Диря в морето 2023 — Проза: МОРЯКЪТ БЕЗ МОРЕ

Зима­та през яну­а­ри във Вар­на е подоб­на на есен­та в София. През тази мрач­на и дъж­дов­на неде­ля, жите­ли­те на мор­с­кия град се кри­е­ха на топ­ло и сухо. Един­с­т­ве­но вятъ­рът, нахлу­ващ на рез­ки пори­ви от море­то, съби­ра­ше леде­ни­те дъж­дов­ни кап­ки и ги раз­хвър­ля­ше по пус­ти­те буле­вар­ди на гра­да. В гра­дин­ка­та пред архе­о­ло­ги­чес­кия музей, една самот­на фигу­ра на жена, обле­че­на с дъл­го яке и зачу­ле­на с гуг­ла раз­хож­да­ше куче. Живот­но­то веро­ят­но бе ста­ро, защо­то макар и обле­че­но с кучеш­ки елек, едва пристъп­ва­ше по але­я­та. В един момент то изским­тя и опъ­на каишката.
— Искаш да поти­чаш ли Лъки? — наве­де се жена­та и откоп­ча кучето.
То напра­ви два — три ско­ка напред, после пад­на и зари­та с кра­ка във въз­ду­ха. Жена­та отво­ри уста и изпус­на каиш­ка­та на земя­та. Не посмя да прибли­жи до живот­но­то, дока­то то не стих­на в после­ден гърч. След това тя клек­на и го пога­ли по мок­ра­та козина.
— Май оста­нах­те без дома­шен люби­мец, а? — изръм­жа някой зад гър­ба и. Тя се обър­на и видя мъж на око­ло пет­де­сет годи­ни, обле­чен в мор­с­ка уни­фор­ма. Едва преглът­на и му отвърна:
— След два дни щеше да ста­не на девет­на­де­сет годи­ни! Беше най-мило­то същес­т­во в живо­та ми!
Мъжът брък­на във вът­реш­ния джоб на пал­то­то си и изва­ди доста голя­ма, метал­на плос­ка. Раз­вин­ти капач­ка­та и предложи:
— Да го поме­нем, а?
Жена­та се изпра­ви и изтри съл­зи­те от очи­те си. Сва­ли гуг­ла­та и тъж­но се усмихна:
— Не пия алко­хол, осо­бе­но пък с непознати!
— Ами, да се запоз­на­ем тога­ва! — про­тег­на ръка към нея мъжът — Сла­ви Димит­ров, вто­ри помощ­ник капи­тан в оставка!
— Ели­ца Тене­ва, учи­тел­ка по анг­лийс­ки език! — прие ръка­та му жената.
Два­ма­та замъл­ча­ха за крат­ко, после жена­та изва­ди най­ло­но­ва тор­ба от джо­ба си и помоли:
— Ще ми помог­не­те ли да при­бе­рем Лъки в тази торба?
— Йес, мем!
Моря­кът се наве­де и вдиг­на куче­то. Вни­ма­тел­но го пус­на в тор­ба­та, коя­то жена­та дър­же­ше. След това вър­за две­те дръж­ки и запита:
— А кога и къде ще е погребението?
Тя го изгле­да умолително:
— Моля ви, не се шегу­вай­те! И без това ми е тъй болно!
— Изоб­що не се шегу­вам! — взе тор­ба­та от ръце­те и мъжът — Пре­ди да ви срещ­на мис­лех, че съм най-нещас­т­ния човек в този град, а сега се оказ­ва, че има още някой като мен! Пред­ла­гам да го погре­бем на пла­жа, там, къде­то пре­ди две годи­ни заро­вих Пепо, моят кора­бен котарак!
— Вие сери­оз­но ли? — изгле­да го със съм­не­ние жената.
— Абсо­лют­но! Пред­ла­гам да тръгваме!
Два­ма­та закра­чи­ха по але­я­та, после пре­ко­си­ха “Мария Луи­за” и се спус­на­ха към мор­с­ка­та гра­ди­на. Вър­вя­ха мъл­ча­ли­во, дока­то мъжът не запита:
— Само Лъки ли ви бе бли­зо до сърцето?
— В какъв смисъл?
— Питам, дали има­те и друг люби­мец? Мъж или нещо от сорта?
Тя напра­ви някол­ко крач­ки, после спря и го изгле­да с молба:
— Не мис­ли­те ли, че не е най-удоб­ния момент за лич­ни излияния?
Моря­кът се усмихна:
— Нико­га не е и все­ки момент е под­хо­дящ, сти­га да срещ­неш кого­то трябва!
— Вие моря­ци­те сте непоп­ра­ви­ми! Види­те ли сама жена и се хвър­ля­те на абор­даж или там как му каз­ва­ха! Ако това ще ви успо­кои, сама съм. Дру­го инте­ре­су­ва ли ви?
— Всич­ко ме инте­ре­су­ва, но по-ната­тък. Раз­би­рам, че Лъки наис­ти­на ви е обичал!
— И как го разбрахте?
— Едно добро куче знае кога да си иде от тоя свят. Усе­ти­ло е, че ще ви срещ­на и е ста­на­ло повод за запоз­нан­с­т­во­то ни. Така може да сме­ни­те един люби­мец с друг.
Лице­то на жена­та бе пору­ме­ня­ло, а очи­те и блес­тя­ха топ­ло и омай­ва­що. Тя докос­на с два пръс­та нашив­ки­те на ръка­ва му и помоли:
— Моля ви, не си играй­те с мен! Има тол­ко­ва мно­го мла­ди и кра­си­ви моми­че­та в този град, и по всич­ки приста­ни­ща къде­то ходите!
— Казах, че съм моряк в остав­ка! Лека­ри­те ми забра­ни­ха море­то! Все едно ми забра­ни­ха да живея…! — теж­ко въз­дъх­на той.
— Съчус­т­вам ви!
— И аз на вас, за кучето!
Два­ма­та се спог­ле­да­ха и някак­ва иск­ра преско­чи меж­ду тях. Про­дъл­жи­ха да вър­вят, вече по дам­ба­та и по пътя Ели­ца раз­ка­за накрат­ко за себе си. Отми­на­ли тре­та буна, Сла­ви навле­зе в храс­ти­те меж­ду пла­жа и един пуст пар­кинг. Наве­де се и вдиг­на няка­къв ръж­дя­сал вин­кел. Някол­ко крач­ки встра­ни изко­па дуп­ка в мок­рия пясък и вни­ма­тел­но пус­на в нея тор­ба­та с мър­т­во­то куче. След това с шепи затру­па имп­ро­ви­зи­ра­ния гроб. Оту­па си ръце­те, изва­ди плос­ка­та и отля вър­ху гроба:
— Свет­ла му памет на Лъки и дано се въз­не­се в кучеш­кия рай!
След това отпи някол­ко едри глът­ки. Пода­де плос­ка­та на Ели­ца и този път тя я прие. Отпи мал­ка глът­ка и рече:
— Дано Лъки иде в по-добър свят от нашия! А вие как­во ще пра­ви­те вече без море?
Сла­ви плъз­на поглед към хори­зон­та. На рейд сто­я­ха три кора­ба, а лини­я­та меж­ду море­то и небе­то бе поч­ти неза­бе­ле­жи­ма. Теж­ко въздъхна:
— Моря­кът без море е нищо! Пре­ди да ви срещ­на се чув­с­т­вах като задрас­ка­но кон­т­рол­но по анг­лийс­ки! Сега се надя­вам, че може да ми заме­ни­те море­то, поне донякъде!
Тя дяво­ли­то го изгле­да и уточни:
— Поне до колко?
Моря­кът пус­на плос­ка­та и граб­на жена­та. Вдиг­на я и я завър­тя във въз­ду­ха. Тя пис­на леко и обви с ръце гла­ва­та му. Кога­то Сла­ви отпус­на Ели­ца на земя­та, уст­ни­те им се наме­ри­ха като кораб и тихо пристанище.
Вър­вей­ки обрат­но те забе­ля­за­ха, че дъж­дът е спрял и от юг небе­то свет­лее. Сла­ви пре­гър­на през рамо Ели­ца и изръмжа:
— “Няма нищо по-хуба­во от лошо­то вре­ме”, кога­то се опра­вя. Не мис­лиш ли?
Тя скло­ни гла­ва на рамо­то му и два­ма­та се отда­ле­чи­ха, като хубав сън в неде­лен следобед.

Кра­си­мир Бачков

Вто­ра награда