КОЛЕДАТА НА БЪЛГАРСКОТО МОРЯЧЕСТВО

ДАНИЕЛ ХЪРСТ Вто­ра награда

КОЛЕДАТА НА

БЪЛГАРСКОТО МОРЯЧЕСТВО

(140 годи­ни от учре­дя­ва­не­то на „Мор­с­ка­та част”)

Зима­та на 1904-та под­ра­ни и Дунав започ­на да замръз­ва в плит­чи­ни­те още през декем­в­ри. Тога­ва бях мла­деж, кой­то живе­е­ше и рабо­те­ше в пиво­вар­на­та „Св. Пет­ка” на бра­тя­та Мил­де край Русен­с­ки Лом, и чес­то ми се случ­ва­ше да съби­рам изсъх­на­ли кло­ни по крайб­ре­жи­е­то за пар­на­та маши­на. През мра­зо­ви­то­то утро пре­ди Бъд­ни вечер се нало­жи да вла­ча шей­на­та чак до усти­е­то на при­то­ка, къде­то вре­мен­но изос­та­вя­ха бра­ку­ва­ни­те кора­би. Ули­сан в рабо­та­та навля­зох по леда сред кораб­но­то гро­би­ще. Тук поко­ят нару­ша­ва­ха един­с­т­ве­но без­дом­ни­те куче­та и крес­ли­ви­те гар­ва­ни. Сякаш от нищо­то пред погле­да ми изник­на кор­пу­сът на дву­мач­тов кораб, кой­то не бях забе­ляз­вал пре­ди. Още си личе­ше, че е бил кра­сив и бърз вет­ро­ход, кой­то гор­до е раз­си­чал с удъл­же­ния си нос реки­те и море­та­та. Сега мач­ти­те му се изви­ся­ва­ха ого­ле­ни и самот­ни в небес­на­та шир; на мес­та метал­на­та обшив­ка беше раз­ни­то­ва­на, боя­та излю­ще­на, и едва се четя­ха заха­бе­ни­те от вре­ме­то бук­ви „АСЕНЪ”. Изку­ших се да се кача на бор­да и да огле­дам. Опус­то­ше­ни­е­то, кое­то зава­рих горе ме натъ­жи съв­сем. Нео­чак­ва­но слу­хът ми доло­ви нечии твър­ди стъп­ки, кои­то зло­ве­що отек­на­ха по стъ­па­ла­та за вът­реш­ност­та на кора­ба. Най-напред се пода­де избе­ле­лия кас­кет, а под него и обвет­ре­но­то лице с лула в края на уст­ни­те, на намръ­щен флот­с­ки вете­ран. Погле­ди­те ни се срещ­на­ха и откъм побе­ля­ла­та бра­да на моря­ка доле­тя гръмкото:

 — Чорт! Кой вятър те довя дотук, сала­га¹?

Да си призная, напра­во се сащи­сах от поч­ти мис­тич­на­та поява на непоз­на­тия, но съб­рах сме­лост и отговорих:

- Дър­ва съби­рам за пиво­вар­на­та. Исках само да огле­дам гемията.

Мор­с­ки­ят скит­ник съз­ря нато­ва­ре­на­та ми шей­на и очи­те му хит­ро се присвиха.

- Как ти викат, мом­ко? – под­хва­на по-човеш­ки той и подръп­на от лула­та си.

- Хрис­то. А ваше­то име, господине?

-Ха така! Дове­че­ра си имен­ник – въо­ду­ше­ви се вете­ра­нът. – Стру­ва ми се, че ще се раз­бе­рем, мла­де­жо… Аз съм Алф­ред. Ще ти раз­ка­жа за кора­ба, а ти ще почер­пиш от дър­ва­та. Ста­ва ли?

За миг се замис­лих, но поне­же до залез беше далеч, а и на връ­ща­не можех да допъл­ня с кло­ни, се съг­ла­сих с пред­ло­же­ни­е­то. Така се запоз­нах с Алф­ред и нео­би­чай­ни­те мета­мор­фо­зи на един кораб.

С общи уси­лия пре­то­ва­рих­ме част от това­ра вър­ху палу­ба­та и като начу­пих­ме по наръч, сля­зох­ме във вът­реш­ност­та на кор­пу­са. Моря­кът ме въве­де в сум­рач­но поме­ще­ние, кое­то шего­ви­то наре­че „капи­тан­с­ка­та каю­та”. Илю­ми­на­то­ри­те бяха затък­на­ти с оста­тъ­ци от чува­ли, а обза­веж­да­не­то се свеж­да­ше до дъс­чен нар, загас­ва­ща „циган­с­ка” печ­ка с чай­ник и един газен фенер за освет­ле­ние. Заех се да раз­па­ля огъ­ня, дока­то Алф­ред се заро­ви в стар сан­дък за „някои тай­ни запа­си”. След мал­ко при­сед­на и поло­жи вър­ху лист бакал­с­ка хар­тия шепа чироз и едно тене­ки­е­но павур­че с „дамаш­ная”, как­то се изра­зи. Дока­то чака­ше вода­та за чая да заври откри и две тене­ки­е­ни кан­че­та, в кои­то авто­ри­тет­но заяви, че ще напра­ви „най-съвър­ше­на­та напит­ка на све­та: грог от мен­тов чай с вод­ка и сто­пе­на захар”. Ско­ро започ­на да майс­то­ри вку­со­ти­я­та и да разказва:

- Рецеп­та­та научих от един съб­рат, анг­ли­ча­нин от Саут Шийлдс край Север­но море, къде­то се надя­вах­ме да ни наемат на някой кораб. Тога­ва бях млад и нео­пи­тен, поч­ти на тво­и­те годи­ни; при това новоп­рис­тиг­нал от Бал­ти­ка, кой­то едва се спра­вя­ше с анг­лийс­кия. През 1856‑а труд­но се нами­ра­ше рабо­та за моряк, зато­ва вре­мен­но се пре­пи­та­вах като докер на река Тайн, меж­ду Нюка­съл и Саут Шийлдс. През един прекра­сен юнс­ки ден от кора­бос­т­ро­и­тел­ни­ца­та на бра­тя Пал­мър в Яроу спус­на­ха на вода нов пара­ход, соб­с­тве­ност на мис­тър Уйлям Райд от Уест Докс на Саут Шийлдс. Беше кра­си­во напра­вен вле­кач: мор­с­ки яхтен тип, с остър нос и тъпа кър­ма, кой­то има­ше обща вмес­ти­мост 250 т., дъл­жи­на 33 м., широ­чи­на 6 м. и газе­не 1,2 м. Метал­ни­те лис­то­ве на обшив­ка­та дости­га­ха 7 мм. Пар­на­та маши­на с мощ­ност до 70 к.с. про­из­ве­до­ха във фир­ма­та на Дж. П. Ренолд­сън в Саут Шийлдс. При работ­но наля­га­не от 2,5 атм., кора­бът раз­ви­ва­ше до 12 км. в час. Цере­мо­ни­я­та по наиме­ну­ва­не­то на пла­ва­тел­ния съд беше изпъл­не­на гра­ци­оз­но от съп­ру­га­та на кора­бос­т­ро­и­те­ля Джордж Пал­мър. Кога­то шам­пан­с­ко­то се пръс­на в кор­пу­са и нави­со­ко обя­ви­ха име­то, всич­ки наоко­ло избух­на­ха във въз­торг, а аз извед­нъж оне­мях и замръз­нах на мяс­то. Над задвиж­ва­щи­те коле­ла с голе­ми бук­ви се чете­ше „Алф­ред”. Момен­тът се ока­за повра­тен в живо­та ми.

Слад­ко­дум­ни­ят ми дома­кин наля по кан­че­та­та от гото­вия грог, отпих­ме и заме­зих­ме, след кое­то се зае да пре­за­ре­ди лула­та си. Напит­ка­та беше хуба­ва, а исто­ри­я­та допъл­ни­тел­но я под­пра­вя­ше, зато­ва го при­ка­них да продължи:

- Тога­ва се заре­кох да напра­вя всич­ко по сили­те си, за да пла­вам с този кораб – замис­ле­но про­мъл­ви Алф­ред. – Стру­ва­ше ми се, че вле­ка­чът ме при­зо­ва­ва с име­то си! Сякаш ми каз­ва­ше: „Ела с мен! Съз­да­ден съм да рабо­тим заед­но”. Бога ми, как­во ли не напра­вих да стъ­пя на бор­да с оста­на­ли­те от коман­да­та! През есен­та се раз­чу, че мис­тър Райд е пока­нил да при­със­т­ват на изпи­та­ни­я­та мно­го важ­ни осо­би от Ори­ен­та. Гла­ся­ха про­даж­ба­та на вле­ка­ча в Истан­бул и бър­зо осъз­нах, че имам шан­со­ве да ста­на член на еки­па­жа. Мно­зи­на от наети­те моря­ци поч­на­ха да се отказ­ват, тъй като рабо­та­та по тези шири­ни нико­га не е за пред­по­чи­та­не. На след­ва­ща­та годи­на се отво­ри мяс­то за огняр и вед­на­га при­ех. Отпла­вах­ме за Истан­бул през лято­то на 1858‑а. Геро­ич­но пре­ко­сих­ме на соб­с­твен ход Бис­кая и Сре­ди­зем­но­мо­ри­е­то, но пре­дим­но покрай бре­га. Бун­ке­ри­те на „Алф­ред” не бяха при­го­де­ни за пове­че от 50 т. въг­ли­ща и след 120 часа рабо­та тряб­ва­ше да се зареж­дат нано­во. Без голе­ми затруд­не­ния акос­ти­рах­ме край Бос­фо­ра в нача­ло­то на сеп­тем­в­ри, а през октом­в­ри сдел­ка­та окон­ча­тел­но се осъ­щес­т­ви. Нови­ят соб­с­тве­ник на „Алф­ред” се ока­за бога­тия гръц­ки тър­го­вец и еру­дит Геор­ги­ос Леви­дис, член на арис­ток­ра­тич­на­та Йонийс­ка фами­лия Леви­дис. Пър­во­на­чал­но „Алф­ред” започ­на да издър­п­ва шле­по­ве меж­ду приста­ни­ща­та Кала­фат, Бра­и­ла и Галац на Дунав и бър­зо си изво­ю­ва сла­ва­та на най-силен от бук­сир­ни­те пара­хо­ди. След някол­ко годи­ни без­ми­лос­т­на екс­пло­а­та­ция дой­до­ха и проб­ле­ми­те. Меха­низ­ми­те се скап­ва­ха, а достав­ка на ори­ги­нал­ни час­ти лип­с­ва­ше. В резул­тат мощ­ност­та на маши­на­та пад­на до 60 к.с. Чес­ти­те ремон­ти дове­до­ха до пони­жа­ва­не­то на пър­во­на­чал­ния клас А1 на влекача.

Моря­кът въз­дъх­на натъ­же­но, отпи от кан­че­то и полег­на удоб­но в една­та част на дъс­че­ния нар; след това про­дъл­жи, като от вре­ме на вре­ме оди­мя­ва­ше с лула­та си:

- Веро­ят­но това беше при­чи­на­та Леви­дис да про­да­де кора­ба на тър­гов­с­ка къща „Васи­о­ти” в Бра­и­ла. Съо­те­чес­т­ве­ни­кът му Геор­ги­ос Васи­о­ти раз­ви­ва­ше впе­чат­ля­ва­ща дей­ност и не слу­чай­но го титу­лу­ва­ха Кра­лят на Дуна­ва. Този „надут пуяк” щом при­до­би „Алф­ред” про­ме­ни име­то му на „Юлия”, но това оста­на един­с­т­ве­на­та новост. Ско­ро авс­т­рийс­ка­та кон­ку­рен­ция сло­жи край на надеж­ди­те на Васи­о­ти и той бан­к­ру­ти­ра. Пора­ди неиз­п­ла­те­ни­те му дъл­го­ве „Юлия” се пад­на на бра­тя­та Ниг­ро­пон­ти от тър­гов­с­ка къща „Фос­кал и Сие” в Галац. Про­мя­на­та ме обна­деж­ди, че най-после някой ще се погри­жи за ста­рия тру­же­ник, но не бе писа­но! Тези се ока­за­ха още по-алч­ни от пре­диш­ни­те гър­ци, но ина­че не про­пус­на­ха да про­ме­нят име­то му – този път на „Ека­те­ри­на”. Така, едва кре­тай­ки, я дока­рах­ме някак си до вой­на­та меж­ду Русия и Турция.

- Учас­т­ва ли във вой­на­та? – съв­сем наос­т­рих уши аз и допъл­них дър­ва в печката.

- Учас­т­вах и то как! – поглед­на ме с чув­с­т­во на пре­въз­ход­с­тво вете­ра­нът. — Тога­ва пара­хо­дът пре­тър­пя пър­ва­та си същес­т­ве­на мета­мор­фо­за… Още в нача­ло­то на април 1877 г., руси­те наче­на­ха скри­ти пре­го­во­ри с Ниг­ро­пон­ти и дру­ги кора­бо­соб­с­тве­ни­ци за заку­пу­ва­не­то на най-раз­лич­ни, год­ни пла­ва­тел­ни сред­с­тва. Спом­ням си, че за вле­ка­ча беше дого­во­ре­на цена от 3000 ф.стр., или 3700 злат­ни лв., но има­ше усло­вие! Ниг­ро­пон­ти тряб­ва­ше да доста­вят кора­ба и два шле­па, до усти­е­то на р. Прут, след кое­то да извър­шат необ­хо­ди­ми­те поп­рав­ки по маши­на­та и да пре­да­дат доку­мен­та­ци­я­та на кап-лейт. Бек­ле­шов. Същи­ят коман­д­ва­ше Чер­но­мор­с­кия флот­с­ки отряд и се ока­за мно­го взис­ка­те­лен начал­ник. След ремон­та инс­пек­ти­ра изця­ло вле­ка­ча, запри­хо­ди го към отря­да и по този начин про­ме­ни изця­ло пред­наз­на­че­ни­е­то му – от граж­дан­с­ки във вое­нен кораб на Н. И. В. Алек­сан­дър ІІ. И как­то е ред­но, даде му ново, бой­но име – „Взрив”. Моя милост бър­зо се ори­ен­ти­ра в обста­нов­ка­та и след над­леж­на мол­ба до коман­д­ва­не­то ме зачис­ли­ха за редо­ви мат­рос от със­та­ва на вле­ка­ча. Бой­но­то ни кръ­ще­не започ­на още в края на април, кога­то тряб­ва­ше да се мини­ра Дунав под Бра­и­ла. За съжа­ле­ние не мина глад­ко! Поста­вих­ме мин­но­то заграж­де­ние и тръг­вах­ме да се оттег­ля­ме, кога­то тяга­та на маши­на­та ряз­ко пад­на. Тече­ни­е­то ни граб­на и поне­се към току-що поста­ве­ни­те мини. Вед­на­га пус­нах­ме кот­ви­те и се заех­ме да отстра­ня­ва­ме повре­да­та. Сла­ва Богу, успях­ме пре­ди тур­ци­те да се усе­тят и да ни пле­нят. С това пре­меж­дие, сякаш изку­пих­ме всич­ки­те си гре­хо­ве и до края на вой­на­та имах­ме пове­че къс­мет. Изпъл­ня­вах­ме вся­как­ви зада­чи меж­ду Рус­чук и Сули­на чак до април 1879 г. Едва тога­ва рус­ко­то коман­д­ва­не раз­по­ре­ди поетап­но­то изтег­ля­не на фло­ти­ли­я­та към Нико­ла­ев. По също­то вре­ме се раз­не­се и мъл­ва­та, че някои от кора­би­те ще оста­нат на Дунав в Рус­чук. Настъп­ва­ше момен­та на осо­бе­но важ­на про­мя­на в съд­ба­та на „Взрив”. Щеше да е сред избра­ни­те да слу­жат на Кня­жес­т­во България.

- Зна­чи, зато­ва си тук! – не сдър­жах мла­деж­кия си въз­торг аз и го затру­пах с куп въп­ро­си. Той изча­ка да се успо­коя и спо­кой­но, сякаш гово­ре­ше на себе си, продължи:

- Да‑а… Така ста­на­ха тези рабо­ти! Рус­ки­ят импе­ра­тор и пра­ви­тел­с­т­во­то бяха реши­ли да пре­дос­та­вят на ново­то кня­жес­т­во 5 колес­ни пара­хо­да, 1 шху­на, 7 пар­ни кате­ра, 1 бар­жа и 5 лод­ки. За коман­д­ващ на бъл­гар­с­ка­та „Мор­с­ка част” опре­де­ли­ха кап-лейт. Алек­сан­дър Кон­ке­е­вич. Ина­че еки­па­жи­те, с мал­ки изклю­че­ния, оста­на­ха същи­те – бяха при­ети на обу­че­ние и бъл­гар­с­ки добро­вол­ци. Нареж­да­не­то за кора­би­те и щата ста­на на 1 август 1879 г.², а смя­на­та на наци­о­нал­ни­те фла­го­ве се изпъл­ни на деве­ти по обед, в най-тър­жес­т­ве­на обста­нов­ка на бре­га на Дунав край Рус­чук. Еки­па­жи­те бяха стро­е­ни и има­ше мно­го народ. След приключ­ва­не­то на цере­мо­ни­я­та и заглъх­ва­не­то на пушеч­ни­те салю­ти, чух някои от зяпа­чи­те да комен­ти­рат: „Я, вече си има­ме наши вапо­ри! Че то кой ще ги води?”, а дру­ги доба­вя­ха: „А бе, доско­ро си нямах­ме дър­жа­ва, а вече има­ме фло­та!”, после цъка­ха с език и вика­ха  „Да живей Русия! Да живей Бъл­га­рия!”. Аз оба­че си мис­ля, че бъл­га­ри­те тряб­ва да бла­го­да­рят най-мно­го на люби­мия си „батюшка–началник” Кон­ке­е­вич. Най-важ­ни­те му дела за чети­ри­те годи­ни начал­с­т­ва­не бяха, че до яну­а­ри 1880-та успя да обу­чи мла­ди бъл­гар­с­ки моря­ци и огня­ри, кои­то да заме­нят посто­ян­но ова­кан­тя­ва­щи­те се щато­ве. На след­ва­ща­та годи­на учре­ди Машин­на­та шко­ла за под­го­тов­ка на нови кад­ри. Пре­об­ра­зи и няко­гаш­на­та тур­с­ка рабо­тил­ни­ца в „Пор­то­ви завод”, за да има усло­вия не само за ремон­ти­ра­не, но и за кора­бос­т­ро­е­не. След 25-годиш­на служ­ба „Алф­ред” най-сет­не полу­чи финан­си­ра­не за основ­на поп­рав­ка в Буда­пе­ща. За съжа­ле­ние нова­та маши­на се ока­за неу­дач­на и ско­рост­та му пад­на. Въп­ре­ки това бе поле­зен и през вой­на­та със Сър­бия. Мно­го шле­по­ве с войс­ка и муни­ции издър­пах­ме от Русе до Арчар. После, офи­цер­с­ки­ят бунт обтег­на отно­ше­ни­я­та ни с Русия и през 1887‑а, със запо­вед на реген­ти­те, зали­чи­ха рус­ко­то му име и го кръс­ти­ха „Асен”.

- Като този вет­ро­ход ли? – спом­ням си, че наив­но въз­клик­нах аз, а той мелан­хо­лич­но ми заяви:

- Седиш в същия кораб, син­ко, само че след най-голя­ма­та про­мя­на в съд­ба­та му. Вле­ка­чът про­дъл­жа­ва­ше да е има проб­ле­ми с маши­на­та и се заго­во­ри за бра­ку­ва­не. На 13 юни 1891 г., със запо­вед №90, беше зали­чен от спи­съ­ци­те на фло­ти­ли­я­та, като него­ден за воен­на служ­ба. Мно­зи­на от офи­це­ри­те се застъ­пи­ха за вете­ра­на и се взе реше­ние да се препра­ви на вет­ро­ход. Основ­на­та тежест за тази послед­на и най-гран­ди­оз­на мета­мор­фо­за на ста­рия „Алф­ред” лег­на вър­ху пле­щи­те на начал­ни­ка на „Пор­то­вия завод” – инж. полк. Кон­с­тан­тин Бож­ков, как­то и него­ви­те под­чи­не­ни. Сред тях се наре­дих и аз. Пре­ус­т­ройс­т­во­то от пара­ход във вет­ро­ход е твър­де слож­но, зато­ва рабо­та­та по „Асен” беше най-зна­чи­мо­то пости­же­ние на ново­ро­де­но­то бъл­гар­с­ко кора­бос­т­ро­е­не. Всич­ко се извър­ши с налич­ни­те сред­с­тва и без чуж­да помощ; с голям енту­си­а­зъм и все­от­дай­ност. При това само за око­ло 29 300 лв. Без сът­ре­се­ния „Асен” се пре­вър­на в гра­ци­оз­на бри­ган­ти­на, коя­то след боя­дис­ва­не­то вед­на­га се пус­на в река­та. По този начин беше раз­ре­шен проб­ле­мът с лип­са­та на уче­бен вет­ро­ход за мла­ди­те бъл­гар­с­ки моря­ци. През ноем­в­ри 1897‑а дой­де и ука­зът за раз­де­ля­не­то на Фло­ти­ли­я­та. Дунав­с­ка­та част оста­на в Рус­чук, а Мор­с­ка­та пре­мес­ти­ха във Вар­на. Пър­во­на­чал­но вет­ро­хо­дът про­дъл­жи да се чис­ли към Русен­с­ка­та част, но през 1900-та откри­ха „Машин­но учи­ли­ще при фло­та във Вар­на”. Мор­с­ка­та шко­ла в Рус­чук беше сък­ра­те­на и пре­име­ну­ва­на на „Мин­но-огняр­но учи­ли­ще”. Това предопре­де­ли вет­ро­хо­да да бъде бази­ран във Вар­на, за да под­гот­вя мла­ди офи­це­ри за фло­та. Роман­тич­ни­ят пери­од на „Асен” про­дъл­жи око­ло 3 годи­ни. Изно­се­ни­ят му кор­пус не издър­жа на бур­ни­те води и отно­во го пре­мес­ти­ха в Русен­с­ка­та част. И така до тази годи­на, кога­то взе­ха окон­ча­тел­но реше­ние да бъде бра­ку­ван. След 47-годи­ни неп­рес­тан­на служ­ба на хора­та, ого­ли­ха вете­ра­на и го захвър­ли­ха тук, къде­то окон­ча­тел­но ще изчез­не. Виж­даш ли, син­ко! – про­мъл­ви по бащин­с­ки натъ­же­но той. – Така­ва е съд­ба­та на този забе­ле­жи­те­лен, желе­зен приятел.

Раз­ка­зът ме увле­че и раз­тър­си, така че бях загу­бил пред­ста­ва за вре­ме­то. Кога­то се опом­них и поглед­нах навън, днев­на­та свет­ли­на беше нама­ля­ла. Набър­зо си взех довиж­да­не с Алф­ред и побър­зах да се връ­щам. След Ново­го­диш­ни­те праз­ни­ци реших отно­во да посе­тя вете­ра­на, но забе­ля­зах коман­да­та от Пор­то­вия завод да раз­гло­бя­ва вет­ро­хо­да. Попи­тах един от работ­ни­ци­те за Алф­ред, а той учу­де­но ми отговори:

- Скит­ни­кът ли! Не знам къде е. Кога­то дой­дох­ме няма­ше никой.

Пове­че не видях при­яте­ля си. Сигур­но се беше вър­нал в север­на­та си, бал­тийс­ка роди­на. Ско­ро изчез­на и кора­бът, кой­то от ста­пе­ла носе­ше име­то му. Метал­ни­те час­ти щяха да бъдат пре­то­пе­ни и нано­во изгра­де­ни, за да ста­нат част от някой друг пла­ва­те­лен съд. Отто­га­ва духът на „Алф­ред” и него­вия верен мат­рос, зажи­вя­ха в мен и ми пома­га­ха. Вод­на­та пус­тош и кора­би­те с годи­ни щяха да опре­де­лят съд­ба­та ми. 

1. Сала­га [рус.] – новоб­ра­нец, юнга.
2. Стар стил, т.е: 12.08. 1879 г.

Лите­ра­ту­ра:

1*. Бож­ков, Конст. Бележ­ки и спо­ме­ни по Мор­с­ка­та ни част. – В: Воен­но­ис­то­ри­чес­ки сбор­ник., г. VІІ, кн. 13, ч. 1. – С., 1933, с. 110–160; и Воен­но­ис­то­ри­чес­ки сбор­ник., г. VІІІ, кн. 16, ч. 2. – С., 1934, с. 84–121.

2*. Ива­нов, Сава. По слу­чай 60-годиш­ни­на­та на Дунав­с­ка­та на Него­во Вели­чес­т­во фло­ти­лия.  – В: Мор­с­ки сго­вор., г. 16, бр. 7, Вар­на. 1939, с. 126–130.

3*. Пан­че­ли­ев, Кал. ALFRED –„ВЗРЫВ“–„АСЕНЪ“.– В: Pan.bg и сп. “Клуб ОКЕАН” (ел. публ.).

4*. Тодо­ров, Илия. Бъл­гар­с­ки­те кора­би. – С., 1981, с. 40–42.