Монолог на една Пенелопа

Спе­ци­ал­на награ­да на ДП „Приста­нищ­на инфраструктура”

Не зная как е с Пене­ло­пи други, 
но аз те чакам, крот­на­та над плетка.
Кога­то си ме взи­мал за съпруга, 
дано си тър­сел вяр­ност, не кокетка.
Дано си тър­сел тази, без която
не ти е слън­це, ни луна , ни нищо,
защо­то днес съм мал­ко блед­но лято,
кое­то само спо­ме­ни­те нищи.
Но ти все пак си лъч. Лъчът е пристан, 
от кой­то позд­рав пра­щаш вся­ко утро
и чувам как въл­ни­те сини сутри
напя­ват звън­ко, влю­бе­но и чисто.
Тога­ва ста­вам камъ­че от кея,
щас­т­ли­ва чай­ка, при­лив — най накрая,
и стих наум — но ти това го знаеш,
защо­то не от вче­ра тъй живеем.
Молит­ва ста­вам — за живот и здраве,
че скъп си ми, а вече есен иде.
Съл­за узря­ва — същи бисер в мида,
но тя съл­за от радост е, по право.

***
Дой­де с вие­ли­ца­та. Мал­ко подир нея. 
Навяр­но ще сто­иш до пролетта.
А после пак — изпра­ща­не­то, кея
и дъл­ги дни кре­щя­ща самота.
Тъй неу­сет­но спли­тат се в години,
че аз ценя самия ритуал
на чака­не­то — до надеж­да синьо,
а пък в коси­те — кичур побелял.
И вече знам — море­то е магия.
Беляз­ва те задъл­го с чес­тен кръст.
И зато­ва — на възел елегиен
си вър­зал кър­па с шепа род­на пръст.
Раз­вър­з­ваш я — и вдиш­ваш до премала.
Това го виж­дам. Пла­ча. Но наум.
Защо­то за една житейс­ка цялост
море­то вик е, ала и триумф.
И ще съм свет­ла, като те прегърна
на този бряг при­тих­нал, помъдрял,
къде­то жив и здрав си се завърнал
и нищо от страст­та ни — разпилял.