Вятърът връхлиташе и вдигаше все по-високо вълните. Бурята дойде от притъмнялото море и стовари цялата си мощ върху Варненския залив. Скоро плътни сиви облаци затиснаха крайбрежието и въздухът се насити с лепкава, студена влага. Утрото на 5 октомври 1912 г., не предвещаваше такава климатична ярост. Върху откритата палуба на импровизирания в минен заградител катамаран, чинно стояха 16 моряци в очакване на своя командир. Казваше се лейтенант Симеон Винаров, на когото бе разпоредено да постави първите 10 морски мини в защита на Варненския залив. Амбициозният 40-годишен офицер не закъсня и още от трапа разпореди да излязат в морето. Придвижването беше успешно и скоро започнаха спускането на мините по набелязания план. Тъкмо подготвяха четвъртата, когато бурята ги удари от североизток. За да подържат траверса се наложи да увеличат налягането в котела до краен предел, но старата машина на “Войвода” не издържа. Едва успяха да пуснат мината и малко да се отдалечат от нея, когато азбестовото уплътнение на котела изпуши. Парата със свистящ звук проряза сумрака и придвижването спря. Силният насрещен вятър и връхлитащите вълни започнаха да тласкат “Войвода” към току-що поставената мина. Трябваха решителни действия, за да се спасят всички на кораба. Веднага освободиха котвата, чиято верига с трясък затрополи по обшивката на катамарана. Уви!… Възпиращата й сила се оказа недостатъчна и минният заградител бавно продължаваше да се връща към собственото минно поле.
— Василе! Направи нещо, че хвръкваме! – отчаяно се провикна Винаров към старши машиниста на “Воевода”, а гласът му едва се долови сред воя на бурята и свистящата пара.
В следващия миг командирът по скоро инстинктивно грабна закачената наблизо канджа и се строполи върху най-издадената част на кърмата. Трескаво се привърза с въже за релсите, по които плъзгаха смъртоносния товар, и напрегнато се взря в бушуващите морски талази. Високите до 3–4 бала вълни понякога откриваха рогатите взриватели на поставените мини, така че опасността от сблъсък беше реална. Лейтенантът отчаяно насочи напред дългия прът на канджата с надеждата да отблъсне мината от корпуса на кораба. Вълните всячески се опитваха да го изхвърлят зад борда, но въжето го държеше. В този момент на върховно изпитание в съзнанието му неочаквано нахлуха спомени от недалечното минало. Видя се в мореплавателната школа в Триест, която завърши през 1895 г. Водите на Адриатика блестяха в очите на пременен в австрийска юнкерска униформа 23-годишен младеж, чиито отпуснати мустаци тип Франц Фердинанд го правеха да изглежда по-възрастен*. След това от дълбините изплува образът на 9‑годишната му щерка Надя, която остави при фамилията си в Русчук**. Назначението към Минната част във Варна криеше известни отговорности, а не биваше да рискува семейството си при евентуален обстрел на града. Още преди обявяването на войната възникна проблем с поставянето на морските мини за защита на варненското пристанище. Липсваха специализирани “минопоставящи” кораби. Преустройването на ветроходно-машинния кораб “Камчия” не даде нужния капацитет на флота за тази дейност. Всъщност “Камчия” беше просто моторна яхта, с тясна и неудобна палуба, върху която не можеше да се поместят достатъчно мини. Трябваше спешно да се импровизира с наличната техническа база, защото войната не чакаше. Своевременно, лейтенант Винаров се сети за една снимка от вестник, отразяваща спускането на вода на германския спасителен катамаран “Вулкан” през 1911 г. Тогава събитието предизвика сензация с въведената новаторска технология от военноморските сили на Райха. Предназначението на кораба беше да изважда с кранове от морското дъно потънали субмарини или по-малки надводни кораби. Германските корабостроители сполучливо бяха използвали стабилността и товароподемността на двата сдвоени корпуса, в средата на които се обособяваше своеобразен док с подемни кранове. Винаров сподели идеята си най-напред със своите от минната команда и след като всички я обсъдиха и възприеха, доложи на висшестоящите. Разбира се, планът не предвиждаше построяването на чисто нов катамаран. По-скоро трябваше да се използват подходящи действащи катери. След твърде емоционална реч, подкрепена от няколко собственоръчни скици на проекта, Симеон Винаров получи разрешение и необходимите правомощия. На всички командири беше ясно, че това е единственият начин да се излезе от затруднената ситуация. В издирването на подходящи корпуси за катамарана, се отличи мичман І ранг Кирил Минков. Той прегледа корабните щатове на флота и поговори с много настоящи и бивши моряци. Единодушно се спряха на парния катер “Воевода” и шлепа “Амалия”. Катерът наскоро беше преназначен от Дунавската флотилия към флота във Варна и макар, че зад гърба си имаше 38 г. експлоатация все още вършеше работа. Водоизместимостта му бе 31 т., при 16,77 м. дължина и 2,72 м. ширина, като парната машина продължаваше да поддържа ок. 40 к.с. и да осигурява задоволителните 8 мили за час. Що се отнася до шлепа, това беше корпусът на легендарния първи български моторен катер “Амалия”, заложен през 1890 г. в кораборемонтната работилница на Русенската флотилия. Две години по-късно е спуснат на вода със следните параметри: водоизместимост 17 т., дължина 14,70 м., ширина, 3,40 м. и максимална скорост от 6 мили за час. До деня на своята нова трансформация в минопоставящ катамаран, дървеният корпус на “Амалия” отдавна гниеше сред отчислените от списъците на флота плавателни съдове. Парната машина беше демонтирана, но това не пречеше корпусът му да започне нов живот.
Едва когато всички от Минната част се захванаха с практическото осъществяване на проекта, установиха с каква отчайващо-трудна задача си имат работа. Двата корпуса видимо се различаваха по габарити, а освен това този на “Войвода” беше метален, а на “Амалия” от дъб. За да компенсират разликата трябваше да изравнят кърмовите части на катерите, така че след полагането на напречните греди и палубната настилка, носът на “Войвода” стърчеше с около 2 м пред този на “Амалия”. Следващото голямо предизвикателство се оказа разликата във височината на двата корпуса. На “Амалия” не и достигаха около 40 см., за да се изравни с палубата на “Войвода”. Решиха въпроса, като надстроиха борда с 20 сантиметрови напречни и надлъжни греди. Проблемът с балансирането на цялата конструкция изискваше равномерно разпределение на въглищните бункери, минното въоръжение, както и поставяне на допълнителен баласт. Изчисленията позволиха широчината на покриващата палуба да достигне 8 м. Върху нея спокойно можеха да се разположат до 10 бр. морски мини тип “Сотер Шарле”, кран за повдигането им и необходимото флотско оборудване. След много дни усилена и упорита работа импровизираният “минопоставител” беше готов за изпитания. Със свити сърца и готови на изненади бавно подкараха към средата на залива, но скоро със задоволство установиха, че корабът се държеше прилично: стоеше стабилно върху вълните, нямаше изненади по сглобките и въпреки завишените габарити, скоростта достигаше 6 мили за час; единствено управлението не беше на висота. Безмоторният “Амалия” повишаваше съпротивлението по десния борд, така че сдвоените корпуси системно се отклоняваха в лек завой надясно. Отклонението не пречеше, понеже курсът лесно се коригираше с рулевото устройство. След първото изпитание всички се завърнаха с чувство на удовлетворение и гордост в базата. Тогава въобще не предполагаха, че ще им се наложи да срещнат толкова отвратителна буря!…
Лейтенант Винаров почти докосваше мината с дългия прът на канджата, когато слухът му долови обнадеждаваща промяна в свистенето на излитащата от котелното пара. Машината на “Войвода” стоеше в средата на открит, метален сандък в прорязаната палубата, така че горната част на парният котел се виждаше над плота и пред комина. Старшият машинист Васил Вълков бе успял да затвори крана за идващата пара; да разхлаби съединителния венец на пароотводната тръба и да постави нов азбестов уплътнител. Всичко това извърши с изумителна бързина и при отварянето на парния кран, машината отново заработи с пълната си мощност.
— Имаме тяга, г‑син лейтенант! – долетя гласът на старшия, с което прекрати отчаянието на Винаров.
— Пълен, напред; пълен напред! – нервно повтори командирът, макар че заповедта вече се изпълняваше.
Катамаранът отново набра скорост и упорито се насочи срещу вълните***. Поставиха останалите мини и благополучно се завърнаха в базата. Едва ли някой в този паметен ден осъзнаваше, че Българският военноморски флот беше единствения, който разполагаше с такъв уникален “минопоставител”. Скоро в употреба щеше да влезе и втория импровизиран заградител-катамаран, съставен от катерите “Хаджи Димитър” и “Раковски”. На нестандартните кораби предстояха още много минни операции. След този взрив на българския военно-корабостроителен гений дойдоха ограниченията от Ньой. В края на Първата световна война разделиха “Войвода” от “Амалия” и двата катера поеха в различни следвоенни посоки. Подвигът на лейтенант Симеон Винаров и щатните от Минната част не беше повторен. И до днес Българските ВМС не разполагат с родно-произведен военен катамаран. Дано някой ден да бъде!…
*Танчев, И. Австро-унгарският принос в подготовката на българска интелигенция с европейско образование (1878–1912 г.). – В: Исторически преглед, кн. 3–4. – С., 2012, с. 165: ВИНАРОВ, Симеон Марков (1872, Русе), завършил мореплаване в Триест, 1895 г.
** Коларова, Диана. Симеон Винаров (р.1872 г. Русе) – вахтен началник на крайцера“Надежда”, изобретил първия български трал; дъщеря Надя С. Винарова (1903 г. Русе –1991 г.), 2011 г.: http://dianakolarova.blogspot.com/2011/03/1913.html
*** По материали на БТК. Министерство на Отбраната – Информационен център, авт. Атанас Панайотов, ред 2. https://armymedia.bg/2022/09/04/
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.