Влакът спря на варненската гара. Локомотивът задържа спирачки на метри от края на железопътната линия, която свършваше в насип баластра и два големи буфера на пети коловоз. Краят на линията направи много силно впечатление на току-що слязлото от вагона сънено момче. За него тя винаги беше безкрайна, свързваща всички места по целия свят. Дори многолюдната тълпа от посрещачи, притискаща го от всички страни, не успя да отклони вниманието му от факта, че линията беше прекъсната.
— Дядо, защо линията е отрязана? – попита с ококорени към дядо си очи то.
— За да не падне влакът в морето – шеговито му отговори дядото, като носеше с усилие два големи куфара и димеше с цигара в уста – Цонке, хайде по-бързо! – ядосано извикна той на жена си, която изоставаше, проправяйки си неумело път през тълпата. Жената водеше за ръка ситнещо в розови сандали момиченце и носеше останалата по-голяма част от багажа – Ще изпуснем кометата!
— А защо са тези буфери? – продължаваше да любопитства детето.
— За да спрат влака, ако машинистът заспи – дядото допуши цигарата, като огънчето стигна почти до устните му.
Четиримата пътници се събраха заедно на изхода на железопътната гара. След кратка почивка и още една набързо изпушена цигара, те се отправиха към входа на морската гара, откъдето трябваше да отпътуват за Мичурин. Израснало покрай линията, с разкази за вагони и локомотиви, стрелки и кондуктори, които оформяха цялата му петгодишна представа за реалността, сега момчето сякаш попадна в нов свят. Всичко му се струваше непознато след края на линията. Нямаше коловози, траверси и перони. Хората се движеха в различни посоки, някак хаотично, но знаещи точно къде отиват. Ухаеше на прясно изпечени закуски и риба. Кресливи гларуси озвучаваха цялата тази процесия, като кръжаха гладни ниско над главите на наскоро пристигналите пътници и техните посрещачи. Местни хора се надпреварваха да предлагат квартири на слезлите от влака.
Вниманието на дърпаното за ръка от дядо си момче се прикова върху група почти маршируващи моряци в бели парадни униформи, които се изравниха за момент с тях. Те се движеха в строй, отмерно и стегнато, в пълен контраст на хаотичната маса от хора. За краткото време, през което успя да ги наблюдава, момчето се възхити от белите им униформи и шапки, със спускащи се по врата им лентички отзад, златните ками, провисени от коланите, лъскавите копчета на дрехите и изправената им стойка. От посоката, в която се изгубиха от погледа му, замириса на море.
Момчето следваше дядо си по кея към кометата. За първи път в живота си попадаше на морска гара. Скоростта, с която новите впечатления го връхлитаха, не му позволяваше напълно да ги осмисля. Дядото подаде куфарите на дежурните моряци, за да ги премерят. Те ги сложиха на кантара, след което ги натовариха на кометата. Докато чакаха на опашка на пътническия кей, за да се качат в кораба, детето разглеждаше с нескрито любопитство всичко наоколо: дългата бяла комета, досущ като ракета, завързана за брега с въжета, поклащаща се бавно от влизащите в пристанището вълни, високите товарни кранове, свели стрели като глави на накацали по брега морски соколи, ръба на кейовта стена, който беше без ограда, полепнали по веригите на кейовите кранци черни миди, купищата разнородни товари, изсипани направо на земята, чакащи да бъдат натоварени на кораби, за да поемат към далечни страни, дълбоката синя вода. Именно морската вода го заплени най-силно. Дъното й не се виждаше, а дъното на кометата се губеше някъде надолу в нейната тъмна синина.
— Качвай се! – непознат глас му нареди да се качва на кораба, прекъсвайки новите му детските впечатления.
Детето прекрачи разстоянието между кея и борда на кометата, като внимаваше много да не падне във водата. Силни моряшки ръце го поеха откъм морето и му посочиха пътническия салон, където то се настани до дядо си на удобна седалка.
Кометата потегли бавно. С умела маневра, капитанът я насочи към изходните светлини на пристанището. Веднъж напуснала фарватера, тя започна да ускорява, като след минути разви най-голямата си скорост. Корпусът на кометата се повдигна на подводните си криле и започна да планира по развълнуваната морска повърхност. Двигателите ревяха отзад и изпълваха салона с приглушен монотонен шум, от който малкото момиченце, сгушило се в баба си, веднага заспа. Брегът започна бързо да се отдалечава от погледа на залепилото се за филистрина детско лице:
— Бабо, ще излитаме ли? – момчето се объна към баба си с неразбиращ и леко изплашен от неизвестното поглед. То беше потърсило дядо си за помощ, но него вече го нямаше на седалката.
— Не, няма. Успокой се. Всичко е наред! – с променен тембър на гласа си и някак ядосано му отвърна тя.
Момчето ясно усещаше, че не всичко беше наред. Кометата-ракета се удряше силно във въните, накланяйки се рязко напред-назад, наляво и дясно. От ударите, морската повърхност се разбиваше и хвърчеше отстрани на плавателния съд, като постоянно обливаше целите му филистрините с пръски разпенена вода. Водата, незнайно как, проникваше на малки количеста във вътрешността на кометата, като мокреше пердетата и се стичше по пръстите на детето, което рисуваше кръгове с нея по мокрото стъкло. То я пипаше някак небрежно и опитваше с език. Беше солена. Погледна отново към баба си. Пребледняла, тя седеше на седалката със затворени очи. Съседно седящите пътници също бяха заели странни пози и стискаха очите си в изкривени физиономии. Момчето стана и тръгна да търси дядо си. Опита се да ходи по пътеката между седалките, но постоянно залиташе ту в една, ту в друга посока, в движещата се под краката му летяща комета. Приближавайки се към вратата на кърмата, то видя едра жена, с надяната на главата си найлонова торба, да повръща звучно в нея. Стана му лошо и побърза да стигне при дядо си, когото зърна пушещ на кърмата.
— Дядо! – успя само да изрече то, след като стъклената врата се затвори зад него, а силният вятър го накара да залитне към дядо си.
Момчето инстиктивно запуши ушите си с ръце – воят на вятъра и ревът на моторите го стреснаха неочаквано. Дядото пушеше поредната си цигара, а вятърът издуваше тънкото му платнено яке като парашут. При вида на появилия се внук, той хвърли недопушената цигара в морето и го прегърна.
— Защо си тук?! – карайки му се го попита той – Къде е баба ти, сестра ти?
— Спят вътре. Лошо им е – отговори момчето, притискайки се в дядо си, като с едното си око гледаше пенещата се зад кърмата вода – Ти къде изчезна?
— Тук съм, дядо. Хайде, ела, да влезем вътре при баба ти! – хванал го за ръка го поведе обратно в салона. – Баба ти само като види кораб и се разболява! – двамата седнаха на местата си.
— От какво се разболява? – не разбираше момчето.
— Как от какво? От морска болест, разбира се! – каза дядото, като гледаше пребледнялата си жена, едва дишаща и изпотена на седалката от другата страна на пътеката.
— Страшна ли е тази болест? – интересуваше се детето – Умира ли се от нея? –то се взря отново в баба си.
— О‑о-о, по-лошо е от умиране! – сериозно каза дядото – Като те хване морската болест, иска ти се да умреш, ама не можеш! Само се мъчиш!
— А мен защо не ме хваща? – учуди се момчето.
— Защото ще станеш моряк!
— Като моряците, които видяхме във Варна ли? – спомни си то групата парадно облечени моряци.
Дядото не му отговори, като се престори на задрямал. Момчето отново залепи лице в прозореца. Пръските вода, обливащи стъклото, бяха намалели и се виждаше по-добре навън.
Кометата минаваше покрай Бургас. На рейда имаше кораби, застанали на котва. Поради отдалечеността си, се виждаха само надстройките им.
— Дядо, дядо! Виж! Плаващи блокове! – детето разтресе дядо си за ръката, като не отлепяше учудените си очи от белите високи надстройки. В детското му въображение, те бяха наистина плаващи блокове. Досега то не беше виждало толкова големи кораби. Опитваше се да преброи етажите на белите жилищни сгради. – Как не потъват? Кой живее в тях? Как хората слизат на сушата? – детето продължаваше да обсипва с въпроси умиращия да изпуши още една цигара дядо.
— Това са кораби, танкери – дядото беше долепил глава до неговата в рамката на прозореца. – Виждаш ли колко са големи! Досущ като истински блокове, че дори и по-големи! Могат да обиколят цялата Земя!
— Еха! – възхищаваше се внукът – Живееш си вътре и обикаляш Земята! Супер е! Е, баба няма да може, защото ще се разболее веднага, щом като ги види.
Момчето си представи как прекосява всички морета и океани със своята летяща комета. Въображението му го отведе в непознати земи, срещна го с други народи, видя нови животни и места, стигна дори до края на света. Неусетно заспа в мечтите си, сгушен до своя любим дядо…
Всяка сутрин от лятната си ваканцията, момчето се взираше в синия хоризонт, седнал на студения мичурински пясък, с присвити към изгряващото слънце очи. Там, на края на морския ръб, на границата между небето и водата, виждаше как корабите се появяваха малки и големееха с приближаването си към брега или пък обратно – изчезваха постепенно от детския му поглед, незнайно къде. Всички те бяха със сиви и неясни очертания. Движеха се много бавно, с треперещи от лятната мараня силуети.
Обичаше да гледа спасителя, който приготвяше поста си: подравняваше пясъка с крака, а след това ограждаше с въже подравнения участък. После правеше физически упражнения и влизаше да плува. А как плуваше само! Като истинска риба! Стигаше чак до шамандурата! Завиждаше на маската, шнорхела и плавниците му. Големи черни плавници, подпрени един на друг в изправено положение. Именно за това, баба му му купи маска и шнорхел. И когато скочи екипиран с тях във водата, за да плува като истинска риба – едва не се удави. Нагълта се със солена вода и хрупкав пясък, а водорасли влязоха в маската му. Трябваше дядо му да му покаже как се ползват маска и шнорхел. А когато се научи, остана възхитен от видяното под морската вода – златен пясък, накъдрен на малки вълнички, плаващи водорасли в различни цветове, миди, рачета, страшни парливи медузи и лоши щипалки, малки рибки – един напълно нов свят се разкриваше пред детските му очи.
— Бабо, защо водата изглежда синя, а когато я сипя в кофичката, тя става прозрачна? – вдигна въпросително очи към баба си то.
Жената се усмихна и не отговори. Погали го нежно по главата и му подаде варена царевица, току-що купена от плажния търговец. Детето лакомо заяде соления мамул.
— Бабо, защо водата в морето е солена? Кой я е подсолил толкова много? – продължаваше да любопитства то.
— Морето е една огромна вряща от живот манджа – отговори му този път бабата.
— Но някой я е пресолил? – детето продължаваше да настоява на своето – Като супата на мама е.
— Цонке, къде ми е кибрита? – прекъсна ги ядосан дядото, докато си вадеше цигара от пакет „Арда“.
— Дядо, защо толкова много пушиш? – момчето беше взело кутийката с клечки, за да си ги реди по пясъка.
— Всеки истински мъж пуши! – заключи той. – Я да си ми върнеш веднага кибрита! Играй си с нещо друго! Виж колко пясък има! Прави си дупки, кули и замъци!
— Бабо, колко са песъчинките на плажа? Може ли да се преброят? – момчето бавно изсипваше шепа пясък по крака си, докато питаше.
— Защо не се разходите със сестра си до водата? Съберете мидички. Хайде, но не се отдалечавайте.
На плажа до тях седеше възрастен, въз дебел мъж, с оформена тип „капитанска“ брада на лицето. На главата си носеше бяла шапка с козирка, над която, от тънки златисти въженца беше заплетен моряшки възел. На врата му висеше черен бинокъл, през който, за изненада на момчето, не гледаше към морския хоризонт и корабите, а все го насочваше към различни посоки по плажа. Играейки си в близост до хавлията на моския вълк, детето не устоя на любопитството си и много учтиво го попита:
— Извинете, мога ли и аз да погледна през бинокъла?
Морският вълк сне оптиката от очите си, като за момент се фокусираше върху момчето, което стоеше пред него с прибрани зад гърба си ръце и срамежливо-питащ поглед.
— Ето, вземи! – изръмжа мъжът с раздразнение от внезапно прекъснатото му приятно занимание. Той подаде бинокъла на вече сияещото от радост момче. – Сложи си го на врата и много внимавай да не влезе пясък в окулярите! – строго го предупреди той.
За първи път в живота си, момчето за първи път в живота си гледаше през бинокъл. Разбира се, веднага го насочи към края на морето и своите кораби. Гледаше ги ту през единия, ту през другия окуляр. Разстоянието между тях беше твърде голямо, за да погледне едновременно през тях. Силно му се прииска и той да е там, на ръба на морето, сред вълните, без да знаеше, че един ден щеше да е точно обратното: с бинокъла си щеше да търси сушата сред вълните.
Някой го зашлеви силно по врата, като от раз прекъсна морското му пътешествие.
— Ще си изгориш очите с този бинокъл! – дядото му сваляше кожената презрамка от врата му – Не знаеш ли, че с бинокъл не се гледа към слънцето! Ела, да го върнем на човека! И друг път не вземай нещо, без да си ме питал!
Докато предаваха бинокъла на морския вълк, на метри от тях, една рибарска лодка се заби с грохот в пясъка. От нея слезе друг морски вълк, някак си по-голям и истински от този на плажа, въпреки че нямаше бинокъл и морски възел на главата си. Но пък имаше лодка.
— Прясна акула, калкан, писия! – гърленият му глас раздра плажното пространство. – Прясна акула, калкан, писия! – с все сила продължаваше да вика той.
Момчето гледаше като онемяло. До лодката, на пясъка лежеше стоварената риба, която още мърдаше. Сред нея изпъкваше пихтиеста, жълто-розова акула. Беше дълга към метър. Момчето я гледаше с респект, а едното око на акулата гледаше него, без да мига. За минути всичката риба беше продадена. Хората идваха на тумби да купуват, а рибарят с блага усмивка мереше и подаваше улова си с думите: „Ще видите колко е вкусна! Утре пак ще дойда. Заповядайте!“
— Разходка с лодка! – зарева за пореден път той. – Само левче! Заповядай, народе!
Детето погледна дядо си:
— Дядо, нека се повозим? Никога не съм се качвал в истинска лодка. Моля те!
— Добре де! Иди вземи пари от баба си. Питай и сестра си дали иска да дойде.
След десет минути, момчето сияеше от неописуемо щастие. Возеше се в истинска лодка навътре в морето, в дълбокото. По-дълбоко от дълбокото, в което дядо му го хвърляше. Пътуваха към края на морето. Моторът на лодката пърпореше шумно, а детските очи поглъщаха всеки щрих от случващото се: плажът се смали и то не виждаше вече баба си и сестра си; морският вълк, гол до кръста, с изпечена и гладка кожа, гледаше към хоризонта с присвити очи; безброй медузи плуваха около тях в станалата по-зелена морска вода; на дъното на лодката имаше мрежи, люспи, риба, рапани и … вода.
— Дядо, да не потънем? Защо има толкова вода в лодката?
— Няма! – отговори му дядото, като изпусна кълбо цигарен дим. – Така се закисва лодката.
Морският вълк стана от мястото си и започна да събира парите от зяпащите пасажерите. Неусетно за всички, докато капитанът обхождаше пътниците си и подмяташе морски лакърдии, лодката направи плавен поворот и се насочи обратно към брега. Пърпоренето на двигателя се усили и за по-малко от половината време на отиване, лодката отново заби нос в жълтия пясък. Наближаваше пладне.
— Хайде, скачай! – дядото хвана момчето под рамената и го спусна в топлата вода. – Иди вземи пари от баба си. Умирам да изпия една студена мента след тази водна разходка! Кажи й, че ще ти купя сладолед.
Докато ситнеше към баба си по изгарящия краката му пясък, детето не спираше да преживява мислено, отново и отново, всички свои първи морски преживявания, без да знаеше, че те вече бяха определили неговата съдба. Капитанската му съдба.
Владимир Коловски
Първа награда
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.