“Диря в морето” 2020 — Проза: КОРАБНИЯТ ЕЛФ

Кораб призра­чен пъту­ва в мра­ка към без­к­рай­ни шири­ни поел.

Спят моря­ци­те спо­кой­но в тиши­на­та, само вах­те­ни­ят бди на крак.

В трю­ма пълен с това­ра, меж­ду мно­го­то сан­дъ­ци, ходи дреб­но, гър­ба­во човече.

Побе­ля­ло е, с бра­да, и чук­че в една­та си ръка.

Тук и там посп­ре се то, почу­ка, отмет­ка драс­не с чука и с прозре­ние завид­но набе­ляз­ва вся­ка бъде­ща пролука.

Това, о знай­те, бор­до­вия чаро­дей е – доб­ри­ят дух на все­ки кораб!

Той пред­паз­ва от беди и греш­ки сме­ли­те моря­ци и не чака зато­ва отплата.

Може би от скром­ност, или пък от ску­ка, вед­нъж на сто лета ще се пока­же. Този кой­то зър­не го пома­за­ник е на съд­ба­та. Под­ви­зи без­чет ще сто­ри и пре­бо­гат ще се завърне.

Така започ­ва, син­ко, моя­та исто­рия. Аз стар съм вече и не ме дър­жат кра­ка­та. Погле­дът ми слаб е и не виж­да сине­ва­та. Живо­тът ми в море­то мина, в ски­та­не и в нес­го­ди. А сме­ло тръг­нах пре­ди бли­зо 50 годи­ни. Пола­ко­мих се от думи­те кра­си­ви за стра­ни далеч­ни и гра­до­ве бога­ти. Кора­бът ни връ­ща­ше се от Кал­ку­та – град при­ка­зен, изпъл­нен със замож­ни люде. Трю­мът ни до горе беше пълен с под­прав­ки, с мно­го пла­то­ве и зла­то. Всич­ки исках­ме в миг да лит­нем към род­ни­те си бре­го­ве тъй-мили. Все­ки чака­ха го там жена с деца или люби­ма. Но бог не поже­ла това да ста­не. Буря се изви жес­то­ка – 10 бала. Капа­ци­те на палу­ба­та ни отмес­ти и вода­та поч­на да про­ник­ва. Цяла нощ изпом­п­вах­ме я, но уви, изпо­ка­пах­ме от пре­умо­ра и оста­вих­ме се на съд­ба­та. Молит­ви­те ни бяха чути и при­зо­ри вятъ­рът започ­на да утих­ва. Как­то си лежах встра­ни, някъ­де око­ло шпи­ла, дола­вям уда­ри с чук­че. Надиг­нах се и тръг­нах да пома­гам. Сту­де­на­та вода в трю­ма беше ми до кръс­та и труд­но се вър­ве­ше в избра­на­та посо­ка. Извед­нъж, огън­че проблес­на в мра­ка и покрай един сан­дък мяр­нах мал­ко­то чове­че. Гле­дах оне­мял и не сме­ех да помръд­на! Пове­ри­е­то зна­ех аз, но мис­лих, че шега е. А чаро­де­ят ме поглед­на без­раз­лич­но и с дрез­гав глас започ­на да ме уко­ря­ва: „Недей стоя, Сил­вес­тър! Ето сип­ва се зора­та и ще тряб­ва да си ходя. Граб­вай чука и запуш­вай! Дока­то рабо­тиш жела­ние си намис­ли, сти­га то да е разум­но”. Бър­зо мисъл­та ми запрех­вър­ля, как­во да искам от съд­ба­та. Спо­ме­нах му за пари, почес­ти и сла­ва. Ах кол­ко исках всич­ко на све­та да при­те­жа­вам. След брът­ве­жа ми нес­вър­зан, дочух сме­хът на дреб­но­то чове­че: „Ти беден и прост моряк си и твър­де млад та всич­ки исти­ни да зна­еш! Зато­ва ще ти простя нечис­ти­те жела­ния. Ще дой­де вре­ме сам да ме пови­каш, но аз ще пре­це­ня дали да дой­да. А сега си тръг­вам, че отдав­на съм­на”. След тези думи дух­на пла­мъ­че­то на фене­ра и в миг изчез­на сред товара.

Сто­ях без­мъл­вен, без да мога да повяр­вам в слу­чи­ло­то се пре­ди мину­та. Кога­то се опом­них, тръг­нах да пома­гам на сво­и­те дру­га­ри. Кол­ко­то можах­ме кора­бът стък­мих­ме и тък­мо вятъ­ра да хва­нем, кога­то в дале­чи­на­та бяло петън­це яви се. Започ­на да рас­те и ско­ро се пре­вър­на в изпъ­на­то, три­ъ­гъл­но плат­но. Питах­ме се, що за кораб ще е този. Мно­зи­на каз­ва­ха, че е тър­гов­с­ки; дру­ги­те, че са пира­ти и в мигом ни наст­ръх­ва­ха коси­те. Кора­бът ни беше раз­не­би­тен и бър­зо го насти­га­ше пира­та. Беше пълен с ара­би, войн­с­т­ве­но раз­мах­ва­щи ками и ята­га­ни. Добли­жи­ха ни със сво­я­та фелу­ка и с кря­съ­ци ужас­ни се прехвър­ли­ха на бор­да. Упла­ше­ни и измо­ре­ни, пад­нах­ме на коле­не за милост. Гла­ва­та­рят им, мла­деж изтън­чен и разумен, се сми­ли от мол­би­те ни горе­щи. После сто­ка­та ни той огра­би, че и нас към трю­ма на фелу­ка­та под­ка­ра. В тес­но­та­та влаж­на към една вери­га бях­ме око­ва­ни. Тъй при­тих­на­ли и уни­зе­ни дъл­го вре­ме си прокли­нах­ме съд­ба­та. От бога­ти и замож­ни люде, вече роби бях­ме на пира­та. След ден изка­ра­ха ни на откри­то, мал­ко въз­дух да поемем. Така съз­рях­ме бряг пус­ти­нен, море от пясъ­ци без­к­рай­ни, а в дале­чи­на­та град с приста­ни­ще огром­но. До приста­на вни­ма­тел­но се добли­жих­ме и сръч­ни­те ара­би завър­за­ха фелу­ка­та ни здра­во. Народ от вся­къ­де се сте­че щом раз­бра­ха за това­ра. Изве­до­ха ни на бре­га, как­то бях­ме във вери­га, и под кря­съ­ци­те на тъл­па­та ни пове­до­ха към някак­ва коли­ба. Там зача­ках­ме реше­ни­е­то на съд­ба­та. На след­ва­ща­та сут­рин потег­лих­ме в строй. Добли­жих­ме къща на замо­жен мъж, със сте­на и стра­жи при вра­ти­те. Щом въве­до­ха ни в дво­ра, наоби­ко­ли­ха ни мъже дузи­на. Под­ре­ди­ха ни в реди­ца и започ­на­ха да ни оглеж­дат. Всич­ки спо­ре­ха, кре­щя­ха и среб­ро бро­я­ха – тъй изби­ра­ха си роби. След час подял­ба­та преста­на и все­ки соб­с­тве­ник под­ка­ра сто­ка­та си от чове­ци. От мои­те дру­га­ри бях­ме чети­ри­ма. Цяла нощ вър­вях­ме под луна­та и не спрях­ме за почив­ка. Дава­ха ни само глът­ка мириз­ли­ва теч­ност за раз­хла­да. Пясък стър­же­ше ни под кра­ка­та, вли­за­ше в гър­ла­та и коса­та. При­зо­ри, измъ­че­ни и залу­де­ли, мина­ре­та­та на град видях­ме. Мис­лих­ме си, мираж е сякаш; някак­ва магия! Но ско­ро стра­хо­ве­те ни пре­рас­на­ха в радост. Гра­дът бе види­мо тър­гов­с­ки, река широ­ка вие­ше се покрай него. Отвред при­иж­да­ха кер­ва­ни, а в приста­ни­ще­то кора­би сто­я­ха. Ули­ци­те с камък са покри­ти, къщи­те варо­са­ни в бяло с чуд­ни шар­ки по вра­ти­те. Тъл­пе­ше се навред народ и глъч­ка­та огла­ся­ше просто­ра. Гра­дът ара­би­те зовя­ха Хамр или Мога­ди­шо и като пре­ми­нах­ме през него, стиг­нах­ме простор­на сгра­да. В дво­ра и полу­чих­ме вода, хра­на, почив­ка и можах­ме да се поиз­ми­ем. Тъй пре­ка­рах­ме извес­т­но вре­ме, през кое­то се съвзехме.

Помня, че седях си все така отча­ян на огра­да­та облег­нат, кога­то някой лекич­ко докос­на ме по рамо. Зад коло­ве­те поби­ти по наряд­ко, кол­ко­то да брък­не някой с ръка, две очи кра­си­ви взи­ра­ха се в мене. Надо­лу всич­ко бе покри­то с коп­ри­на. Жена, по пра­вил­но девой­ка, бе коле­ни­чи­ла отсре­ща. Звън­на тихич­ко глас­че и тя започ­на да гово­ри. Тук тряб­ва да доба­вя, че раз­би­рах мънич­ко араб­с­ки. Моми­че­то повтори:

- Робе, чуваш ли ме, помог­ни ми! Аз залож­ни­ца съм на Ман­сур. Зло­де­ят иска откуп от баща ми. Кажи на мои­те род­ни­ни, къде да ме потър­сят и кога­то се завър­на, сво­бо­ден ще си ти отново?”.

Отго­во­рих и сми­ре­но, но как това да сто­ря, нямах и пред­ста­ва. Тога­ва тя захва­на да ми разяснява:

- Оттук ще ви зака­рат в Бас­ра, къде­то ще рабо­ти­те на по-бога­ти. Опи­тай се по свой си начин да стиг­неш бър­зо до баща ми. Там всич­ки му се под­чи­ня­ват: той емир е на гра­да. И за да ти повяр­ва, най-мили­ят си накит ще ти дам.

Тя сва­ли си пръс­те­на и ми го поста­ви в ръка­та. След това изчез­на без сле­да, тъй как­то беше и дошла. Думи­те й на сут­рин­та се потвърдиха.

Стра­жа­та дой­де и към река­та ни пове­де. Качи­ха ни на тум­бес­то араб­с­ко дау с три три­ъ­гъл­ни плат­на. Едно след дру­го вятъ­рът изду ги и те затреп­ка­ха като лис­та. Така потег­лих­ме към Басра.

Око­ло две неде­ли люш­ках­ме се по въл­ни­те, към реки­те Тигър и Ефрат. Тък­мо в усти­я­та да навле­зем и кора­бът ни дъно­то застър­га. Чу се тря­сък от счу­пе­но дър­во и ряз­ко спрях­ме да се дви­жим. Натък­на­ли се бях­ме на ска­ла, ковар­но скри­та под мът­на­та вода. Страш­но ста­на на мига. Бре­гът не бе тъй бли­зо, че да се спа­сим самич­ки. И така, за кой ли път съд­ба­та се намеси!

На палу­ба­та само един спо­койс­т­вие запа­зи. Беше млад, но побе­лял, сигур­но от пре­жи­ве­ни­те нес­го­ди. С поглед стрел­на ни и тръг­на сре­щу нас. Гла­сът му изви­си се над кав­га­та: „Може ли от вас, някой кора­бът ми ще запу­ши?”. Ние спог­ле­дах­ме се мъл­ча­ли­во – това бе шанс да се спа­сим! Бър­зо вдиг­нах си ръка­та, че нали дър­во­де­лец бях от зана­я­та. Поис­ках инс­т­ру­мен­ти, как­то и дъс­ки с плат­ни­ще. Отвър­за­ха ни и с мои­те дру­га­ри спус­нах­ме се в трю­ма. Там вода­та плис­ка­ше се докъм кръс­та. Ско­ро про­бой­на­та открих­ме и за рабо­та се зало­вих­ме. Затък­нах­ме я с плас­ти­ра и с дъс­ки и гвоз­деи я укре­пих­ме. Удрях здра­во с чука и при­пом­них си за мал­ко­то чове­че. Ех как исках този елф, тъй дивен, отно­во да се появи и от нево­ля­та да ме спа­си. Кога­то гвоз­де­ят после­ден с удар зло­бен зако­вах, появи­ха се иск­ри и някой тихич­ко присмя ми се в ухо­то. Бър­зо се извър­нах, но не беше някой от мои­те другари.

След закър­п­ва­не­то на отво­ра, на всич­ки ни олек­на. Вед­но с араб­с­ки­те моря­ци изгре­бах­ме вода­та, а при­ли­вът повдиг­на кора­бът ни над ска­ла­та. Кога­то горе се качих­ме, дос­то­леп­ни­ят корм­чия ни посрещ­на с усмив­ка. Щед­ро се раз­по­ре­ди да доне­сат хра­на и някак­ва напит­ка. Дока­то похап­вах­ме, го чух да ме похвалва:

- Ти умен си и зна­еш в беда как­во се пра­ви! Вече имаш моя­та подкрепа.

Хап­нах­ме доб­ре и ско­ро кре­пост­та на Бас­ра се яви в дале­чи­на­та. След час приста­нах­ме към ске­ля­та и си отдъх­нах­ме с насла­да. Кога­то канех се да сля­за, нечия ръка за рамо­то ме стис­на. Беше капи­та­на: „Ти оста­ваш! – каза. – Искам да гово­ря с тебе”.  След това пове­де ме към кораб­на­та тен­та­та на кър­ма­та. Там при­сед­на на кили­ма с кра­ка под­ви­ти и раз­по­ре­ди кафе да доне­сат за два­ма. Любез­но ме нака­ра да напра­вя като него, а после изпи­та­тел­но ме заразпитва:

- Кажи ми, къде роден си и какъв си, и всич­ко що отна­ся се до тебе? Само не лъжи и знай, че от това зави­си ти съдбата!

Раз­ка­зах бити­е­то си тъй-крат­ко, без да скри­вам нищо. Той седе­ше и ме слу­ша­ше спо­кой­но, а кога­то млък­нах, умис­ле­но ми рече:

-  Решил съм след­но­то за тебе… Ще те отку­пя от тър­го­ве­ца на роби за цена как­ва­то ми поис­ка. След това при мен, като дър­во­де­лец ще рабо­тиш. Аз каз­вам се Селим и слу­жа вяр­но на еми­ра, вла­де­те­лят на този град огро­мен. Кора­бът е негов и всич­ко, докъ­де­то погле­дът ти сти­га. А сега вър­ви и сбо­гом си взе­ми с тво­и­те моряци!

Бла­го­да­рих сму­те­но и изпъл­них тъж­на­та поръ­ка. Дру­га­ри­те ми тръг­на­ха в посо­ка неиз­вес­т­на и ско­ро ги изгу­бих в тъл­па­та. Селим се добли­жи и каза:

- Не тъжи! Тук по-доб­ре от тях ще бъдеш. От днес ната­тък ста­ваш отго­во­рен за кора­ба ми тъй огро­мен. Всич­ко що потряб­ва ще ти давам и вер­ност­та ти вина­ги ще бъде оценена.

Тога­ва сетих се за пръс­те­на на мла­да­та прин­це­са. Бях го вър­зал на кола­на, така че никой да не може да го виж­да. Пока­зах скъ­пия пода­рък и попи­тах бла­го­де­те­ля си най-смирено:

- Гос­по­да­рю, щом вяр­ност иска­те от мене, чуй­те свид­на ми тай­на! Този пръс­тен, дъще­ря­та на еми­ра ми го даде. Пъх­на ми го в ръце­те, кога­то срещ­нах­ме се в Мога­ди­шу. Иска­ше да й помог­на, ако стиг­на до баща й.

Селим засти­на с очи сту­де­ни и дъл­го вре­ме не можа да про­го­во­ри. Изне­на­да­та му бе голя­ма. Кога­то посъв­зе се, пръс­те­на пое, огле­да го и рече:

- Емир Муса добър е, спра­вед­лив и щедър, и мъд­ро управ­ля­ва от годи­ни. Само че раз­бой­ни­ка Ман­сур пле­ни Зух­ра, люби­ма­та му дъще­ря. Поис­ка откуп, но уви! Пла­тих­ме му, ала зло­щас­т­на­та Зух­ра не вър­на на баща й. Нена­си­тен е и ни запла­ши, че ако три ками­ли със зла­то не види, може й да я убие. Бла­го­да­ре­ние на теб узнах­ме, где прин­це­са­та укри­ва. Сре­ща с еми­ра ще поис­кам, но ще му раз­ка­жеш лич­но. Моли се, как­во­то каз­ваш да е вярно!

Тъй изми­на се нощ­та без­сън­на и утро­то дой­де с полъх свеж откъм море­то. Сре­ща­та ми с еми­ра мина бър­зо и щас­т­ли­во. Той поглед­на пръс­тен­че­то и вед­на­га про­сия. Та нали на мал­ка­та си дъще­ря го беше дал пре­ди да я загу­би. След това дела­та бър­зо се раз­ви­ха. Отвся­къ­де войс­ка се сте­че. На кора­би­те се качих­ме и отпла­вах­ме за Мога­ди­шу. Гра­дът бун­то­вен здра­во обса­дих­ме и не позво­лих­ме никой да изле­зе. Глад и жаж­да съюз­ни­ци ни бяха, така че ско­ро всич­ко свър­ши. Вра­го­ве­те ни скло­ни­ха и пре­да­до­ха Зух­ра на ней­ния баща. Плюс това пла­ти­ха откуп неза­пом­нен. Исто­ри­я­та радос­т­но приклю­чи. Кога­то вър­нах­ме се в Бас­ра, дъл­ги дни и нощи побед­ни тъпа­ни ехтя­ха. Весел­ба­та беше повсе­мес­т­на. Еми­рът лич­но награ­ди ме пре­бо­га­то: полу­чих почес­ти и сла­ва, ста­нах гла­вен дър­во­де­лец. Не про­пус­нах да отку­пя и сво­и­те дру­га­ри – поне кои­то бяха оце­ле­ли. Ско­ро със Селим фло­ти­лия тър­гов­с­ка огла­вих­ме. Кръс­тос­вах­ме с годи­ни южни­те море­та и мно­го зла­то усво­их­ме. Вед­нъж, след нощ­на­та си вах­та, полег­нах измо­ре­но в хама­ка, но сънят не иска­ше да ме спо­хо­ди. Налег­на ме нос­тал­гия по род­на­та земя, как­то и тъга за май­ка и баща. Как ли стра­да­ха гор­ки­те, че вече 5 годи­ни няма­ха хабер от мене! Така вто­ра­чен в тиши­на­та, при­пом­них си заве­та на бра­да­то­то чове­че. Кол­ко пъти бях го при­зо­ва­вал, но не се яви – уви, не чува­ше ме вече! Ско­чих озло­бе­но от хама­ка и го проклех в ярост­та си. В този миг, някой тихич­ко изсмя се в мра­ка и свет­лин­ка яви се. Взрях се поуп­ла­шен и що да видя! Под писа­ли­ще­то ми от кедър кораб­ни­ят елф при­пал­ва си лула­та. Замръз­нах на мес­то, без да зная що да кажа, а дреб­но­то чове­че ме поглед­на и ми рече:

- Защо ме будиш, капи­тан Сил­вес­тър? Нали постиг­на всич­ко, що поис­ка! Богат­с­тво, почес­ти и сла­ва, а и пла­ваш без­ме­теж­но в океана.

Опом­них се и с гла­ва меж­ду ръце­те изпла­ках си душата:

- Да така е, но това отдав­на ми дотег­на! Искам роди­те­ли­те си да зър­на, как­то и сес­т­ри и бра­тя. Гнез­до да свия с жена люби­ма и дечи­ца за радост на душата.

Доб­ри­ят дух замис­ли се и каза:

- Това не е за мен, от теб зави­си. Поис­кай и тръг­ни си за дома!

Наив­но­то реше­ние за миг нака­ра ме да се усмих­на. Не беше лес­но от еми­ра да изпро­ся позво­ле­ние. Тък­мо щях да спо­де­ля, кога­то мои­те мис­ли елфът раз­га­да и сниз­хо­ди­тел­но ми се присмя:

- Ха-ха… Не може всич­ки бла­ги­ни да имаш! Зная за проб­ле­мът ти с еми­ра. Ако поже­ла­еш да си тръг­неш, има­не­то си няма как да взе­меш. Виж, можеш да оста­неш тука! Зух­ра харес­ва те отдав­на. Ще при­емеш дру­га вяра с нови оби­чаи и всич­ко ще се наре­ди за тебе. Мънич­ка улов­ка има само… Взе­меш ли Зух­ра, море­то забра­ви. Емир Муса ще те издиг­не, но само на бре­га. Той не може да пона­ся съл­зи по лице­то на люби­ма­та си дъще­ря; за тебе да стра­да и да пла­че през нощ­та. Зато­ва реша­вай сам! Тук без­си­лен съм, чове­че – не мога да помог­на. И поне­же се раз­съм­ва вече, ще тряб­ва да подрем­на. Сбо­гом, дра­ги ми Силвестър!

Думи­те му теж­ко лег­на­ха ми на сър­це­то. Пове­че не зър­нах мал­ко­то чове­че. Тряб­ва­ше сами­чък пътя си да избе­ра. Ох… Тъй труд­но е живо­та си с вез­ни да мериш! Но, взех реше­ни­е­то съд­бо­нос­но и изпро­сих от еми­ра да ме пус­не да си ида. Мно­зи­на в мигом се над­смя­ха: „какъв глу­пак!”. Не им се вяр­ва­ше, че всич­ко ще заре­жа. Поис­ках го, все пак. Раз­би­ра се, еми­рат се раз­сър­ди и от цяло­то има­не ми оста­ви само мал­ка, едно­мач­то­ва мау­на. Заед­но с дру­га­ри­те си вер­ни нато­ва­рих­ме я с под­прав­ки и към бре­го­ве­те род­ни опъ­нах­ме плат­но­то. Това е, син­ко, моя­та поема. Оста­на­ло­то зна­еш. И до днес деца и вну­ци едно и също питат: „Кое по-теж­ко се ока­за от нес­мет­но­то богат­с­тво и тит­ли­те престиж­ни, че така да накло­ни вез­ни­те на съд­ба­та?” Кой­то про­умее отго­во­рът ми да знае, че избра­ник е на оке­а­на. Във вени­те му мор­с­ка­та вода бушу­ва, тъй как­то пенят се въл­ни­те в при­боя. Взо­рът му без синия простор не може и при­ятел ще е кора­бът под него. Няма страх да чув­с­т­ва, нито пре­умо­ра, кога­то е увис­нал вър­ху рея и с вятъ­ра играе си на воля. Но виж, ако на бре­га оста­не, в жив мър­т­вец ще се пре­вър­не и ков­че­гът ско­ро веч­на лод­ка ще му бъде.

Дана­ил Стой­чев – Хърст
Спе­ци­ал­на награда