Женски работи

Тре­та награ­да в лите­ра­тур­ния кон­курс на Бъл­гар­с­кия моряш­ки про­фе­си­о­на­лен съюз “про­за” полу­чи раз­ка­зът на Любен И. Любе­нов — “Жен­с­ки рабо­ти”. Пред­ла­га­ме ви тек­с­та на награ­де­на­та творба:

За една моряш­ка нощ на бре­га ми се ще да раз­ка­жа. За дру­ги­те, на море, поч­ти няма как­во да се раз­каз­ва. Вах­та, почив­ка, вах­та, от вре­ме на вре­ме по някое и дру­го питие, мал­ко бридж или таб­ла и все така до края на рей­са. А тога­ва бях­ме на бре­га. На ремонт в едно мал­ко, поне тога­ва беше мал­ко, пол­с­ко град­че на пол­с­ко гер­ман­с­ка­та гра­ни­ца. Игра­ех роля­та на вто­ри меха­ник, каз­вам го така, защо­то и аз не зна­ех точ­но на как­ва длъж­ност съм в момен­та, работ­ни­ят ден беше свър­шил, бях се изкъ­пал в баня­та на сте­на­та на дока, пада­ше ми се да съм дежу­рен, зна­чи няма да се изли­за в гра­да, така че си бях пус­нал музи­ка и крот­ко отпи­вах какао с кри­ми­нал­но роман­че в ръка. Всич­ко това, захлу­пен от нео­би­чай­на­та тиши­на, про­пук­ва­на от вре­ме на вре­ме я от зву­ка на блъс­на­ла се някъ­де из пара­хо­да вра­та, я от няка­къв дале­чен мета­лен звън откъм цехо­ве­те набли­зо. В доко­ва­та каме­ра бях­ме, така че не рабо­те­ха никак­ви меха­низ­ми – взе­мах­ме ток и вода от бре­га, и ако не дру­го, тиши­на имах­ме в изоби­лие. Ако е на море, тиши­на­та зна­чи запла­ха, поня­ко­га смърт – нали зна­чи, че не рабо­ти сър­це­то на кора­ба, но сега беше дру­го. И като каз­вам “сър­це­то на кора­ба”, се сещам, че и аз се повли­чам по глу­па­ви кли­ше­та.. Вед­нъж на едно пар­ти, как­то сега му се каз­ва, а тога­ва му виках­ме раз­пив­ка, дама­та за вечер­та до мен, с коя­то току-що се бях­ме запоз­на­ли, изпис­ка кой знае защо някак превъзбудено:
— Зна­чи сте меха­ник, обслуж­ва­те сър­це­то на кора­ба… Ще рече, че сте един кора­бен кардиолог…
Поне­чих да й обяс­ня, че не е сър­це, щото, нали, сър­це­то е един прост мус­кул, една пом­па, коя­то изтлас­к­ва кръв, пък в машин­но­то отде­ле­ние има дви­га­тел, кой­то дви­жи кора­ба, има гене­ра­то­ри, кои­то пра­вят ток, има котел, кой­то пра­ви топ­ла вода за отоп­ле­ние и за бани­те, има десет­ки пом­пи, кои­то раз­кар­ват насам натам как­ви ли не теч­нос­ти, накрая – че има бач­ка­не, мно­го бач­ка­не, теж­ко и мръс­но бач­ка­не, за да рабо­ти безот­каз­но всич­ко това, дока­то оне­зи, кар­ди­о­ло­зи­те, не вяр­вам да се скъс­ват от бач. Поч­ти отво­рих уста, за да й обяс­ня как сто­ят неща­та, но спрях. Навре­ме спрях. Имах дру­ги пла­но­ве за вечер­та с нея, кои­то не включ­ва­ха общо­об­ра­зо­ва­те­лен про­цес. Зато­ва само ким­нах и вдиг­нах чаша­та, но я хва­нах мал­ко непох­ват­но с пръс­ти­те навът­ре, към мен, за да не се виж­да кол­ко са заха­бе­ни от мас­ла­та и гори­ва­та, ежед­не­ви­е­то на меха­ни­ка. И рекох, и аз кой знае защо с мал­ко въз­бу­да в гласа:
— Нещо тако­ва… Наздраве.
Но това са дру­ги и по-отвле­че­ни неща. През вечер­та, за коя­то започ­нах да раз­пра­вям, просто си пиех какао “Ван Хутен” и се мък­нех подир Филип Мар­лоу по една запле­те­на исто­рия. Хуба­во е да си дежу­рен. Поне от вре­ме на вре­ме. След целод­нев­но­то бач­ка­не в тихо­то, но зато­ва пък премръз­на­ло без топ­ли­на­та на рабо­те­щи­те меха­низ­ми машин­но отде­ле­ние, обик­но­ве­но след душа и вече­ря­та някак­ва нез­най­на сила те помък­ва навън, на бре­га. Към пор­та­ла на заво­да, авто­бу­са до цен­тъ­ра, по пъте­ки­те на стру­я­ща­та от вит­ри­ни­те свет­ли­на до глъч­ли­ви­те рес­то­ран­ти с музи­ка­та им, с голи­те раме­не и над­ни­ча­щи­те от декол­те­та­та гър­ди на мла­ди жени, с отру­па­ни­те с чаши и бутил­ки вод­ка маси. И кога­то сред­нощ се вър­неш на кора­ба със звън­тя­ща от алко­хо­ла и раз­ни дру­ги неща гла­ва, още пове­че кога­то пък сут­рин­та с мъка се измък­неш от лег­ло­то, за да уда­риш набър­зо пър­ва­та горе­ща чаша кафе с пър­ва­та гор­чи­ва цига­ра, се закле­ваш, че след­ва­ща­та вечер просто ще си оста­неш в каби­на­та. А после, в края на деня, она­зи сила отно­во те помам­ва навън, към пъте­ки­те свет­ли­на, към неиз­ре­че­ни­те или дирек­т­но обя­ве­ни пока­ни, към нещо­то, кое­то е раз­лич­но от кора­ба, пък как­во­то и да е то. Така че дежур­с­т­во­то е спа­се­ние от тази сила, вед­нъж на три дни.
На Филип Мар­лоу нещо не му вър­ве­ше и по едно вре­ме дори взех да му съчув­с­т­вам, така че се сеп­нах, кога­то се почу­ка на вра­та­та. Късо почук­ва­не и вед­на­га след това отва­ря­не. Сле­ти в едно.
— Тре­ти, изви­ня­вай, вто­ри – абе какъв точ­но си ти в момен­та? – тряб­ва да ти кажа нещо.
Дежур­ни­ят моряк, вац­ма­нът, как­то се каз­ва. Позамръз­нал от сту­да навън и зато­ва пору­ме­нял от топ­ло­то в над­строй­ка­та за вре­ме­то дока­то дой­де от тра­па до каби­на­та ми. Пък може и да е уда­рил едно – не че му се пие, а от скука.
— Каз­вай, щом тряб­ва. И засе­га съм вто­ри. За сведение…
Тя е една дру­га засу­ка­на исто­рия. В Анверс, къде­то раз­то­вар­вах­ме пре­ди да поемем към кора­бо­ре­мон­т­ния завод, вто­ри­ят меха­ник полу­чи някак­ва сто­маш­на кри­за. Упла­ших­ме се, че ще умре в ръце­те ни, звъ­них­ме на бър­за помощ, дой­до­ха, взе­ха го, на дру­гия ден го изпи­са­ха и потег­лих­ме на път. Оба­че след още един ден се слу­чи също­то. В сми­съл на кри­за­та. Няма­ше на кого да звъ­ним да дой­де да го взе­ме. Пра­ви­ха по ради­о­то кон­сул­та­ции с Тран­с­пор­т­на бол­ни­ца във Вар­на, би му вто­ри­ят помощ­ник, тай наре­че­но­то меди­цин­с­ко лице в еки­па­жа, някак­ва инжек­ция, после, пак по ради­о­то, капи­та­нът бил гово­рил с Пара­ход­с­тво­то и се взе­ло реше­ние да го оста­вим в Кил – и без това пътят ни беше през Кил­с­кия канал. И да чака­ме вто­ри меха­ник след присти­га­не­то в Полша, а дото­га­ва тре­ти­ят ста­ва вто­ри меха­ник, чет­вър­ти­ят ста­ва тре­ти, боц­ма­нът – чет­вър­ти. Но вече вто­ра сед­ми­ца бях­ме в заво­да, вто­ри меха­ник не пра­ща­ха и аз си оста­вах в раз­кра­че­но поло­же­ние – и вто­ри, и тре­ти. Кое­то, спо­ред мен, не беше доб­ре, като вся­ко раз­кра­че­но нещо. Пък кой знае, може и да е доб­ре, каз­ва­ше оба­че шефа, глав­ни­ят меха­ник, зна­чи, Ван­ко Риба­та, и ми сми­га­ше тари­кат­с­ки. Не знам как­во има­ше пред­вид, но явно си беше наумил нещо. Нещо тарикатско.
Тол­ко­ва със засу­ка­на­та исто­рия. Вац­ма­нът беше успял да над­ник­не в чаша­та ми, за да види кака­о­то, да зър­не поо­мач­ка­но­то кри­ми­на­ле, да се смръ­щи пре­неб­ре­жи­тел­но и да отпочне:
— На Желю жена му е дошла. Чака на трапа.
Поглед­нах го. Как така – “дошла”. Да не сме в Бъл­га­рия, че кой­то се сети да се мък­не на кора­ба. Любов­ни­ци, съп­ру­ги, при­яте­ли – на кой­то му скимне.
Онзи раз­бра как­во ще го попи­там и продължи:
— Ами дошла. Била на някак­ва обмя­на на опит ли, що ли в геде­ре­то, измо­ли­ла да я пус­нат, граб­на­ла пър­вия влак и се мък­на­ла от влак на влак, от гара на гара дотук. Да види хуба­ве­ца си. Та – как­во да я правя?
— Как как­во – про­то­чих, за да имам вре­ме да си помис­ля. – Да си вър­ви при мъжа си, какво…
— Да де, ама го няма. В гра­да е.
Е, това е! Сега как­во правим?
— Ами отво­ри й каби­на­та му и да го чака.
— Не може. Пър­во – не знам как­во ще зава­ри там, в сми­съл да няма нещо дето не е за пред жен­с­ки очи, нали раз­би­раш. Вто­ро – коя каби­на да отво­ря, нали и Желю го пови­ши­ха и сега май не е мото­рист, а боц­ман и не знам дали не се е пре­мес­тил в боц­ман­с­ка­та каби­на. Трето…
— Чакай, не ми изреж­дай като няка­къв пом­по­лит. Дове­ди я тук, пък ще видим.
— Окей, тре­ти, пар­дон, втори.
И се фръц­на без дори да дръп­не след себе си вра­та­та. Ско­чих да затво­ря, да не изли­за топ­ло­то, после се сетих, че е доб­ре да постои така, за да се про­вет­ри от цига­ри­те и от спа­ре­но­то – в ъгъ­ла ми бяха работ­ни­те дре­хи, хвър­ле­ни накуп, до тях някои инс­т­ру­мен­ти, кои­то не ми се оста­вя­ха долу, в машин­но­то. Зача­ках, а по-точ­но – трес­ка­во мис­лех как­во да пра­вя с неча­ка­на­та гостенка.
Чух ток­че­та­та по лино­ле­у­ма, после се появи и тя. Три­де­се­ти­на годиш­на, с готи­ни боту­ши, в хубав­ко пал­то, доб­ре изду­то къде­то тряб­ва, с умо­ре­ни очи, с път­на чан­та в една­та ръка и чан­тич­ка през рамо­то. Пока­них я да вле­зе, затво­рих вра­та­та, взех й пал­то­то и след като се наста­ни, я попи­тах как­во ще пие – кафе, чай, какао или нещо по-силно.
— Само ако може чаша вода – рече. И после напра­во: — Мъжът ми го няма, така ли?
— Няма го – рекох, дока­то се навеж­дах за да изва­дя изпод диван­че­то бутил­ка гази­ра­на вода. От она­зи, коя­то ни се пола­га и коя­то никой не пие. – Сигур­но е на кино. – Това дока­то нали­вах в чаша­та, загле­дан в балон­че­та­та, кои­то се изди­га­ха от дъно­то. Не щях да я гле­дам в очи­те, изри­чай­ки явна­та глупост.
— На кино, каз­ва­те – уточ­ни тя и доба­ви спо­ред мен доста жлъч­но: – Сигур­но дават хуба­ви фил­ми тук. – Опи­та да се усмих­не иро­нич­но, да посмекч­ци ост­рия си тон, но усмив­ка­та не стиг­на до умо­ре­ни­те й очи.
— Ами то, тако­ва… може и на рес­то­рант да е оти­шъл с коле­ги­те… след цял ден бач­ка­не, нали зна­е­те как е.
— Знам как е – натър­ти тя. Усмив­ка­та пак не стиг­на до очи­те й. Сещах се как­во си мис­ли и ми ста­на някак осо­бе­но. Граб­на­ла се от не знам къде си да дой­де да си види мъжа, а него го няма. Коф­ти рабо­та. – Да взе­ме­те да ми отклю­чи­те каби­на­та му, ще го изчакам.
— Е, там е проб­ле­мът. Тези дни ста­на така, че може и да си е сме­нил каби­на­та, просто не знам в момен­та коя е неговата…
Изслу­шах без­мъл­в­ния въп­рос, изпи­сан по цяло­то лице, и повторих:
— Има­ше раз­мес­т­ва­не, една обър­ка­на рабо­та, и просто не зная коя е в момен­та него­ва­та каби­на. – Няма­ше сми­съл да й раз­пра­вям цяла­та исто­рия. Само доба­вих енту­си­а­зи­ра­но: — Ще ми пра­ви­те ком­па­ния дока­то се при­бе­ре. Все ще си дой­де… Ще ви доне­са нещо за яде­не. Ста­ва ли?
Тя ким­на: добре.
Изхвър­чах от каби­на­та и от без­мъл­в­ни­те й въп­ро­си, кои­то напи­ра­ха един след друг, и се забър­зах към каби­на­та на Риба­та, на шефа, ще рече глав­ния меха­ник. Почу­ках. Пак почу­ках и в този момент отвът­ре се дочу:
— Как­во ста­ва бе, да не потъваме…
Отво­ри ми. По пижа­ма. Бре! Ако жена му не беше на кора­ба, едва ли щеше да си е на бор­да, но в момен­та го дава­ше домо­шар – гука­ше си с поло­вин­ка­та, пък може и вече да са си лег­на­ли. Най-пъл­но­цен­но­то пре­кар­ва­не на вре­ме­то, кога­то жена ти е на рейс с тебе, е в лег­ло­то. Поне така каз­ват женените.
— Е?
Само това. По него­вия си тер­тип – късо и дори мал­ко запла­ши­тел­но някак си. На ред бях аз. Чин­но док­лад­вах. Сби­то и ясно. Как­то харес­ва­ше. И завърших:
— Как­во да пра­вя, шефе? – Зара­ди кое­то и бях дошъл.
— Влез. Пър­во влез, да не ни слушат.
Ясно – да не ни чуят я капи­та­нът, я пом­по­ли­тът. На една палу­ба бяха каби­ни­те им, на пара­хо­да беше тихо като в град­с­ка гра­ди­на през зима­та, пък проб­ле­мът, кой­то се зада­ва­ше, си беше чис­то наш, машин­ка­джийс­ки, и няма­ше нуж­да да дига­ме вря­ва пред голе­ми­те шефове.
Дока­то притва­рях аку­рат­но вра­та­та след себе си, по очи­те му познах, че мис­ли забър­за­но. Че нареж­да неща­та. И ми пре­да­де кое как ще стане:
— Пър­во й зане­си няка­къв сан­д­вич. Вто­ро, изпра­ти да го наме­рят. Хубос­т­ни­ка й. Сигур­но е някъ­де по кур­ви, къде на дру­го мяс­то да е.
Раз­брах­ме, че е гово­рил твър­де висо­ко. По това, че от спал­ня­та му – каби­на­та му, как­то е ред­но за начал­ни­чес­ки­те каби­ни, беше с каби­нет, в кой­то сто­ях­ме, и мънич­ка спал­нич­ка, мънич­ка, но отдел­но – се дочу глас:
— За как­ви кур­ви гово­риш, Ванко?
Жена му. Сне­жа. И уши­те й, също като очи­те, бяха страш­но остри.
— Не ста­ва въп­рос за теб – отвър­на набър­зо, все още вда­ден в пост­ро­я­ва­не­то на схе­ма­та за реша­ва­не­то на казу­са, и на секун­да­та раз­бра, че е сгре­шил. — В сми­съл, че не ти гово­ря на теб, муце, не нещо дру­го. С вто­рия обсъж­да­ме кораб­ни работи.
Раз­бра какъв гаф е спрет­нал, но къс­но. Отвът­ре се чу едно “Мръс­ни­ко мръ­сен!” и на вра­та­та се появи ней­но вели­чес­т­во в целия се неот­ра­зим бля­сък. Макар и вдиг­на­ла се най-веро­ят­но от лег­ло­то, само по пеньо­ар и с коси, натъп­ка­ни в неб­реж­но, но фан­тас­тич­но изглеж­дащ тюр­бан от нещо полуп­роз­рач­но, появи­ла се, как­то се каз­ва нег­ли­же, тя на секун­да­та граб­на вни­ма­ни­е­то ми. Така, как­то си беше, спо­кой­но може­ше да вле­зе в кой да е рес­то­рант и погле­ди­те на всич­ки мъже щяха да я след­ват дока­то сед­не на маса­та. С надеж­да, че е сама. Това си беше Снежа.
Хвър­ли нео­доб­ри­те­лен поглед на мър­ля­ви­те ми дън­ки и поза­ца­па­на­та ми фла­не­ла, после, вече към мъжа си:
— Каз­вай, Ван­ко. За как­ви кораб­ни рабо­ти със стран­ни име­на и про­чие си гово­ри­те посред нощ с младежа?
Ами като те няма, гос­по­жа, той само за това си гово­ри. Това ми се щеше да й кажа, но отде тол­ко­ва кураж. Пък и само си го гово­ре­ше шефа, не се пус­ка­ше да палу­ва, поне аз не бях чувал. Мина­ло ми е вре­ме­то, ни каз­ва­ше като ста­не дума за заиг­ра­ва­ния с каки по приста­ни­ща­та, не е като пре­ди. Смач­ква­ше спо­ме­ни­те за това “пре­ди” в очи­те си, явно сла­дос­т­ни спо­ме­ни, и доба­вя­ше: Като си си взел жена, сла­гаш кръст на лудо­ри­и­те. Ина­че ста­ва коф­ти. Не е и баш честно.
Шефа поглед­на към мен с тиха ярост, към нея – с нео­би­чай­на за него кро­тост и започ­на док­ла­да. Сер­ви­ра иска­на­та инфор­ма­ция и замъл­ча. В очак­ва­не. Как­то ни коман­д­ва­ше нас, машин­ка­джи­и­те, така пък го вър­га­ля­ше из ръце­те си тя. Сне­жа. Някол­ко дни пре­ди това, тък­мо ни беше съб­рал долу в маши­на­та, за да раз­пре­де­ли зада­чи­те, кога­то някъ­де отго­ре, откъм­то каби­на­та му се зачу при­зив­но­то, при­зив­но до изтръп­ва­не на зъби­те, глас­че: “Ван­ко, ела, моля ти се!” Шефа напра­ви кисел сурат, избъб­ри нещо в сми­съл “ще ти дой­да аз…” и про­дъл­жи инс­т­рук­та­жа. С едно ухо, пози­ци­о­ни­ра­но наго­ре. Дока­то се зачу: “Ван­ко, ако не дой­деш, дове­че­ра няма да ти дам, да зна­еш!” Щях­ме да избух­нем в смях, ама не ни стис­ка­ше. И той, как­то си му е нави­кът, щеше да се раз­лее в псув­ни, ако… Знае се как­во ако. Приклю­чи набър­зо инс­т­рук­та­жа и про­це­ди: “Я да я видим тази как­во ли пък иска пак…” И пое. Наго­ре. Пър­га­во така. Как­то се пола­га на мъж с жена, пет­на­де­се­ти­на годи­ни по-мла­да от него.
Това беше пък шефа. Инфор­ми­ра я, замъл­ча и зача­ка как­во ще каже. Не чаках­ме дъл­го. И два­ма­та. Защо­то има­ше задач­ки и за два­ма ни.
— Ти, тре­ти, вър­ви до сале­та да доне­сеш нещо за хап­ва­не. Ти, Ван­ко, бягай да си сло­жиш нещо при­лич­но, че си се раз­го­ло­гъ­зил по пижа­ма. И, тре­ти, като се връ­щаш от долу, дове­ди и жена­та тук. Кой знае как­ва мръ­со­тия е в каби­на­та ти. – Усмих­на се като една Джо­кон­да и дода­де: — Пък може ней­ни­ят да е на кино, нали? Може да не е като вас, дето само за това си мислите…
Ясно ми беше как­во е “това”, за кое­то намек­ва­ше. Навяр­но ги зна­е­ше всич­ки номе­ра на мъже­те, на мъжа си в час­т­ност, но го тър­пе­ше. И той – нея. Или от любов, или кой знае от как­во. Слож­но нещо е семейс­т­во­то. Твър­дят го хора със стаж, не е взе­то от някое писание.
Така или ина­че ука­за­ни­я­та бяха даде­ни. Оста­ва­ше да се изпъл­ня­ва. Поех. От хла­дил­ни­ка взех мал­ко сире­не, мал­ко шун­ка, доба­вих поря­за­ни­ца хляб, покрих всич­ко със сал­фет­ка и тръг­нах обрат­но. Обяс­них на нека­не­на­та гос­тен­ка, че я кани в каби­на­та си жена­та на шефа дока­то откри­ем ней­ния Желю в кое кино може да е, и качих­ме стъ­па­ла­та до шеф­с­кия кани­жел. Почу­ках. Изча­ках висо­чай­ша­та пока­на и натис­нах бравата.
— Ето ни – докладвах.
Две­те жени се огле­да­ха, зър­нах одоб­ре­ни­е­то в погле­да на Сне­жа, нещо като завис­т­ли­во въз­хи­ще­ние в очи­те на Желю­ви­ца, после се ръку­ва­ха, дома­ки­ня­та напра­ви любе­зен жест с ръка към диван­че­то, издър­па от ръце­те ми чини­я­та и ни отпра­ти. Мен и шефа, кой­то се беше облякъл.
— Ние по жен­с­ки ще си побъб­рим – рече на два­ма ни, — а вие вър­ве­те да откри­е­те Желю. Сигур­но се е запил някъ­де с коле­ги. – После към гос­тен­ка­та: — Нали ги зна­е­те мъже­те. Цял ден бач­кат из мас­ла­та и мазу­ти­те си долу, а вечер им се дощя­ва по една вод­ка. Таки­ва са си. Да пий­нат, да се пофу­кат за това-оно­ва, пък ние си мис­лим за тях само лоши неща. Няма страш­но, ще го дове­дат, не се безпокойте.
И изля­зох­ме. Да го откри­ва­ме. Сякаш е някое болт­че или дре­бен гае­чен ключ, забу­тан сред раз­ни­те желе­за­рии. Още щом се захлоп­на вра­та­та поди­ре ни, шефа си вър­на формата:
— Отива­ме в тво­я­та каби­на. Викаш онзи неп­ро­коп­са­ник Сте­фан, нали му под­ря­за­ха крил­ца­та и си е тук. Бягай.
Мно­го нато­пор­че­но ста­на тази вечер, си рекох, отде се взе тази жена, що не си е сто­я­ла в геде­ре­то, доба­вих поч­ти ядно, и се затът­рих да диря Стефан.
Офи­ци­ал­но­то му име беше Сте­фан. Ина­че Стен­ли. Или пък Каза­но­ва­та. Дело­на. Раз­лич­ни име­на има­ше. А че си беше неп­ро­коп­са­ник, на два­де­сет и две-три годи­ни кой не е бил, две думи за това няма. Но осо­бен неп­ро­коп­са­ник. Може и да закъс­ня­ва­ше от гра­да, може и да се пус­ка­ше след вся­ка засу­ка­на фус­та, коя­то зър­не­ше, но пък беше със злат­ни ръце. На стру­га, вика­ше, мога да ти извая жен­с­ко тяло с всич­ко­то му, пък с окси­же­на мога да се под­пи­ша, минис­тер­с­ки под­пис да ти напра­вя. Изсил­ва­ше се, раз­би­ра се, но исти­на­та е, че си беше тех­ни­чар отвся­къ­де. Пора­ди кое­то начал­ни­ци­те си затва­ря­ха едно­то око за лудо­ри­и­те му. В инте­рес на исти­на­та – и аз, кол­ко­то и дре­бен начал­ник да бях, го затва­рях, кога­то пра­вех­ме заед­но вахта.
Тази вечер си беше на бор­да. Нака­зан от пом­по­ли­та без бряг зара­ди поред­на­та щуро­тия. Нали казах, че си затва­ря­ха едно­то око шефо­ве­те. Оба­че едно­то. То и не може и две­те. Пре­ди две вече­ри налял някол­ко вод­ки пове­че в коре­ма си и цъф­нал в мал­ки­те часо­ве с една сюрия каки на пара­хо­да. Ето ви бе, загу­бе­ня­ци, водя ви бул­ки, да раз­бе­ре­те какъв човек съм, раз­кре­щял се той и любез­но взел да им пра­ви път по тра­па. Само че напра­вил изяв­ле­ни­е­то си точ­но под джа­ма на пом­по­ли­та, онзи се събу­дил, навля­къл няка­къв пан­та­лон и изля­зъл да види като как­во ста­ва на пове­ре­ния му пара­ход. Не че щял да при­пад­не, но поч­ти му при­ло­ша­ло от глед­ка­та. Така раз­пра­вя после вац­ма­нът. Наре­дил да дой­де дежур­ни­ят помощ­ник и да изпъ­ди гос­пой­ци­те, а пък на Стен­ли още там, на тра­па му взел пас­пор­та. Една сед­ми­ца без бряг, изсум­тял, и Дело­на на мину­та­та изтрез­нял. Не взел да се моли, не му е в харак­те­ра, не взел да обяс­ня­ва че е напра­вил греш­ка, само изтрез­нял като цап­нат с мокър чора­по­гащ­ник през лице­то и крот­ко се прибрал в каби­на­та, за да си налее едно питие и да напра­ви трезв ана­лиз на нещата.
Пора­ди тази при­чи­на беше на бор­да, така че го забрах, скръц­нах му със зъби: шефа те вика в моя­та каби­на, и поех­ме. Спо­ме­не ли се раз­по­реж­да­не на шефа, мър­да­не няма.
Вля­зох­ме. Шефа беше запа­лил една от мои­те – все мър­мо­ре­ше, че ще ги отказ­ва и зара­ди това не си купу­ва – и потроп­ва­ше нер­в­но с цига­ра­та по пепел­ни­ка. Още не бях затво­рил вра­та­та и той започна:
— Сте­фа­не – не си игра­е­ше с пря­ко­ри, не ги оби­ча­ше и поня­ко­га сър­це­то ми спи­ра­ше при мисъл­та как­во ще ста­не ако научи, че зад гър­ба му му вика­ме Риба­та, — къде може да е оти­шъл Желю?
— Че отде да знам, шефе, да не му светя…
— Вни­ма­вай, мом­чен­це, да не те свет­на аз. Спо­ред теб къде може да е? Да мър­су­ва с някоя, а?
— А, не, не е по тази част, не вярвам…
— Всич­ки сте по тази част – напра­ви гри­ма­са шефа, но прие на дове­рие твър­де­ни­е­то. – Да се е запил някъде?
— Едва ли. От поло­вин годи­на се е стис­нал, една бира не изпи­ва. Съби­рал за кола. Е, тре­тия да ви каже.
Шефа смръ­щи веж­ди, някак маши­нал­но посег­на към рот­ман­са ми, запа­ли нова цига­ра и замъл­ча. Най мра­зе­ше да е в безиз­хо­ди­ца, как­ва­то се очер­та­ва­ше в момен­та. Опъ­на яко и извед­нъж избухна:
— Абе ти не про­че­те ли на вра­та­та как­во пише? “Вто­ри меха­ник”. Как­во е това “тре­ти”! Кога ще се научи­те на ред, бе! Щом е в каби­на­та на вто­рия, зна­чи е вто­ри, ясно ли е? – Това към него, за да си излее по няка­къв начин яда от тъпа­та ситу­а­ция, а към мен: — От тази вечер си титу­ляр, пристиг­на ради­ог­ра­ма, че няма да пра­щат нов вто­ри меха­ник. Като се вър­нем, ще видим… Далеч­на работа.
И пак опъ­на яко. Загле­дан в син­ка­ва­та струя. Пре­ма­ля ми. Как­ва вечер, Гос­по­ди! Пър­во ми се сер­ви­ра някак­ва гос­по­жа и ми съз­да­ва проб­ле­ми, вто­ро – тол­ко­ва важ­на вест, пови­ше­ние, ми се хвър­ля ей тъй, меж­ду дру­го­то, сякаш ми съоб­ща­ва, че точ­но с ключ номер чети­ри­на­де­сет може да се затег­не някак­ва гай­ка. При­мер­но. Иде­ше ми или да изцви­ля от кеф, или да изпсу­вам от обър­к­ва­не. Не напра­вих нито едно­то, нито дру­го­то. Чаках решение.
И то дойде:
— Така. Сте­фа­не, обли­чаш се и отиваш да оби­ко­лиш явки­те ви. Без Желю да не се връ­щаш. Два часа – с тол­ко­ва раз­по­ла­гаш. Град­че­то е малко.
Дело­на зина да рече нещо, така че шефа вдиг­на предуп­ре­ди­тел­но пръст:
— Два часа. И, знам, за пас­пор­та. Кажи на дежур­ния помощ­ник да ти го даде. С пом­по­ли­та аз ще се опра­вям. Утре. Няма посред нощ да събуж­да­ме целия пара­ход. Бягай.
Стен­ли само ким­на. Няма­ше сми­съл да спо­ри, зна­е­ше го. Ким­на за вто­ри път, изсу­ли се през вра­та­та и това беше. Оста­нах­ме двамата.
— Напра­ви ми едно кафе – поглед­на ме шефа. – То се видя, че няма да се спи тази нощ. – Въз­дъх­на. – Дъл­га ще е, да знаеш.
Турих в джез­ве­то две лъжич­ки кафе, поло­вин лъжич­ка захар, сту­де­на вода, запа­лих спир­т­ни­ка и зача­ках да се сва­ри. Не бях обе­лил и дума от сума ти вре­ме. Като се сва­ри, налях го и му го сер­ви­рах. Чак тога­ва се реших да му го кажа:
— Това, шефе, за пови­ше­ни­е­то де, що не ми го казах­те, а тряб­ва­ше да го науча­вам някак слу­чай­но, меж­ду другото…
Гла­сът ми беше изтъ­нял и се изпсу­вах наум зара­ди това, но пък нали все пак му го отпрах въп­ро­са. Кое­то с пове­че въоб­ра­же­ние може­ше да мине и за обви­не­ние, за поч­ти гнев­но обвинение.
Той отпи, ким­на довол­но – уце­лил бях точ­но вку­са му – и ме изгле­да, дока­то измък­ва­ше нова цига­ра от кути­я­та ми:
— Сядай де, как­во ми сто­иш диван чап­раз. Утре щях­ме да ти кажем. Да те изви­ка­ме пред ръко­вод­с­тво­то и офи­ци­ал­но да ти го кажем, ама виж как ста­на. – Смръ­щи суро­во веж­ди. – Тези хай­ти съв­сем са се раз­пус­на­ли и тряб­ва­ше да го скас­т­ря. Вли­за, зна­чи в каби­на­та на вто­рия меха­ник, на пре­кия си начал­ник, пък се лига­ви: тре­ти, ще ми вика… — Веж­ди­те му се изгла­ди­ха и поч­ти се засмя: — Не се сетих за как­во дру­го да му се ска­рам, нали раз­би­раш, и избързах.
Нищо не казах. Няма­ше смисъл.
— Я си напра­ви и ти кафен­це, че да хвър­лим едно око на ремон­т­на­та ведо­мост. Вече ти отго­ва­ряш за неща­та. Тъй и тъй не спим, поне да свър­шим нещо. Не ми се ходи при жени­те. Нека си говорят…
— Как­то каже­те, шефе – изре­кох с надеж­да­та, че ще прозву­чи иро­нич­но, но се полу­чи някак съл­з­ли­во и смач­ка­но и пак се изпсу­вах на ум.
Забър­ках едно и на мен. По-сла­бич­ко и без захар. Налях си го, изва­дих пап­ка­та с доку­мен­ти и сед­нах. Най-после и аз си запа­лих една от мои­те. И започ­нах­ме лист по лист да оглеж­да­ме неща­та. Не забе­ля­зах­ме как е мина­ло вре­ме­то и напра­во ни стрес­на чука­не­то на вра­та­та. Поглед­нах часов­ни­ка. Два часа след зами­на­ва­не­то на Каза­но­ва­та. Напра­во можеш да не си купу­ваш часовник.
— Вли­зай – изръм­жа шефа, нищо, че се беше раз­по­ло­жил в моя­та каби­на и май беше ред­но аз да го кажа.
Вле­зе. Стен­ли. Беше уда­рил едно, а може би и две. Може дори и да се е поли­га­вил с някоя набър­зо – ей така, зара­ди брой­ка­та. Някъ­де по тра­се­то, дока­то издир­ва­ше Желю. Пар­дон – боц­ма­на. Щом аз съм вто­ри меха­ник, зна­чи придвиж­ва­не­то по стъл­би­ца­та е ста­на­ло за всички.
— Няма го никъ­де, шефе. И хай­ти­те не са го виж­да­ли тази вечер. – Лека­та алко­хол­на весе­лост в погле­да бър­зо изчез­на и бе сме­не­на с нещо като раз­ка­я­ние, самок­ри­тич­ност дори да го наре­ка: не беше изпъл­нил поста­ве­на­та му от шефа зада­ча. С мал­ко по-спад­нал глас про­дъл­жи: — Въоб­ще ста­ва нещо инте­рес­но с този човек. Вика­ли го да го почер­пят, нали спес­тя­ва, но отка­зал. Викал, че има анга­жи­мен­ти. Ама не таки­ва, как­ви­то си мис­ли­те, то и за тях тряб­ват пари – за почер­п­ки, за пода­ръ­ци, не ста­ва за едни­те ти чер­ни очи…
И млък­на. Усе­ти се, че реди неща, кои­то се зна­ят и от три­ма ни.
— Съжа­ля­вам – смо­то­ле­ви и зача­ка. Оцен­ка. Дру­га зада­ча. Как­во­то и да е. Как­во­то наре­ди шефа.
А той мъл­че­ше. Вече и не пуше­ше. Може пък наис­ти­на да иска да ги отказ­ва. Раз­миш­ля­ва­ше. После реши:
— Отиваш, Сте­фа­не, да видиш на как­во дере­дже е каби­на­та му. Ако има нуж­да там от почис­т­ва­не, под­реж­да­не, зна­еш… Поло­вин час. Все пак жена­та тряб­ва да си почи­не. Бягай.
Дело­на едва ли бе очак­вал нещо тако­ва, но мъл­ча­ли­во ким­на и сгра­би дръж­ка­та на вра­та. Само че точ­но в този момент някой почу­ка и еднов­ре­мен­но с това натис­на отвън. Вац­ма­нът. Пак пору­ме­нял. Мал­ко задъхан.
— Шефе – ори­ен­ти­рал се набър­зо към кого да се обър­не, започ­на той, — видях, че Желю си идва. На кея е още, към кора­ба вър­ви. Как­во да го правим?
— Как­во ще го пра­виш, бе – посег­на към кути­я­та шефа, опи­па отвът­ре, раз­бра, че е праз­на, така че аз ско­чих към чек­ме­дже­то на бюр­це­то си за нов рот­манс. – Щял да го пра­ви… Дове­ди го тук. Бягай!
Вац­ма­нът, макар и да не беше пря­ко под­чи­нен, как­то се знае, на шефа, се изни­за като мок­ра връв. Беше в каби­на­та и в след­ва­щия момент вече го няма­ше. А ние зача­ках­ме. Дока­то Желю нахъл­та. Без да почу­ка, без вся­как­ви инте­ли­ген­т­нос­ти, просто вле­зе. Явно не зна­е­ше, че и шефа е тук, явно онзи на тра­па не му беше казал как­во е ста­ва­ло дока­то той ски­тос­ва из гра­да. Сигур­но му е под­хвър­лил вър­ви при вто­рия, чакат те и се беше омел по свои си рабо­ти, да не се замес­ва в бъркотията.
— А! Добър вечер, шефе! Какво…става?
— Ста­ва то, ста­ва. И не е добър вечер, а кажи-речи доб­рут­ро. Къде ходиш ти бе, кал­па­за­ни­но? Убих­ме се да те търсим.
Ново­от­во­ре­на­та кутия зее­ше към него, така че той заха­па поред­на­та цига­ра. Щял да ги отказва…
— Ами то, тако­ва, шефе, мал­ко е объркано…
— Давай, поч­вай, че да го опра­вя­ме, щото не можеш да се сетиш кол­ко е обър­ка­но. – Опъ­на яко, до пети­те, как­то се каз­ва, и изстре­ля: — Хай­де, че няма вре­ме. Жена ти те чака при моята.
Желю, вече мога да си го нари­чам боц­ма­на, си помис­лих, при­ми­га, поиз­чер­ви се, кое­то може и да беше от топ­ло­то в каби­на­та, поне­чи да запи­та как така жена ми, но предуп­ре­ди­тел­но вдиг­на­ти­ят пръст на шефа, още пове­че присви­ти­те му не само от дима очи изду­ха­ха въп­ро­са му. Пре­ми­на дирек­т­но към отго­вор. Набър­зо го спрет­на, макар и с някои заек­ва­ния и пара­зит­ни вмък­ва­ния от рода на “нали зна­е­те”, “няма как”, “раз­би­раш ли”. Ето по-основ­но­то от исто­ри­я­та. С един от поля­ци­те дето рабо­тят в маши­на­та се раз­го­во­ри­ли тези дни и раз­брал, че онзи си бил купил на ста­ро някак­ва трош­ка, опел кадет, и сега си го ремон­ти­рал. И нали и той се канел да купи някоя трош­ка като събе­ре пари­те, му рекъл дай да го видим този опел. Видял го, уда­ри­ли по една вод­ка и му рекъл искаш ли да ти помог­на да го стег­нем. Хем да му помог­не, хем да натру­па опит, нали и него това го чака. Е, у поля­ка бил. В гара­жа му. Тази вечер най-после при­па­ли­ли трош­ка­та и се раз­бра­ло, че ще ста­не кола от нея. Уда­ри­ли по едно и се прибрал. Въоб­ще не усе­тил как е отле­тя­ло времето.
— Това е, шефе – приклю­чи Желю, за да запи­та на секун­да­та: — Жена ми каз­ва­те, дошла. Че как тъй…
— Тъй! Тъй ста­ват поня­ко­га тези неща. Жен­с­ки рабо­ти. Не взе­ме да уда­ри една ради­ог­ра­ма дето стру­ва един лев, да се оба­ди, че идва и всич­ко да е наред, ами хук­на­ла… За един лев ще си обър­ка живо­та. Мой­та по три ради­ог­ра­ми ми пра­ща… За все­ки случай.
Натис­на недо­из­пу­ше­на­та цига­ра в пепел­ни­ка за да излее на нещо яда си, така я натис­на, че раз­пи­ля по масич­ка­та цяла­та куп­чи­на фасо­ве, коя­то се бе насъб­ра­ла, но и то му се видя мал­ко и се огле­да за след­ващ обект.
— Ти бе – към Дело­на, — как­во си зяп­нал, да не изтър­веш нещо! Клю­ка­ри! Я бягай да почи­ваш, че утре рабо­та ни чака. Как­во­то било – било. Приключваме.
Стен­ли бук­вал­но се дема­те­ри­а­ли­зи­ра, кое­то като че ли поус­по­кои шефа. Изгле­да ни.
— Хай­де да вър­вим. Да почер­пя по едно, че нали всич­ко се опра­ви. – Надиг­на се, но се сети нещо.- Пък що аз да чер­пя? Я, вто­ри, взе­ми едно шише от тво­и­те и с боц­ма­на – към Желю: — от тази вечер си боц­ман, да зна­еш, идвай­те в каби­на­та ми. Само по едно. Че сут­рин­та рабо­та ни чака.
Хва­на дръж­ка­та и пак ни огледа:
— Не се помай­вай­те. Пием по едно, боц­ма­не, ти взе­маш жена си да се обяс­ня­ва­те в каби­на­та си и това е. – Нещо като усмив­ка пре­ми­на през очи­те му. – Жен­с­ки рабо­ти, ви каз­вам. Няма опра­вия с тях. Ама това е положението…
И изле­зе. Ние поех­ме след него.