ЗА ЗЛО СИ РОДЕН, ЛЮБИМИ МОЙ — Георги Ингилизов

Про­за

ПЪРВА НАГРАДА

Геор­ги Ингилизов

ЗА ЗЛО СИ РОДЕН, ЛЮБИМИ МОЙ

На Нико­ла Радев

Инже­не­рът се оба­ди за тре­ти път. Жей­на въз­дъх­на и се при­гот­ви да тръг­ва, смя­на­та беше на при­вър­ш­ва­не. Отби се в баня­та и се наса­пу­ни­са енер­гич­но с пар­чен­це­то „Пал­мо­лив“, кой­то й беше пода­рък от него, след това дъл­го тър­ка коса­та си в избе­ля­ла­та кър­па. Заклю­чи бав­но шкаф­че­то и още по-бав­но се отпра­ви към пор­та­ла на мал­ка­та пар­кет­на фаб­ри­ка. На про­пус­ка ким­на с гла­ва на паза­ча, кой­то я изгле­да осо­бе­но, после се запъ­ти към спирката.

Двай­дет годи­ни бяха жене­ни с Тачо и двай­сет годи­ни му беше вяр­на. На че не беше помис­ля­ла за изне­вя­ра, но все нещо я спи­ра­ше – един дет­с­ки поглед, едно винов­но „прости ми“, или пък въл­чия му нрав, позна­ва­ше тя кога Тачо истин­с­ки ще избух­не и вина­ги се пазе­ше от това…

Инже­не­рът дой­де във фаб­ри­ка­та пре­ди годи­на, млад, при­вет­лив, въз­пи­тан. Рабо­тил бе в Авс­т­рия, в пар­ке­тен ком­би­нат, и вед­на­га въве­де лаки­ра­не­то на дъбо­ви­те дъс­ки. После убе­ди соб­с­тве­ни­ка, че могат да пра­вят пар­кет от дъс­ки с раз­ли­чен цвят и това уве­ли­чи печал­би­те двой­но. Отво­ри­ха още един цех. И след още една годи­на увол­ни­ха бай Йор­дан и инже­не­рът огла­ви цяла­та фаб­ри­ка, коя­то при­ема­ше все нови и нови работници.

Жей­на беше чула, че е ерген, над­хвър­лил трий­сет­те и живее в кокет­на гар­со­ни­е­ра на една от най-кра­си­ви­те край­мор­с­ки ули­ци. Обли­ча­ше се вина­ги стил­но, ходе­ше вина­ги глад­ко избръс­нат и под­стри­ган по послед­на мода. Гово­ре­ще тихо, Жей­на нико­га не беше го чува­ла да пови­ши тон, но въве­де във фаб­ри­ка­та желяз­на дис­цип­ли­на, сре­щу коя­то отна­ча­ло работ­ни­ци­те мър­мо­ре­ха, а после му бяха бла­го­дар­ни. Взе­ма­ше фан­тас­тич­ни пари, осо­бе­но след послед­но­то изоб­ре­те­ние, но въп­ре­ки всич­ко във фаб­ри­ка­та царе­ше убеж­де­ни­е­то, че инже­не­рът е неу­дач­ник, даже нес­рет­ник… Жей­на има­ше две деца – син в казар­ма­та и дъще­ря, коя­то щеше да жени до някол­ко месе­ца. И беше само на трий­сет и осем.

Тачо я граб­на от послед­ния клас в гим­на­зи­я­та, даже не успя да си взе­ме дип­ло­ма­та. При­чак­ва­ше я в учи­лищ­ния двор, стро­ен и широ­коп­ле­щест, в уни­фор­ма­та си на мор­с­ки пехо­ти­нец, на лява­та му гръд дис­к­рет­но пробляс­ка­ха със синия си емайл зна­ци­те на пара­шу­тист-десант­чик и водо­лаз пър­ва сте­пен. Съу­че­ни­ци­те й изглеж­да­ха до него като деца. При­ят­но й беше да се раз­хож­дат в Мор­с­ка­та гра­ди­на, хва­на­ла го по дет­с­ки здра­во за лява­та ръка, а той да й раз­каз­ва за чуд­ния свят под вода­та, зо воин­с­ки­те си приклю­че­ния – неяс­ни за нея и дори пла­ше­щи я…

Твър­до реши да му приста­не – сега я беше срам, като си спом­не­ше за това – вечер­та, кога­то Тачо сма­за бан­да­та на Въла­та. Бяха сед­ми­на здравеняци,изпечени от посто­ян­но­то лежа­не по пла­жо­ве­те, кои­то вся­ва­ха ужас не само в крайб­реж­на­та маха­ла, но и в цяло­то град­че. И макар че тога­ва бяха „по-стег­на­ти годи­ни“, дори й мили­ци­о­не­ри­те избяг­ва­ха да си имат рабо­та с тях.

Седя­ха в рес­то­рант­че­то на бре­га на море­то, кой­то някой амби­ци­о­зен мес­тен пат­ри­от беше кръс­тил Кази­но­то. Оркес­тъ­рът сви­ре­ше „Добър ден, тъга!“ и „Неж­но цве­те“ и те с Тачо не сли­за­ха от дан­син­га. Дой­де да я кани на танц тар­то­рът на тай­фа­та – Въла­та, и Тачо кава­лер­с­ки я попи­та желае ли да тан­цу­ва с него. После го про­го­ни. Някъ­де към полу­нощ Тачо тръг­на да я изпра­ща до квар­ти­ра­та й. Сед­ми­на­та го чака­ха на неос­ве­те­но­то мяс­то бли­зо до дет­с­ки­те люл­ки. Три­ма изва­ди­ха ножо­ве, а Въла­та надя­на на ръка­та си бокс. Тя поне­чи да избя­га, да вика за помощ, но кра­ка­та й се схва­на­ха от упла­ха и само тихич­ко заским­тя. Тачо ги сма­за за някол­ко мину­ти. Жей­на не зна­е­ше кой точ­но вика и как­во точ­но изхру­щя­ва, но виж­да­ше юмру­ци­те на Тачо мето­дич­но да се стрел­кат в раз­лич­ни посо­ки и след все­ки удар някой да зара­вя лице в жъл­тия пясъч­ник на але­я­та. Накрая Тачо хва­на кит­ка­та на Въла­та, как­то беше със сто­ма­не­ния бокс, и съв­сем целе­на­со­че­но я счу­пи. Рево­ве­те вече бяха събу­ди­ли цяла­та маха­ла, а отня­къ­де се чува­ше мили­ци­о­нер­с­ка сирена…

Инже­не­рът я чака­ше на завоя, точ­но до авто­бус­на­та спир­ка. Пред­ло­жи й да повър­вят пеша, тя сму­те­но отка­за, посоч­вай­ки с поглед някол­ко ней­ни колеж­ки на десе­ти­на мет­ра пред нея, после той я пока­ни дис­к­рет­но вкъ­щи, да му погос­ту­ва­ла, имал най-нова­та музи­ка на… Жей­на с усмив­ка отка­за, но про­дъл­жи­ха да вър­вят към цен­тъ­ра, пре­пъ­ва­щи се в погле­ди­те на изуме­ни­те й колеж­ки. Тога­ва инже­не­рът я пока­ни, за кой ли път, някоя вечер в ново­то мор­с­ко кази­но, сви­рел пре­въз­хо­ден оркес­тър и щели да потан­цу­ват. После пак й заго­во­ри за най-самот­ни­те си вече­ри – лет­ни­те, за нес­кон­ча­е­ми­те си чер­те­жи и изчис­ле­ния, за хро­нич­но­то си без­съ­ние. Жей­на отно­во отказа.

Прибра се вкъ­щи доста след оби­чай­но­то вре­ме. На маса­та в кух­ня­та наме­ри пис­мо от сина. Пише­ше, че в поде­ле­ни­е­то всич­ко било доб­ре, дру­га­та сед­ми­ца щял да си дой­де, иска­ше пари. Поста­ви пис­мо­то отно­во в пли­ка, съб­ле­че се и започ­на да при­гот­вя вече­ря­та. Мис­ле­ше кол­ко ли пари ще й тряб­ват за сват­ба­та, дали сва­то­ве­те наис­ти­на ще им купят жили­ще, или ще ги карат да живе­ят при тях, сети се за чепа­тия харак­тер на дъще­ря си и тъж­но, като въз­диш­ка, про­мъл­ви: живот, живот…

Тачо беше при ком­ши­я­та, чу го през отво­ре­на­та вра­та на бал­ко­на. Сто­я­ха на мал­ки пле­те­ни стол­че­та в кух­ня­та и обсъж­да­ха как биха мог­ли да наме­рят рабо­та в ново­съз­да­де­на­та мор­с­ка фир­ма, коя­то беше спе­че­ли­ла тър­га за изваж­да­не­то на един гръц­ки зър­но­воз, потъ­нал неот­дав­на на вто­ри кей. Ком­ши­я­та, също пен­си­о­ни­ран водо­лаз и също със смеш­но нис­ка пен­сия, съв­сем разум­но се опит­ва­ше да му обяс­ни, че и два­ма­та вече не ста­ват за под­вод­на, ами поне в „оси­гу­ря­ва­не­то“ на водо­ла­зи­те да наме­ре­ли някак­ва рабо­та. Тачо не се съг­ла­ся­ва­ше (ах, този мага­реш­ки инат, как го е тър­пя­ла тол­ко­ва годи­ни!), после чу блъс­ка­не с юмрук по маса­та, потрак­ва­не­то на раки­е­но­то шише в голе­ми­те дебе­лос­тен­ни вод­ни чаши.

Една и съща кар­тин­ка, месе­ци, години.

Жей­на шум­но затво­ри бал­кон­с­ка­та вра­та и се хвър­ли на дива­на с някак­во илюс­т­ро­ва­но спи­са­ние. После ряз­ко ста­на, поро­ви мал­ко в шкаф­че­то, къде­то Тачо я уве­ря­ва­ше, че дър­жи само инс­т­ру­мен­ти, изва­ди бутил­ка при­ят­но хлад­на вод­ка, наля си пъл­на чаша и я изпи на екс… Ще изля­за да се пораз­хо­дя, реши извед­нъж тя, защо­то знаеше,че и тази вечер ще е съща­та като сто­ти­ци пре­ди нея. Тачо няма­ше да се вър­не, дока­то не пре­су­шат всич­кия алко­хол, щеше да я гле­да винов­но, дори да пристъп­ва от крак на крак досущ като мал­ко дете, щеше да отка­же да вечеря…Телевизорът про­тив­но ще със­ка, Тачо ще дре­ме на фотьой­ла и от вре­ме на вре­ме ще се опит­ва да скри­ва про­зяв­ки­те си, едър и нате­жал, с оре­дя­ла коса, с доста отпус­нат корем, с без­б­рой лунич­ки на кос­ма­ти­те си бели ръце, вече със стар­чес­ки пет­на по тях. С моряш­ка фла­нел­ка или пот­ник, задъл­жи­тел­но с някоя голя­ма дуп­ка, коя­то Жей­на все не успя­ва­ше да закърпи…

Усе­ти се, че вър­ви по крайб­реж­на­та ули­ца, къде­то й бяха каза­ли, че живее инже­не­рът. Като уче­нич­ка в гим­на­зи­я­та страш­но я оби­ча­ше – мал­ка, пави­ра­на пре­ди пове­че от поло­вин век, с огром­ни кес­те­ни от две­те стра­ни. От нея започ­ва­ше Мор­с­ка­та гра­ди­на, а там, бли­зо до дър­ве­на­та бесед­ка, бе люби­ма­та им пей­ка, с Тачо може­ха да седят с часо­ве на нея и нео­без­по­ко­я­ва­ни от нико­го да се целу­ват… С часо­ве. Боже, къде отиде това вре­ме, как се сто­пи­ха годи­ни­те, като пясък изте­ко­ха меж­ду пръс­ти­те ми, поч­ти изхли­па Жей­на и ряз­ко тръг­на наго­ре по ули­ца­та. И тога­ва видя инже­не­ра, беше изля­зъл на покуп­ки, все така кон­теш­ки обле­чен, макар и с къщ­ни дре­хи. Той я поглед­на някак въп­ро­си­тел­но и с надеж­да, след това й каза, че живее на две крач­ки, в оная, нова­та коо­пе­ра­ция, а сега бил на паза­ра. Купил си бутил­ка рус­ка вод­ка, все пак рож­де­ни­ят ден тряб­ва­ло да се отпраз­ну­ва, макар и човек да е сам. Жей­на не усе­ти кога се съг­ла­си да изпи­ят по глът­ка за него­во здраве.

Гар­со­ни­е­ра­та беше ман­сар­д­на, с огром­на веран­да, от коя­то се виж­да­ше цели­ят залив. Инже­не­рът сръч­но опъ­на чис­та хар­ти­е­на покрив­ка на масич­ка­та на бал­ко­на, отка­за помощ­та й, изка­ра купич­ка лед и кутия с дома­тен сок. Жей­на се сети за Тачо, беше люби­мо­то им питие пре­ди годи­ни, но вед­на­га про­го­ни тази мисъл. Поч­ти не чува­ше как­во й гово­ри инже­не­рът – с дос­то­ле­пие уж, без да се оплак­ва, той й обяс­ня­ва­ше как усе­щал живо­та си пре­ми­нал, как от рабо­та не му оста­ва­ло вре­ме да си наме­ри при­ятел­ка, да не гово­рим пък за съп­ру­га! Как мла­ди­те жени му изглеж­да­ли с все­ки изми­нат ден по-повър­х­нос­т­ни и лес­ни. После се опи­та да я целу­не. Жей­на не отго­во­ри на целув­ка­та му, потъ­на­ла в няка­къв тъжен унес, просто отмес­ти ръце­те му, започ­на­ли да ста­ват по-горе­щи и агре­сив­ни. Инже­не­рът не настоя, но успя да си изпро­си една вечер в ново­то кази­но. Този път Жей­на твър­до му обе­ща, макар дъл­бо­ко в нея да се ута­я­ва­ше един страх, че вър­ши нещо мно­го неред­но… Уго­во­ри­ха се за след две сед­ми­ци, тряб­ва­ше да минат про­би­те на бул­чин­с­ка­та рок­ля. Защо не взе­ме­те рок­ля под наем – попи­та инже­не­рът. Сама­та мисъл се видя на Жей­на кощунствена…

На раз­дя­ла тя сама­та го целу­на – пове­че май­чин­с­ки, откол­ко­то любов­но. И с просвет­ля­ла душа се запъ­ти към къщи. Вър­ве­ше като зане­се­на и от ума й не изли­за­ше него­во­то спор­т­но тяло, смо­лис­то­чер­на­та му коса, пар­фю­мът му, кой­то сигур­но стру­ва­ше пове­че от месеч­на­та й запла­та. Мис­ле­ше и за Тачо – ще се при­бе­ре в полу­нощ от съсе­да, ще пра­ви безус­пеш­ни опи­ти да вле­зе, без да я събу­ди, ще лег­не с гръб към нея да не усе­ща алко­хол­ния му дъх, няма дори да се завие, пак за да не я събу­ди, а тя ще чака наст­ръх­на­ла на дру­гия край на лег­ло­то, ще си мис­ли за по-ран­ш­ни­те му милув­ки и циган­с­ка страст, коя­то я кара­ше по цели сед­ми­ци да ходи като пия­на, с най-щас­т­ли­ва­та усмив­ка на све­та. После, осо­бе­но ако беше зима и едва след като Тачо я смет­не­ше за дъл­бо­ко заспа­ла, един­с­т­ве­но вко­ча­не­ни­те му кра­ка, наря­за­ни с шево­ве като въже­та след една под­вод­на ава­рия, ще се допрат лекич­ко до ней­ни­те. А тя, прест­ру­вай­ки се наис­ти­на на дъл­бо­ко заспа­ла, ще ги при­бе­ре при себе си и ще се опи­та да ги стопли…

На след­ва­ща­та сед­ми­ца лич­но босът на фир­ма­та я назна­чи за начал­ник на еди­ния цех – двой­на запла­та и по-мал­ко мръс­на рабо­та. Инже­не­рът не се посве­ни да й каже, че той бил изис­кал пови­ше­ни­е­то, как­то и бил издейс­т­вал малък без­лих­вен заем, да си помог­не­ла за сват­ба­та. Жей­на поч­ти не го слу­ша­ше, а само си помис­ли дали това, че мно­зи­на от колеж­ки­те й преста­на­ха да я позд­ра­вя­ват, я драз­ни наис­ти­на или не. После доста ряз­ко му каза да не се загриж­ва тол­ко­ва за нея, има си мъж, кой­то може да се спра­ви с вся­как­ва ситу­а­ция. Инже­не­рът невяр­ва­що се усмих­на и това вбе­си Жей­на. Кога­то оба­че си полу­ча­ва­ше запла­та­та, се почув­с­т­ва наис­ти­на доб­ре – за пър­ви път тру­дът й беше оце­нен как­то тряб­ва и това й даде мънич­ко само­чув­с­т­вие. Пра­ти запис на сина си, отде­ли голя­ма част за дъще­ря­та, купи си „Нина Ричи“ , а на Тачо взе бутил­ка гроз­до­ва. И цяла­та вечер не можа да си прости, че му купи точ­но това, а той беше дово­лен. Съсе­дът също.

Тък­мо си мис­ле­ше, че най-лошо­то е да преста­неш да вяр­ваш в чове­ка, кого­то си оби­чал и е бил за тебе пове­че от Бог, в тала­ши­те­на­та й „кан­це­ла­рия“ вле­зе инже­не­рът. Сме­ни­ха някол­ко дежур­ни при­каз­ки, той я пога­ли по ръка­та, въп­ре­ки впе­ре­ни­те в тях погле­ди на работ­нич­ки­те от цеха, после я помо­ли да се оже­ни за него. Жей­на дори не се упла­ши, само се раз­смя, но инже­не­рът бав­но й разяс­ни как­во имал пред­вид. Деца­та й били голе­ми, те не били преч­ка, щели да раз­бе­рат. Той имал солид­ни спес­тя­ва­ния, щял отна­ча­ло да им помог­не с пари, Жей­на оне­мя от изре­че­на­та сума, а те два­ма­та щели да живе­ят в гар­со­ни­е­ра­та. По-къс­но, той имал доста валу­та, може­ли да заме­нят жили­ще­то за по-голя­мо. На мъжа й щял да оста­не апар­та­мен­тът, той нищо не губел, а инже­не­рът щял да го уре­ди на посто­ян­но мяс­то в она­зи ново­из­г­ря­ла мор­с­ка фир­ма, бил при­ятел с пре­зи­ден­та на целия хол­динг. Изоб­що, всич­ки щели да бъдат довол­ни, а съв­сем ско­ро след сват­ба­та (мал­ко съби­ра­не с кумо­ве­те, кум щял да им ста­не босът!) тя щяла да му бъде замес­т­ник и макар че няма­ла вис­ше, щяла да полу­ча­ва поч­ти кол­ко­то него.

Жей­на просто му отво­ри тала­ши­те­на­та вра­та, а инже­не­рът я помо­ли да си помис­ле­ла, той не искал реше­ние вед­на­га, тъй като неми­ну­е­мо щяло да му прозву­чи несериозно.

Вкъ­щи дъще­ря­та й обтег­на нер­ви­те – хора­та роди­те­ли има­ли, как баща й не можел да й уре­ди поне два мер­це­де­са, един за мла­до­жен­ци­те и един за кумо­ве­те – как­то и с как­во щял да бъде обле­чен соб­с­тве­ни­ят й баща – може би с мас­ки­ро­въч­на­та си уни­фор­ма, защо не помис­ле­ли за един хубав кос­тюм, е, не „Вер­са­че“, ама… Все пак сва­то­ве­те били теж­ка­ри, ста­ри­ят бил доцент… Жей­на замъл­ча, „сдъв­ка си ези­ка“, как­то оби­ча­ше да каз­ва баба й, след това обе­ща всич­ко да бъде наред, а дъще­рич­ка­та си зами­на невяр­ва­ща и нер­в­на. Беше бре­мен­на в чет­вър­тия, Жей­на зна­е­ше това, въп­ре­ки че кри­е­ха ста­ра­тел­но от нея, съм­ня­ва­ше се оба­че дали бъде­щи­те й све­кър и све­кър­ва се досе­щат. Лег­на на люби­мо­то си мяс­то на дива­на в хола и запре­лис­т­ва фил­мо­вия жур­нал. Оби­ча­ше да го чете, оби­ча­ше да ходи на кино, оби­ча­ше да узна­ва семей­ни­те и интим­ни тай­ни на звез­ди­те, като че ли това по няка­къв начин я при­рав­ня­ва­ше към тях. Тачо, кой­то беше здра­во­мис­лещ човек, вед­нъж беше казал, че това е после­ди­ца от дет­с­тво­то й, пре­ка­ра­но в едно кит­но ста­роп­ла­нин­с­ко селце…

Мъжът й вле­зе в хола, поне­съл огром­но руло с чертежи.

• С ком­ши­я­та със­та­вих­ме пълен план на обе­зо­па­ся­ва­не­то на под­вод­ни­те рабо­ти, как­то и макет на фил­тъ­ра на компресора…

Жей­на не го слу­ша­ше, пот­ни­кът му, зеле­ни­кав, избе­лял, още от арми­я­та, отно­во беше с дуп­ка на коре­ма. Мири­ше­ше на ракия и на евти­ни цига­ри. Тя мъл­ча­ли­во му посо­чи пли­ка със запла­та­та на маса­та, а в себе си помис­ли : какъв живот, боже, какъв живот! После про­дъл­жи да чете оно­ва спи­са­ние с мно­го­то илюс­т­ра­ции и мал­ко­то текст.

Инже­не­рът не бър­за­ше за отго­вор. Про­дъл­жа­ва­ше мето­дич­но да я ухаж­ва, вече вина­ги се при­би­ра­ха заед­но пеша, пода­ря­ва­ше й пар­фю­ми, сапу­ни „Пал­мо­лив“, люби­ма­та му мар­ка, на някол­ко пъти й пода­ри цве­тя. Нито от пар­фю­ми­те, нито от сапу­на се трог­на Жей­на, видя­ла бе тя с Тачо две и двес­та, но цве­тя­та я съсип­ва­ха. Цял живот би иска­ла да ги полу­ча­ва от Тачо, не само как­то в пър­ви­те годи­ни, от него да ги полу­ча­ва, как­то едно вре­ме – стро­ен, невъз­му­тим, уве­рен в себе си и уни­фор­ма­та си, кавалер…

Един път про­че­те някъ­де, че истин­с­ки­ят кава­лер се позна­вал след сват­ба­та, и го каза на Тачо, а той само се засмя… Оста­рях­ме, вика­ше й, гле­зо­тии, две деца има­ме, мома за жене­не, как­ви цве­тя… А тя само проским­тя­ва­ше вът­реш­но от бол­ка, чий­то про­из­ход в нача­ло­то не може­ше да си обясни.

Боже, нес­п­ра­вед­лив си, Боже !

Във фаб­ри­ка­та започ­на­ха сък­ра­ще­ни­я­та. Маши­ни­те, кои­то инже­не­рът беше изоб­ре­тил или открад­нал от Авс­т­рия, как­то гово­ре­ха работ­ни­ци­те, иска­ха все по-мал­ко хора. Беше увол­нен дори и един от най-ста­ри­те боц­ма­ни на крайб­ре­жи­е­то, този, кой­то бе дал иде­я­та за така­ва фаб­ри­ка – хем на море­то, хем в Стран­джа, къде­то дър­вен мате­ри­ал – бол.

Вечер­та в кази­но­то беше под­бра­на лич­но от Жей­на – дъще­ря­та отиде във Вар­на да тър­сят чан­тич­ка в няка­къв бутик, а Тачо зами­на­ва­ше за Атия да пра­вят про­би с новия ком­п­ре­сор. Жей­на се изкъ­па ста­ра­тел­но, после обле­че проста бас­мя­на рок­ля с широ­ко декол­те и отво­рен гръб, все пак беше лято, пръс­на си някол­ко кап­ки „Нина Ричи“ зад уши­те, „награ­да­та за кава­ле­ра-тан­цьор“, как­то оби­ча­ше да каз­ва Тачо, после тръг­на към кази­но­то. Инже­не­рът я чака­ше на маса за два­ма, дис­к­рет­но отде­ле­на от дан­син­га. Не си беше поръ­чал нищо. Жей­на още не може­ше да се начу­ди на соб­с­тве­ния си акъл, а само си повта­ря­ше мис­ле­но: луда, луда…

Вече­ря­ха изис­ка­но – мор­с­ки дели­ка­те­си. Инже­не­рът я пока­ни на танц. Не беше изли­за­ла на този дан­синг от годи­ни, гла­ва­та й се вър­те­ше от вино­то, стъп­ва­ше като гим­на­зист­ка. Тан­цу­ва­ха някол­ко бав­ни мело­дии, той пред­ло­жи да сед­нат на маса­та. Вдиг­на още една назд­ра­ви­ца и тък­мо беше започ­нал да я пита дали е обмис­ли­ла пред­ло­же­ни­е­то му за женит­ба, кога­то се появи пър­ви­ят натрап­ник. Беше с бял ленен кос­тюм, еле­ган­т­на­та виш­не­ва фла­нел­ка беше изду­та от здра­ви­те му гър­ди. Хва­на я за ръка­та и я повле­че към дансинга.

Жей­на се опи­та да се отскуб­не. В този час кел­не­ри­те вече се пра­ве­ха на сле­пи – как­во тол­ко­ва, вто­ра­та фаза на един пла­жен флирт, макар и мал­ко гру­би­чък, как­во тол­ко­ва. Явно го беше издрас­ка­ла по лице­то, вино­то май й дой­де мно­го, и онзи я тлас­на така, че щеше да пад­не на дан­син­га. Инже­не­рът пла­хо се опит­ва­ше да се наме­си и само умо­ля­ва­ше един сер­ви­тьор да пови­ка поли­ци­я­та. Жей­на се ужа­си от тази мисъл, само поли­ция оставаше.

Нахал­ни­кът вече я беше повля­къл навън, а инже­не­рът го няма­ше ника­къв. Жей­на запи­щя от оби­да и бол­ка, опи­та се да изтръг­не ръка­та си и съз­ря на вра­та­та на кази­но­то Тачо. Беше с омас­ле­ни­те си лет­ни камуф­лаж­ни дре­хи, по моряш­ка фла­нел­ка с дуп­ка на коре­ма, а на боси­те си кра­ка, с безоб­раз­но заши­ти­те няко­га рани, има­ше протри­ти домаш­ни чех­ли. Жей­на го позна­ва­ше, но в този момент се упла­ши – това вече не беше, отдав­на вече не беше ней­ни­ят Тачо, кой­то сма­за бан­да­та на Въла­та. Този беше с шкем­бен­це, бире­но, с про­ша­ре­на коса, нате­жал, отпус­нат и бра­дя­сал. А натрап­ни­кът беше само мус­ку­ли, тре­ни­ра­ни все­ки ден с плу­ва­не и фит­нес, и млад, млад.…

След това като на пожъл­тял филм видя как юмру­кът на Тачо опи­са най-еле­ган­т­на­та дъга в све­та и се сто­ва­ри в челюст­та на мла­дия. Още неиз­ча­кал ефек­та на кро­ше­то, Тачо го под­пря с един прав в диаф­раг­ма­та и, без да види дори как­во е ста­на­ло, се обър­на миг­но­ве­но за още напа­да­те­ли. Няма­ше нико­го, а здра­ве­ня­кът се тър­ка­ля­ше вър­ху рам­ка­та на огле­да­ло­то и неис­то­во се мъче­ше да си поеме въз­дух. Инже­не­рът беше изчезнал.

На път за вкъ­щи Тачо й изтре­щя такъв шамар, че уши­те й пис­на­ха. Не й каза нищо пове­че. В кух­ня­та си наля пъл­на чака с ракия и й пока­за запо­вед­та за назна­че­ние. Жей­на не го чува­ше, уши­те й още пищя­ха от най-милия шамар в живо­та й.

#   #   #

Израс­нах в крайб­реж­на маха­ла. Бях­ме задруж­ни, някол­ко поко­ле­ния от една ули­ца, коя­то започ­ва­ше от цен­тъ­ра на гра­да и сти­га­ше до море­то. Сле­до­бед поня­ко­га игра­ех­ме на стък­ле­ни топ­че­та, а голе­ми­те – на кар­ти в някоя бесед­ка. После някой каз­ва­ше хай­де да ходим на плаж и всич­ки – от най-мал­ки­те до най-голе­ми­те, тръг­вах­ме за миди или просто да се раз­хла­дим. От най-голе­ми­те има­ше някои, кои­то вече бяха жене­ни, има­ха деца. Неряд­ко идва­ха и жени­те им, къпе­ха се с нас, печа­ха миди на лама­ри­на, чес­то се любе­ха във вода­та с мъже­те си, а ние, мал­ки­те, просто преглъ­щах­ме на бре­га и не откъс­вах­ме поглед от тях, после всич­ки заед­но се при­би­рах­ме, изваж­дах­ме месо­то от рапа­ни­те и го ядах­ме суро­во, само с лимон и сол, голе­ми­те пие­ха мас­ти­ка, а жени­те им се кара­ха. Преста­ря­ла­та баба на еди­ния от най-яки­те спа­си­те­ли от град­че­то поня­ко­га им вика­ше: За зло сте роде­ни, бре мас­ка­ри, няма ли рабо­та за вас! А те се сме­е­ха, тупа­ха я лас­ка­во по гър­ба, пред­ла­га­ха й мас­ти­ка, и си нали­ва­ха още… И така до къс­но. Не си спом­ням някой от голе­ми­те да се беше раз­вел, макар че пове­че­то отсъс­т­ва­ха по поло­вин годи­на в оке­а­на, не си спом­ням да се е чуло някоя от жени­те да е изне­ве­ря­ва­ла. (Ако има­ше подоб­но нещо, то ние, мал­ки­те, пър­ви щях­ме да раз­бе­рем). Меж­ду тях има­ше любов, непа­рад­на, непо­каз­на, но здра­ва. Не лъс­ка­ва и бога­та, не пре­фи­не­на и изтън­че­на, а здрава.

Сега вече, след мно­го годи­ни, си давам смет­ка, че тази любов отдав­на вече не вирее дори в край­мор­с­ки­те гра­до­ве, къде­то някои от ули­ци­те свър­ш­ват на самия плаж…