Жената на рибаря

ИВЕЛИНА РАДИОНОВА Спе­ци­ал­на награ­да на ДППИ 

Жена­та на рибаря

Тя има сини очи, от небе­то по-сини и коси,

дъл­ги кол­ко­то очак­ва­не. Денем прегръ­ща облаци,

 нощем кър­ми луна­та вед­но с рож­ба­та си.

После реди тра­пе­за за мъжа, уло­вил тъга­та на света.

Риба, хляб и кромид…Залък след залък,

кост подир кост като дни в нево­ля и радост.

Щас­т­ли­вец е риба­рят. Чак до кере­ми­ди­те на мал­ка­та му

 къща. Сти­гат му две очи и тиха­та отро­ва на морето.

Скър­ца меж­ду пръс­ти­те му сол. В посте­ля­та я носи.

Жена му се усмих­ва. И живо­тът се усмихва…

А отвън любов­та е ста­на­ла чай­ка, дето пише

по пясъч­ния теф­тер неяс­ни зна­ци. Някой отгоре

ще ги про­че­те, ще закър­пи зале­за и ще сложи

 на тег­лил­ки­те добро­то и зло­то дока­то всич­ки спят.

Иде утро. От море­то по-синьо. Новородено

слън­це изгря­ва. По въл­ни­те – син­джир от вяра.

Напи­рат немир­ни­те, аха- аха ще обли­жат къща­та на щастливеца.

Вятъ­рът, доне­съл дъх на чуж­ди море­та, блъска

 в стък­ла­та. Тая нощ буря ще заче­не от него.

Ето риба­рят се стя­га. И днес ще тър­си спо­лу­ка в морето.

Жена му не го изпра­ща. Дет­с­ки риз­ки пере.

Ръце­те й при­ли­чат на приста­ни­ще. Приспят ли рож­ба ще

заме­сят хляб. Само очи­те й ще очак­ват най-милия си.

Сини са, от море­то по-сини.