Както някога… — Христо Петров Бондоков

Поезия
ПЪРВА НАГРАДА — 2016

Как­то някога…
В памет на капи­та­на- поет Дян­ко Кънчев

Ти помниш как море­то ни събра.
За нас То беше сво­бо­да и вятър.
Как чез­не­ха след бяла­та следа
на вин­та, бре­го­ве­те зад кърмата.
Как хва­на­ти в желез­ния капан
меч­ти­те ни угас­ва­ха безсилни
и как она­зи – бяла­та следа
бро­е­ше ни годи­ни­те със мили.

Море­то ста­на дом, въл­на и хляб.
Във ален цвят над сива­та безбрежност,
запли­та­ше зора­та в утринта
коси­те си в рибар­с­ки­те ни мрежи.
И в съни­ща допла­вал до брега,
едно моми­че, като бяла пролет,
съб­ра­ло своя с тво­я­та съдба,
целу­ва­ше под цъф­на­ли­те клони.

У нас във все­ки спо­ме­нът лежи
неза­ли­чен от вре­ме­то останал,
за да ни топ­ли като въг­лен жив,
заро­вен тук- под ляво­то ни рамо.
.….….….….….….….….….….….….…..

Годи­ни­те летяха.
Тво­ят син,
със бащин сак, със сво­я­та китара,
пое по пътя стар, суров и син-
по пътя твой, по дири­те ти стари.
Зора­та ще се кип­ри в ален цвят,
ще бие в бор­да пак въл­на­та дръзка-
като моми­че пала­во, със смях,
по палу­ба­та пяна ще разпръсква.
Ще се раз­вя­ва цвет­ни­ят му флаг
от слън­це избелял,
от мор­с­ки мили,
а кора­бът му с „бели­те платна“
ще го завръ­ща въз­мъ­жал и силен.
И стиг­не ли до своя бряг желан,
и сле­зе ли на своя бряг бленуван,
„под цъф­на­ли­ят ябъл­ков таван
едни люби­ми уст­ни ще целува“.
.….….….….….….….….….….….….……

Море­то, то е Сво­бо­да и Хляб.
Съд­би и Веч­ност има във морето,
и хоризонт -
измис­ле­на черта,
раз­де­ля­ща вода­та от небето. 

Хрис­то Пет­ров Бондоков