Диря в морето 2023 — Проза: Двете дами

1. Меж­ду море­то и небето

Чув­с­т­ва­ли ли сте се няко­га като артист във филм от живо­та Ви? Сигур­но всич­ки има­ме по някой епи­зод в зем­ния си път, къде­то сме се хва­ща­ли за гла­ва­та с въп­ро­са “защо на мене се слу­чи?”. Или в без­пъ­ти­е­то си неми­ну­е­мо сме стиг­на­ли до спон­тан­но откри­тие и сме проглед­на­ли? А може и да ни е пока­зан нео­чак­ван път след инци­ден­та?!… И кога­то с вдиг­на­ти ръце сме поглеж­да­ли наго­ре, къде­то… къде­то вина­ги има уте­ха и сме се замис­ля­ли за сила­та на невидимото…
Едно тако­ва нео­чак­ва­но съби­тие за клет­ник като мен се слу­чи през лято­то на 1984 годи­на, месец Август. Пъту­вах като тре­ти меха­ник на гор­дия флаг­ман на 38-хиляд­ни­ци­те в дър­жав­но­то ни пара­ход­с­тво. Кораб стра­нен, но все пак моде­рен за вре­ме­то си, с кой­то Пар­ти­я­та се упраж­ня­ва­ше да раз­би­ра от всич­ко до кое­то се докос­не­ше. Но напук на всич­ки проб­ле­ми с кора­ба и “Кор­са­рът” – него­вия Капи­тан, мое­то без-бреж­но вдъх­но­ве­ние и голя­ма­та ми меч­та да оби­ко­ля све­та бяха отве­ли всич­ки недъ­зи на кон­с­т­рук­то­ри и пар­тий­ци и аз се чув­с­т­вах надъ­хан на гре­бе­на на въл­на­та! Можех с гла­ва­та си да счу­пя ледо­ве­те и се борих да се дока­жа гле­дай­ки само напред и към цел­та! Исках да вър­ша рабо­та­та на всич­ки меха­ни­ци, нищо не ми теже­ше и меч­та­ех да ста­на най-доб­ри­ят мор­с­ки в све­та! А в сър­це­то ми меч­ти да тър­сиш само – кол­ко­то щеш! Дори с вре­ме­то никак не забе­ляз­вам да нама­ля­ват. Зато­ва сега си ги нося в една вех­та рибар­с­ка тор­ба – за меч­ти и някои спомени.
В оне­зи годи­ни, кога­то започ­нах да пъту­вам по све­та моят мор­с­ки въп­рос­ник беше без­к­ра­ен. Дори мно­го исках да живея със звез­ди­те, да се докос­на и до тях! И с капи­тан Заха­ри Заха­ри­ев, (тога­ва беше стар­ши помощ­ник) точ­но на кораб “Пети­ма­та от РМС” се ски­тах­ме и със звез­д­ни­те мито­ве и леген­ди. Не спи­рах с въп­ро­си­те си към него. Капи­тан Заха­ри­ев ме научи да бро­дя по звез­д­ни­те пъте­ки, да раз­ли­ча­вам съз­вез­ди­я­та и да меч­тая да живея дори под Южния кръст. И това се сбъд­на – спо­ред вяра­та ми! А до ден дне­шен кни­га­та за съз­вез­ди­я­та е мое вер­но дру­гар­че и част от крех­ка­та ми небес­на хармония.
Така с кри­ла­та на меде­ния месец и с жена ми кора­бът поре­ше Атлан­ти­ка от Гиб­рал­тар към Кана­да. Но вдъх­но­ве­ни­е­то ми сек­на в момен­та, кога­то скъ­па­та ми поло­вин­ка лег­на бол­на за ден-два на лег­ло в каю­та­та и поч­ти не може­ше да вър­ви. Послед­ва­ха някол­ко кон­сул­та­ции с Бъл­га­рия – това беше вре­ме­то, кога­то кора­бо­соб­с­тве-никът под­дър­жа­ше и пози­ци­я­та кора­бен док­тор. Въп­ре­ки уси­ли­я­та му, жена ми изпад­на в без­съз­на­ние и оста­на без­жиз­не­на в отру­де­ни­те ми ръце. Стрес до небе­са­та! Капи­тан Илия Монев напра­ви най-сме­ло­то и разум­но­то като поис­ка помощ насред оке­а­на и изви­ка воен­ния хели­коп­тер от база­та на НАТО на Азор­с­ки­те ост­ро­ви. В този стрес няма как да се забра­вят момен­ти­те, кога­то поч­ти на бегом изне­сох­ме съп­ру­га­та ми на носил­ка­та по глав­на палу­ба. Вятъ­рът от хели­коп­те­ра ми отвя лен­та­та на гла­ва­та като в холи­вуд­с­ки екшън, а с това и надеж­да­та за сват­бен рейс. И тога­ва поглед­нах наго­ре в без­си­ли­е­то и мъка­та си, и вдиг­нах ръце! Потър­сих небес­но­то мило­сър­дие в бол­ка­та си и се замис­лих за “съд­ба­та” с онзи непоз­нат, кой­то имал мно­го вре­ме. Те спа­си­ха живо­та на жена ми. Всич­ко това бе осмис­ле­но доста по-къс­но, кога­то осъз­нах, че небе­то е про­дъл­же­ни­е­то на земя­та. Еле­мен­тар­но, нали? И хори­зон­тът в наши­те зем­ни човеш­ки очи дели две­те стра­ни на моне­та­та – на види­мо­то и неви­ди­мо­то, насто­я­ще­то и отвъд-ното, кое­то ни предстои… 

2. След мно­го годи­ни, на земята

Пет­ли­те про­зя­ха утро­то на раз­съм­ва­не, но само вед­нъж и като се спо­та­и­ха, пове­че не се оба­ди­ха. Вла­жен и мал­ко сту­ден беше денят за мен, като за един с/пътник – и най-вече чуж­де­нец в мал­ко­то кам­чийс­ко сел­це на Лон­го­за. Бях отсед­нал в него отско­ро един­с­т­ве­но зара­ди един стар наш дом и рехав спо­мен за него от мина­лия век, кога­то с жена ми реших­ме да си пост­ро­им и истин­с­ка сел­с­ка къща. Нямах­ме дори идея дали някой ден ще зажи­ве­ем на село?! И тога­ва само успях­ме да събе­рем подиг­рав­ки­те на прия-тели­те ни. Закач­ки­те бяха най-вече от рода: виж­дал ли си моряк с моти­ка и лафа за юна­ка, буна­ка и лозе­то, кои­то са сред най-популярните.
Като дете бях израс­нал по дво­ро­ве­те, а откак­то се бях завър­нал ско­ро от чуж­би­на­та труд­но пона­сях зари­на­тия с бетон и бок­лу­ци град, упо­ен с газо­ве­те на гре­хо­та­та ни. Не зна­ех кол­ко ще оста­на тук на село, но поне си меч­та­ех да не сла­гам гра­ни­ци за престоя си, а и за мис­ли­те си. Меч­та­ех дори да дишам чист въз­дух и птич­ки да ми пеят! А вече ми беше каза­но сВи­ше най-сет­не да си захвър­ля куфа-рите и да се закот­вя в дома си. Само дето недо­у­мя­вах дали ще мога да зажи­вея по ново-му в този нов дом?
Вре­ме­то навън се бе наму­си­ло. Кане­ше сякаш да зава­ли. Въп­ре­ки това в посто­ян­но про­ме­ня­щия се пти­чи хор тре­пет­но забе­ля­зах, че една птич­ка ими­ти­ра­ше нашия сиг­нал изсвир­ван с уста — онзи сиг­нал от див­но­то дет­с­тво, кога­то се виках­ме и съби­рах­ме на ули­ца­та или по дво­ро­ве­те. Кога­то живе­ех­ме и игра­ех­ме заед­но! Това бе сиг­на­лът ни на ули­ца “Пет­ко Кара­ве­лов”. Сто­ри ми се мно­го чуд­но и докос­ва­що! После сел­с­ко­то без­г­ри-жие бър­зо ме отне­се. Всич­ко наоко­ло на пръв поглед беше стих­на­ло, сякаш се тае­ше по къщя­та и никой не се виж­да­ше по дво­ро­ве­те. Оби­чам без­в­ре­ми­е­то, кое­то ме раз­де­ля с този свят. Усе­щах, че съм на кръс­то­път. Бях отру-ден и доста измо­рен от све­ту­ва­не­то, кое­то сякаш ме задръс­т­ва­ше. Съсе­ди­те ми тук идва­ха ряд­ко. Няма­ше посто­ян­но пре­би­ва-ващи. Дру­га­ру­вах наоко­ло най-вече с две­те куче­та на съсед­ни­те мес­та. Исти­на­та беше, че те чес­то ме раз­би­ра­ха пове­че от хора­та, даже и без думи. А едно­то куче – Чоча, най-радос­т­но маха­ше опаш­ка­та, кога­то чува­ше мое­то, — чичо те оби­ча, да-а‑а, мно­го те оби­ча! И две­те куче­та бяха изка­ра­ли къс­мет – все­ки ден бяха нахра­не­ни, а те в замя­на вяр­но ни пазе­ха райо­на. Бях видял доста куче­та в този свят, кои­то ме позна­ва­ха в мно­го земи от бли­зо и далеч. Но кога­то скъс­вах с мина­ло­то и ски­та­не­то си имах и сво­и­те стра­хо­ве — да не си оста­на чужд и в това село. Все пак се канех да се засе­ля тук. В това село, с този дом мина част от мла­дост­та ми, но си тръг­нах извед­нъж, как­то и спон­тан­но бях дошъл. Така исках да си почи­на поне за мал­ко на тази спир­ка от живо­та, да се пре­об­ра­зя как­то в отно­ше­ни­я­та с хора­та, така и с при­ро­да­та. Надя­вах се да наме­ря мир и уте­ха. Бях насъб-рал мно­го и се бях напа­тил като пове­че­то хора на пла­не­та­та, стиг­нал до проста­та исти-на, че съм беден и грешен.

3. Доб­ра среща

Есен­та вече кра­се­ше сел­с­ки­те баи­ри и гори­те наоко­ло, рису­ва­ше със замах и сякаш под­вик­ва­ше на по-сър­ца­ти­те в този век: — има ли худож­ни­ци-и‑и? Като за поред­ния пана­ир на пей­за­жи­те. Куку­ви­ца­та не чака­ше дъл­го и още пре­ди обяд като заех­тя тъж­но съв­сем откъс­на сел­це­то от века в кой­то се спо­тай­ва­ха жите­ли­те му. Тукаш­ни­ят мир сякаш ни кане-ше в един оазис на оно­ва далеч­но­то, къде­то само веч­ност­та може­ше да ни изви­ка и чуе. А ние да я раз­бе­рем, ако ни е писано.
Тога­ва изка­рах вех­та­та тор­ба с меч­ти и спо­ме­ни, стар при­ятел в добро и лошо. Беше послед­на­та рибар­с­ка тор­ба на баща ми. Отво-рих я и се отне­сох отно­во през годи­ни­те. Някол­ко­то поиз­мач­ка­ни сним­ки от нещаст-ното Атлан­ти­чес­ко лято на 1984-та се бяха съх­ра­ни­ли в нея. И след като се заго­во­рих с тях за мал­ко, после се поне­сох към без­к­рая на сел­с­кия пезаж. Дори се запи­тах – коя ли меч­та ще ми се сбъд­не най-ско­ро?! Изва­дих още от пожъл­те­ли­те сним­ки. Една­та беше труд­но обяс­ни­ма на пръв поглед, но явно е била сним­ка спон­тан­на — мама Тин­чи пече пипер в чуш­ко­пе­ка на дво­ра до ста­ра­та огра­да край ули­ца­та, мал­ки­ят ни син пози­ра със зем­ния гло­бус, а тати Вали – моя милост, с пам­пур­джийс­ки коло­рит се рад­ва и на два­ма-та. Явно е има­ло за как­во! Но димът на чуш­ко­пе­ка се пре­не­се сякаш нез­най­но как и в ста­я­та на къща­та, защо­то вече напи­ра­ше от сел­с­ка­та ми печ­ка. Сигур­но зара­ди влаж­ни­те дър­ве­та. Въп­ре­ки доса­да­та, ста­я­та потъ­на в тайн­с­т­во и ме раз­сея. Не се при­тес­них мно­го от дима. Та нали за мен мъг­ла­та или димът си оста­на­ха сим­вол на ома­я­та на Изтока!
Връ­ща­не­то ми на род­на земя ста­на пове­че от нео­чак­ва­но. Ей така, като на шега, без да имам идея как­во ще пра­вя. Пред­чус­т­вах, че коре­нът ми в Роди­на­та е изсъх­нал и се гот­вех за сблъ­съ­ка с една дру­га реал­ност в коя­то да съм при­шъ­лец в поред­на­та ми житейс­ка сага. Все пак с чис­та съвест се завър­нах у дома и спях без угри­зе­ния на съвестта.
Приклек­нах да си под­ре­дя и раз­пал­ки-те и печ­ка­та. Топ­ли­на­та събу­ди тиши­на­та в сел­с­ка­та къща с пука­не­то на дър­ва­та. Наслаж­да­вах се на уюта и топ­ли­на­та на дома! После си налях от домаш­ния коняк на мама и тат­ко – послед­ни­ят оста­нал от 1985 г. Заме­зих с оре­хи­те на съсед­ка­та и се отпус­нах на дива­на. Липо­ви­ят чай с мед ме пре­не­се в бли­зост до при­ро­да­та с тръп­ка­та на гост и кан­ди­дат-селя­нин в един нов и тър­сен свят.
След мал­ко изля­зох на дво­ра за дър­ва и тък­мо се канех да ги насъ­бе­ра, кога­то в нис-кото на баи­ра, откъ­де­то поч­ва­ше гора­та, отсре­ща съз­рях два­та силу­е­та. Изча­ках тър­пе­ли­во да се прибли­жат, дока­то се очер­та­ха две­те жени. Те отно­во не бър­за­ха и на пръв поглед бяха леко обле­че­ни. — Като ги поглед­неш за по-дъл­го си мис­лиш, че сякаш носят топ­ли­на! Топ­ли­на и даже уте­ха! – си помис­лих пак. Тази тру­до­ва актив­ност като сече­не­то на дър­ва на село вече я бях намра­зил зара­ди роби­я­та и физи­чес­ки­те мъки по кора­би­те. Физи­чес­ка­та рабо­та ме затор­мо­зя-ваше. Мал­ко блуж­да­ех с фоку­са си, защо­то с едно­то око гле­дах надо­лу по баи­ра, а с дру­го­то тряб­ва­ше да вни­ма­вам да не се кон­ту­зя с брад­ва­та. Тако­ва съби­тие, да мина­ват две­те дами в тази само­та не е за изтър­ва­не, ха-ха-ха… Като малък праз­ник е! – въз­клик­нах в себе си. И за моя радост, те отно­во се носе­ха някак фее­рич­но пра­во към мен.
— Лека рабо­та! — позд­ра­ви­ха жени­те, кога­то набли­жи­ха, – как върви?
— Доб­ра Ви сре­ща! Вър­ви, по мал­ко… като на село… Май сту­де­но ще ста­ва, да наце­пя мал­ко дър­ва… “– Кра­си­ви са наис­ти­на!” – забе­ля­зах с въз­хи­та и дори бър­зо ги ска­ни­рах по мъж­ки, от пети­те до гла­ва­та. Бяха на оча­ро­ва­тел­на­та сред­на въз­раст. Една­та беше дама обле­че­на с дос­то­ле­пие, в един раз­ли­чен, сдър­жан син­ка­во-черен цвят на наме­та­ло­то си. Тру­ден за опре­де­ля­не цвят, защо­то при дви­же­ние сме­ня­ше нюан­си­те си въл­но-образ­но. Има­ше някак­ва магия при дви­же­ни­е­то му. Зад при­вид­но мла­до­ли­ко­то ѝ лице про­зи­ра­ше сери­оз­ност, дори мъд­рост. Вто­ра­та дама има­ше види­мо по-свеж, поч­ти розов образ и по-весе­ли дреш­ки, пре­ли­ва­щи от розо­во до бяло — нети­пич­но за сезо­на есен. Беше по-жиз­не­ра­дос­т­на. Не тае­ше сякаш в сър­це­то си чер­ти­те на нашия век. Носе­ше стил­но розо­во шал­че, кое­то си игра­е­ше с вет­ре­ца, и розо­ва пли­си­ра­на пола. Пре­ди да спрат до мен забе­ля­зах пъс­т­ри­те ѝ игра­е­щи очи и попитах:
— А Вие тук на раз­ход­ка ли?
— Да… мина­ва­ме да раз­гле­да­ме; и хора исках­ме да видим… Мно­го Ви е спо­кой­но село­то. Тат­ко ни изпра­ща пак.
Мал­ко се сму­тих. Жени­те усе­ти­ха душев­на­та ми тре­во­га и избяг­на­ха пау­за­та с продължението:
— Не Ви е лоша къща­та. Май може да живе­ят повеч­ко хора в нея?
Зачу­дих се как­во да пра­вя или как­во да кажа и с пър­во­то кое­то ми дой­де в гла­ва­та подхвърлих:
— А защо не вле­зе­те?… да пий­нем… да изпи­ем по един чай? Ще се постоп­ли­те. Като Ви гле­дам, така не Ви ли е мал­ко хлад­но с тези дрешки?
Жени­те не отго­во­ри­ха, а само се спог­ле-даха закач­ли­во и бла­го­да­ри­ха за пока­на­та. Наве­до­ха се и взе­ха по две-три дър­ве­та, за да ми помогнат.
Така усе­тих нети­пич­ния стил на дами­те – още мама ми беше каза­ла като малък, че тряб­ва да бъде кава­лер с глав­но К и че тряб­ва да съм по-учти­ви­ят и да пома­гам на дами­те. А тези как не се посра­ми­ха да ми носят дър­ва-та? Бре, да се чудиш! Доб­ре, че поне не се изца­па­ха. Мно­го неп­ри­вич­но, осо­бе­но за века в кой­то живе­е­ха хората…

4. Пъте­ки­те неведоми

Гос­тен­ки­те огле­да­ха някол­ко­то портре-
та на родос­ло­ви­е­то ни по сте­ни­те на къща­та. Пор­т­ре­ти­те гле­да­ха добро­душ­ни; сми­ре­ни и иск­ре­ни, пре­сек­ли земи и гра­ни­ци от Дуна­ва до Бело­мо­ри­е­то и Вар­дар­с­ка Маке­до­ния. Хора бал­кан­джии и земе­дел­ци. Има­ше и зана­ят­чии, хама­ли и вина­ри, а дру­ги дори рабо­ти­ли за народ­но­то бла­го и просве­та­та – родо­люб­ци, въз­рож­ден­ци. И пре­ди да се опи­там да кажа по нещо пове­че за мина­ло­то им, реших пър­во да доне­са от маза­та слад­ко от мали­ни, кое­то съби­ра­ше прах от по-мина­ло­то лято — беше ми дар от съсе­да Тош-ко. Тога­ва меж­ду дру­го­то ми се счу мал­ко от раз­го­во­ра им в коридора:
— Ето това е дядо Васил, кой­то е довел набър­зо жена си от Тулча…
Наос­т­рих уши, защо­то дядо ми Васил наис­ти­на беше зака­рал във Вар­на мно­го нео­чак­ва­но баба ми Фро­си­на от Тул­ча. Тази съща­та Тул­ча, коя­то е била бъл­гар­с­ка и въз­рож­ден­с­ка още пре­ди Осво­бож­де­ни­е­то ни от тур­ци­те. И там някъ­де най-пър­во са посрещ­на­ли рус­ки­те войс­ки око­ло Дунава.
Дока­то прислуж­вах на гос­тен­ки­те, усе­тих тре­пе­та от при­със­т­ви­е­то им. А те явно бяха идва­ли и пре­ди в този дом, дори не се чув­с­т­ва­ха като на чуж­до място.
— Явно тук тър­си­те нещо раз­лич­но, кое­то този свят досе­га не Ви е дал? Зато­ва ли сте избра­ли село­то? – започ­на раз­го­во­рът жена­та в черно.
— Ами да… Всъщ­ност се наси­тих се да оби­ка­лям по све­та. Но друг избра вмес­то мен да си дой­да в Бъл­га­рия, кол­ко­то и да не го мис­лех и жела­ех. Дори още не знам дали тук това е моят дом? Само чух него­вия глас как­во ми каза. Дото­га­ва нико­га не съм си и помис-лял, че ще се вър­на да живея в род­ния дом. А домът най-веро­ят­но е там, къде­то… къде­то си пиеш кафе­то с радост и си четеш вес­т­ни­ка, къде­то си щас­т­лив с това кое­то пра­виш, нали… Къде­то всъщ­ност си наме­рил балан­са в житейс­кия си път; неща­та са просто като на един обик­но­вен кан­тар. Но всич­ки веро­ят­но сме слу­ша­ли за неве­до­ми­те пъте­ки. Все си мис­лим или меч­та­ем за едно, после чес­то иска­ме да напра­вим нещо дру­го, а накрая извед­нъж всич­ко се пре­об­ръ­ща с гла­ва­та надо­лу и ето ме на село. Явно зато­ва ни е било каза­но да съг­ра­дим този дом пре­ди три­де­се­ти­на годи­ни още кога­то сме били с жена ми мла­ди и зеле­ни. И доста наив­ни. И не сме зна­е­ли дори защо го правим…
— Само не е хуба­во дето си сами­чък – вмет­на дама­та с бяло-розо­ви­те одеж­ди. — Сам човек не може да се стоп­ли, нали… Послед­ва пау­за. — Защо не взе­меш и жена си?
“Минах­ме на ти. Доб­ре зна­ят, че съм женен. Гово­рят за дядо ми…?” – все пак тук съм отско­ро. Мал­ко се замис­лих. После се чук­нах­ме за здра­ве. Жена­та с наме­та­ло­то продължи:
— Ако сега пред теб е кар­та­та на све­та и имаш въз­мож­ност да изби­раш, къде би оста­нал да живе­еш? Сто про­цен­та си имал въз­мож­ност да го напра­виш. Така ли е?
Не мис­лих мно­го пре­ди да им отговоря.
— Дейс­т­ви­тел­но, все­ки има и сво­и­те про­пус­на­ти шан­со­ве, нес­бъд­на­ти меч­ти, но поня­ко­га мно­го къс­но сти­га­ме до исти­на­та. В този свят всич­ко ни е даде­но, но чес­то не можем да стиг­нем до него и ще си отидем с тъга­та на позна­ни­е­то. Все пак моя­та меч­та за живе­е­не ще си оста­не дале­че на Изток. Там явно ми е хвър­лен пъпа! Така заве­щах и на дете­то ни – едно­то му око да гле­да вина­ги на Изток. Оттам изгря­ва слън­це­то и заед­но със зор­ни­ца­та започ­ва денят. A на Запад заляз­ва не само слън­це­то. Пре­ди вре­ме бях изпра­тен да пожи­вея на Изток. Тол­ко­ва импе­рии видях там във въз­ход и паде­ние и накрая ми се каза: щом всич­ки импе­рии и цар­с­т­ва са от ден до плад­не, ето има едно Цар­с­т­во, кое­то ще пре­бъ­де във веко­ве­те! Ина­че стра­ни­те от Тай­ланд надо­лу до Френ­с­ка поли­не­зия вина­ги са ми сто­я­ли мно­го на сър­це; там къде­то при­каз­но­то и свет­ли­на­та са пове­че от зло­ба­та на деня и корис­то­лю­би­е­то. Там хора­та чес­то пеят, съби­рат се заед­но и още се гле­дат в очи­те. Може би зато­ва пове­че тан­цу­ват и се рад­ват на живо­та. А и море­то, и небе­то над тях са раз­лич­ни. И дъл­го съм си меч­тал да живея някъ­де там. Исти­на­та е, че най-мно­го исках да живея на ост­ров… Но не се сбъдна.
— Вяр­но, но ние зна­ех­ме, че така е по-доб­ре за теб и за род­ни­ни­те ти, да се вър­неш при тях. Няма слу­чай­ни неща! И тат­ко така ни каза. Дори пти­ци­те, кои­то пеят са част от небес­ния хор.
И дока­то се раз­мис­лих за послед­но­то, отвън отно­во чух сиг­на­лът на детството.
— Един ден ще раз­бе­реш всич­ко, защо­то на все­ки пътят му е пред­на­чер­тан. Хора­та нари­чат това съд­ба, но зем­ни­те дела и съд­би се реша­ват от небес­ни­те сили. Зна­ем, че имаш и мно­го нес­бъд­на­ти меч­ти, нали?
— Да, така е, — отвър­нах и ги поглед­нах в очи­те. Засмях­ме се и про­дъл­жих: — Нес­бъд­на­ти­те меч­ти също ни хра­нят. Те ни кре­пят във вяра­та и ни дават сили да живе­ем в бъд­но­то сега. И да оста­нем чове­ци в този живот. Като про­ти­во­от­ро­ва са за несъ­вър-шения свят в кой­то чес­то се лута­ме и мно­го страдаме…
Вдиг­нах да отпия пак от коня­ка и тога­ва обра­зи­те на дами­те-виде­ния се раз­ми­ха пред очи­те ми. Оста­нах отно­во сам в ста­я­та. После изпра­тих силу­е­ти­те им надо­лу по баи­ра към Лон­го­за — дама­та на “съд­ба­та”, коя­то се отне­се в нис­ки­те къл­бес­ти обла­ци и сес­т­ра ѝ — дама­та на мило­сър­ди­е­то, коя­то тър­се­ше под­слон при миро­люб­ци­те. Те ми бяха напом­ня­ли мно­го пъти за вдиг­на­ти­те ръце в Атлан­ти­ка. Те спа­си­ха и семейс­т­во­то ми, и жена ми, дари­ха ни с дете още кога­то само вър­вях по май­ка­та-земя и недо­виж­дах до обла­ци­те и небес­ни­те дела. Тру­ди­ха се за нас без го да раз­би­ра­ме, за да напра­вят мъд­рост­та наша сестра.
Бях затво­рил вече тор­ба­та си с мечтите
и с овех­тя­ли­те сним­ки от оно­ва тра­гич­но лято, кога­то в бол­ка­та си потър­сих небе­то. А сега? Сега вече бях вля­зъл в почив­ка­та си, при­лас­кан от топ­ли­на­та ѝ и се надя­вах да пожъ­на в радост след тол­ко­ва мъки и лише-ния.
Навън куку­ви­ци­те отно­во огла­ся­ха село­то и шаре­на­та горич­ка на Лон­го­за. Екне­ща­та само­та тър­се­ше она­зи Любов, коя­то ни сми­ря­ва и напом­ня като в при­каз­ки­те, че всич­ко в този свят започ­ва и завър­ш­ва само с нея. Някой сякаш чука­ше на вра­та­та ми. Беше къл­ва­чът зад сача­ка на дво­ри­те в спон­тан­ния ми дом. Идва­ше кра­ят на деня, кога­то лъчи­те захо­ди­ха в запад­ния зла­тос­т­руй под вечер-ница­та. Бла­го­да­рих за новия дом и ново­то нача­ло, за всич­ко кое­то имам и кое­то нямам. Отпих от коня­че­то с топ­ли­на­та му бла­же­на, защо­то сър­це­то ми бие­ше тре­пет­но в очак­ва­не на поред­но­то и навяр­но пред­пос-лед­но преображение.

Вален­тин Петранов

Поощ­ри­тел­на награда