МОРЕТО — Драгни Драгнев

МОРЕТО — Драг­ни Драгнев
Проза
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА — 2016

Не си го зър­вал досе­га, мом­ко, не го усе­щаш още… От дру­го кра­и­ще на бъл­гар­с­ка­та земя си…Там се гър­бят ска­ли и хъл­мо­ве, пла­ни­ни и вър­хо­ве… Реки мина­ват и вдиг­неш ли гла­ва, небе­то в погле­да се губи… Зиме наше­то море лежи в само­та, без­мъл­в­но, в черуп­ка­та си, сви­то като орех в дет­с­ка шепа…
Виж как те гле­да изпод веж­ди и се мръ­щи… От най-дъл­бо­ко­то, от коре­ни­те му изриг­ва и дохож­да напор… Сна­га­та му раз­движ­ва… Наст­ръх­ва то и с лас­ки, с гняв се пре­об­ръ­ща… Чуй, вятъ­рът, не друг, а бико­бо­ре­цът небе­сен, свис­ти и с ост­ри саби сам сър­це­то му посича…
Виж плас­то­ве­те вод­ни, глут­ни­ца осви­ре­пя­ла… Борич­кат се, реват, пре­мя­тат тъм­ни гри­ви, кра­си­ви шии чупят… Вели­кан­с­ки вой и пля­сък… С един замах готов е да раз­къ­са на бре­га уста­та и звер­с­ки да изтръг­не сам ръце­те и нозе­те му…
Бре­гът удър­жа здра­во, но и се дава, мили­ят, макар и нокът или педя, или стъп­ка само…Душата на бре­га усе­ща как вода­та най-накрая ще пад­не от умо­ра и ярост­та й ще утих­не… Измам­но успо­ко­е­ние… Бре­гът се дава, но прим­ка­та му като беси­ло е прихва­на­ла море­то… Прим­ка­та няма да се скъ­са и да пре­да­де живо­та на суша­та… Уви­ва се край тяло­то му теж­ко, ден и нощ, във вечен плен го носи…
Гле­дай бели­те коне на море­то… Въл­ни­те гле­дай как пхри­иж­дат на бре­га, под­го­не­ни от вятъ­ра… Виж как ни дър­па и при­вик­ва лятос, по туй вре­ме, а въл­ни­те са като теж­ки сно­по­ве жито, узре­ли на небе­то, в душа­та на Гос­по­да, макар че ти имаш дру­го око… Мио­ре­то не стои мир­но в черуп­ка­та си, дви­жи се, люлее се, пее… Широ­ка длан е море­то, с оре­ол, прост­ря­на за обич и мир­с­ка любов… Нео­бя­тен взор, отво­рен за към нас, за към све­та, за към цяла­та вселена…
Виж как се над­пре­вар­ват бели­те коне на въл­ни­те, от вятъ­ра роде­ни в някоя хра­лу­па сред вода­та… Гле­дай как на пясъ­ка поля­гат умо­ре­ни и гер­да­ни от пяна по камъ­ни­те раз­пи­ля­ват… Слън­це­то се тър­ка­ля по гър­ба на море­то, а море­то нали­ва и пъл­ни голя­ма­та чаша на деня с лазур… И тъй, доде­то некол­ци­на ста­ри моря­ци и риба­ри го пре­вър­жат за бре­га по залез…
Лят­но­то море на Мал­ка Ски­тия от Оде­сос и Дио­ни­со­по­лис до Бизо­не и Тири­зис и от Кария до сели­ща­та наго­ре, до Томис чак…
Да ти кажа още – две море­та живе­ят едно в дру­го лятос и зиме… Поня кога бесо­ве и бури препли­тат и усук­ват небес­но­то си було над вода­та… Вряз­ват се в утро­ба­та й, раз­де­лят над­ве сила­та и уда­ра на плас­то­ве­те, кои­то бушу­ват там, под­чи­ня­ват ги на сво­я­та воля и кипеж… И да зна­еш и помниш, че зим­но­то море се вие и изви­ва, вди­га люл­ки на гне­ва и непо­кор­с­т­во­то, поне­же чове­кът се отда­ле­ча­ва от очи­те му, от сър­це­то и душа­та му… Изос­та­вя го…
Чове­кът, мом­че­то ми, е голя­ма­та тъга на море­то… За моря­ка, за риба­ря пла­че душа­та на зим­но­то море… Чове­кът се отдръп­ва и се изпра­вя сре­щу дру­га­та при­род­ва, сре­щу суша­та, да се пре­бо­ри и устои на уда­ри­те й като сти­хия зем­на и небес­на… Тога­ва лод­ки­те лежат обър­на­ти на и захлу­пе­ни на бре­га като сан­дъ­ци за умре­ли­те… Мъл­чат и съх­нат, доде­то се раз­съм­не про­лет­та, доде­то се завър­нат щър­ке­ли­те и дру­ги­те пти­ци… Моря­ци­те и риба­ри­те, най-ста­ри­те мъже, най-ала­щи­са­ни­те от сели­ща­та по бре­га, също тъй съх­нат и все ровят с очи в голе­мия ста­кан на море­то, как­то е при­ту­ле­но от обла­ци и снеж­ни вих­ри… Тога­ва лод­ки­те, ех, мъч­но ми е, че кора­би и лод­ки се сблъс­ка­ха на път и потъ­на­ха при буря… Мъч­но ми е… За лод­ки­те и кора­би­те… И за морето…