Трета награда в литературния конкурс на Българския моряшки професионален съюз “проза” получи разказът на Любен И. Любенов — “Женски работи”. Предлагаме ви текста на наградената творба:
За една моряшка нощ на брега ми се ще да разкажа. За другите, на море, почти няма какво да се разказва. Вахта, почивка, вахта, от време на време по някое и друго питие, малко бридж или табла и все така до края на рейса. А тогава бяхме на брега. На ремонт в едно малко, поне тогава беше малко, полско градче на полско германската граница. Играех ролята на втори механик, казвам го така, защото и аз не знаех точно на каква длъжност съм в момента, работният ден беше свършил, бях се изкъпал в банята на стената на дока, падаше ми се да съм дежурен, значи няма да се излиза в града, така че си бях пуснал музика и кротко отпивах какао с криминално романче в ръка. Всичко това, захлупен от необичайната тишина, пропуквана от време на време я от звука на блъснала се някъде из парахода врата, я от някакъв далечен метален звън откъм цеховете наблизо. В доковата камера бяхме, така че не работеха никакви механизми – вземахме ток и вода от брега, и ако не друго, тишина имахме в изобилие. Ако е на море, тишината значи заплаха, понякога смърт – нали значи, че не работи сърцето на кораба, но сега беше друго. И като казвам “сърцето на кораба”, се сещам, че и аз се повличам по глупави клишета.. Веднъж на едно парти, както сега му се казва, а тогава му викахме разпивка, дамата за вечерта до мен, с която току-що се бяхме запознали, изписка кой знае защо някак превъзбудено:
— Значи сте механик, обслужвате сърцето на кораба… Ще рече, че сте един корабен кардиолог…
Понечих да й обясня, че не е сърце, щото, нали, сърцето е един прост мускул, една помпа, която изтласква кръв, пък в машинното отделение има двигател, който движи кораба, има генератори, които правят ток, има котел, който прави топла вода за отопление и за баните, има десетки помпи, които разкарват насам натам какви ли не течности, накрая – че има бачкане, много бачкане, тежко и мръсно бачкане, за да работи безотказно всичко това, докато онези, кардиолозите, не вярвам да се скъсват от бач. Почти отворих уста, за да й обясня как стоят нещата, но спрях. Навреме спрях. Имах други планове за вечерта с нея, които не включваха общообразователен процес. Затова само кимнах и вдигнах чашата, но я хванах малко непохватно с пръстите навътре, към мен, за да не се вижда колко са захабени от маслата и горивата, ежедневието на механика. И рекох, и аз кой знае защо с малко възбуда в гласа:
— Нещо такова… Наздраве.
Но това са други и по-отвлечени неща. През вечерта, за която започнах да разправям, просто си пиех какао “Ван Хутен” и се мъкнех подир Филип Марлоу по една заплетена история. Хубаво е да си дежурен. Поне от време на време. След целодневното бачкане в тихото, но затова пък премръзнало без топлината на работещите механизми машинно отделение, обикновено след душа и вечерята някаква незнайна сила те помъква навън, на брега. Към портала на завода, автобуса до центъра, по пътеките на струящата от витрините светлина до глъчливите ресторанти с музиката им, с голите рамене и надничащите от деколтетата гърди на млади жени, с отрупаните с чаши и бутилки водка маси. И когато среднощ се върнеш на кораба със звънтяща от алкохола и разни други неща глава, още повече когато пък сутринта с мъка се измъкнеш от леглото, за да удариш набързо първата гореща чаша кафе с първата горчива цигара, се заклеваш, че следващата вечер просто ще си останеш в кабината. А после, в края на деня, онази сила отново те помамва навън, към пътеките светлина, към неизречените или директно обявени покани, към нещото, което е различно от кораба, пък каквото и да е то. Така че дежурството е спасение от тази сила, веднъж на три дни.
На Филип Марлоу нещо не му вървеше и по едно време дори взех да му съчувствам, така че се сепнах, когато се почука на вратата. Късо почукване и веднага след това отваряне. Слети в едно.
— Трети, извинявай, втори – абе какъв точно си ти в момента? – трябва да ти кажа нещо.
Дежурният моряк, вацманът, както се казва. Позамръзнал от студа навън и затова поруменял от топлото в надстройката за времето докато дойде от трапа до кабината ми. Пък може и да е ударил едно – не че му се пие, а от скука.
— Казвай, щом трябва. И засега съм втори. За сведение…
Тя е една друга засукана история. В Анверс, където разтоварвахме преди да поемем към кораборемонтния завод, вторият механик получи някаква стомашна криза. Уплашихме се, че ще умре в ръцете ни, звънихме на бърза помощ, дойдоха, взеха го, на другия ден го изписаха и потеглихме на път. Обаче след още един ден се случи същото. В смисъл на кризата. Нямаше на кого да звъним да дойде да го вземе. Правиха по радиото консултации с Транспортна болница във Варна, би му вторият помощник, тай нареченото медицинско лице в екипажа, някаква инжекция, после, пак по радиото, капитанът бил говорил с Параходството и се взело решение да го оставим в Кил – и без това пътят ни беше през Килския канал. И да чакаме втори механик след пристигането в Полша, а дотогава третият става втори механик, четвъртият става трети, боцманът – четвърти. Но вече втора седмица бяхме в завода, втори механик не пращаха и аз си оставах в разкрачено положение – и втори, и трети. Което, според мен, не беше добре, като всяко разкрачено нещо. Пък кой знае, може и да е добре, казваше обаче шефа, главният механик, значи, Ванко Рибата, и ми смигаше тарикатски. Не знам какво имаше предвид, но явно си беше наумил нещо. Нещо тарикатско.
Толкова със засуканата история. Вацманът беше успял да надникне в чашата ми, за да види какаото, да зърне поомачканото криминале, да се смръщи пренебрежително и да отпочне:
— На Желю жена му е дошла. Чака на трапа.
Погледнах го. Как така – “дошла”. Да не сме в България, че който се сети да се мъкне на кораба. Любовници, съпруги, приятели – на който му скимне.
Онзи разбра какво ще го попитам и продължи:
— Ами дошла. Била на някаква обмяна на опит ли, що ли в гедерето, измолила да я пуснат, грабнала първия влак и се мъкнала от влак на влак, от гара на гара дотук. Да види хубавеца си. Та – какво да я правя?
— Как какво – проточих, за да имам време да си помисля. – Да си върви при мъжа си, какво…
— Да де, ама го няма. В града е.
Е, това е! Сега какво правим?
— Ами отвори й кабината му и да го чака.
— Не може. Първо – не знам какво ще завари там, в смисъл да няма нещо дето не е за пред женски очи, нали разбираш. Второ – коя кабина да отворя, нали и Желю го повишиха и сега май не е моторист, а боцман и не знам дали не се е преместил в боцманската кабина. Трето…
— Чакай, не ми изреждай като някакъв помполит. Доведи я тук, пък ще видим.
— Окей, трети, пардон, втори.
И се фръцна без дори да дръпне след себе си вратата. Скочих да затворя, да не излиза топлото, после се сетих, че е добре да постои така, за да се проветри от цигарите и от спареното – в ъгъла ми бяха работните дрехи, хвърлени накуп, до тях някои инструменти, които не ми се оставяха долу, в машинното. Зачаках, а по-точно – трескаво мислех какво да правя с нечаканата гостенка.
Чух токчетата по линолеума, после се появи и тя. Тридесетина годишна, с готини ботуши, в хубавко палто, добре издуто където трябва, с уморени очи, с пътна чанта в едната ръка и чантичка през рамото. Поканих я да влезе, затворих вратата, взех й палтото и след като се настани, я попитах какво ще пие – кафе, чай, какао или нещо по-силно.
— Само ако може чаша вода – рече. И после направо: — Мъжът ми го няма, така ли?
— Няма го – рекох, докато се навеждах за да извадя изпод диванчето бутилка газирана вода. От онази, която ни се полага и която никой не пие. – Сигурно е на кино. – Това докато наливах в чашата, загледан в балончетата, които се издигаха от дъното. Не щях да я гледам в очите, изричайки явната глупост.
— На кино, казвате – уточни тя и добави според мен доста жлъчно: – Сигурно дават хубави филми тук. – Опита да се усмихне иронично, да посмекчци острия си тон, но усмивката не стигна до уморените й очи.
— Ами то, такова… може и на ресторант да е отишъл с колегите… след цял ден бачкане, нали знаете как е.
— Знам как е – натърти тя. Усмивката пак не стигна до очите й. Сещах се какво си мисли и ми стана някак особено. Грабнала се от не знам къде си да дойде да си види мъжа, а него го няма. Кофти работа. – Да вземете да ми отключите кабината му, ще го изчакам.
— Е, там е проблемът. Тези дни стана така, че може и да си е сменил кабината, просто не знам в момента коя е неговата…
Изслушах безмълвния въпрос, изписан по цялото лице, и повторих:
— Имаше разместване, една объркана работа, и просто не зная коя е в момента неговата кабина. – Нямаше смисъл да й разправям цялата история. Само добавих ентусиазирано: — Ще ми правите компания докато се прибере. Все ще си дойде… Ще ви донеса нещо за ядене. Става ли?
Тя кимна: добре.
Изхвърчах от кабината и от безмълвните й въпроси, които напираха един след друг, и се забързах към кабината на Рибата, на шефа, ще рече главния механик. Почуках. Пак почуках и в този момент отвътре се дочу:
— Какво става бе, да не потъваме…
Отвори ми. По пижама. Бре! Ако жена му не беше на кораба, едва ли щеше да си е на борда, но в момента го даваше домошар – гукаше си с половинката, пък може и вече да са си легнали. Най-пълноценното прекарване на времето, когато жена ти е на рейс с тебе, е в леглото. Поне така казват женените.
— Е?
Само това. По неговия си тертип – късо и дори малко заплашително някак си. На ред бях аз. Чинно докладвах. Сбито и ясно. Както харесваше. И завърших:
— Какво да правя, шефе? – Заради което и бях дошъл.
— Влез. Първо влез, да не ни слушат.
Ясно – да не ни чуят я капитанът, я помполитът. На една палуба бяха кабините им, на парахода беше тихо като в градска градина през зимата, пък проблемът, който се задаваше, си беше чисто наш, машинкаджийски, и нямаше нужда да дигаме врява пред големите шефове.
Докато притварях акуратно вратата след себе си, по очите му познах, че мисли забързано. Че нарежда нещата. И ми предаде кое как ще стане:
— Първо й занеси някакъв сандвич. Второ, изпрати да го намерят. Хубостника й. Сигурно е някъде по курви, къде на друго място да е.
Разбрахме, че е говорил твърде високо. По това, че от спалнята му – кабината му, както е редно за началническите кабини, беше с кабинет, в който стояхме, и мъничка спалничка, мъничка, но отделно – се дочу глас:
— За какви курви говориш, Ванко?
Жена му. Снежа. И ушите й, също като очите, бяха страшно остри.
— Не става въпрос за теб – отвърна набързо, все още вдаден в построяването на схемата за решаването на казуса, и на секундата разбра, че е сгрешил. — В смисъл, че не ти говоря на теб, муце, не нещо друго. С втория обсъждаме корабни работи.
Разбра какъв гаф е спретнал, но късно. Отвътре се чу едно “Мръснико мръсен!” и на вратата се появи нейно величество в целия се неотразим блясък. Макар и вдигнала се най-вероятно от леглото, само по пеньоар и с коси, натъпкани в небрежно, но фантастично изглеждащ тюрбан от нещо полупрозрачно, появила се, както се казва неглиже, тя на секундата грабна вниманието ми. Така, както си беше, спокойно можеше да влезе в кой да е ресторант и погледите на всички мъже щяха да я следват докато седне на масата. С надежда, че е сама. Това си беше Снежа.
Хвърли неодобрителен поглед на мърлявите ми дънки и позацапаната ми фланела, после, вече към мъжа си:
— Казвай, Ванко. За какви корабни работи със странни имена и прочие си говорите посред нощ с младежа?
Ами като те няма, госпожа, той само за това си говори. Това ми се щеше да й кажа, но отде толкова кураж. Пък и само си го говореше шефа, не се пускаше да палува, поне аз не бях чувал. Минало ми е времето, ни казваше като стане дума за заигравания с каки по пристанищата, не е като преди. Смачкваше спомените за това “преди” в очите си, явно сладостни спомени, и добавяше: Като си си взел жена, слагаш кръст на лудориите. Иначе става кофти. Не е и баш честно.
Шефа погледна към мен с тиха ярост, към нея – с необичайна за него кротост и започна доклада. Сервира исканата информация и замълча. В очакване. Както ни командваше нас, машинкаджиите, така пък го въргаляше из ръцете си тя. Снежа. Няколко дни преди това, тъкмо ни беше събрал долу в машината, за да разпредели задачите, когато някъде отгоре, откъмто кабината му се зачу призивното, призивно до изтръпване на зъбите, гласче: “Ванко, ела, моля ти се!” Шефа направи кисел сурат, избъбри нещо в смисъл “ще ти дойда аз…” и продължи инструктажа. С едно ухо, позиционирано нагоре. Докато се зачу: “Ванко, ако не дойдеш, довечера няма да ти дам, да знаеш!” Щяхме да избухнем в смях, ама не ни стискаше. И той, както си му е навикът, щеше да се разлее в псувни, ако… Знае се какво ако. Приключи набързо инструктажа и процеди: “Я да я видим тази какво ли пък иска пак…” И пое. Нагоре. Пъргаво така. Както се полага на мъж с жена, петнадесетина години по-млада от него.
Това беше пък шефа. Информира я, замълча и зачака какво ще каже. Не чакахме дълго. И двамата. Защото имаше задачки и за двама ни.
— Ти, трети, върви до салета да донесеш нещо за хапване. Ти, Ванко, бягай да си сложиш нещо прилично, че си се разгологъзил по пижама. И, трети, като се връщаш от долу, доведи и жената тук. Кой знае каква мръсотия е в кабината ти. – Усмихна се като една Джоконда и додаде: — Пък може нейният да е на кино, нали? Може да не е като вас, дето само за това си мислите…
Ясно ми беше какво е “това”, за което намекваше. Навярно ги знаеше всички номера на мъжете, на мъжа си в частност, но го търпеше. И той – нея. Или от любов, или кой знае от какво. Сложно нещо е семейството. Твърдят го хора със стаж, не е взето от някое писание.
Така или иначе указанията бяха дадени. Оставаше да се изпълнява. Поех. От хладилника взех малко сирене, малко шунка, добавих порязаница хляб, покрих всичко със салфетка и тръгнах обратно. Обясних на неканената гостенка, че я кани в кабината си жената на шефа докато открием нейния Желю в кое кино може да е, и качихме стъпалата до шефския канижел. Почуках. Изчаках височайшата покана и натиснах бравата.
— Ето ни – докладвах.
Двете жени се огледаха, зърнах одобрението в погледа на Снежа, нещо като завистливо възхищение в очите на Желювица, после се ръкуваха, домакинята направи любезен жест с ръка към диванчето, издърпа от ръцете ми чинията и ни отпрати. Мен и шефа, който се беше облякъл.
— Ние по женски ще си побъбрим – рече на двама ни, — а вие вървете да откриете Желю. Сигурно се е запил някъде с колеги. – После към гостенката: — Нали ги знаете мъжете. Цял ден бачкат из маслата и мазутите си долу, а вечер им се дощява по една водка. Такива са си. Да пийнат, да се пофукат за това-онова, пък ние си мислим за тях само лоши неща. Няма страшно, ще го доведат, не се безпокойте.
И излязохме. Да го откриваме. Сякаш е някое болтче или дребен гаечен ключ, забутан сред разните железарии. Още щом се захлопна вратата подире ни, шефа си върна формата:
— Отиваме в твоята кабина. Викаш онзи непрокопсаник Стефан, нали му подрязаха крилцата и си е тук. Бягай.
Много натопорчено стана тази вечер, си рекох, отде се взе тази жена, що не си е стояла в гедерето, добавих почти ядно, и се затътрих да диря Стефан.
Официалното му име беше Стефан. Иначе Стенли. Или пък Казановата. Делона. Различни имена имаше. А че си беше непрокопсаник, на двадесет и две-три години кой не е бил, две думи за това няма. Но особен непрокопсаник. Може и да закъсняваше от града, може и да се пускаше след всяка засукана фуста, която зърнеше, но пък беше със златни ръце. На струга, викаше, мога да ти извая женско тяло с всичкото му, пък с оксижена мога да се подпиша, министерски подпис да ти направя. Изсилваше се, разбира се, но истината е, че си беше техничар отвсякъде. Поради което началниците си затваряха едното око за лудориите му. В интерес на истината – и аз, колкото и дребен началник да бях, го затварях, когато правехме заедно вахта.
Тази вечер си беше на борда. Наказан от помполита без бряг заради поредната щуротия. Нали казах, че си затваряха едното око шефовете. Обаче едното. То и не може и двете. Преди две вечери налял няколко водки повече в корема си и цъфнал в малките часове с една сюрия каки на парахода. Ето ви бе, загубеняци, водя ви булки, да разберете какъв човек съм, разкрещял се той и любезно взел да им прави път по трапа. Само че направил изявлението си точно под джама на помполита, онзи се събудил, навлякъл някакъв панталон и излязъл да види като какво става на поверения му параход. Не че щял да припадне, но почти му прилошало от гледката. Така разправя после вацманът. Наредил да дойде дежурният помощник и да изпъди госпойците, а пък на Стенли още там, на трапа му взел паспорта. Една седмица без бряг, изсумтял, и Делона на минутата изтрезнял. Не взел да се моли, не му е в характера, не взел да обяснява че е направил грешка, само изтрезнял като цапнат с мокър чорапогащник през лицето и кротко се прибрал в кабината, за да си налее едно питие и да направи трезв анализ на нещата.
Поради тази причина беше на борда, така че го забрах, скръцнах му със зъби: шефа те вика в моята кабина, и поехме. Спомене ли се разпореждане на шефа, мърдане няма.
Влязохме. Шефа беше запалил една от моите – все мърмореше, че ще ги отказва и заради това не си купува – и потропваше нервно с цигарата по пепелника. Още не бях затворил вратата и той започна:
— Стефане – не си играеше с прякори, не ги обичаше и понякога сърцето ми спираше при мисълта какво ще стане ако научи, че зад гърба му му викаме Рибата, — къде може да е отишъл Желю?
— Че отде да знам, шефе, да не му светя…
— Внимавай, момченце, да не те светна аз. Според теб къде може да е? Да мърсува с някоя, а?
— А, не, не е по тази част, не вярвам…
— Всички сте по тази част – направи гримаса шефа, но прие на доверие твърдението. – Да се е запил някъде?
— Едва ли. От половин година се е стиснал, една бира не изпива. Събирал за кола. Е, третия да ви каже.
Шефа смръщи вежди, някак машинално посегна към ротманса ми, запали нова цигара и замълча. Най мразеше да е в безизходица, каквато се очертаваше в момента. Опъна яко и изведнъж избухна:
— Абе ти не прочете ли на вратата какво пише? “Втори механик”. Какво е това “трети”! Кога ще се научите на ред, бе! Щом е в кабината на втория, значи е втори, ясно ли е? – Това към него, за да си излее по някакъв начин яда от тъпата ситуация, а към мен: — От тази вечер си титуляр, пристигна радиограма, че няма да пращат нов втори механик. Като се върнем, ще видим… Далечна работа.
И пак опъна яко. Загледан в синкавата струя. Премаля ми. Каква вечер, Господи! Първо ми се сервира някаква госпожа и ми създава проблеми, второ – толкова важна вест, повишение, ми се хвърля ей тъй, между другото, сякаш ми съобщава, че точно с ключ номер четиринадесет може да се затегне някаква гайка. Примерно. Идеше ми или да изцвиля от кеф, или да изпсувам от объркване. Не направих нито едното, нито другото. Чаках решение.
И то дойде:
— Така. Стефане, обличаш се и отиваш да обиколиш явките ви. Без Желю да не се връщаш. Два часа – с толкова разполагаш. Градчето е малко.
Делона зина да рече нещо, така че шефа вдигна предупредително пръст:
— Два часа. И, знам, за паспорта. Кажи на дежурния помощник да ти го даде. С помполита аз ще се оправям. Утре. Няма посред нощ да събуждаме целия параход. Бягай.
Стенли само кимна. Нямаше смисъл да спори, знаеше го. Кимна за втори път, изсули се през вратата и това беше. Останахме двамата.
— Направи ми едно кафе – погледна ме шефа. – То се видя, че няма да се спи тази нощ. – Въздъхна. – Дълга ще е, да знаеш.
Турих в джезвето две лъжички кафе, половин лъжичка захар, студена вода, запалих спиртника и зачаках да се свари. Не бях обелил и дума от сума ти време. Като се свари, налях го и му го сервирах. Чак тогава се реших да му го кажа:
— Това, шефе, за повишението де, що не ми го казахте, а трябваше да го научавам някак случайно, между другото…
Гласът ми беше изтънял и се изпсувах наум заради това, но пък нали все пак му го отпрах въпроса. Което с повече въображение можеше да мине и за обвинение, за почти гневно обвинение.
Той отпи, кимна доволно – уцелил бях точно вкуса му – и ме изгледа, докато измъкваше нова цигара от кутията ми:
— Сядай де, какво ми стоиш диван чапраз. Утре щяхме да ти кажем. Да те извикаме пред ръководството и официално да ти го кажем, ама виж как стана. – Смръщи сурово вежди. – Тези хайти съвсем са се разпуснали и трябваше да го скастря. Влиза, значи в кабината на втория механик, на прекия си началник, пък се лигави: трети, ще ми вика… — Веждите му се изгладиха и почти се засмя: — Не се сетих за какво друго да му се скарам, нали разбираш, и избързах.
Нищо не казах. Нямаше смисъл.
— Я си направи и ти кафенце, че да хвърлим едно око на ремонтната ведомост. Вече ти отговаряш за нещата. Тъй и тъй не спим, поне да свършим нещо. Не ми се ходи при жените. Нека си говорят…
— Както кажете, шефе – изрекох с надеждата, че ще прозвучи иронично, но се получи някак сълзливо и смачкано и пак се изпсувах на ум.
Забърках едно и на мен. По-слабичко и без захар. Налях си го, извадих папката с документи и седнах. Най-после и аз си запалих една от моите. И започнахме лист по лист да оглеждаме нещата. Не забелязахме как е минало времето и направо ни стресна чукането на вратата. Погледнах часовника. Два часа след заминаването на Казановата. Направо можеш да не си купуваш часовник.
— Влизай – изръмжа шефа, нищо, че се беше разположил в моята кабина и май беше редно аз да го кажа.
Влезе. Стенли. Беше ударил едно, а може би и две. Може дори и да се е полигавил с някоя набързо – ей така, заради бройката. Някъде по трасето, докато издирваше Желю. Пардон – боцмана. Щом аз съм втори механик, значи придвижването по стълбицата е станало за всички.
— Няма го никъде, шефе. И хайтите не са го виждали тази вечер. – Леката алкохолна веселост в погледа бързо изчезна и бе сменена с нещо като разкаяние, самокритичност дори да го нарека: не беше изпълнил поставената му от шефа задача. С малко по-спаднал глас продължи: — Въобще става нещо интересно с този човек. Викали го да го почерпят, нали спестява, но отказал. Викал, че има ангажименти. Ама не такива, каквито си мислите, то и за тях трябват пари – за почерпки, за подаръци, не става за едните ти черни очи…
И млъкна. Усети се, че реди неща, които се знаят и от трима ни.
— Съжалявам – смотолеви и зачака. Оценка. Друга задача. Каквото и да е. Каквото нареди шефа.
А той мълчеше. Вече и не пушеше. Може пък наистина да иска да ги отказва. Размишляваше. После реши:
— Отиваш, Стефане, да видиш на какво дередже е кабината му. Ако има нужда там от почистване, подреждане, знаеш… Половин час. Все пак жената трябва да си почине. Бягай.
Делона едва ли бе очаквал нещо такова, но мълчаливо кимна и сграби дръжката на врата. Само че точно в този момент някой почука и едновременно с това натисна отвън. Вацманът. Пак поруменял. Малко задъхан.
— Шефе – ориентирал се набързо към кого да се обърне, започна той, — видях, че Желю си идва. На кея е още, към кораба върви. Какво да го правим?
— Какво ще го правиш, бе – посегна към кутията шефа, опипа отвътре, разбра, че е празна, така че аз скочих към чекмеджето на бюрцето си за нов ротманс. – Щял да го прави… Доведи го тук. Бягай!
Вацманът, макар и да не беше пряко подчинен, както се знае, на шефа, се изниза като мокра връв. Беше в кабината и в следващия момент вече го нямаше. А ние зачакахме. Докато Желю нахълта. Без да почука, без всякакви интелигентности, просто влезе. Явно не знаеше, че и шефа е тук, явно онзи на трапа не му беше казал какво е ставало докато той скитосва из града. Сигурно му е подхвърлил върви при втория, чакат те и се беше омел по свои си работи, да не се замесва в бъркотията.
— А! Добър вечер, шефе! Какво…става?
— Става то, става. И не е добър вечер, а кажи-речи добрутро. Къде ходиш ти бе, калпазанино? Убихме се да те търсим.
Новоотворената кутия зееше към него, така че той захапа поредната цигара. Щял да ги отказва…
— Ами то, такова, шефе, малко е объркано…
— Давай, почвай, че да го оправяме, щото не можеш да се сетиш колко е объркано. – Опъна яко, до петите, както се казва, и изстреля: — Хайде, че няма време. Жена ти те чака при моята.
Желю, вече мога да си го наричам боцмана, си помислих, примига, поизчерви се, което може и да беше от топлото в кабината, понечи да запита как така жена ми, но предупредително вдигнатият пръст на шефа, още повече присвитите му не само от дима очи издухаха въпроса му. Премина директно към отговор. Набързо го спретна, макар и с някои заеквания и паразитни вмъквания от рода на “нали знаете”, “няма как”, “разбираш ли”. Ето по-основното от историята. С един от поляците дето работят в машината се разговорили тези дни и разбрал, че онзи си бил купил на старо някаква трошка, опел кадет, и сега си го ремонтирал. И нали и той се канел да купи някоя трошка като събере парите, му рекъл дай да го видим този опел. Видял го, ударили по една водка и му рекъл искаш ли да ти помогна да го стегнем. Хем да му помогне, хем да натрупа опит, нали и него това го чака. Е, у поляка бил. В гаража му. Тази вечер най-после припалили трошката и се разбрало, че ще стане кола от нея. Ударили по едно и се прибрал. Въобще не усетил как е отлетяло времето.
— Това е, шефе – приключи Желю, за да запита на секундата: — Жена ми казвате, дошла. Че как тъй…
— Тъй! Тъй стават понякога тези неща. Женски работи. Не вземе да удари една радиограма дето струва един лев, да се обади, че идва и всичко да е наред, ами хукнала… За един лев ще си обърка живота. Мойта по три радиограми ми праща… За всеки случай.
Натисна недоизпушената цигара в пепелника за да излее на нещо яда си, така я натисна, че разпиля по масичката цялата купчина фасове, която се бе насъбрала, но и то му се видя малко и се огледа за следващ обект.
— Ти бе – към Делона, — какво си зяпнал, да не изтървеш нещо! Клюкари! Я бягай да почиваш, че утре работа ни чака. Каквото било – било. Приключваме.
Стенли буквално се дематериализира, което като че ли поуспокои шефа. Изгледа ни.
— Хайде да вървим. Да почерпя по едно, че нали всичко се оправи. – Надигна се, но се сети нещо.- Пък що аз да черпя? Я, втори, вземи едно шише от твоите и с боцмана – към Желю: — от тази вечер си боцман, да знаеш, идвайте в кабината ми. Само по едно. Че сутринта работа ни чака.
Хвана дръжката и пак ни огледа:
— Не се помайвайте. Пием по едно, боцмане, ти вземаш жена си да се обяснявате в кабината си и това е. – Нещо като усмивка премина през очите му. – Женски работи, ви казвам. Няма оправия с тях. Ама това е положението…
И излезе. Ние поехме след него.
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.