Звездите

ХРИСТО БОНДОКОВ Вто­ра награда

Звез­ди­те

Вери­га­та в клю­за, с послед­ния звън,
крес­ли­ви­те чай­ки пропъди -
и кот­ва­та, дъл­го лише­на от сън,
полег­на на плос­ко­то дъно.
Пореи и мач­ти сиг­нал­ни звезди
Лят­на­та вечер запали.
В умо­ра при­сед­на, а с нея и ти,
Загле­дан в далеч­ния залез.

На рей­да е тихо. Спо­кой­но, дори
кога­то от рейс се завръщаш.
Звез­ди­те на рей­да шушу­кат, че ти,
не съв­сем, но поч­ти си вкъщи.
Пробляс­ва на Гала­та ста­ри­ят фар -
с лъч тъм­ни­на­та разсича.
Над зали­вът пада прозрач­на мъгла -
като воал на момиче
и тихо, на пръс­ти пристъп­ва нощта,
навъ­си­ла тъм­ни­те вежди,
но вече запа­лил е мор­с­ки­ят град
звез­ди­те на сво­е­то съзвездие.

А те от про­зор­ци, с надеж­да и страх,
те чакат да проговориш:
Дали ще откри­еш, в една меж­ду тях,
звез­да­та на своя прозорец?
Виж, ето там горе,
една светлинка
пре­ми­на­ва, пре­миг­ва загас­ва и свети…
С тире­та и точ­ки, тя – тво­я­та звезда,
под­сказ­ва ти да се досетиш.

В без­к­рай­на­та нощ ще те чака домът,
но утро­то щом се покаже,
ще спреш пред огра­да­та в люля­ков цвят
и зная как­во ще му кажеш:
— При теб се завръ­щам, сви­ден мой дом.
В теб се родих и израснах.
Вра­та отво­ри, посте­ли ми легло! 

При­яте­лю, вър­нах се.

Здрас­ти!