лее без мяр­ка и само вах­те­ни­те и руле­ви­ят, посо­че­ни лич­но от него, не посмя­ха да напъл­нят дого­ре кала­е­ни­те си канчета.

 

И кога­то оран­же­вия диск започ­на бав­но да се кате­ри по небос­к­ло­на, лъчи­те му неж­но огря­ха без­раз­бор­но натър­ка­ля­ни­те по палу­ба­та похър­к­ва­щи тела. Попът­ни­ят вятър изпъл­ва­ше плат­на­та, а вода­та, завих­ря­ща се око­ло перо­то на руля, шумо­ле­ше приспив­но, очер­та­вай­ки рав­нос­т­ран­ния три­ъ­гъл­ник на килватера…

 

 

 

 

Всич­ко това сякаш се бе слу­чи­ло вче­ра, а не пре­ди някол­ко месе­ца. Въп­ре­ки опти­мис­тич­но­то усе­ща­не, поро­де­но от еуфо­ри­я­та на този без­спо­рен успех, поло­же­ни­е­то тази сут­рин се очер­та­ва­ше като доста кри­тич­но. Капи­тан Да̀ниел с мъка си при­пом­ни как след три­ум­фал­но­то завръ­ща­не про­да­до­ха оста­на­лия ром и мела­са­та на мес­т­ния пред­ста­ви­тел на Запад­но­ин­дийс­ка­та ком­па­ния. Маз­но­то копе­ле отно­во ги пре­ка­ра и взе сто­ка­та на без­це­ни­ца. Фли­бус­те­рът не бе чувал за зако­ни­те, регу­ли­ра­щи тър­се­не­то и пред­ла­га­не­то, но дори и да има­ше необ­хо­ди­ми­те ико­но­ми­чес­ки позна­ния, щеше отча­ян да раз­бе­ре, че те отдав­на без­дейс­т­ва­ха в това забра­ве­но от бога мяс­то, къде­то цяла­та въз­мож­на кон­ку­рен­ция се оли­цет­во­ря­ва­ше един­с­т­ве­но от алч­но­то „бла­го­ро­дие” и шиба­на­та му компания.

 

Спо­ме­нът за послед­ния гуляй бе сери­оз­но замъг­лен, а уста­та, подоб­но на кеси­я­та му, – пре­съх­на­ла. Ска­па­но­то наст­ро­е­ние го нака­ра злоб­но да сри­та вра­та­та на воня­ща­та каю­та пре­ди, зали­тай­ки, да изле­зе навън. Гла­ва­та не преста­ва­ше да го боли и зато­ва през след­ва­щи­те някол­ко мину­ти той с види­мо удо­вол­с­т­вие поема­ше на огром­ни пор­ции наси­те­ния с йод­ни пари свеж въз­дух, дока­то мът­ни­ят му раз­кон­цен­т­ри­ран поглед пребро­ди близ­ко­то прост­ран­с­т­во, само за да кон­с­та­ти­ра с изне­на­да, че кора­бът бе неес­тес­т­ве­но пуст и безлюден.

 

В съз­на­ни­е­то му бав­но се опит­ва­ше да изплу­ва неяс­на­та мисъл за нещо важ­но, нещо кое­то тряб­ва­ше да напра­ви на вся­ка цена… Мам­ка му! Литур­ги­я­та! Беше я поръ­чал за днес. От годи­ни постъп­ва­ше така пре­ди да изле­зе в море­то за пляч­ка. Вну­ше­ни­е­то, че така заст­ра­хо­ва къс­ме­та си, а и мис­тич­ност­та на само­то тайн­с­т­во, го кара­ха да мис­ли, че мета­фи­зич­на­та връз­ка меж­ду него и Все­виш­ния се акту­а­ли­зи­ра по няка­къв нео­бяс­ним, но абсо­лют­но гаран­ти­ран начин. При­пом­ни си, че с кюре­то[3] се спа­за­ри­ха да отслу­жи мѐсата[4] на самия кораб и осве­ща­ва­не­то му да ста­не спо­ред мес­т­ния фли­бус­тер­с­ки оби­чай. Запла­ща­не­то щеше да бъде бога­то: два реа­ла и един негър-роб. Как­то се очак­ва­ше, то пред­ва­ри­тел­но при­тъ­пи всич­ки подоз­ре­ния в умес­т­ност­та на рели­ги­оз­ния риту­ал и пазар­лъ­кът мина гладко.

 

Вре­ме­то про­дъл­жа­ва­ше да се вла­чи с харак­тер­на­та за Кари­би­те апа­тич­ност, улес­ня­ва­на от непо­но­си­ма­та жега. Под­се­тен от пре­ко­мер­но скъ­се­на­та си сян­ка за набли­жа­ва­не­то на уго­во­ре­ния час, капи­тан Да̀ниел се пре­сег­на за дале­ког­ле­да. Послуш­на­та опти­ка прибли­жи мак­си­мал­но дреб­ни­те фигур­ки, кои­то все още се суе­тя­ха око­ло лод­ки­те, изтег­ле­ни на мал­кия плаж, при­тис­нат меж­ду две огром­ни кана­ри. Не след дъл­го, потъ­на­ли­те висо­ко над ватер­ли­ни­я­та кану­та, пре­то­ва­ре­ни с муни­ции и про­ви­зии, се отле­пи­ха от пясъч­на­та иви­ца. След като тър­пе­ли­во изча­ка рис­ко­во­то пре­ми­на­ва­не на пене­щия се при­бой, капи­тан Да̀ниел най-накрая успя да раз­ли­чи в една от лод­ки­те чин­но седя­щия, мра­чен силу­ет на божия слу­жи­тел. Напъл­но удов­лет­во­рен, той прибра с при­ви­чен жест очу­ка­ния от пре­ко­мер­на упот­ре­ба уред за наблю­де­ние в простор­ния джоб на избе­ля­ла­та си, изве­за­на със зла­то ками­зо­ла и тър­пе­ли­во зача­ка присти­га­не­то на екипажа.

 

Отец Лабат беше поел срав­ни­тел­но неот­дав­на отго­вор­ност­та за мес­т­но­то пас­т­во, кое­то го прие доста радуш­но. Бук­вал­но от деня на присти­га­не­то си мла­до­то кюре пола­га­ше неи­мо­вер­ни уси­лия да се приспо­со­би към стран­ния ман­та­ли­тет на хора­та от мижа­ва­та си ено­рия. Наис­ти­на, за евро­пей­ци­те Запад­ни­те Индии посте­пен­но се превръ­ща­ха в сино­ним на обе­то­ва­на земя, но оби­ча­и­те тук си оста­ва­ха не само суро­ви, но и доста стран­ни. Някак си неу­сет­но естес­т­во­то на мес­т­на­та сре­да го при­ну­ди вре­мен­но да „позабра­ви“ без­ком­п­ро­мис­ни­те мой­се­е­ви зако­ни, как­то и да отло­жи осъ­щес­т­вя­ва­не­то на меч­та­ни­те цър­ков­ни рефор­ми за неиз­вес­тен пери­од от време.

 

– Доб­ре дошли на палу­ба­та, отче! – плът­ни­ят глас нака­ра кюре­то стрес­на­то се обър­не към източ­ни­ка на зву­ка. Момен­тал­но раз­поз­на чор­ла­ва­та гла­ва на капи­та­на, пода­ва­ща се при­вет­ли­во над фалшборда.

 

– Надя­вам се, че море­то ви пона­ся доб­ре? – доба­ви с нес­войс­т­ве­на любез­ност Да̀ниел, изкри­вил лице­то си в гри­ма­са, коя­то би тряб­ва­ло да изоб­ра­зя­ва усмивка.

 

– Pax vobiscum, mon capitaine![5] Подоб­на мор­с­ка раз­ход­ка се оказ­ва доста осве­жа­ва­ща, въп­ре­ки извес­т­ни­те неудобства…

 

 

Едва стъ­пи­ло на бор­да, кюре­то се огле­да с любо­пит­с­тво. За пър­ви път се кач­ва­ше на фли­бус­тер­с­ки кораб, а всич­ко сякаш изглеж­да­ше позна­то. Вед­на­га се забе­ляз­ва­ше, че на него няма нищо излиш­но. Неуг­лед­ни­ят, покрит с мно­гоб­рой­ни беле­зи от раз­лич­ни пре­меж­дия, мор­с­ки съд бе с иде­ал­но стък­мен таке­лаж и лъс­на­та палу­ба. Тро­га­тел­но тро­ма­ви­ят опит за укра­са от мес­т­ни екзо­тич­ни цве­тя дели­кат­но намек­ва­ше за бъде­ща­та цере­мо­ния. Амб­ра­зу­ри­те на оръ­ди­я­та бяха откри­ти и това му се сто­ри нео­би­чай­но, но тук на вся­ка крач­ка се сблъс­к­ва­ше с нео­би­чай­ни неща. Капи­та­нът, въп­ре­ки слу­хо­ве­те, кои­то се носе­ха за него, бе уди­ви­тел­но учтив и гос­топ­ри­ем­но­то посре­ща­не успо­кои доня­къ­де учес­те­но­то му сърцебиене.

 

Спаз­вай­ки лако­нич­ни­те ука­за­ния, отец Лабат ста­ра­тел­но под­ре­ди риту­ал­ни­те пред­ме­ти на гру­ба­та маса, къде­то заха­бе­на тен­та от ста­ро кораб­но плат­но хвър­ля­ше оскъд­на­та си сян­ка. Вни­ма­тел­но раз­пъ­на и поход­ния олтар. Еки­па­жът лени­во про­дъл­жа­ва­ше да се съби­ра око­ло него, привле­чен от топ­лия бля­сък на злат­ния кръст и бога­то обко­ва­на­та с бла­го­род­ни мета­ли библия…

 

Физи­о­но­ми­и­те, кои­то го заоби­ка­ля­ха бяха съв­сем раз­лич­ни от бла­го­чес­ти­ви­те и добро­душ­ни лица на глу­по­ва­ти­те селя­ци от бив­ша­та му ено­рия на кон­ти­нен­та. За момент му се сто­ри, че се нами­ра в ада, сред тъл­па от кръ­во­жад­ни дяво­ли, няма­щи нищо човеш­ко в насе­че­ни­те си, покри­ти с беле­зи лица. Зло­ве­щи усмив­ки раз­кри­ва­ха разяде­ни от скор­бут вен­ци и опа­да­ли зъби. Лип­са­та не само на част от пръс­ти­те, но и на цели край­ни­ци за тях явно си бе съв­сем в реда на неща­та и те оче­вид­но при­ема­ха гор­чи­вия жре­бий на съд­ба­та си с харак­тер­ния за със­ло­ви­е­то сто­и­ци­зъм. В облек­ло­то неиз­мен­но пре­об­ла­да­ва­ше харак­тер­на­та за Кари­би­те ярко­чер­ве­на ками­зо­ла, ком­би­ни­ра­на с пар­ца­ли­ви плат­не­ни пан­та­ло­ни, кои­то едва покри­ва­ха бед­ра­та, а на гла­ви­те си носе­ха шаре­ни кър­пи или широ­ко­по­ли шап­ки. Пове­че­то от тях бяха боси или обу­ти в гама­ши от кожа­та на диво пра­се, точ­но пре­ко­пи­ра­ли фор­ма­та на широ­ки­те им стъ­па­ла. Въп­ре­ки све­жия въз­дух, носен от спо­ра­дич­ни­те пори­ви на вятъ­ра, дола­вя­на­та на момен­ти воня бе труд­но поно­си­ма и сякаш може­ше да се реже с нож.

 

Всич­ки се бяха натру­фи­ли със саби­те и пис­то­ле­ти­те си, без въоб­ще да ги е еня, че нали­чи­е­то на подоб­ни аксе­со­а­ри вли­за в флаг­ран­т­но про­ти­во­ре­чие с общоп­ри­е­та­та пред­ста­ва за све­тия риту­ал. Лип­са­та на изкон­на­та хрис­ти­ян­с­ка склон­ност към пока­я­ние и сми­ре­ние, сякаш пред­ва­ри­тел­но обез­смис­ля­ше само­то тайн­с­т­во, а абсур­д­ност­та на ситу­а­ци­я­та го съвет­ва­ше кос­ве­но да не насил­ва излиш­но вли­я­ни­е­то на соб­с­тве­ния му авторитет.

 

При­вър­шил при­го­тов­ле­ни­я­та си, отец Лабат пла­хо даде знак, че е готов. Капи­та­нът ким­на и се огле­да смръ­ще­но. Раз­го­во­ри­те стих­на­ха. Все по-ясно се чува­ха влас­т­ни­те пори­ви на свис­тя­щия във ван­ти­те вятър, как­то и гръм­ко­то плю­ще­не на издиг­на­тия на фок­мач­та­та чер­вен пар­цал, изоб­ра­зя­ващ захи­лен ске­лет, стис­нал здра­во в една­та си ръка абор­даж­на сабя, а в дру­га­та – пясъ­чен часовник.

 

„Как­во пък – помис­ли си сли­са­но­то кюре, – мяс­то­то всъщ­ност не би тряб­ва­ло да има никак­во зна­че­ние… Гос­под е навсякъде.”

 

Рути­на­та на сама­та служ­ба го поус­по­кои и бав­но пото­пи съз­на­ни­е­то му в дъл­бо­ко рели­ги­оз­но бла­го­го­ве­ние. Но измам­но­то спо­койс­т­вие не про­дъл­жи дълго…

 

Пър­ви­те изстре­ли неза­бав­но ори­ен­ти­ра­ха стрес­на­то­то кюре към про­ник­но­ве­ния, натрап­ващ се от само себе си извод, че дори мес­т­но­то слу­же­не на гос­по­да си има свой харак­те­рен, отчас­ти теат­ра­лен, но несъм­не­но нео­би­ча­ен патос. След нерав­но­мер­ни пау­зи, опре­де­ля­ни лич­но от капи­та­на, наго­ре­ще­ни­те дула на оръ­ди­я­та про­дъл­жи­ха да изриг­ват мощ­ни зал­по­ве, доми­ни­ра­щи беза­пе­ла­ци­он­но вър­ху съз­на­ни­е­то и слу­ха на при­със­т­ва­щи­те. Димът и ост­ра­та мириз­ма на бару­та поста­вя­ха сво­е­об­раз­но диваш­ко уда­ре­ние вър­ху зна­ко­ви­те момен­ти на литур­ги­я­та. Позна­ти­ят му до най-мал­ки­те детай­ли про­цес изне­над­ва­що прие стран­на­та фор­ма на неве­ро­ят­на ком­би­на­ция меж­ду цър­ко­вен и ези­чес­ки обред. И въп­ре­ки гро­тес­ко­вия мизан­с­цен, сери­оз­ни­те комич­но-тър­жес­т­ве­ни лица на учас­т­ни­ци­те излъч­ва­ха сил­но чув­с­т­во на вът­реш­на удов­лет­во­ре­ност и вяра!

 

Служ­ба­та бе към края си, кога­то с види­мо неу­до­вол­с­т­вие капи­тан Да̀ниел забе­ля­за как един от при­със­т­ва­щи­те фли­бус­те­ри заема край­но непоч­ти­тел­на поза по вре­ме на Въз­не­се­ни­е­то. Отго­во­рът на гру­ба­та му забе­леж­ка бе подо­ба­ва­що сквер­нос­ло­вие, кое­то нача­са взри­ви крех­ко­то тър­пе­ние на баптиста-капитан.

 

Неза­бав­ни­те изстре­ли, изтре­ще­ли в дели­кат­на бли­зост до ухо­то на све­ще­ни­ка едва не го оглу­ши­ха и той раз­тре­пе­ран пре­къс­на молит­ва­та. Маши­нал­но очи­те му започ­на­ха да регис­т­ри­рат всич­ко до най-мал­ки­те детай­ли. Той видя съв­сем ясно как от дула­та на капи­тан­с­ки­те пис­то­ле­ти про­дъл­жа­ва да се точи тън­ка струй­ка дим, дока­то на око­ло три мет­ра пред него се тре­се­ше в пред­смър­т­ни гър­чо­ве тяло­то на бого­хул­ни­ка с кър­ва­ва маса вмес­то лице. Тъм­но­чер­ве­на­та лок­ва под него ста­ва­ше все по-голя­ма… Нито една от замръз­на­ли­те на мяс­то пар­ца­ли­ви фигу­ри не посмя да помръд­не, дока­то позна­ти­ят дрез­гав глас не раз­це­пи атмосферата:

 

– Не се тре­во­жи, отче! Още един негод­ник, кой­то си полу­чи заслу­же­но­то. А и меж­ду нас каза­но, дис­цип­ли­на­та се раз­ва­ля, ако от вре­ме на вре­ме не заст­ре­ляш няко­го. А ти си про­дъл­жа­вай спокойно…

 

С при­вич­ни дви­же­ния капи­та­нът заре­ди отно­во пис­то­ле­ти­те, уточ­ня­вай­ки, без да бър­за особено:

 

– Къл­на се, че ще пръс­на чере­па на все­ки, дръз­нал в мое при­със­т­вие да се дър­жи непоч­ти­тел­но към жер­т­ва­та на Спасителя!

 

Литур­гич­но­то пес­но­пе­ние про­дъл­жи вяло и тре­пе­ре­щия глас на кюре­то едва се чува­ше. От неми­ну­е­мия кон­фуз изне­над­ва­що го спа­си звъ­нът на кораб­на­та кам­ба­на, опо­вес­тя­вай­ки нача­ло­то на Vive le Roi[6] – позна­тия тър­жес­т­вен финал на мѐсата. Дори в този сюб­ли­мен миг, кога­то всич­ки све­до­ха сми­ре­но гла­ви, за да се помо­лят за здра­ве­то на монар­ха, шху­на­та потре­пе­ри за после­ден път, раз­тър­се­на от мощ­ния гро­хот на бор­до­ви­те оръ­дия, а стра­хо­ви­ти­те капи­тан­с­ки пис­то­ле­ти отно­во бяха изпраз­не­ни – този път във въздуха.

 

Вто­ра­чен в реже­щия въл­ни­те нос на кану­то, отец Лабат всъщ­ност не виж­да­ше нищо. Кар­ти­на­та на бру­тал­но­то убийс­т­во влас­т­но доми­ни­ра­ше съз­на­ни­е­то му. Оглу­ши­тел­ни­те изстре­ли… Без­по­мощ­но лежа­що­то мър­т­во тяло… Зом­би­ра­ни­те му дру­га­ри, кои­то рав­но­душ­но го изхвър­ли­ха във вода­та… Гос­по­ди! Отър­ва­ха се от него като от досад­но непот­реб­на вещ. Еднич­ка­та при­ви­ле­гия, коя­то би тряб­ва­ло не да бъде отказ­ва­на на най-голе­мия греш­ник, му бе отне­та и душа­та на нещас­т­ни­ка пое своя път към Отвъд­но­то – самот­на и непримирена…

 

Отча­ян, с болез­не­но раз­кла­те­на вяра, отец Лабат дори не усе­ти кога кон­вул­сив­но стис­ка­ни­те в шепа­та моне­ти неу­сет­но отпе­ча­та­ха реле­фа си вър­ху изпо­те­на­та му длан.

 

Извед­нъж почув­с­т­ва нео­бяс­ним студ, студ про­ник­ващ чак до мозъ­ка на кос­ти­те, вле­де­ня­ващ кръв­та ужас от нещо неиз­беж­но, нещо сата­нин­с­ко, нещо, кое­то сякаш не преста­ва­ше да го сле­ди с теж­кия си про­низ­ващ поглед!

 

За крат­ко вре­ме тяло­то му се раз­тре­се в гър­чо­ве, като пора­зе­но от тро­пи­чес­ка трес­ка, а спаз­ми­те в сто­ма­ха го нака­ра­ха да се над­ве­си над бор­да, за да се осво­бо­ди от съдър­жа­ни­е­то му.

 

„Прости ме, Гос­по­ди! – про­мъл­ви плув­на­ло­то в сту­де­на пот кюре и след като се посъв­зе пла­хо отпра­ви взор към небето.

 

Сла­ва богу, там няма­ше никого!

 

Поус­по­ко­ен, отец Лабат извър­на гла­ва­та си назад и облек­че­но въз­дъх­на. Огром­ни­те кръг­ли и влаж­ни очи на чер­ния роб упла­ше­но се пуле­ха насре­ща му…

 

[1] Filibustier (фр.) – мор­с­ки раз­бой­ник, пират – б.а.

[2] Buccaneer (фр.) – ловец на диви пра­се­та и гове­да на Кари­би­те (17–18 в.) – б. а.

[3] Като­ли­чес­ки све­ще­ник (фр.) – б. а.

[4] Литур­гич­но пес­но­пе­ние в като­ли­чес­ка­та цър­к­ва (лат.) – б. а.

[5] Мир вам, капи­та­не! (лат.) – б. а.

[6] Да живее кра­лят! (фр.) – б. а.

Джордж Мари­нър

Пър­ва награда