Диря в морето 2023 — Проза: КАТАМАРАН

Вятъ­рът връх­ли­та­ше и вди­га­ше все по-висо­ко въл­ни­те. Буря­та дой­де от при­тъм­ня­ло­то море и сто­ва­ри цяла­та си мощ вър­ху Вар­нен­с­кия залив. Ско­ро плът­ни сиви обла­ци затис­на­ха крайб­ре­жи­е­то и въз­ду­хът се наси­ти с леп­ка­ва, сту­де­на вла­га. Утро­то на 5 октом­в­ри 1912 г., не пред­ве­ща­ва­ше така­ва кли­ма­тич­на ярост. Вър­ху откри­та­та палу­ба на имп­ро­ви­зи­ра­ния в минен загра­ди­тел ката­ма­ран, чин­но сто­я­ха 16 моря­ци в очак­ва­не на своя коман­дир. Каз­ва­ше се лей­те­нант Симе­он Вина­ров, на кого­то бе раз­по­ре­де­но да поста­ви пър­ви­те 10 мор­с­ки мини в защи­та на Вар­нен­с­кия залив. Амби­ци­оз­ни­ят 40-годи­шен офи­цер не закъс­ня и още от тра­па раз­по­ре­ди да изля­зат в море­то. Придвиж­ва­не­то беше успеш­но и ско­ро започ­на­ха спус­ка­не­то на мини­те по набе­ля­за­ния план. Тък­мо под­гот­вя­ха чет­вър­та­та, кога­то буря­та ги уда­ри от севе­ро­из­ток. За да подър­жат тра­вер­са се нало­жи да уве­ли­чат наля­га­не­то в коте­ла до кра­ен пре­дел, но ста­ра­та маши­на на “Вой­во­да” не издър­жа. Едва успя­ха да пус­нат мина­та и мал­ко да се отда­ле­чат от нея, кога­то азбес­то­во­то уплът­не­ние на коте­ла изпу­ши. Пара­та със свис­тящ звук про­ря­за сум­ра­ка и придвиж­ва­не­то спря. Сил­ни­ят насре­щен вятър и връх­ли­та­щи­те въл­ни започ­на­ха да тлас­кат “Вой­во­да” към току-що поста­ве­на­та мина. Тряб­ва­ха реши­тел­ни дейс­т­вия, за да се спа­сят всич­ки на кора­ба. Вед­на­га осво­бо­ди­ха кот­ва­та, чия­то вери­га с тря­сък затро­по­ли по обшив­ка­та на ката­ма­ра­на. Уви!… Въз­пи­ра­ща­та й сила се ока­за недос­та­тъч­на и мин­ни­ят загра­ди­тел бав­но про­дъл­жа­ва­ше да се връ­ща към соб­с­тве­но­то мин­но поле.
— Васи­ле! Напра­ви нещо, че хврък­ва­ме! – отча­я­но се про­вик­на Вина­ров към стар­ши маши­нис­та на “Вое­во­да”, а гла­сът му едва се доло­ви сред воя на буря­та и свис­тя­ща­та пара.
В след­ва­щия миг коман­ди­рът по ско­ро инс­тин­к­тив­но граб­на зака­че­на­та набли­зо кан­джа и се стро­по­ли вър­ху най-изда­де­на­та част на кър­ма­та. Трес­ка­во се при­вър­за с въже за рел­си­те, по кои­то плъз­га­ха смър­то­нос­ния товар, и напрег­на­то се взря в бушу­ва­щи­те мор­с­ки тала­зи. Висо­ки­те до 3–4 бала въл­ни поня­ко­га откри­ва­ха рога­ти­те взри­ва­те­ли на поста­ве­ни­те мини, така че опас­ност­та от сблъ­сък беше реал­на. Лей­те­нан­тът отча­я­но насо­чи напред дъл­гия прът на кан­джа­та с надеж­да­та да отблъс­не мина­та от кор­пу­са на кора­ба. Въл­ни­те вся­чес­ки се опит­ва­ха да го изхвър­лят зад бор­да, но въже­то го дър­же­ше. В този момент на вър­хов­но изпи­та­ние в съз­на­ни­е­то му нео­чак­ва­но нахлу­ха спо­ме­ни от неда­леч­но­то мина­ло. Видя се в мореп­ла­ва­тел­на­та шко­ла в Три­ест, коя­то завър­ши през 1895 г. Води­те на Адри­а­ти­ка блес­тя­ха в очи­те на пре­ме­нен в авс­т­рийс­ка юнкер­с­ка уни­фор­ма 23-годи­шен мла­деж, чии­то отпус­на­ти мус­та­ци тип Франц Фер­ди­нанд го пра­ве­ха да изглеж­да по-въз­рас­тен*. След това от дъл­би­ни­те изплу­ва обра­зът на 9‑годишната му щер­ка Надя, коя­то оста­ви при фами­ли­я­та си в Рус­чук**. Назна­че­ни­е­то към Мин­на­та част във Вар­на кри­е­ше извес­т­ни отго­вор­нос­ти, а не бива­ше да рис­ку­ва семейс­т­во­то си при евен­ту­а­лен обстрел на гра­да. Още пре­ди обя­вя­ва­не­то на вой­на­та въз­ник­на проб­лем с поста­вя­не­то на мор­с­ки­те мини за защи­та на вар­нен­с­ко­то приста­ни­ще. Лип­с­ва­ха спе­ци­а­ли­зи­ра­ни “мино­пос­та­вя­щи” кора­би. Пре­ус­т­рой­ва­не­то на вет­ро­ход­но-машин­ния кораб “Кам­чия” не даде нуж­ния капа­ци­тет на фло­та за тази дей­ност. Всъщ­ност “Кам­чия” беше просто мотор­на яхта, с тяс­на и неу­доб­на палу­ба, вър­ху коя­то не може­ше да се помес­тят доста­тъч­но мини. Тряб­ва­ше спеш­но да се имп­ро­ви­зи­ра с налич­на­та тех­ни­чес­ка база, защо­то вой­на­та не чака­ше. Сво­ев­ре­мен­но, лей­те­нант Вина­ров се сети за една сним­ка от вес­т­ник, отра­зя­ва­ща спус­ка­не­то на вода на гер­ман­с­кия спа­си­те­лен ката­ма­ран “Вул­кан” през 1911 г. Тога­ва съби­ти­е­то предиз­ви­ка сен­за­ция с въве­де­на­та нова­тор­с­ка тех­но­ло­гия от воен­но­мор­с­ки­те сили на Рай­ха. Пред­наз­на­че­ни­е­то на кора­ба беше да изваж­да с кра­но­ве от мор­с­ко­то дъно потъ­на­ли суб­ма­ри­ни или по-мал­ки над­вод­ни кора­би. Гер­ман­с­ки­те кора­бос­т­ро­и­те­ли спо­луч­ли­во бяха изпол­з­ва­ли ста­бил­ност­та и това­ро­по­дем­ност­та на два­та сдво­е­ни кор­пу­са, в сре­да­та на кои­то се обо­со­бя­ва­ше сво­е­об­ра­зен док с подем­ни кра­но­ве. Вина­ров спо­де­ли иде­я­та си най-напред със сво­и­те от мин­на­та коман­да и след като всич­ки я обсъ­ди­ха и въз­при­е­ха, доло­жи на вис­шес­то­я­щи­те. Раз­би­ра се, пла­нът не пред­виж­да­ше пост­ро­я­ва­не­то на чис­то нов ката­ма­ран. По-ско­ро тряб­ва­ше да се изпол­з­ват под­хо­дя­щи дейс­т­ва­щи кате­ри. След твър­де емо­ци­о­нал­на реч, под­кре­пе­на от някол­ко соб­с­тве­но­ръч­ни ски­ци на про­ек­та, Симе­он Вина­ров полу­чи раз­ре­ше­ние и необ­хо­ди­ми­те пра­во­мо­щия. На всич­ки коман­ди­ри беше ясно, че това е един­с­т­ве­ни­ят начин да се изле­зе от затруд­не­на­та ситу­а­ция. В издир­ва­не­то на под­хо­дя­щи кор­пу­си за ката­ма­ра­на, се отли­чи мич­ман І ранг Кирил Мин­ков. Той прегле­да кораб­ни­те щато­ве на фло­та и пого­во­ри с мно­го насто­я­щи и бив­ши моря­ци. Еди­но­душ­но се спря­ха на пар­ния катер “Вое­во­да” и шле­па “Ама­лия”. Кате­рът наско­ро беше пре­назна­чен от Дунав­с­ка­та фло­ти­лия към фло­та във Вар­на и макар, че зад гър­ба си има­ше 38 г. екс­пло­а­та­ция все още вър­ше­ше рабо­та. Водо­из­мес­ти­мост­та му бе 31 т., при 16,77 м. дъл­жи­на и 2,72 м. шири­на, като пар­на­та маши­на про­дъл­жа­ва­ше да под­дър­жа ок. 40 к.с. и да оси­гу­ря­ва задо­во­ли­тел­ни­те 8 мили за час. Що се отна­ся до шле­па, това беше кор­пу­сът на леген­дар­ния пър­ви бъл­гар­с­ки мото­рен катер “Ама­лия”, зало­жен през 1890 г. в кора­бо­ре­мон­т­на­та рабо­тил­ни­ца на Русен­с­ка­та фло­ти­лия. Две годи­ни по-къс­но е спус­нат на вода със след­ни­те пара­мет­ри: водо­из­мес­ти­мост 17 т., дъл­жи­на 14,70 м., шири­на, 3,40 м. и мак­си­мал­на ско­рост от 6 мили за час. До деня на сво­я­та нова тран­с­фор­ма­ция в мино­пос­та­вящ ката­ма­ран, дър­ве­ни­ят кор­пус на “Ама­лия” отдав­на гни­е­ше сред отчис­ле­ни­те от спи­съ­ци­те на фло­та пла­ва­тел­ни съдо­ве. Пар­на­та маши­на беше демон­ти­ра­на, но това не пре­че­ше кор­пу­сът му да започ­не нов живот.
Едва кога­то всич­ки от Мин­на­та част се захва­на­ха с прак­ти­чес­ко­то осъ­щес­т­вя­ва­не на про­ек­та, уста­но­ви­ха с как­ва отчай­ва­що-труд­на зада­ча си имат рабо­та. Два­та кор­пу­са види­мо се раз­ли­ча­ва­ха по габа­ри­ти, а освен това този на “Вой­во­да” беше мета­лен, а на “Ама­лия” от дъб. За да ком­пен­си­рат раз­ли­ка­та тряб­ва­ше да израв­нят кър­мо­ви­те час­ти на кате­ри­те, така че след пола­га­не­то на напреч­ни­те гре­ди и палуб­на­та настил­ка, носът на “Вой­во­да” стър­че­ше с око­ло 2 м пред този на “Ама­лия”. След­ва­що­то голя­мо предиз­ви­ка­тел­с­т­во се ока­за раз­ли­ка­та във висо­чи­на­та на два­та кор­пу­са. На “Ама­лия” не и дости­га­ха око­ло 40 см., за да се израв­ни с палу­ба­та на “Вой­во­да”. Реши­ха въп­ро­са, като над­стро­и­ха бор­да с 20 сан­ти­мет­ро­ви напреч­ни и над­лъж­ни гре­ди. Проб­ле­мът с балан­си­ра­не­то на цяла­та кон­с­т­рук­ция изис­к­ва­ше рав­но­мер­но раз­пре­де­ле­ние на въг­лищ­ни­те бун­ке­ри, мин­но­то въо­ръ­же­ние, как­то и поста­вя­не на допъл­ни­те­лен баласт. Изчис­ле­ни­я­та позво­ли­ха широ­чи­на­та на покри­ва­ща­та палу­ба да достиг­не 8 м. Вър­ху нея спо­кой­но може­ха да се раз­по­ло­жат до 10 бр. мор­с­ки мини тип “Сотер Шар­ле”, кран за повди­га­не­то им и необ­хо­ди­мо­то флот­с­ко обо­руд­ва­не. След мно­го дни уси­ле­на и упо­ри­та рабо­та имп­ро­ви­зи­ра­ни­ят “мино­пос­та­ви­тел” беше готов за изпи­та­ния. Със сви­ти сър­ца и гото­ви на изне­на­ди бав­но под­ка­ра­ха към сре­да­та на зали­ва, но ско­ро със задо­вол­с­т­во уста­но­ви­ха, че кора­бът се дър­же­ше при­лич­но: сто­е­ше ста­бил­но вър­ху въл­ни­те, няма­ше изне­на­ди по сглоб­ки­те и въп­ре­ки зави­ше­ни­те габа­ри­ти, ско­рост­та дости­га­ше 6 мили за час; един­с­т­ве­но управ­ле­ни­е­то не беше на висо­та. Без­мо­тор­ни­ят “Ама­лия” пови­ша­ва­ше съп­ро­тив­ле­ни­е­то по дес­ния борд, така че сдво­е­ни­те кор­пу­си сис­тем­но се откло­ня­ва­ха в лек завой надяс­но. Откло­не­ни­е­то не пре­че­ше, поне­же кур­сът лес­но се кори­ги­ра­ше с руле­во­то уст­ройс­т­во. След пър­во­то изпи­та­ние всич­ки се завър­на­ха с чув­с­т­во на удов­лет­во­ре­ние и гор­дост в база­та. Тога­ва въоб­ще не пред­по­ла­га­ха, че ще им се нало­жи да срещ­нат тол­ко­ва отвра­ти­тел­на буря!…
Лей­те­нант Вина­ров поч­ти докос­ва­ше мина­та с дъл­гия прът на кан­джа­та, кога­то слу­хът му доло­ви обна­деж­да­ва­ща про­мя­на в свис­те­не­то на изли­та­ща­та от котел­но­то пара. Маши­на­та на “Вой­во­да” сто­е­ше в сре­да­та на открит, мета­лен сан­дък в про­ря­за­на­та палу­ба­та, така че гор­на­та част на пар­ни­ят котел се виж­да­ше над пло­та и пред коми­на. Стар­ши­ят маши­нист Васил Въл­ков бе успял да затво­ри кра­на за идва­ща­та пара; да раз­хла­би съе­ди­ни­тел­ния венец на паро­от­вод­на­та тръ­ба и да поста­ви нов азбес­тов уплът­ни­тел. Всич­ко това извър­ши с изуми­тел­на бър­зи­на и при отва­ря­не­то на пар­ния кран, маши­на­та отно­во зара­бо­ти с пъл­на­та си мощност.
— Има­ме тяга, г‑син лей­те­нант! – доле­тя гла­сът на стар­шия, с кое­то прекра­ти отча­я­ни­е­то на Винаров.
— Пълен, напред; пълен напред! – нер­в­но повто­ри коман­ди­рът, макар че запо­вед­та вече се изпълняваше.
Ката­ма­ра­нът отно­во набра ско­рост и упо­ри­то се насо­чи сре­щу въл­ни­те***. Поста­ви­ха оста­на­ли­те мини и бла­го­по­луч­но се завър­на­ха в база­та. Едва ли някой в този паме­тен ден осъз­на­ва­ше, че Бъл­гар­с­ки­ят воен­но­мор­с­ки флот беше един­с­т­ве­ния, кой­то раз­по­ла­га­ше с такъв уни­ка­лен “мино­пос­та­ви­тел”. Ско­ро в упот­ре­ба щеше да вле­зе и вто­рия имп­ро­ви­зи­ран загра­ди­тел-ката­ма­ран, със­та­вен от кате­ри­те “Хаджи Дими­тър” и “Раков­с­ки”. На нес­тан­дар­т­ни­те кора­би пред­сто­я­ха още мно­го мин­ни опе­ра­ции. След този взрив на бъл­гар­с­кия воен­но-кора­бос­т­ро­и­те­лен гений дой­до­ха огра­ни­че­ни­я­та от Ньой. В края на Пър­ва­та све­тов­на вой­на раз­де­ли­ха “Вой­во­да” от “Ама­лия” и два­та кате­ра поеха в раз­лич­ни след­во­ен­ни посо­ки. Под­ви­гът на лей­те­нант Симе­он Вина­ров и щат­ни­те от Мин­на­та част не беше повто­рен. И до днес Бъл­гар­с­ки­те ВМС не раз­по­ла­гат с род­но-про­из­ве­ден вое­нен ката­ма­ран. Дано някой ден да бъде!…

*Тан­чев, И. Авс­т­ро-унгар­с­ки­ят при­нос в под­го­тов­ка­та на бъл­гар­с­ка инте­ли­ген­ция с евро­пейс­ко обра­зо­ва­ние (1878–1912 г.). – В: Исто­ри­чес­ки преглед, кн. 3–4. – С., 2012, с. 165: ВИНАРОВ, Симе­он Мар­ков (1872, Русе), завър­шил мореп­ла­ва­не в Три­ест, 1895 г.
** Кола­ро­ва, Диа­на. Симе­он Вина­ров (р.1872 г. Русе) – вах­тен начал­ник на крайцера“Надежда”, изоб­ре­тил пър­вия бъл­гар­с­ки трал; дъще­ря Надя С. Вина­ро­ва (1903 г. Русе –1991 г.), 2011 г.: http://dianakolarova.blogspot.com/2011/03/1913.html
*** По мате­ри­а­ли на БТК. Минис­тер­с­т­во на Отбра­на­та – Инфор­ма­ци­о­нен цен­тър, авт. Ата­нас Пана­йо­тов, ред 2. https://armymedia.bg/2022/09/04/

0 Коментара

Отговори