Диря в морето 2023 – Проза: НАЧАЛОТО

Вла­кът спря на вар­нен­с­ка­та гара. Локо­мо­ти­вът задър­жа спи­рач­ки на мет­ри от края на желе­зо­път­на­та линия, коя­то свър­ш­ва­ше в насип балас­т­ра и два голе­ми буфе­ра на пети коло­воз. Кра­ят на лини­я­та напра­ви мно­го сил­но впе­чат­ле­ние на току-що сляз­ло­то от ваго­на съне­но мом­че. За него тя вина­ги беше без­к­рай­на, свър­з­ва­ща всич­ки мес­та по целия свят. Дори мно­го­люд­на­та тъл­па от посре­ща­чи, при­тис­ка­ща го от всич­ки стра­ни, не успя да откло­ни вни­ма­ни­е­то му от фак­та, че лини­я­та беше прекъсната.
— Дядо, защо лини­я­та е отря­за­на? – попи­та с око­ко­ре­ни към дядо си очи то.
— За да не пад­не вла­кът в море­то – шего­ви­то му отго­во­ри дядо­то, като носе­ше с уси­лие два голе­ми куфа­ра и диме­ше с цига­ра в уста – Цон­ке, хай­де по-бър­зо! – ядо­са­но извик­на той на жена си, коя­то изос­та­ва­ше, пропра­вяй­ки си неу­ме­ло път през тъл­па­та. Жена­та воде­ше за ръка сит­не­що в розо­ви сан­да­ли моми­чен­це и носе­ше оста­на­ла­та по-голя­ма част от бага­жа – Ще изпус­нем кометата!
— А защо са тези буфе­ри? – про­дъл­жа­ва­ше да любо­пит­с­тва детето.
— За да спрат вла­ка, ако маши­нис­тът заспи – дядо­то допу­ши цига­ра­та, като огън­че­то стиг­на поч­ти до уст­ни­те му.
Чети­ри­ма­та път­ни­ци се съб­ра­ха заед­но на изхо­да на желе­зо­път­на­та гара. След крат­ка почив­ка и още една набър­зо изпу­ше­на цига­ра, те се отпра­ви­ха към вхо­да на мор­с­ка­та гара, откъ­де­то тряб­ва­ше да отпъ­ту­ват за Мичу­рин. Израс­на­ло покрай лини­я­та, с раз­ка­зи за ваго­ни и локо­мо­ти­ви, стрел­ки и кон­дук­то­ри, кои­то офор­мя­ха цяла­та му пет­го­диш­на пред­ста­ва за реал­ност­та, сега мом­че­то сякаш попад­на в нов свят. Всич­ко му се стру­ва­ше непоз­на­то след края на лини­я­та. Няма­ше коло­во­зи, тра­вер­си и перо­ни. Хора­та се дви­же­ха в раз­лич­ни посо­ки, някак хао­тич­но, но зна­е­щи точ­но къде отиват. Уха­е­ше на пряс­но изпе­че­ни закус­ки и риба. Крес­ли­ви гла­ру­си озву­ча­ва­ха цяла­та тази про­це­сия, като кръ­жа­ха глад­ни нис­ко над гла­ви­те на наско­ро пристиг­на­ли­те път­ни­ци и тех­ни­те посре­ща­чи. Мес­т­ни хора се над­пре­вар­ва­ха да пред­ла­гат квар­ти­ри на слез­ли­те от влака.
Вни­ма­ни­е­то на дър­па­но­то за ръка от дядо си мом­че се при­ко­ва вър­ху гру­па поч­ти мар­ши­ру­ва­щи моря­ци в бели парад­ни уни­фор­ми, кои­то се израв­ни­ха за момент с тях. Те се дви­же­ха в строй, отмер­но и стег­на­то, в пълен кон­т­раст на хао­тич­на­та маса от хора. За крат­ко­то вре­ме, през кое­то успя да ги наблю­да­ва, мом­че­то се въз­хи­ти от бели­те им уни­фор­ми и шап­ки, със спус­ка­щи се по вра­та им лен­тич­ки отзад, злат­ни­те ками, про­ви­се­ни от кола­ни­те, лъс­ка­ви­те коп­че­та на дре­хи­те и изпра­ве­на­та им стой­ка. От посо­ка­та, в коя­то се изгу­би­ха от погле­да му, зами­ри­са на море.
Мом­че­то след­ва­ше дядо си по кея към коме­та­та. За пър­ви път в живо­та си попа­да­ше на мор­с­ка гара. Ско­рост­та, с коя­то нови­те впе­чат­ле­ния го връх­ли­та­ха, не му позво­ля­ва­ше напъл­но да ги осмис­ля. Дядо­то пода­де куфа­ри­те на дежур­ни­те моря­ци, за да ги пре­ме­рят. Те ги сло­жи­ха на кан­та­ра, след кое­то ги нато­ва­ри­ха на коме­та­та. Дока­то чака­ха на опаш­ка на път­ни­чес­кия кей, за да се качат в кора­ба, дете­то раз­глеж­да­ше с нес­к­ри­то любо­пит­с­тво всич­ко наоко­ло: дъл­га­та бяла коме­та, досущ като раке­та, завър­за­на за бре­га с въже­та, покла­ща­ща се бав­но от вли­за­щи­те в приста­ни­ще­то въл­ни, висо­ки­те товар­ни кра­но­ве, све­ли стре­ли като гла­ви на нака­ца­ли по бре­га мор­с­ки соко­ли, ръба на кейов­та сте­на, кой­то беше без огра­да, полеп­на­ли по вери­ги­те на кейо­ви­те кран­ци чер­ни миди, купи­ща­та раз­но­род­ни това­ри, изси­па­ни напра­во на земя­та, чака­щи да бъдат нато­ва­ре­ни на кора­би, за да поемат към далеч­ни стра­ни, дъл­бо­ка­та синя вода. Имен­но мор­с­ка­та вода го запле­ни най-сил­но. Дъно­то й не се виж­да­ше, а дъно­то на коме­та­та се губе­ше някъ­де надо­лу в ней­на­та тъм­на синина.
— Кач­вай се! – непоз­нат глас му наре­ди да се кач­ва на кора­ба, пре­къс­вай­ки нови­те му дет­с­ки­те впечатления.
Дете­то прекра­чи раз­сто­я­ни­е­то меж­ду кея и бор­да на коме­та­та, като вни­ма­ва­ше мно­го да не пад­не във вода­та. Сил­ни моряш­ки ръце го поеха откъм море­то и му посо­чи­ха път­ни­чес­кия салон, къде­то то се наста­ни до дядо си на удоб­на седалка.
Коме­та­та потег­ли бав­но. С уме­ла манев­ра, капи­та­нът я насо­чи към изход­ни­те свет­ли­ни на приста­ни­ще­то. Вед­нъж напус­на­ла фар­ва­те­ра, тя започ­на да уско­ря­ва, като след мину­ти раз­ви най-голя­ма­та си ско­рост. Кор­пу­сът на коме­та­та се повдиг­на на под­вод­ни­те си кри­ле и започ­на да пла­ни­ра по раз­въл­ну­ва­на­та мор­с­ка повър­х­ност. Дви­га­те­ли­те ревя­ха отзад и изпъл­ва­ха сало­на с приглу­шен моно­то­нен шум, от кой­то мал­ко­то моми­чен­це, сгу­ши­ло се в баба си, вед­на­га заспа. Бре­гът започ­на бър­зо да се отда­ле­ча­ва от погле­да на зале­пи­ло­то се за филис­т­ри­на дет­с­ко лице:
— Бабо, ще изли­та­ме ли? – мом­че­то се объ­на към баба си с нераз­би­ращ и леко изпла­шен от неиз­вес­т­но­то поглед. То беше потър­си­ло дядо си за помощ, но него вече го няма­ше на седалката.
— Не, няма. Успо­кой се. Всич­ко е наред! – с про­ме­нен тем­бър на гла­са си и някак ядо­са­но му отвър­на тя.
Мом­че­то ясно усе­ща­ше, че не всич­ко беше наред. Коме­та­та-раке­та се удря­ше сил­но във въни­те, накла­няй­ки се ряз­ко напред-назад, наля­во и дяс­но. От уда­ри­те, мор­с­ка­та повър­х­ност се раз­би­ва­ше и хвър­че­ше отстра­ни на пла­ва­тел­ния съд, като посто­ян­но обли­ва­ше цели­те му филис­т­ри­ни­те с пръс­ки раз­пе­не­на вода. Вода­та, нез­най­но как, про­ник­ва­ше на мал­ки коли­чес­та във вът­реш­ност­та на коме­та­та, като мок­ре­ше пер­де­та­та и се стич­ше по пръс­ти­те на дете­то, кое­то рису­ва­ше кръ­го­ве с нея по мок­ро­то стък­ло. То я пипа­ше някак неб­реж­но и опит­ва­ше с език. Беше соле­на. Поглед­на отно­во към баба си. Преблед­ня­ла, тя седе­ше на седал­ка­та със затво­ре­ни очи. Съсед­но седя­щи­те път­ни­ци също бяха заели стран­ни пози и стис­ка­ха очи­те си в изкри­ве­ни физи­о­но­мии. Мом­че­то ста­на и тръг­на да тър­си дядо си. Опи­та се да ходи по пъте­ка­та меж­ду седал­ки­те, но посто­ян­но зали­та­ше ту в една, ту в дру­га посо­ка, в дви­же­ща­та се под кра­ка­та му летя­ща коме­та. Прибли­жа­вай­ки се към вра­та­та на кър­ма­та, то видя едра жена, с надя­на­та на гла­ва­та си най­ло­но­ва тор­ба, да повръ­ща звуч­но в нея. Ста­на му лошо и побър­за да стиг­не при дядо си, кого­то зър­на пушещ на кърмата.
— Дядо! – успя само да изре­че то, след като стък­ле­на­та вра­та се затво­ри зад него, а сил­ни­ят вятър го нака­ра да залит­не към дядо си.
Мом­че­то инс­тик­тив­но запу­ши уши­те си с ръце – воят на вятъ­ра и ревът на мото­ри­те го стрес­на­ха нео­чак­ва­но. Дядо­то пуше­ше поред­на­та си цига­ра, а вятъ­рът изду­ва­ше тън­ко­то му плат­не­но яке като пара­шут. При вида на появи­лия се внук, той хвър­ли недо­пу­ше­на­та цига­ра в море­то и го прегърна.
— Защо си тук?! – карай­ки му се го попи­та той – Къде е баба ти, сес­т­ра ти?
— Спят вът­ре. Лошо им е – отго­во­ри мом­че­то, при­тис­кай­ки се в дядо си, като с едно­то си око гле­да­ше пене­ща­та се зад кър­ма­та вода – Ти къде изчезна?
— Тук съм, дядо. Хай­де, ела, да вле­зем вът­ре при баба ти! – хва­нал го за ръка го пове­де обрат­но в сало­на. – Баба ти само като види кораб и се раз­бо­ля­ва! – два­ма­та сед­на­ха на мес­та­та си.
— От как­во се раз­бо­ля­ва? – не раз­би­ра­ше момчето.
— Как от как­во? От мор­с­ка болест, раз­би­ра се! – каза дядо­то, като гле­да­ше преблед­ня­ла­та си жена, едва диша­ща и изпо­те­на на седал­ка­та от дру­га­та стра­на на пътеката.
— Страш­на ли е тази болест? – инте­ре­су­ва­ше се дете­то – Уми­ра ли се от нея? –то се взря отно­во в баба си.
— О‑о-о, по-лошо е от уми­ра­не! – сери­оз­но каза дядо­то – Като те хва­не мор­с­ка­та болест, иска ти се да умреш, ама не можеш! Само се мъчиш!
— А мен защо не ме хва­ща? – учу­ди се момчето.
— Защо­то ще ста­неш моряк!
— Като моря­ци­те, кои­то видях­ме във Вар­на ли? – спом­ни си то гру­па­та парад­но обле­че­ни моряци.
Дядо­то не му отго­во­ри, като се престо­ри на задря­мал. Мом­че­то отно­во зале­пи лице в про­зо­ре­ца. Пръс­ки­те вода, обли­ва­щи стък­ло­то, бяха нама­ле­ли и се виж­да­ше по-доб­ре навън.
Коме­та­та мина­ва­ше покрай Бур­гас. На рей­да има­ше кора­би, заста­на­ли на кот­ва. Пора­ди отда­ле­че­ност­та си, се виж­да­ха само над­строй­ки­те им.
— Дядо, дядо! Виж! Пла­ва­щи бло­ко­ве! – дете­то раз­тре­се дядо си за ръка­та, като не отле­пя­ше учу­де­ни­те си очи от бели­те висо­ки над­строй­ки. В дет­с­ко­то му въоб­ра­же­ние, те бяха наис­ти­на пла­ва­щи бло­ко­ве. Досе­га то не беше виж­да­ло тол­ко­ва голе­ми кора­би. Опит­ва­ше се да преброи ета­жи­те на бели­те жилищ­ни сгра­ди. – Как не потъ­ват? Кой живее в тях? Как хора­та сли­зат на суша­та? – дете­то про­дъл­жа­ва­ше да обсип­ва с въп­ро­си уми­ра­щия да изпу­ши още една цига­ра дядо.
— Това са кора­би, тан­ке­ри – дядо­то беше доле­пил гла­ва до него­ва­та в рам­ка­та на про­зо­ре­ца. – Виж­даш ли кол­ко са голе­ми! Досущ като истин­с­ки бло­ко­ве, че дори и по-голе­ми! Могат да оби­ко­лят цяла­та Земя!
— Еха! – въз­хи­ща­ва­ше се вну­кът – Живе­еш си вът­ре и оби­ка­ляш Земя­та! Супер е! Е, баба няма да може, защо­то ще се раз­бо­лее вед­на­га, щом като ги види.
Мом­че­то си пред­ста­ви как пре­ко­ся­ва всич­ки море­та и оке­а­ни със сво­я­та летя­ща коме­та. Въоб­ра­же­ни­е­то му го отве­де в непоз­на­ти земи, срещ­на го с дру­ги наро­ди, видя нови живот­ни и мес­та, стиг­на дори до края на све­та. Неу­сет­но заспа в меч­ти­те си, сгу­шен до своя любим дядо…

Вся­ка сут­рин от лят­на­та си вакан­ци­я­та, мом­че­то се взи­ра­ше в синия хори­зонт, сед­нал на сту­де­ния мичу­рин­с­ки пясък, с присви­ти към изгря­ва­що­то слън­це очи. Там, на края на мор­с­кия ръб, на гра­ни­ца­та меж­ду небе­то и вода­та, виж­да­ше как кора­би­те се появя­ва­ха мал­ки и голе­ме­е­ха с прибли­жа­ва­не­то си към бре­га или пък обрат­но – изчез­ва­ха посте­пен­но от дет­с­кия му поглед, нез­най­но къде. Всич­ки те бяха със сиви и неяс­ни очер­та­ния. Дви­же­ха се мно­го бав­но, с тре­пе­ре­щи от лят­на­та мара­ня силуети.
Оби­ча­ше да гле­да спа­си­те­ля, кой­то при­гот­вя­ше поста си: под­рав­ня­ва­ше пясъ­ка с кра­ка, а след това ограж­да­ше с въже под­рав­не­ния учас­тък. После пра­ве­ше физи­чес­ки упраж­не­ния и вли­за­ше да плу­ва. А как плу­ва­ше само! Като истин­с­ка риба! Сти­га­ше чак до шаман­ду­ра­та! Завиж­да­ше на мас­ка­та, шнор­хе­ла и плав­ни­ци­те му. Голе­ми чер­ни плав­ни­ци, под­пре­ни един на друг в изпра­ве­но поло­же­ние. Имен­но за това, баба му му купи мас­ка и шнор­хел. И кога­то ско­чи еки­пи­ран с тях във вода­та, за да плу­ва като истин­с­ка риба – едва не се уда­ви. Нагъл­та се със соле­на вода и хруп­кав пясък, а водо­рас­ли вля­зо­ха в мас­ка­та му. Тряб­ва­ше дядо му да му пока­же как се пол­з­ват мас­ка и шнор­хел. А кога­то се научи, оста­на въз­хи­тен от видя­но­то под мор­с­ка­та вода – зла­тен пясък, накъд­рен на мал­ки въл­нич­ки, пла­ва­щи водо­рас­ли в раз­лич­ни цве­то­ве, миди, раче­та, страш­ни пар­ли­ви меду­зи и лоши щипал­ки, мал­ки риб­ки – един напъл­но нов свят се раз­кри­ва­ше пред дет­с­ки­те му очи.
— Бабо, защо вода­та изглеж­да синя, а кога­то я сипя в кофич­ка­та, тя ста­ва прозрач­на? – вдиг­на въп­ро­си­тел­но очи към баба си то.
Жена­та се усмих­на и не отго­во­ри. Пога­ли го неж­но по гла­ва­та и му пода­де варе­на царе­ви­ца, току-що купе­на от плаж­ния тър­го­вец. Дете­то лако­мо заяде соле­ния мамул.
— Бабо, защо вода­та в море­то е соле­на? Кой я е под­со­лил тол­ко­ва мно­го? – про­дъл­жа­ва­ше да любо­пит­с­тва то.
— Море­то е една огром­на вря­ща от живот ман­джа – отго­во­ри му този път бабата.
— Но някой я е пре­со­лил? – дете­то про­дъл­жа­ва­ше да насто­я­ва на сво­е­то – Като супа­та на мама е.
— Цон­ке, къде ми е киб­ри­та? – пре­къс­на ги ядо­сан дядо­то, дока­то си ваде­ше цига­ра от пакет „Арда“.
— Дядо, защо тол­ко­ва мно­го пушиш? – мом­че­то беше взе­ло кутий­ка­та с клеч­ки, за да си ги реди по пясъка.
— Все­ки истин­с­ки мъж пуши! – заклю­чи той. – Я да си ми вър­неш вед­на­га киб­ри­та! Играй си с нещо дру­го! Виж кол­ко пясък има! Пра­ви си дуп­ки, кули и замъци!
— Бабо, кол­ко са песъ­чин­ки­те на пла­жа? Може ли да се пребро­ят? – мом­че­то бав­но изсип­ва­ше шепа пясък по кра­ка си, дока­то питаше.
— Защо не се раз­хо­ди­те със сес­т­ра си до вода­та? Събе­ре­те мидич­ки. Хай­де, но не се отдалечавайте.
На пла­жа до тях седе­ше въз­рас­тен, въз дебел мъж, с офор­ме­на тип „капи­тан­с­ка“ бра­да на лице­то. На гла­ва­та си носе­ше бяла шап­ка с козир­ка, над коя­то, от тън­ки зла­тис­ти въжен­ца беше запле­тен моряш­ки възел. На вра­та му висе­ше черен бино­къл, през кой­то, за изне­на­да на мом­че­то, не гле­да­ше към мор­с­кия хори­зонт и кора­би­те, а все го насоч­ва­ше към раз­лич­ни посо­ки по пла­жа. Игра­ей­ки си в бли­зост до хав­ли­я­та на мос­кия вълк, дете­то не устоя на любо­пит­с­тво­то си и мно­го учти­во го попита:
— Изви­не­те, мога ли и аз да поглед­на през бинокъла?
Мор­с­ки­ят вълк сне опти­ка­та от очи­те си, като за момент се фоку­си­ра­ше вър­ху мом­че­то, кое­то сто­е­ше пред него с прибра­ни зад гър­ба си ръце и сра­меж­ли­во-питащ поглед.
— Ето, взе­ми! – изръм­жа мъжът с раз­драз­не­ние от вне­зап­но пре­къс­на­то­то му при­ят­но зани­ма­ние. Той пода­де бино­къ­ла на вече сия­е­що­то от радост мом­че. – Сло­жи си го на вра­та и мно­го вни­ма­вай да не вле­зе пясък в оку­ля­ри­те! – стро­го го предуп­ре­ди той.
За пър­ви път в живо­та си, мом­че­то за пър­ви път в живо­та си гле­да­ше през бино­къл. Раз­би­ра се, вед­на­га го насо­чи към края на море­то и сво­и­те кора­би. Гле­да­ше ги ту през еди­ния, ту през дру­гия оку­ляр. Раз­сто­я­ни­е­то меж­ду тях беше твър­де голя­мо, за да поглед­не еднов­ре­мен­но през тях. Сил­но му се при­ис­ка и той да е там, на ръба на море­то, сред въл­ни­те, без да зна­е­ше, че един ден щеше да е точ­но обрат­но­то: с бино­къ­ла си щеше да тър­си суша­та сред вълните.
Някой го зашле­ви сил­но по вра­та, като от раз пре­къс­на мор­с­ко­то му пътешествие.
— Ще си изго­риш очи­те с този бино­къл! – дядо­то му сва­ля­ше коже­на­та през­рам­ка от вра­та му – Не зна­еш ли, че с бино­къл не се гле­да към слън­це­то! Ела, да го вър­нем на чове­ка! И друг път не взе­май нещо, без да си ме питал!
Дока­то пре­да­ва­ха бино­къ­ла на мор­с­кия вълк, на мет­ри от тях, една рибар­с­ка лод­ка се заби с гро­хот в пясъ­ка. От нея сле­зе друг мор­с­ки вълк, някак си по-голям и истин­с­ки от този на пла­жа, въп­ре­ки че няма­ше бино­къл и мор­с­ки възел на гла­ва­та си. Но пък има­ше лодка.
— Пряс­на аку­ла, кал­кан, писия! – гър­ле­ни­ят му глас раз­дра плаж­но­то прост­ран­с­т­во. – Пряс­на аку­ла, кал­кан, писия! – с все сила про­дъл­жа­ва­ше да вика той.
Мом­че­то гле­да­ше като оне­мя­ло. До лод­ка­та, на пясъ­ка леже­ше сто­ва­ре­на­та риба, коя­то още мър­да­ше. Сред нея изпък­ва­ше пих­ти­ес­та, жъл­то-розо­ва аку­ла. Беше дъл­га към метър. Мом­че­то я гле­да­ше с рес­пект, а едно­то око на аку­ла­та гле­да­ше него, без да мига. За мину­ти всич­ка­та риба беше про­да­де­на. Хора­та идва­ха на тум­би да купу­ват, а риба­рят с бла­га усмив­ка мере­ше и пода­ва­ше уло­ва си с думи­те: „Ще види­те кол­ко е вкус­на! Утре пак ще дой­да. Заповядайте!“
— Раз­ход­ка с лод­ка! – заре­ва за поре­ден път той. – Само лев­че! Запо­вя­дай, народе!
Дете­то поглед­на дядо си:
— Дядо, нека се пово­зим? Нико­га не съм се кач­вал в истин­с­ка лод­ка. Моля те!
— Доб­ре де! Иди взе­ми пари от баба си. Питай и сес­т­ра си дали иска да дойде.
След десет мину­ти, мом­че­то сия­е­ше от нео­пи­су­е­мо щас­тие. Возе­ше се в истин­с­ка лод­ка навът­ре в море­то, в дъл­бо­ко­то. По-дъл­бо­ко от дъл­бо­ко­то, в кое­то дядо му го хвър­ля­ше. Пъту­ва­ха към края на море­то. Мото­рът на лод­ка­та пър­по­ре­ше шум­но, а дет­с­ки­те очи поглъ­ща­ха все­ки щрих от случ­ва­що­то се: пла­жът се сма­ли и то не виж­да­ше вече баба си и сес­т­ра си; мор­с­ки­ят вълк, гол до кръс­та, с изпе­че­на и глад­ка кожа, гле­да­ше към хори­зон­та с присви­ти очи; без­б­рой меду­зи плу­ва­ха око­ло тях в ста­на­ла­та по-зеле­на мор­с­ка вода; на дъно­то на лод­ка­та има­ше мре­жи, люс­пи, риба, рапа­ни и … вода.
— Дядо, да не потъ­нем? Защо има тол­ко­ва вода в лодката?
— Няма! – отго­во­ри му дядо­то, като изпус­на къл­бо цига­рен дим. – Така се закис­ва лодката.
Мор­с­ки­ят вълк ста­на от мяс­то­то си и започ­на да съби­ра пари­те от зяпа­щи­те паса­же­ри­те. Неу­сет­но за всич­ки, дока­то капи­та­нът обхож­да­ше път­ни­ци­те си и под­мя­та­ше мор­с­ки лакър­дии, лод­ка­та напра­ви пла­вен пово­рот и се насо­чи обрат­но към бре­га. Пър­по­ре­не­то на дви­га­те­ля се уси­ли и за по-мал­ко от поло­ви­на­та вре­ме на отива­не, лод­ка­та отно­во заби нос в жъл­тия пясък. Набли­жа­ва­ше пладне.
— Хай­де, ска­чай! – дядо­то хва­на мом­че­то под раме­на­та и го спус­на в топ­ла­та вода. – Иди взе­ми пари от баба си. Уми­рам да изпия една сту­де­на мен­та след тази вод­на раз­ход­ка! Кажи й, че ще ти купя сладолед.
Дока­то сит­не­ше към баба си по изга­ря­щия кра­ка­та му пясък, дете­то не спи­ра­ше да пре­жи­вя­ва мис­ле­но, отно­во и отно­во, всич­ки свои пър­ви мор­с­ки пре­жи­вя­ва­ния, без да зна­е­ше, че те вече бяха опре­де­ли­ли него­ва­та съд­ба. Капи­тан­с­ка­та му съдба.

Вла­ди­мир Коловски

Пър­ва награда