Диря в морето 2023 — Проза: ONE FOR THE ROAD*

Стар е, от месинг с кра­си­ви стрел­ки. Таки­ва вече не се про­из­веж­дат. Кора­бен баро­ме­тър. За гос­ти­те, кои­то идват вкъ­щи е една от мно­го­то вещи ока­че­ни по сте­ни­те. За жена ми е още един стар оча­ро­ва­те­лен пред­мет в дома ни, кой­то учуд­ва­що, но все още про­дъл­жа­ва да рабо­ти. Аз и жена ми оби­ча­ме ста­ри­те антиквар­ни пред­ме­ти. Нами­ра­ме в тях по-голя­ма кра­со­та и излъч­ва­не от сегаш­ни­те вещи за масо­во пол­з­ва­не. За мене оба­че, баро­ме­тъ­рът е част от моряш­кия ми живот или по-точ­но на пет месе­ца от него. Поглеж­дам го и пред очи­те ми вед­на­га изплу­ва ста­ри­ят кораб, на кой­то баро­ме­тъ­рът дъл­ги годи­ни слу­жи вяр­но и безот­каз­но, капи­тан­с­ка­та каю­та и почет­но­то мяс­то в нея, на кое­то бе зака­чен, пре­ди да се наста­ни в моя дом вече на не тол­ко­ва отго­вор­на рабо­та. Пода­рък е от послед­ния капи­тан на кораб “Alfa”. Mеж­ду нас в еки­па­жа го нари­чах­ме дядо Иво. Капи­тан с дъл­го­го­ди­шен опит, вече на въз­раст, арис­ток­ра­тич­но изпра­вен, слаб хър­ва­тин от Дуб­ров­ник. В съз­на­ни­е­то ми кадър по кадър се е запе­ча­тал този отря­зък от живо­та ми на море. Дали защо­то се чув­с­т­вах мно­го доб­ре на този кораб, макар че сами­ят той вече изжи­вя­ва­ше послед­ни­те си месе­ци живот и сякаш тър­се­ше мяс­то за заслу­же­на почив­ка. Дали защо­то до мене бе моя по-млад при­ятел — глав­ния меха­ник Джи­ма. Или пък, защо­то там съд­ба­та ме срещ­на с капи­та­на дядо Иво, на кого­то в послед­с­твие така и не успях да кажа как­ва роля изиг­ра за по-ната­тъш­но­то ми раз­ви­тие като меха­ник. Нищо няма­ше да е също­то, ако не беше на бор­да и боц­ма­на Геор­ги и гълъ­ба Гошо, а аз в тази пет­ме­сеч­на сцен­ка от живо­та на бор­да на мото­рен кораб “Alfa” тога­ва изиг­рах роля­та на пър­ви механик.
Летях сам до Нови Орле­ан. Само­ле­тът бе пълен, но аз бях сам. Мра­зя да летя сам. Няма с кого да спо­де­лиш впе­чат­ле­ния, да кажеш една дума, че и до тоа­лет­на­та по лети­ща­та с ръч­ния багаж ходиш. На таки­ва дъл­ги пъту­ва­ния имаш нуж­да да си кажеш две думи с няко­го, но хора­та раз­лич­но при­емат непоз­нат да ги запри­каз­ва. След онзи слу­чай в Солун с една маке­дон­ка, коя­то ме заси­па с порой от оби­ди с така­ва омра­за и зло­ба и то само, защо­то съм бъл­га­рин, вни­ма­вам със запри­каз­ва­не­то на непоз­на­ти. Хуба­во­то е, че има и съв­сем дру­ги слу­чаи, какъв­то бе слу­ча­ят с Томас от Сан Дие­го, кой­то бе тръг­нал от дру­гия край на све­та за бул­ка от Русе и пъти­ща­та ни се пре­ся­ко­ха на лети­ще­то във Фран­к­фурт и ста­нах­ме приятели.
Кора­бът все още не бе пристиг­нал в Нови Орле­ан и три дни сто­ях в хотел. Не в цен­тъ­ра на гра­да, а до лети­ще­то. На вто­рия ден вече зна­ех меню­то в рес­то­ран­та с раз­лич­ни­те му вер­сии на хам­бур­ге­ра, хот-дога и пър­же­ни­те кар­тоф­ки. Нико­лай или Джи­ма, как­то му викат при­яте­ли­те, с кой­то се спри­я­те­лих­ме пред­на­та годи­на на друг кораб вече някол­ко месе­ца бе на бор­да, а и в еки­па­жа има­ше още някол­ко бъл­га­ри, така че стре­сът от това, че извед­нъж попа­даш сред непоз­на­ти хора и на непоз­на­то мяс­то този път бе поч­ти ника­къв. Раз­то­вар­вах­ме някак­ва руда. Оби­чам, кога­то нямам рабо­та да сядам на пей­ка­та на палу­ба­та до вах­те­ния моряк, да бъб­рим нещо и да наблю­да­ва­ме бре­га. Раз­то­вар­ва­не­то вър­ве­ше бав­но и един ден боц­ма­нът Геор­ги, коре­няк бур­газ­лия, се кач­ва на кора­ба, дър­жей­ки нещо в шепи­те си. Вля­зох­ме с него в тали­ман­с­ка­та с любо­пит­с­тво, а той неж­но раз­тво­ри съб­ра­ни­те си загру­бе­ли дла­ни над маса­та. Гле­да­ме гълъб — малък, все още тук-там с пух меж­ду пера­та. Вър­ти гла­ва наля­во и надяс­но упла­ше­но. Запле­тен бил в храс­ти­те на бре­га. Влас­ти­те и зако­ни­те в Щати­те са без­ком­п­ро­мис­ни не само за при­те­жа­ни­е­то, но и за тран­с­пор­ти­ра­не­то на живот­ни без доку­мен­ти. Боц­ма­нът оба­че не иска­ше и да чуе. Някоя кот­ка на бре­га, как­то още не може да лети, ще го пре­ба­ра и изяде. Как да го оста­ви без­по­мо­щен пак в храс­ти­те. Има­ше една ста­ра изос­та­ве­на каби­на на основ­на­та палу­ба на левия борд до поло­ви­на­та пъл­на с чува­ли с грит за блас­ти­ра­не на ръж­да­та по палу­ба­та. Там наста­ни боц­ма­нът гълъ­ба. Кръс­ти го естес­т­ве­но на себе си – Геор­ги, но за по-лес­но моря­ци­те започ­на­ха да му викат Гошо.
После, как­то се каз­ва, служ­ба­та ме граб­на в машин­но­то отде­ле­ние и поч­ти бях забра­вил за гълъ­ба на боц­ма­на. Дни­те и сед­ми­ци­те се заре­ди­ха вах­та, обща рабо­та, почив­ка и пак вах­та. Вся­ка събо­та капи­та­нът кане­ше топ офи­це­ри­те в него­ва­та каби­на на офи­цер­с­ко пар­ти, тоест кане­ше мен и Джи­ма. Стар­ши помощ­ник капи­та­нът бе по това вре­ме на вах­та, а и нещо дядо Иво не го долюб­ва­ше мно­го, та пар­ти­то бе за нас три­ма­та. Не защо­то стар­по­мът бе румъ­нец, а зара­ди някак­ви про­фе­си­о­нал­ни издън­ки. В сме­се­ни­те еки­па­жи се сре­ща­ха вся­как­ви, как­то мно­го кадър­ни, така и абсо­лют­ни про­фа­ни. На събот­но­то капи­тан­с­ко пар­ти изпи­вах­ме бутил­ка вино с мезе­та, при­гот­ве­ни от стю­ар­да и си при­каз­вах­ме за кора­ба, живо­та, семейс­т­ва­та, мина­ло­то, насто­я­ще­то и раз­би­ра се за бъде­ще­то. Месин­го­ви­ят баро­ме­тър ни гле­да­ше от сте­на­та на каби­на­та, пробляс­ва­ше с голя­мо­то си сре­бър­но око и пред­сказ­ва­ше хуба­во време.
Така око­ло два месе­ца. После нещо капа­ци­те на хам­ба­ри­те започ­на­ха да пра­вят проб­ле­ми. Изля­зох­ме с Джи­ма на палу­ба­та да видим какъв е проб­ле­ма. Той довол­но потри­ва­ше ръце, защо­то ако не вър­ти нещо на стру­га и не пра­ви някак­ви завар­ки, не е той. Нами­рах­ме се в откри­то море. Сине­ва­та на небе­то пре­ли­ва­ше в спо­кой­но­то синьо на оке­а­на. Изча­ках мал­ко очи­те ми да при­вик­нат от изкус­т­ве­но­то освет­ле­ние на машин­но­то отде­ле­ние към ярко­то слън­це, огря­ва­що палу­ба­та. Тога­ва видях на капа­ка на пети хам­бар гълъ­ба Гошо. Кра­са­вец със сиво-син­ка­ва окрас­ка и зеле­ни отте­нъ­ци на вра­та. Няма ги вече пух­че­та­та меж­ду пера­та и за да пока­же, че вече е голям лит­на, напра­ви един кръг над кора­ба и кац­на на също­то мяс­то на капа­ка. От този ден започ­нах да го наблю­да­вам по-чес­то. Боц­ма­нът не го дър­же­ше затво­рен в каби­на­та с гри­та. Вра­та­та вина­ги бе отво­ре­на. Гошо оби­ча­ше да оби­ка­ля моря­ци­те, кога­то чукат с чук­че­та ръж­да по палу­ба­та и по капа­ци­те на хам­ба­ри­те. Не се стра­ху­ва­ше от летя­щи­те нався­къ­де пар­че­та ръж­да, дори от любо­пит­с­тво се добли­жа­ва­ше опас­но бли­зо. Поня­ко­га някой от моря­ци­те замах­ва­ше с чука към него да го под­пла­ши да се мах­не, но от някъ­де доли­та­ше стро­гия глас на боц­ма­на „Оста­ви гълъ­ба на мира!“. Усе­тил закри­ла­та му, Гошо мина­ва­ше някол­ко пъти по почис­те­но­то от ръж­да мяс­то, оглеж­да­ше го като за инс­пек­ция и отива­ше към след­ва­щия моряк. После те му свик­на­ха на номе­ра­та и го оста­вя­ха спо­кой­но да си напра­ви инс­пек­ци­и­те, а през това вре­ме взи­ма­ха глът­ка въз­дух в жега­та, пък и за къде да бър­зат — тя ръж­да­та на ста­рия кораб няма край. Приста­ни­ща­та се реду­ва­ха едно след дру­го и вина­ги след отпла­ва­не, тък­мо кога­то отпис­вах­ме гълъ­ба Гошо от еки­паж­ния спи­сък, той насти­га­ше кора­ба точ­но в момен­та, кога­то бре­га вече едвам се виж­да­ше. Каца­ше на капа­ка на пети хам­бар и поглеж­да­ше гор­до наго­ре към мос­ти­ка сякаш да каже „Спо­ко, тук съм!“.
На едно от събот­ни­те пар­ти­та на дядо Иво ста­на на въп­рос защо на тази въз­раст все още не съм гла­вен меха­ник. Наис­ти­на пове­че­то ми съви­пус­к­ни­ци отдав­на не само бяха стъ­пи­ли на това стъ­па­ло, но и има­ха соли­ден стаж. „Ами, така ми се раз­ви живо­та, а и мис­ля, че вече съм изтър­вал вла­ка.“ — казах с кри­ва усмив­ка и бяло­то вино ми се видя кисе­ло. „Виж как­во, вие с Нико­лай сте при­яте­ли и се раз­би­ра­те прекрас­но, но не може на все­ки кораб да ходи­те заед­но. На след­ва­щия кораб ще ти дой­де начал­ник, хем по-млад, хем с по-мал­ко стаж и хем по-нека­дъ­рен, а ще тряб­ва и да му изпъл­ня­ваш тъпи­те запо­ве­ди.“ Замъл­чах и само покла­тих гла­ва. Дейс­т­ви­тел­но през послед­ни­те месе­ци в ком­па­ни­я­та навля­зо­ха „спе­ци­а­лис­ти“, на кои­то да се чудиш как са се дипломирали.
Бра­ку­ва­ха кора­ба и го зака­рах­ме в Кара­чи за скраб. Тъж­на рабо­та. Маши­на­та бе доб­ре, но кор­пу­сът не издър­жа на про­вер­ки­те, а годи­ни­те и ръж­да­та си бяха свър­ши­ли доб­ре рабо­та­та. На рей­да в Кара­чи оста­нах­ме шест чове­ка да заси­лим кора­ба за наряз­ва­не на бре­га. В кам­бу­за има­ше про­дук­ти за месе­ци. Аз и Джи­ма гот­вех­ме. И два­ма­та оби­ча­ме кули­на­ри­я­та, та се над­пре­вар­вах­ме в при­гот­вя­не­то на раз­лич­ни ман­джи. Така сед­ми­ца. Един ден дой­до­ха еки­паж пакис­тан­ци, при­еха кора­ба и ние поех­ме към лети­ще­то. “Гле­дам, че все­ки път се заглеж­дащ в баро­ме­тъ­ра – ето, запо­вя­дай за спо­мен и да ти напом­ня как­во сме си гово­ри­ли за пър­ва­та сте­пен.” — на сли­за­не от кора­ба, каза капи­та­на, пода­вай­ки ми барометъра.
Кац­нах­ме в Амс­тер­дам. Всич­ки имах­ме по някол­ко часа на раз­по­ло­же­ние до след­ва­щия полет. Сто­ях­ме заед­но сякаш все още сме еки­паж. “Отива­ме на бара, аз чер­пя!” — реши­тел­но каза дядо Иво и ни под­бра пред него към близ­кия бар. “One for the road!” — каза капи­та­нът и чук­нах­ме пър­ви­те хал­би с холанд­с­ка бира. Бро­их ги до пет one for the road‑а и после вече им загу­бих броя. Помня, че изпра­тих­ме дядо Иво за само­ле­та, помня, че ние изтър­вах­ме нашия и доб­ре, че след час има­ше друг, помня, че вече в нашия само­лет се обяс­ня­вах в любов на наши­те стю­ар­де­си и че с пиян­с­ка настой­чи­вост ги убеж­да­вах, че са най-кра­си­ви­те стю­ар­де­си на све­та и после, че заспах. След месец запи­сах кур­са за пър­ва сте­пен, взех изпи­та и вед­на­га ме пра­ти­ха в Лон­дон за про­мо­ция. От тога­ва съм твър­до убе­ден, че нико­га за нищо не е къс­но, сти­га да вяр­ваш в себе си и в сво­и­те спо­соб­нос­ти и най-важ­но­то да не се при­ми­ря­ваш и да не зацик­ляш в едно поло­же­ние. След една сед­ми­ца в офи­са в Лон­дон, ме одоб­ри­ха и с билет в ръка­та за Токио, отивах да чакам там пър­вия си кораб като гла­вен меха­ник. После той пък взе, че засед­на на риф край Индо­не­зия. Но това е вече дру­га история.
Поглеж­дам ста­рия баро­ме­тър на сте­на­та у дома. Кра­си­ви­те му стрел­ки показ­ват хуба­во вре­ме. Да, вре­ме е. Вре­ме е за отплаване.

*ЕДНО ЗА ИЗ ПЪТ

Петър Пет­ров

Тре­та награда