“Диря в морето” 2020 — Проза: Лудус или прагма

По крайб­реж­ни­те ска­ли се отра­зя­ва­ха сен­ки­те на гла­ру­си­те, а кряс­ка­не­то им нару­ша­ва­ше спо­койс­т­ви­е­то на риба­ри­те. Ста­ри­те мор­с­ки въл­ци димя­ха с лули и кър­пе­ха мре­жи след послед­ния улов. Изоби­лен беше. Тая годи­на море­то щед­ро даря­ва­ше бла­га­та си. Пъл­не­ше лод­ки­те с риба, без да се замис­ля, че няма да му оста­не. И риба­та сякаш няма­ше свър­ш­ва­не. Идва­ха тър­гов­ци, изку­пу­ва­ха я и пла­ща­ха доб­ре. Риба­ри­те им пъл­не­ха скум­рия, лефер и саф­рид в тене­кии, пра­ве­ха им пла­ни­ни от миди и бла­гос­ла­вя­ха без­б­реж­на­та шир. Нами­ра­ха се мерак­лии и за поп­че­та­та. Мно­зи­на заде­ли­ха по някоя пара наст­ра­на, с мисъл­та, че ден годи­на хра­ни. Несе­бър­лий­ки пър­же­ха и печа­ха риба, суша­ха скум­рии за чироз. Не смог­ва­ха да изчис­тят риба­та и включ­ва­ха в отго­вор­на­та рабо­та и деца­та си. Дава­ха им по едно нож­че и им поръч­ва­ха да си пазят пръс­ти­те. А деца­та при­ема­ха всич­ко за игра. Сме­е­ха се, стър­же­ха корем­че­та­та на мъл­ча­лив­ки­те и не пла­че­ха, кога­то драс­ка­ха ръце­те си. Гра­дът посреб­ря от люс­пи. Посреб­ря и се раз­то­пи от удо­вол­с­т­вие и юлс­ки­ят сле­до­бед, дочу­вай­ки стъп­ки­те на Васи­ли­ки. Мал­ки­те ѝ сан­да­ли напев­но потроп­ва­ха по кал­дъ­ръ­ма от тур­с­ка­та баня до къща­та с кра­си­ва­та ста­туя на бог Апо­лон. След нея се носе­ше аро­мат на чис­то, на рози и жас­мин. Домът ѝ бе в нача­ло­то на провла­ка, че беше от замож­ни­те несе­бър­лии. Ден­ка, слу­ги­ня­та ѝ, я усе­ти отда­ле­че и прип­на да ѝ уго­ди. Усмих­на­та отво­ри вра­та­та и ѝ пода­де вет­ри­ло­то и коп­ри­не­ния шал. Сил­но­то слън­це все още горе­ше кожа­та и гър­ки­ня­та намет­на раме­не­те си с коп­ри­на­та, коя­то съп­ру­гът ѝ, капи­тан Пана­йот ѝ, бе доне­съл от далеч­но плаване.
– Напра­ви ли баде­мо­ви­те слад­ки? – попи­та тя.
– Обе­лих баде­ми­те и ги смлях. Рон­ли­ви ста­на­ха слад­ки­те, как­то ги оби­ча­те – отвър­на слугинята.
– И да изва­диш хуба­вия сер­виз, Дено! Искам да му е дра­го на Геор­ги­ос. Той не е научен на просто­ва­тост. Изтън­чен е, зна­еш, с вкус към кра­си­во­то в живота.
– Ще го изва­дя, господарке.
– На кафе­то ще сло­жиш щип­ка сол, да се под­си­ли вку­сът му! И две зрън­ца кардамон.
– Доб­ре, господарке.
И днес очак­ва­ше тоя, кой­то от два месе­ца живе­е­ше в Несе­бър и поч­ти от тол­ко­ва беше вля­зъл в сър­це­то ѝ.
Кра­сив, широ­коп­ле­щест, със стро­га бра­дич­ка и тъм­ни очи – това беше Геор­ги­ос Карас , соб­с­тве­ник на десет кора­ба, най-голе­ми­ят от кои­то управ­ля­ва­ше съп­ру­гът ѝ. Карас тър­гу­ва­ше с жито, под­прав­ки, месо и кожи. Беше наел къща­та на Анас­та­сия за цяло­то лято. Скри от Васи­ли­ки, че има семейс­т­во, кое­то го чака в Гър­ция. Всъщ­ност това дори не беше нуж­но – тя бе тол­ко­ва запле­не­на от него, че не го раз­пит­ва­ше за нищо.
Някол­ко пъти ходи уж на гос­ти в тази къща и му се отда­де тялом и духом. Геор­ги­ос целу­ва­ше тяло­то ѝ така, сякаш няма да я види нико­га пове­че и под напо­ра на чув­с­т­во­то си тя обър­ка страст­та в очи­те му с любов. После пие­ха кафе под смо­ки­но­ви­те дръв­че­та в гра­ди­на­та. Раз­пра­вя­ше ѝ за Акро­по­ла, за тан­цу­ва­щи­те сир­та­ки, за влю­бе­ни­те, кои­то хап­ват бак­ла­ва с шам­фъс­тък, за мас­ли­но­ви­те горич­ки и све­жия бриз, кой­то роши коси­те и кра­де сла­ме­ни шап­ки. Тя го гле­да­ше в очи­те и слу­ша­ше жад­но, молей­ки го да я заве­де там и да бъдат щас­т­ли­ви заед­но. И неу­сет­но смо­ки­но­ви­те лис­та ѝ запри­лич­ва­ха на човеш­ки грехове.
На пор­та­та се похло­па и Дена отиде да отво­ри. Беше Карас, кой­то вле­зе поч­ти като сто­па­нин и се насо­чи към гра­ди­на­та, къде­то Васи­ли­ки чете­ше кни­га. Целу­на ѝ ръка и я поглед­на дъл­го и многозначително.
Слу­ги­ня­та сер­ви­ра кафе с две чаши вода и баде­мо­ви слад­ки и попита:
– Ще жела­е­те ли нещо друго?
– Не, Дено. Вър­ви си в кух­ня­та! Нуж­но ли е, аз ще те пови­кам – отго­во­ри Василики.
Слу­ги­ня­та послуш­но се оттег­ли. Свик­на­ла беше да не сплет­ни­чи и да си дър­жи ези­ка зад зъби­те, как­во­то и да виж­да. Не одоб­ря­ва­ше това, че гос­по­дар­ка­та ѝ вър­ши неред­нос­ти зад гър­ба на капи­та­на, но мъл­че­ше, за да си запа­зи рабо­та­та, че ѝ бяха нуж­ни тия пари, кои­то полу­ча­ва­ше. Пра­ща­ше от тях на бол­ни­те си роди­те­ли на село. Мъл­че­ше и за това, че гос­по­да­рят ѝ се бе прибрал, дока­то жена му беше на баня и се бе затво­рил в мал­кия парак­лис в дво­ра. Поръ­чал ѝ беше да си мъл­чи и тя мъл­че­ше. Досе­ща­ше се Пана­йот, че нещо се мъти, че жена му е раз­лич­на и иска­ше да раз­бе­ре при­чи­на­та. Живе­е­ха заед­но, но нещо не беше, как­то тряб­ва­ше да бъде. Неви­ди­ми сте­ни се изди­га­ха помеж­ду им. Все­ки си седе­ше в сво­я­та кре­пост и никой не пра­ве­ше крач­ка към дру­гия. А море­то час по час връх­ли­та­ше тези сте­ни с въл­ни­те си. Сякаш съд­ба­та си беше нави­ла на пръс­та да ги раз­де­ли, но Пана­йот реши да ѝ поп­ре­чи. Откак­то се съну­ва цял потъ­нал в кръв и се стрес­на, той започ­на да се при­би­ра изне­над­ва­що, да наблю­да­ва и слу­ша обич­на­та си дали, дока­то спи, няма да изре­че нещо. Кръв­та озна­ча­ва­ше, че ще научи исти­на. И капи­та­нът беше готов да я научи. Подо­зи­ра­ше, че Васи­ли­ки се оста­вя да я галят дру­ги ръце, че уст­ни­те ѝ при­емат с охо­та целув­ки­те от дру­ги уст­ни и мно­го ско­ро се уве­ри, че това е точ­но така. От раз­го­во­ра, кой­то чу, оста­на втре­щен. Стис­ка­ше зъби, за да не се пока­же и да свър­ши нещо непоправимо.
– Зна­еш ли кои са шест­те вида любов спо­ред древ­ни­те ели­ни, Васи­ли­ки? –закач­ли­во зада­де въп­рос хуба­ви­ят грък.
– Не, Геор­ги­ос. Моля те, кажи ми – отго­во­ри Василики.
– Пър­ви­ят е Ерос. Това е страст­та, жела­ни­е­то да се сле­еш с дру­гия, или ина­че каза­но най-опас­на­та любов. Вто­ри­ят вид е филиа. Това е при­ятел­с­т­во­то, при­вър­за­ност­та – нея изпит­ват най-вече бра­тя­та помеж­ду си и вой­ни­те, кои­то се сра­жа­ват заед­но. След­ва лудус. Лудус е игри­вост­та, пър­ви­те тре­пе­ти, да тан­цу­ваш с непоз­на­та и да я гле­даш в очи­те. Чет­вър­ти­ят вид любов е ага­пе – без­ко­рис­т­на­та любов, любов, даря­ва­ща съчув­с­т­вие и сила. Пети­ят е праг­ма. Има я в дъл­го­го­диш­ни­те семейс­т­ва. Каз­ват ѝ още раз­би­ра­тел­с­т­во и тър­пе­ние. Ние хвър­ля­ме тол­ко­ва енер­гия в това да се влю­бим, а има­ме нуж­да да научим и как да оста­ва­ме влю­бе­ни. Праг­ма е точ­но за това – да пола­гаш уси­лия да даваш любов, вмес­то да очак­ваш да я полу­ча­ваш. Послед­ни­ят е филав­тия – любов към себе си. Но тя има две раз­но­вид­нос­ти – може да те пре­вър­не в нарцис, но може да ти даде и сила­та да оби­чаш себе си така, че да уве­ли­чиш любов­та, коя­то даваш на окол­ни­те. Ти коя предпочиташ?
– Може би лудус. Тя дава живец. А може би ерос. А ти?
– Ага­пе. Най-заст­ра­ше­на­та от изчез­ва­не любов.
– Хммм…
– А може ли човек да изпит­ва еднов­ре­мен­но и шестте?
– Едва ли. Не, не мисля.
– На мен пък ми се стру­ва възможно.
– Аз тър­сех лудус, ерос, ага­пе и филиа в една жена. Но сигур­но няма тол­ко­ва съвър­ше­но съз­да­ние, щом досе­га не съм я срещнал.
– Ще ми се да ги виж­даш в мен – наве­де поглед Васи­ли­ки – Но явно за теб съм само ерос…
– Не е точ­но така. А как­во е за теб Пана­йот? Или ти е труд­но да отговориш?
– Напро­тив, лес­но е — праг­ма и филиа.
– И само това?
– Да, само това. Пове­че не мога да му дам. А него­ва­та любов към мен е агапе.
– Пра­ва си, за теб би преплу­вал всич­ки­те море­та. Доб­лес­тен и отго­во­рен мъж е! Зато­ва съм го назна­чил за капи­тан на най-голе­мия си кораб. Имам му дове­рие, защо­то е сери­о­зен и честен.
– Меч­та­еш ли, Геор­ги­ос? Има ли нещо, кое­то ще те зарад­ва силно?
– Меч­тая посто­ян­но, но и сбъд­вам меч­ти­те си. Достиг­на ли една­та, иде ред на дру­га. Вто­ра, трета…десета…Вече и осъ­щес­т­вя­ва­не­то им не ме радва.
– Защо?
– Забра­вил съм сигур­но да се радвам.
– Не е въз­мож­но. Аз исках щас­тие и ясна посо­ка, по коя­то да поема. Полу­чих ги. Сега искам само да след­вам любов­та си към теб.
– А ако гре­шиш? Имаш си вече съп­руг. Оби­ча те. Как­во още ти тряб­ва? Дете, за да се усе­тиш май­ка и живо­тът ти да добие смисъл?
– Дете­то е радост. Но бих иска­ла да е от теб. Ти да си до мен, а не Пана­йот, кол­ко­то и да е добър!
– Това не бива да ста­ва. Не съм готов на този етап. А и защо? Така сме си доб­ре. Виж­да­ме се поня­ко­га, хуба­во ни е…
– Защо­то искам да си до мен. Не за крат­ко, а завинаги!
– Тази думич­ка – „зави­на­ги“…. Химе­ра е! Ще ти омръз­на – отвър­на през смях гъркът.
– Няма. Любов­та не омръз­ва и не отслаб­ва с годи­ни­те, ако е любов. Ако е истинска.
– А как ще позна­еш, че е истин­с­ка? Като живе­еш с чове­ка пет­де­сет годи­ни и една сут­рин се събу­диш и се запи­таш: Как­во пра­вя аз? Защо съм с човек, кой­то не ми е драг? Дори и това да не се слу­чи – как­во? Дра­га моя, рути­на­та е уби­ец. Да не допус­ка­ме да се вмък­не меж­ду нас!
– Мога да се раз­ве­да и да бъдем мно­го щас­т­ли­ви. Но… – тъж­но пред­ло­жи несе­бър­лий­ка­та и сякаш, за да прикрие разоча­ро­ва­ни­е­то, си пови­ка слугинята.
– Дено, как­во пра­виш? Измис­ли ли с как­во да ни гос­тиш на вечеря?
– Смо­ки­но­во слад­ко варя, гос­по­дар­ке. Презре­ли бяха пло­до­ве­те и щяха да ока­пят. Как­во­то каже­те – туй ще ви сготвя.
– Геор­ги­ос, как­во ти се хап­ва? Муса­ка или миди със зех­тин и лимон? Или саф­рид на керемида?
– И саф­рид може, но съм се затъ­жил за сувлаки.
– Туй що е? – попи­та моми­че­то и тръс­на гла­ва, а плит­ки­те му подскочиха.
– Шиш­че, Дено, шиш­че. Наниз­ваш на дър­ве­на пръ­чи­ца пар­че­та пиле, домат, лук, гъби, пипер, тик­вич­ка. Намаз­ваш със зех­тин и печеш на жар.
– А‑а-а‑а, то лес­но било! – въз­клик­на Дена – Сега почвам.
– Сгот­ви и ни доне­си тука, че вът­ре е задуш­но! Пана­йот и тая вечер ще закъс­нее. Няма да го изчакаме.
Капи­та­нът, оба­че без­шум­но отво­ри вра­та­та на парак­ли­са без да го усе­ти никой и се изпра­ви пред два­ма­та греш­ни­ци. Васи­ли­ки в пър­вия миг се стъ­пи­са и при­тес­ни дали пък мъжът ѝ не е чул нещо, но си при­да­де спо­ко­ен вид и каза:
– Пан­то, прибра ли се? Не те усе­тих­ме кога си вля­зъл. Сед­ни да си почи­неш! Тък­мо наре­дих на прислуж­ни­ца­та да пра­ви вечерята.
– Сега вли­зам, мила моя. Мал­ко съм умо­рен, но ще се при­съ­е­ди­ня към вас.
– Бър­зо сте се вър­на­ли, капи­та­не. Доста­вих­те ли жито­то? – попи­та Карас, уж за да се измък­не от нелов­ка­та ситу­а­ция, в коя­то се усещаше.
– Раз­то­ва­ре­но е, Геор­ги­ос. Всич­ко е, как­то трябва.
– А, доб­ре, доб­ре…, вся­ко­га си се спра­вял добре!
– Зна­чи ли това, че е вре­ме за уве­ли­ча­ва­не на запла­та­та му? – нер­в­но се засмя Василики.
– Вина­ги доб­ре и навре­ме съм пла­щал на работ­ни­ци­те си. Ще помисля.
После гово­ри­ха за цена­та на риба­та и зър­но­то, за тър­гов­ци­те, кои­то вина­ги се паза­ря­ха, целей­ки да смък­нат цена­та на сто­ка­та. Усе­ща­ше се, че и три­ма­та сто­ят на тръ­ни и се при­тес­ня­ват да не изпус­нат и една дума, коя­то да изда­де истин­с­ки­те им чув­с­т­ва и наме­ре­ния. Дена сер­ви­ра вече­ря­та и те започ­на­ха мъл­ча­ли­во да се хра­нят. При­вър­шил с риба­та и сув­ла­ки­то, Карас сподели:
– Пана­йо­те, решил съм да наме­ря гмур­ка­чи, кои­то издър­жат дъл­го под вода. Ще тър­сят потъ­на­ло­то пират­с­ко сък­ро­ви­ще. Раз­пра­вят, че кама­ри зла­то и среб­ро лежат на дъно­то. Някои са изтег­ля­ли по някое пар­че от амфо­ра, но дра­го­цен­нос­ти­те още лежат на дъно­то. Дано чакат мен!
– Тукаш­ни­те няма да се съг­ла­сят. Осо­бе­ни са. Ще тряб­ва да тър­сиш дру­га­де. Или пък гър­ци да дове­деш? Кога пла­ни­раш да се слу­чи това?
– Лято­то вече си отива. Дого­ди­на ще е, за да имам доста­тъч­но вре­ме да наме­ря гмурци.
– Аз мога да пораз­пи­там тук-там, но не обе­ща­вам нищо – пред­ло­жи Пана­йот и поглед­на небе­то. Пър­ви­те звез­ди се бяха пока­за­ли и любо­пит­но над­ни­ча­ха в чини­и­те с рибе­ни кос­ти – Къс­но ста­ва. Ще си лягам, че и утре рано ще това­рим и ще тръгваме.
– То и аз ще ста­вам да си ходя – усе­ти се гър­кът, бър­зо целу­на ръка на дома­ки­ня­та и си тръг­на в звез­д­на­та нощ.
Васи­ли­ки наре­ди на слу­ги­ня­та да при­бе­ре съдо­ве­те вът­ре и лег­на до капи­та­на, кой­то се прест­ру­ва­ше, че спи. Дъл­го мис­ли как да постъ­пи, дали беше пра­вил­но да прекра­ти връз­ка­та си с Геор­ги­ос или да ѝ се насла­ди, кол­ко­то се може по-дъл­го. Усе­ща­ше топ­ли­на­та на мъж­ко­то тяло до себе си, но дъл­бо­ко в себе си жела­е­ше дру­ги­го. На сут­рин­та изле­зе пре­ди Пана­йот да се събу­ди. Отиде в най-близ­ка­та цър­к­ва да се изпо­вя­да. Не беше гуз­на, не се сра­му­ва­ше от постъп­ка­та си. Не тър­се­ше опро­ще­ние, просто иска­ше да изка­же мис­ли­те си пред няко­го. Чер­но­то расо на све­ще­ни­ка щеше да ги попие, без да зада­ва въп­ро­си и без да съди. Но стран­но – от Божия дом изле­зе още по-нес­по­кой­на. Нес­по­койс­т­ви­е­то ѝ я отве­де до отда­ле­чен бряг. Сед­на на пясъ­ка и добли­жи рако­ви­на до ухо­то си да послу­ша древ­ни­те при­каз­ки на морето.
През това вре­ме мъжът ѝ ръко­во­де­ше нато­вар­ва­не­то на кораб за Лари­са. Това­рът беше огро­мен и капи­та­нът се при­тес­ня­ва­ше. В също­то вре­ме се чуде­ше как­во тол­ко­ва беше сбър­кал, че жена му пред­по­че­те друг. Не беше лекон­рав­на, не беше и алч­на, та да каже човек, че звъ­нът на пари­те я е привля­къл. Да, преглъ­ща­ше той лас­ка­ви­те думи, а тол­ко­ва мно­го иска­ше да ги изре­че. Носе­ше пода­ръ­ци на Васи­ли­ки, но тя ги при­ема­ше рав­но­душ­но, с безиз­раз­но лице. Каз­ва­ше едно сухо „ бла­го­да­ря!” и ги захвър­ля­ше ней­де. Само коп­ри­не­ния шал носе­ше с охо­та. Дали не беше защо­то Карас ѝ напра­ви ком­п­ли­мент, че с него при­ли­ча на пъс­т­ра пепе­ру­да? Пана­йот си при­пом­ня­ше думи­те, кои­то чу и вся­ка се заби­ва­ше в сър­це­то му като отров­на стре­ла. И да иска­ше да ги забра­ви, не може­ше. Моря­ци­те забе­ля­за­ха, че е замис­лен, но не пред­по­ла­га­ха, че капи­та­нът им е спо­со­бен да нахра­ни риби­те в Чер­но море с тъга­та си. И така, как­то кач­ва­ха чува­ли и ско­ва­ни дър­ве­ни сан­дъ­ци, те видя­ха как Пана­йот се олю­ля­ва и пада. Предуп­ре­ди­ха Карас и отне­со­ха капи­та­на си вкъ­щи. По-къс­но кора­бът тръг­на, но този път с друг капи­тан. Геор­ги­ос не може­ше да си позво­ли престой и заба­вя­не на това­ра. Ала това бър­за­не после му кос­т­ва мно­го. Кора­бът потъ­на и цели­ят еки­паж се изда­ви в морето.
Пана­йот лежа цяла сед­ми­ца. Явно умо­ра­та и мъка­та си каза­ха теж­ка­та дума. Макар про­зор­ци­те му да гле­да­ха към море­то, той не се нади­га­ше да поглед­не въл­ни­те, кои­то пре­ди го маме­ха. Моря­ци­те се шегу­ва­ха, че море­то му е род­ни­на и има сол в кръв­та. Рад­ва­ха се на соле­но­то слън­це, пие­ха си раки­я­та с рибя чор­ба, сме­е­ха се на риба­ри­те, кои­то се връ­ща­ха с праз­ни мре­жи и каз­ва­ха, че хуба­во­то вре­ме и хуба­ва­та жена са голям къс­мет. А пес­ни­те им се про­тя­га­ха да хва­нат отра­же­ни­е­то на луната.Той оба­че, не беше като тях. Беше закот­вен в тъга­та си. Чува­ше кам­ба­ни­те за вечер­ня и си пред­ста­вя­ше бъде­ще­то, пото­пе­но в пяна. Усе­ща­ше, че е изгу­бил хуба­во­то в живо­та си. А хуба­во­то бяха кес­те­ня­ви­те къд­ри­ци на Васи­ли­ки, с кои­то вятъ­рът оби­ча­ше да си играе. Кога­то не беше в ста­я­та до него, затва­ря­ше очи и си я пред­ста­вя­ше как стъп­ва по пясъ­ка и очак­ва завръ­ща­не­то му от пла­ва­не. Беше тол­ко­ва бли­зо до него, а същев­ре­мен­но така далечна…
През това вре­ме Васи­ли­ки се отег­чи, защо­то при­ятел­ки­те ѝ спря­ха да идват на бяло слад­ко и кафе и не може­ше да виж­да обич­ния си. Надя­ва­ше се съп­ру­гът ѝ да оздра­вее по-ско­ро и се учуд­ва­ше кол­ко чужд ѝ е ста­нал. Пре­ди пет годи­ни, кога­то се омъ­жи за него, го при­ема­ше просто за изгод­на пар­тия. Тя – дъще­ря на бъл­гар­ка и грък, наре­че­на с цар­с­ко име, беше израс­на­ла в Несе­бър и се дър­же­ше като цар­с­ка дъще­ря. Меч­та­е­ше за спо­кой­но и доб­ре уре­де­но същес­т­ву­ва­не, а Пана­йот може­ше да ѝ го оси­гу­ри. Посте­пен­но оба­че, той се пре­вър­на в мъж, с кого­то ѝ бе удоб­но да живее, но кой­то така и не успя да запа­ли огън­че­то в сър­це­то ѝ. Това сто­ри Геор­ги­ос, също дете от сме­сен брак, израс­нал в Созо­пол. За раз­ли­ка от нея, той гово­ре­ше чис­то не само бъл­гар­с­ки, но и гръц­ки език, тъй като беше живял извес­т­но вре­ме и в Гър­ция, а има­ше и семейс­т­во там. В очи­те ѝ изглеж­да­ше кра­сив, недос­ти­жим и фата­лен, точ­но кол­ко­то са и бого­ве­те. Древ­ни­ят град, цър­к­ви­те, рибар­с­ки­ят кей, лод­ки­те, пъл­ни с обе­ща­ния съз­да­ва­ха пред­ста­ва, че е в рая. Рай само за нея и Георгиос…
Някак неу­сет­но дой­де сеп­тем­в­ри. Ран­ни­те сту­до­ве изне­на­да­ха всич­ки и при­ну­ди­ха риба­та да бяга на дъл­бо­ко­то. Обла­ци­те превзе­ха небе­то, а дъж­до­ве­те ста­на­ха ежед­не­вие. Васи­ли­ки не изли­за­ше никъ­де. Сто­е­ше до ками­на­та с кни­га в ръка или бро­ди­ра­ше кър­пич­ки. Поня­ко­га идва­ше Геор­ги­ос, пие­ха кафе, а после се заключ­ва­ха в ста­я­та. Слу­ги­ня­та мъл­че­ше, а кога­то гос­тът си тръг­не­ше, отна­ся­ше праз­ни­те чаши все едно нищо не е било. От дру­га стра­на, Пана­йот все по-ряд­ко се задър­жа­ше вкъ­щи. Усе­ща­ше се неже­лан в соб­с­тве­ния си дом и ако няма­ше рабо­та на кора­ба или не беше на пла­ва­не, се спи­ра­ше при риба­ри­те. Гово­ре­ше с тях с часо­ве, пуше­ше и мис­ле­ше как­во ли се случ­ва в дома му. Поня­ко­га закъс­ня­ва­ше. При­би­ра­ше се нароч­но, чак като се стъм­ни, защо­то мно­го му се иска­ше, кога­то се при­бе­ре да про­че­те тре­во­га в очи­те на Васи­ли­ки. Но тре­во­га няма­ше. Има­ше без­раз­ли­чие, кое­то бав­но го убиваше.
В една така­ва вечер се раз­ра­зи страш­на буря. Капи­та­нът отно­во беше при мор­с­ки­те въл­ци, а Геор­ги­ос – при съп­ру­га­та му. Въл­ни­те ярос­т­но връх­ли­та­ха бре­га, а фарът едва-едва мъж­ду­ка­ше. Само някоя свет­ка­ви­ца, от вре­ме на вре­ме, жигос­ва­ше небе­то. Карас се надиг­на да се при­би­ра, а люби­ма­та му го изпра­ти с мол­ба да се пази. Гър­кът изле­зе, а едри­те кап­ки заши­ба­ха лице­то му. Буря­та се уси­ли. При­тес­нен как­во се случ­ва с кора­би­те му, кои­то още се баве­ха, той тръг­на съм приста­ни­ще­то. Пана­йот се отпра­ви към приста­ни­ще­то по съща­та при­чи­на, но видя как в море­то се обра­зу­ва пет­мет­ро­ва въл­на, спо­соб­на да поме­те всич­ко живо по пътя си. На пътя ѝ за зла участ се слу­чи Карас. Мъжът беше съв­сем бли­зо до море­то, кога­то въл­на­та го връх­ле­тя. Повдиг­на го като пар­че дър­во, пре­обър­на го. След нея се зада­де нова въл­на, по-висо­ка от пре­диш­на­та и го повле­че навът­ре в море­то. Видял как­во се случ­ва със съпер­ни­ка му, Пана­йот се зати­ча. Зна­е­ше, че гър­кът не уме­е­ше да плу­ва, защо­то като дете се беше давил и от тога­ва има­ше страх от вода­та и че след мину­ти ще е мър­тъв. Смър­т­но бле­до­то му лице се открои сред чер­на­та без­д­на за крат­ко и потъ­на. Достиг­нал вода­та, капи­та­нът събу обув­ки­те си, че щяха да му пре­чат и се гмур­на да спа­ся­ва мъжа, кой­то открад­на сър­це­то на жена му. Взе си въз­дух, пото­пи се, изплу­ва. Отно­во все въз­дух и се пото­пи. Този път видя Геор­ги­ос, отива­ше към дъно­то. Пре­гър­на го и го изка­ра на повър­х­ност­та на вода­та, но напо­е­ни­те му дре­хи и тяло­то на гър­ка про­дъл­жа­ва­ха да го дър­пат надо­лу. Пана­йот напра­ви уси­лие да се задър­жи и издър­па съпер­ни­ка си на бре­га. Висо­ки­те въл­ни бяха загу­би­ли сила­та си, но дъж­дът про­дъл­жа­ва­ше да шур­ти като из вед­ро. Карас не диша­ше. Капи­та­нът започ­на да натис­ка гър­ди­те му, за да изка­ра вляз­ла­та вода. После го поне­се на ръце към къща­та, в коя­то бе отсед­нал. Зали­та­ше, но стиг­на. Карас беше наел жена, коя­то през деня се гри­же­ше за дома­кин­с­т­во­то му, но вечер се при­би­ра­ше при семейс­т­во­то си и сега къща­та беше пус­та. Зато­ва Пана­йот го сло­жи на лег­ло в дол­ния етаж и потър­си сухи дре­хи. Пре­об­ле­че го и започ­на да раз­три­ва тяло­то, за да може топ­ли­на­та да се вър­не в него посте­пен­но. Геор­ги­ос отво­ри очи и се отпус­на отно­во, но диша­ше, беше жив. Пана­йот запа­ли ками­на­та и сипа мал­ко вино в две чаши. Иск­ри­те осве­тя­ва­ха рез­бо­ва­ния таван и про­зор­ци­те, през кои­то се виж­да­ше страш­на­та буря. Едва сега той видя кера­мич­на амфо­ра, а до нея зла­тен ритон, ста­ри моне­ти и злат­на грив­на със сап­фи­ри. Геор­ги­ос ги бе отку­пил от един, кой­то твър­де­ше, че са от потъ­на­лия град Бизо­не, бли­зо до Бал­чик и че там, къде­то ги е наме­рил, има още мно­го скъпоценности.
Дома­ки­нът се надиг­на леко от лег­ло­то и попита:
– Защо ме спа­си? Друг на твое мяс­то би ме оста­вил да умра…
– Защо­то си човек. Никой не заслу­жа­ва така­ва смърт!
– И ти си човек! Рис­ку­ва соб­с­тве­ния си живот зара­ди мен.
– Аз съм моряк. А истин­с­ки­те моря­ци позна­ват море­то по-доб­ре от суша­та, Геор­ги­ос. На бре­га сме риби. Пре­мя­та­ме се, вър­тим опаш­ки, отва­ря­ме хри­ле да диша­ме и усе­ща­ме, че уми­ра­ме. Вода­та е наше­то спа­се­ние – капи­та­нът отпи от вино­то, за да събе­ре сме­лост да гово­ри и про­дъл­жи – Зна­еш ли кол­ко пъти съм попа­дал в буря? Десет­ки. Вятъ­рът къса­ше плат­на­та и здра­ви­те въже­та, мач­ти­те се чупе­ха. Носът на кора­ба потъ­ва­ше под гра­мад­ни­те въл­ни. Не зна­ех дали ще изпла­ва след­ва­щия път. И в про­би­та лод­ка с едно вес­ло съм бил. Вода­та нахлу­ва­ше през про­бой­ни­те и пъл­не­ше лод­ка­та за мину­ти. Сил­ни тече­ния я хва­ща­ха като дет­с­ка играч­ка и я повли­ча­ха навът­ре в море­то. Изгреб­вал съм с шепи и съм се вкоп­ч­вал в живо­та. Ще кажеш – зара­ди себе си? Не. Зара­ди Васи­ли­ки. Цяла­та си мъж­ка сила съби­рах, за да оце­лея и да се вър­на при нея. Зара­ди ней­на­та прегръд­ка оживявах.
– Све­ти Нико­ла те е пазил, Панайоте.
– Не, мисъл­та за Васи­ли­ки ме пазе­ше! Само тя!
– Ти зна­еш за нас, нали?
– Знам. Знам, че и ти я оби­чаш. Вяр­но, по свой си начин, но имаш сил­ни чув­с­т­ва към нея…Но те моля – вър­ви си! Закли­нам те в най-скъ­по­то ти, вър­ви си!
– Живот за живот? Това ли пред­ла­гаш, капи­та­не? Длъж­ник съм ти. Ти ми спа­си живо­та, аз ще ти вър­на твоя. Така да бъде, ще си тръг­на, как­во­то и да ми коства!
След това обе­ща­ние и два­ма­та млък­на­ха. Гле­да­ха огъ­ня в ками­на­та, потъ­на­ли в мис­ли­те си. Пана­йот допи вино­то си и си тръг­на спо­ко­ен. Буря­та беше утих­на­ла, тази в душа­та му – също. А Геор­ги­ос удър­жа на дума­та си. След два дни отиде в къща­та на капи­та­на, сло­жи грив­на­та със сап­фи­ри­те на ръка­та на Васи­ли­ки и ѝ каза, че се разделят.
– Моля те, носи я! Нека ти напом­ня за мен! Сбо­гом, Василики!
– Но защо, Геор­ги­ос? Сто­ри­ла ли съм нещо да те засегна?
– Не, не си. Така тряб­ва, мила! Нала­га се!
– За крат­ко ли зами­на­ваш? Ще ми липсваш.
– И ти ще ми лип­с­ваш. Няма да се вър­на нико­га пове­че тук. Но ще те помня дока­то съм жив!
– Аз също няма да мога да те забра­вя. Не може ли да раз­мис­лиш и да останеш?
– Не бива, не мога да ти кажа дру­го освен, че не бива…
– Сбо­гом, Геор­ги­ос! Оби­чам те!
– Пана­йот… Бъди му вяр­на! Той не заслу­жа­ва друго.
Така и не ѝ каза, че я оби­ча с цяло­то си сър­це. Целу­на­ха се за послед­но, мно­го дъл­го. Уст­ни­те им не иска­ха да се отде­лят едни от дру­ги. Кога­то се откъс­на­ха, от очи­те му бли­ка­ше свет­ли­на. Беше любов. Геор­ги­ос про­да­де кора­би­те и зами­на за Ати­на, къде­то в кра­си­ва бяла къща го очак­ва­ха две­те му дъще­ри и жена му Евантия.
Васи­ли­ки спря да се взи­ра в сре­бър­на­та дале­чи­на и да очак­ва любов­та да се вър­не. Два­ма­та с Пана­йот започ­на­ха да си гово­рят пове­че, да изли­зат заед­но на раз­ход­ка край бре­га и да леку­ват пре­со­ле­ни­те си рани. Все­ки от тях поглед­на дру­гия с нови очи и те видя­ха свет­лин­ка в себе си за още път напред. Мъка­та (за Пана­йот – една, за Васи­ли­ки – дру­га…) ги обе­ди­ни и те се вкоп­чи­ха един в друг, сякаш да ста­нат нови хора. След някол­ко месе­ца дой­де и чудо­то – капи­тан­с­ка­та жена забре­ме­ня. Бла­го­дар­на беше Васи­ли­ки, че капи­та­нът оста­на с нея и беше щас­т­ли­ва, че носи нов живот до сър­це­то си, но също­то това сър­це щеше да пази сви­ден спо­мен за един мъж до края на зем­ни­те ѝ дни.

Иве­ли­на Радионова 

Пър­ва награда