Моряк на бряг

Пър­ва награ­да в лите­ра­тур­ния кон­курс на Бъл­гар­с­кия моряш­ки про­фе­си­о­на­лен съюз “про­за” полу­чи раз­ка­зът на Кра­си­ми­ра Куба­ре­ло­ва — “Моряк на бряг”. Пред­ла­га­ме ви тек­с­та на награ­де­на­та творба:

Моряк съм. Бях съв­сем млад, кога­то тръг­нах да напра­вя един рейс с кораб и да видя свят. И да спе­че­ля някой долар. Е, свят видях, мно­го свят видях, и мно­го дола­ри спе­че­лих, а още пове­че изхар­чих. Уж за пари рабо­тих, но и досе­га не мога да раз­бе­ра защо са измис­ле­ни пари­те, на мен пари не ми тряб­ват. Как­во­то съм спе­че­лил от море­то — на суша­та съм го оста­вил: на жена­та и деца­та пари им тряб­ват. И живо­та на суша­та не можах да раз­бе­ра — сло­жен е. Дру­го си е на кора­ба, там всич­ко ми е ясно, точ­но и под­ре­де­но. А за моряк­лъ­ка, така и не раз­брах къде е маги­я­та. Роман­ти­ка­та ли? Непоз­на­ти­те стра­ни ли? Мор­с­ки­те бури, гла­ру­си­те, жени­те по приста­ни­ща­та? Оста­рях и вече мога да
призная — моряк бях, но все към суша­та ме тег­ле­ше, там беше за мен магията.
Живо­тът ми мина в море­то, по кора­би­те. А от море­то и кора­би­те ми оста­на­ха само спомени…Днес искам да раз­ка­жа не за под­ви­зи, не за геройс­т­ва, защо­то кога­то си на море, няма под­ви­зи — просто си вър­шиш рабо­та­та. Под­ви­зи, по-голе­ми от кора­бок­ру­ше­ния поня­ко­га са дреб­ни­те неща — напри­мер да си далеч, кога­то се раж­да дете­то ти, или кога­то про­хож­да, или пък да те няма на рож­де­ни­те му дни или да про­пус­неш хиля­ди дреб­ни неща. Кога­то мине вре­ме и си оста­нал жив, виж­даш, че всъщ­ност това е било под­ви­гът ти, дру­го­то е било само заблу­да и лъжа.
Пре­ди три­де­се­ти­на годи­на реших да напра­вя един-два рей­са и да пооби­ко­ля све­та за смет­ка на Пара­ход­с­тво БМФ. Така го бях планирал,
един-два рей­са и после се женя, семейс­т­во, деца, как­то си му е реда. Така го мис­лех, но дру­го ста­на. Моят живот мина в море­то, а живо­та на семейс­т­во­то ми, на суша­та. Мис­лех, че ще забо­га­тея, а съм на една пен­сия. Но не съжа­ля­вам за нищо. Как­во ли не видях по пътя си, с кого ли не се срещ­нах! Чудя се откъ­де да започ­на исто­ри­я­та си, не знам как да ста­не така, хем да раз­ка­жа повеч­ко, хем да поск­рия това-оно­ва, а някъ­де да послъ­жа, за да ста­не по-инте­рес­но и да зву­чи по-моряш­ко. И няма да ви раз­каз­вам за звез­ди, море­та, роман­ти­ка и кора­би. Това сте го чува­ли. Искам да раз­ка­жа за хора­та, с кои­то живях пове­че вре­ме заед­но, откол­ко­то със семейс­т­во­то си. Да раз­ка­жа исто­ри­и­те на ста­ри­те моря­ци, защо­то сега и моря­ци­те са дру­ги и живо­тът по кора­би­те е друг.
Вече съм пен­си­о­нер, зато­ва ще започ­на с една исто­рия за коле­га , бай В. Тога­ва го мис­лех за мно­го въз­рас­тен, а той сигур­но е бил на мои­те годи­ни. До днес ми е пред очи­те. Вра­та­та на каю­та­та му отво­ре­на, пото­пил кра­ка­та си в леген с под­со­ле­на вря­ла вода, гла­ва­та му вър­за­на с мок­ра кър­па. И на все­ки, кой­то мине покрай каю­та­та, раз­каз­ва сред­нощ­ни­те си пати­ла. Бай В., кро­тък човек, беше тръг­нал на после­ден рейс — този, с кой­то ще опра­ви финан­со­во­то си поло­же­ние, все­ки моряк пра­ви такъв после­ден рейс. Но освен да си опра­ви поло­же­ни­е­то, той беше решил да навак­са и с „тън­ка­та част“. Оти­шъл бай В. в един мно­го познат на моря­ци­те рес­то­рант „Крис­тал“ в Жда­нов., сед­нал на една маса до оркес­тъ­ра, поръ­чал си бутил­ка вод­ка и рус­ки­ни­те го наоби­ко­ли­ли. „Голуб­чик“, „кон­фет­чик“, а, а да ста­не нещо и се сетил бай В. за вну­ци­те, деца­та …и се отка­зал да си отва­ря очи­те с „тън­ка­та част“. Пла­тил смет­ка­та с пари­те, с кои­то щял да си опра­ви финан­со­во­то поло­же­ние и тръг­нал към кора­ба пеша, хем да си про­вет­ри гла­ва­та, че не носел вече на алко­хол, хем да спес­ти някой лев. Да, ама с вод­ка­та доста „Напи­ток“ изпил и му се нало­жи­ло да се огле­да за скриш­но мяс­то да „раз­то­ва­ри“ напит­ки­те. Тук, там, накрая видял една вра­та и се шмуг­нал да се облек­чи. Вра­та­та била на двор на учи­ли­ще, ама това раз­брал чак сут­рин­та, на раз­съм­ва­не. А във въп­рос­на­та вечер, под въз­дейс­т­ви­е­то на „Напи­то­ка“, бай В. помис­лил, че вра­та­та е изчез­на­ла. Мно­го ли вод­ка изпил бай В., мал­ко ли, безал­ко­хол­но­то ли дошло в пове­че, не знам, но цяла нощ оби­ка­лял дво­ра на въп­рос­на­та сгра­да да тър­си изход. Едва на раз­ви­де­ля­ва­не открил вра­та­та, а ина­че цяла нощ оби­ка­лял — хем да не замръз­не, хем да наме­ри откъ­де да изле­зе. „Ама на, пус­та вод­ка, вра­ти не показ­ва“, обоб­ща­ва­ше бай В. и доли­ва­ше горе­ща вода в леге­на да затоп­ли премръз­на­ли­те си крака.
Дума­та дума отва­ря, като казах „замръз­ва­не“, се сетих за една дру­га исто­рия, пак в Русия, пак зима­та. Те всъщ­ност са две исто­рии, ама не могат да се раз­каз­ват поот­дел­но. Тръг­на една гру­па от нашия кораб да пра­ви побра­ти­мя­ва­не с колек­ти­ва на дет­с­ка гра­ди­на. Как са се побра­ти­мя­ва­ли, как­во е ста­ва­ло, не знам, не бях там, но сут­рин­та част от еки­па­жа се събу­дил в мал­ки­те кре­ват­че­та на деца­та от тре­та гру­па. Тъй хуба­во се били под­ре­ди­ли побра­ти­ме­ни­те — учи­те­льни­ца, моряк, учи­те­льни­ца, моряк, че има­ло и учи­те­льни­ца и моряк заед­но в някол­ко кре­ват­че­та, но за таки­ва неща и дума не обел­вам, да не раз­ва­лям семейс­т­ва. Пък и може да са били мал­ко кре­ват­че­та­та и да е няма­ло мяс­то за всич­ки, не знам, повта­рям, не бях там. Побра­ти­мя­ва­не­то вър­вя­ло от доб­ре по-доб­ре, но се раз­бра­ло, че кора­бът ще тръг­ва. Послед­на­та гру­па — капи­та­нът, тре­ти­ят помощ­ник и руле­ви­ят спре­ли ками­он да ги зака­ра до кора­ба, да не закъс­не­ят. Мла­до­ци­те се качи­ли при шофьо­ра в каро­се­ри­я­та, а капи­та­на уре­ди­ли в товар­на­та част, да му е по-простор­но и удоб­но. Откъ­де да зна­ят те, че в товар­на­та част няма седал­ки, а на куки висят зака­че­ни пряс­но закла­ни пра­се­та. Десен завой, ляв завой, стоп, шофьо­рът дър­жав­на кола кара, мина­ва през дуп­ки, хич и не мис­ли за ками­о­на и път­ни­ци­те си. Няма къде да сед­не капи­та­нът, няма къде да се хва­не, пра­се­та­та се люле­ят и кръв се лее от тях по него­ви­те лам­па­зи и бяла риза. Навън зима, а вът­ре — хла­дил­на каме­ра. Чукал, удрял капи­та­нът по сте­на­та на каби­на­та, но шофьо­рът музи­ка слу­ша, гово­ри си с бъл­гар­с­ки­те бра­туш­ки на топ­лич­ко, не чува. Сто­вар­ва ги пра­во пред кора­ба, взе­ма си три­те руб­ли, изка­ра­ни с чес­тен труд и потег­ля обрат­но. Вац­ман бях се пад­нал този ден. Посре­щам коле­ги­те на тра­па, гле­дам два­ма­та, по-мла­ди­те, цели­те в чер­ви­ло и пома­да, тях­на­та рабо­та ясна, явно любов­ни бит­ки са има­ли. Но капи­та­нът — кръв по уни­фор­ма­та, по лам­па­зи­те, по бяла­та риза, по обув­ки­те, страш­на глед­ка! Уж в кръв, но пък вър­ви напе­то, бод­ро, погле­дът му бис­тър, не е ранен, навяр­но. Няма да викам мили­ция, ще чакам да раз­ка­жат къде са ходи­ли, как­во са пра­ви­ли, откъ­де е тази кръв. Прибра се побра­ти­ме­на­та дру­жи­на тихо, тихо по каю­ти­те. Капи­та­нът се пре­об­ле­че и пра­во на мос­ти­ка да посре­ща пило­та за манев­ра, мъл­чи, дума не обел­ва, само лошо гле­да. Едва като мина кон­т­ро­ла­та мом­че­та­та раз­ка­за­ха всич­ко за побра­ти­мя­ва­не­то, кре­ват­че­та на деца­та от тре­та гру­па на дет­с­ка­та гра­ди­на и завръ­ща­не­то им в хла­ди­лен ками­он. Невин­ни били те! Кани се, кани капи­та­нът да отмъс­ти на мла­до­ци­те, дето го под­ре­ди­ли да пъту­ва със замра­зе­ни­те кър­ва­ви пра­се­та, но дока­то видим свет­ли­ни­те на Вар­на ядът му се раз­ми­на. Но пове­че не раз­ре­ши никак­во побра­ти­мя­ва­не и пъту­ва­не с неп­ро­ве­ре­ни пре­воз­ни средства…
Тази Русия, тази Русия, как да я забра­вя! Отивам един ден в Жда­нов и пра­во в Кляк­са­та, една от седем­те сес­т­ри­ци — хуба­ви­ци, позна­ти на цяло­то БМФ. Каня я на рес­то­рант. Тя не тръг­ва като друг път вед­на­га, с готов­ност, а се чуди дали е при­лич­но да дой­де с мен на рес­то­рант. В сре­да­та на кому­нал­ка­та лежи в ков­чег брат й, убит при някак­ва сва­да . И той с горе­ща кръв като сес­т­рич­ки­те си явно. Кляк­са­та се раз­къс­ва от семе­ен дълг и жела­ни­е­то да дой­де на рес­то­рант с мен, напе­тия бъл­гар­с­ки моряк. Тако­ва изку­ше­ние и семей­на тра­ге­дия по едно и също вре­ме! И накрая реша­ва: „Ти отивай в рес­то­ран­та, поръ­чай вод­ка и закус­ки, аз още мал­ко ще поп­ла­ча и ще дой­да при теб“.
А кол­ко кул­ту­ра и кра­со­та сме внес­ли пак там, в Русия — касин­ки, чер­ви­ла, дън­ки и дру­ги таки­ва богат­с­тва за оно­ва вре­ме вре­ме! Отива­ме вед­нъж на гос­ти на коле­га в рус­ко­то му семейс­т­во, уточ­ня­вам за рус­ко­то семейс­т­во, защо­то той си има­ше семейс­т­во и в Бъл­га­рия. Ядох­ме, пих­ме и се весе­лих­ме, по едно вре­ме посе­тих­ме тоа­лет­на­та и забе­ля­зах­ме, че там лип­с­ва така необ­хо­ди­ма­та в някои слу­чаи чет­ка за тоа­лет­на. След седем дни пак присти­га­ме в Жда­нов, пак сме кане­ни на гос­ти. Тръг­ва­ме този път с пода­ръ­ци, един от
тях — розо­ва плас­т­ма­со­ва чет­ка за тоа­лет­на. Харес­ва ни сър­деч­но­то посре­ща­не и на след­ва­щия рейс пак сме там. Как­во да видим — на цен­т­рал­но мяс­то на бюфе­та е поста­ве­на във ваза наша­та розо­ва плас­т­ма­со­ва чет­ка за тоа­лет­на вмес­то цве­те! Че то бива ли така­ва хубост да седи да скри­то в тоа­лет­на­та, мяс­то­то и е на бюфе­та, да кра­си интериора!
Сещам се и за С., боц­ма­нът с най- слад­ка­та при­каз­ка. Звъ­ни той на вра­та­та една сут­рин у дома. Жена ми му отва­ря и той й вика: „Бра­тов­чед­ке, пус­ни ме да живея у вас, нищо дру­го не искам освен лег­ло и топ­ла лещичка“.
— Запо­вя­дай, С, . Къде е жена ти? Да не сте се скарали?
— Ами сър­дит съм й.
Сър­дит, сър­дит, ще му мине, спог­леж­да­ме се ние с жена­та , сла­га­ме да се вари лещич­ка­та и под­гот­вя­ме лег­ло за гос­те­ни­на. Мина­ва ден-два, под­пит­ва­ме го, чака­ме да му мине и накрая дирек­т­но поч­ва­ме да го раз­пит­ва­ме защо е сърдит.
— Кажи за как­во й се сърдиш?
— Ами не помня, — добро­душ­но заявя­ва С., сла­га лъжи­ца оцет на леща­та и про­дъл­жа­ва да сър­ба.- Аз ако помнех, досе­га да съм се прибрал и да съм се изви­нил, ама на, не помня.
— Ами щом не помниш, давай да отива­ме при жена ти. Или се раз­веж­да­те или се сдобрявате.
И жена му не помне­ше, та се сдоб­ри­ха бързо-бързо.
Но това ме под­се­ща за една дру­га исто­рия, кога­то С. помне­ше за как­во се беше ска­рал с жена си. Пак сут­ре­шен звън на вра­та­та, пак под­слон, пак леща с оцет и чесън, но този път стра­да­ния и пока­я­ние! „Голям срам !“, само това повта­ря С. и се изчервява.
— Какъв срам, как­во си напра­вил? Кога се прибра от рейс, кога успя да прегрешиш?
— Сно­щи се прибрах от рейс, нали зна­еш, в наше­то семейс­т­во тра­ди­ци­и­те се ува­жа­ват. Рода­та съб­ра­на, маса­та сло­же­на, жена­та шета. Манев­ра пра­вих­ме, кон­т­ро­ла, мит­ни­ца, умо­рен съм, а гос­ти­те не си тръг­ват. А и си пий­нах мал­ко пове­че, не знам откъ­де ми дой­де сме­лост да кажа — кой­то е за „опра­вя­не“ да оста­ва, дру­ги­те да си тръг­ват! И поглед­нах мно­гоз­на­чи­тел­но гос­ти­те, като очак­вах да срещ­на раз­би­ра­не поне от мъж­ка­та част от ком­па­ни­я­та. Ама като се огле­дах — под­ре­де­ни тъща­та, тъс­та, май­ка ми, баща ми, брат ми, сна­ха­та, леля, чичо, стрин­ка, вуй­на, вуй­чо, всич­ки мъл­чат стъ­пи­са­ни, никак­во раз­би­ра­не! Раз­брах как­ва съм я свър­шил. Щеше ми се да си отре­жа ези­ка , ама къс­но. Ако зна­еш как ме изгле­да тъща­та, а май­ка ми, мила­та, сло­жи ръка на уста­та си, обе­ли очи, хва­на се за сър­це­то, после ме изпе­пе­ли с поглед, ама как­во да напра­вя, казах го вече! Тръг­на­ха си гос­ти­те, мен ме хва­на срам. Изни­зах се и аз подир тях. Изло­жих се пред цяла­та рода! Нито при наши­те, нито при тъс­та и тъща­та да отида, нито вкъ­щи при жена­та да се вър­на. Нико­га пове­че няма да се пока­жа пред очи­те на рода­та. При­би­рай­те ме при вас!
Хай­де пак С. у дома, пак леща, пак срам, пак поми­ря­ва­не, всич­ко пак отна­ча­ло — една сед­ми­ца този път.
Същи­ят С. пооста­ря, здра­ве­то му поч­на да куца, взе­ха го в бол­ни­ца, кла­па на сър­це­то да му сме­нят. Мно­го я беше закъ­сал , но с май­та­пи­те не спи­ра­ше. И дока­то боле­ду­ва­ше, хем апе­тит няма­ше, хем се раз­меч­та­ва­ше само за забра­не­ни хра­ни. При­яж­да­ха му се я пръж­ки, я шкем­бе чор­ба, я агнеш­ка гла­вич­ка. Пре­ди опе­ра­ци­я­та питал докторката:
— Док­тор­ке, не давам да ме реже­те, но ако кажеш, че после всич­ко мога да ям, вед­на­га лягам под ножа!
Поглед­на­ла го тя, усмих­на­ла се и му казала:
— Всич­ко може да ядеш след опе­ра­ци­я­та, С. !
Ами шкем­бе чорба?
И шкем­бе чор­ба… — ким­на­ла тя, само и само да го успокои.
Опе­ри­ра­ха С., мина мал­ко вре­ме, отива­ме на свиж­да­не. Болен човек, обаж­да­ме се да го пита­ме как­во му се е при­яло. „Как как­во? Искам да мине­те през Гюр­ла­та и да ми взе­ме­те шкем­бе чор­ба с мно­го чесън и лютив чер­вен пипер“. Почу­дих­ме се ние, но на болен човек нищо не се отказ­ва, минах­ме през Гюр­ла­та, взех­ме му не една, две шкем­бе чор­би му взех­ме, сипах­ме в отдел­но бур­кан­че чесън и завих­ме лютив чер­вен пипер в сал­фет­ка, да си напра­ви чор­би­ца­та по свой вкус. Отива­ме в бол­ни­ца­та, вадим чор­би­те, той гъл­та, ама болен човек, две лъжи­ци от пър­ва­та пор­ция шкем­бе чор­ба му се опря­ха. Пого­во­рих­ме си, оку­ра­жих­ме го и си тръг­нах­ме, на свиж­да­не мно­го не се стои. С. си прибра шкем­бе чор­ба­та на сигур­но мяс­то под лег­ло­то за нощ­на закус­ка. След нас оба­че мина­ли док­то­ри­те на визитация.
— Как­ва е тази воня, С.?
— Как­ва воня, хуба­во си мири­ше, на шкем­бе чор­ба с чесън!
— Шкем­бе чор­ба с чесън! В мое­то отде­ле­ние! — раз­лю­ти­ла се она­зи док­тор­ка, замал­ко да го про­го­ни бара­бар с чесъна.
— Ама как, док­тор­ке? Нали пре­ди опе­ра­ци­я­та те питах и ти ми каза, че ще мога да ям всич­ко — и шкем­бе чорба!
— Може и да съм каза­ла, но не съм има­ла пред­вид да се тъп­чеш с шкем­бе чор­ба на петия ден след операцията!
— А аз не съм се тъп­кал, само две лъжич­ки изядох, ама с чесън, той нали е поле­зен за сърцето!
Няма полез­но, няма вред­но, изхвър­ли­ли му на бед­ния болен С. шкем­бе чор­ба­та, оста­на­ла му само най­ло­но­ва­та тор­бич­ка за уте­ха под лег­ло­то. Оста­вил си я той да си съби­ра бок­лу­че­та, че била хуба­ва, здра­ва и с над­пи­си . И се раз­ми­на­ло изгон­ва­не­то му от отде­ле­ни­е­то. На след­ва­щия ден, пак визи­та­ция. Пак пищи док­тор­ка­та: „ Тази стая пак вони на шкем­бе чорба!“
Не съм ял, док­тор­ке, чес­т­на дума, — поч­нал да се оправ­да­ва С.
Тър­си­ла док­тор­ка­та, тук шкем­бе, там шкем­бе, няма шкем­бе! На дру­гия ден мириз­ма­та вмес­то да изчез­не, започ­на­ла да се усил­ва. Бре, поч­нал и С. да се чуди откъ­де е тази воня и как да се спа­си от нея. Мил се, трил се, сме­нил пижа­ма­та, сани­тар­ка­та чар­ша­фи­те му сме­ни­ла, пак мири­ше! Ама забра­вил за здра­ва­та тор­бич­ка с над­пи­си под лег­ло­то, в коя­то се бил излял мал­ко от чесъ­на с оцет и от ден на ден вкис­вал и зами­рис­вал все по-сил­но. Доб­ре, че сани­тар­ка­та най-накрая реши­ла да измие пода , откри­ла източ­ни­ка на мириз­ма и го отър­ва­ла от здра­ва­та тор­бич­ка с над­пи­си и зло­вон­на воня.
Сещам се и за един коле­га, моряк, с него пари щях­ме да напра­вим от бики­ни. Ама бики­ни! Не как­ви да е, със сър­чи­ца, с над­пи­си, с дни­те на сед­ми­ца­та, абе, меч­та за вся­ка жена в оне­зи вре­ме­на. Тога­ва по пътя Вар­на – Бур­гас голя­мо дви­же­ние има­ше само лято­то, през сезо­на. Тръг­нах­ме ние с коле­га­та с бяла­та „Шко­да“ по тъм­но през месец октом­в­ри за Вар­на, пътят — пуст, багаж­ни­кът — пълен с бики­ни. Чака ни отпус­ка, пари­те ни са, дето се вика не в кър­па, а в багаж­ни­ка вър­за­ни. Живот! Не щеш ли, по пътя пре­ди Руд­ник, изле­зе едно заблу­де­но пра­се, от оне­зи — полу­ди­ви­те. А наля­во вола­на, а надяс­но да избег­нем уда­ра с пра­се­то, ама то засле­пе­но от фаро­ве­те, бук­вал­но се блъс­на в кола­та и умря. Спрях­ме, сля­зох­ме от кола­та, сла­ва богу, няма мно­го щети по бро­ня­та. То тога­ва, освен бики­ни, и месо няма­ше по мага­зи­ни­те, та реших­ме да нато­ва­рим заблу­де­но­то пра­се в багаж­ни­ка. Е, нато­ва­рих­ме го. Ама то, гор­ко­то пра­се, кал­но, кър­ва­во, явно само заше­ме­те­но, кола­та го лаш­ка­ла по заво­и­те и свин­с­ки­те му кра­че­та накъ­са­ли най­ло­на с бики­ни­те и маза­ли с кал, маза­ли. Отиде хуба­ва­та сто­ка, пак хуба­ва, ама кал­на! Ще хвър­ля­ме бики­ни­те, няма как. Но жени­те дру­го реши­ха — ще ги изпе­рат, ще ги изгла­дят и пак ще ги про­да­дат. Цяла нощ просто­ри опъ­вах­ме, жени­те пра­ха де на ръка, де с перал­ня­та. На дру­гия ден в един вар­нен­с­ки двор се вет­ре­е­ха без­б­рой чиф­то­ве бики­ни. Доб­ре, че съсед­ки­те бяха свес­т­ни. Вмес­то да ни изпе­ят в мили­ци­я­та, само ехид­нич­ко одум­ва­ха: „Тези моряш­ки жени вед­нъж на три годи­ни си перат гащи­те! Само като си дой­дат мъже­те им, тога­ва перат!“. Пук­нат лев не изка­рах­ме от тези бики­ни, със зор ги пода­рих­ме, а и пра­се­то беше жила­во и нами­рис­ва­ше, ама поне се повеселихме.
Сещам се, че тога­ва и домаш­ни теле­фо­ни няма­ше. Звъ­ни се на вра­та­та у един коле­га от Вини­ца, поглеж­да той кой го тър­си по нощи­те, как­во да
Види, мили­ци­о­нер­с­ка кола! Пус­та гуз­на моряш­ка съвест! Поч­ва да смя­та П. кол­ко газо­ви печ­ки е про­дал, кол­ко е дек­ла­ри­рал. Дока­то питат: „Тук ли живее П.?“, бил ги смет­нал вече хуба­вич­ко. Тък­мо да изви­ка на жена си да му при­гот­ви топ­ли дре­хи и хра­на за пожар­на­та, къде­то смя­тал, че ще го водят, мили­ци­о­не­ри­те му обяс­ни­ли, че тряб­ва да бъде сут­рин­та в Бур­гас на кора­ба. Отдъх­нал си чове­че­цът, раз­брал, че за рабо­та го тър­сят. Щели да му се оба­дят по теле­фо­на, ама той теле­фон нямал във Вини­ца, зато­ва от опе­ра­тив­на помо­ли­ли в район­но­то да му съоб­щят, че кора­бът ще тръг­не по-рано. Зара­ди един теле­фон щеше да се спо­ми­не чове­кът от страх! Пус­ти теле­фо­ни, пус­ти испан­с­ки газо­ви печки!
Голе­ми зев­зе­ци има­ше едно вре­ме по кора­би­те, пад­неш ли им на муш­ка, спа­се­ние няма. Пъту­ва­ме насред оке­а­на, вре­ме­то тихо, спо­кой­но, че чак скуч­но. Как да не се напи­еш! Имал едно скри­то шише К., палуб­ни­ят боц­ман, изпил го. Доб­ре, че си пий­ва­ше ряд­ко, че пиян­с­т­во­то му беше от най-лоши­те, като се напие и започ­ва да се заяж­да. С доста хора се заяде тази вечер и доста хора оби­ди. Ама ние си зна­ем рабо­та­та, не му обръ­ща­ме вни­ма­ние, той обиж­да, ние си мъл­чим. Изча­ках­ме го да заспи и изпра­тих­ме руле­вия да го събу­ди в три часа посред нощ : „Бър­зо, Боц­ма­не, на бака за манев­ра!“ Ста­ва боц­ма­нът, пий­нал, ама дис­цип­ли­ни­ран човек, обли­ча се и бегом на бака манев­ра да пра­ви. Чака поло­вин час, чака час манев­ра на сту­да, ама никой не изли­за въже­та да пода­ва, не се чуват никак­ви коман­ди по пар­лан­го­то . Не издър­жа боц­ма­нът и се про­вик­на: „Ало, мос­ти­ка, как­во ста­ва с манев­ра­та?“ А отго­ре капи­та­нът се чуди: „Абе, Боц­ма­не, да не си полу­дял? Как­ва манев­ра насред оке­а­на? “ После мом­че­та­та все го под­ка­ча­ха „Боц­ма­не, манев­ра насред оке­а­на, а ?“ Не кус­на алко­хол до суша­та боц­ма­нът, доста вре­ме му дър­жа вла­га този резил.
Едно вре­ме по кора­би­те няма­ше отдел­на каю­та за все­ки с тоа­лет­на и баня. На някои кора­би спях­ме по два­ма в каю­та, а бани­те и тоа­лет­ни­те бяха общи — по една на етаж. Отдел­ни бяха само за офи­цер­с­кия със­тав. Имах­ме един крив боц­ман, крив, ама със желе­зен режим. Изнер­ви ни нещо през деня на палу­ба­та и се наго­во­рих­ме да му скро­им номер. Зна­ем го, че той точ­но в пет часа сут­рин­та вли­за в тоа­лет­на­та, никой да не го при­тес­ня­ва, дока­то вър­ши как­во­то тряб­ва, къпе се и си пие кафе­то на спо­койс­т­вие до седем часа пре­ди закуската.
На дру­гия ден всич­ки ста­нах­ме рано и си наме­рих­ме рабо­та по кани­же­ли­те да се порад­ва­ме на яда му. А защо беше ядо­сан тол­ко­ва рано сут­рин­та ли? Ами защо­то тоа­лет­на­та беше заета, по-ско­ро всич­ки тоа­лет­ни бяха заети в запа­зе­ния за него час. Като кабин­ки бяха тоа­лет­ни­те, с отвор да се виж­да отда­леч заето ли е или сво­бод­но. Сло­жих­ме по чифт боту­ши във вся­ка тоа­лет­на да изглеж­да, че има човек там. Вли­за, изли­за боц­ма­нът, нер­в­ни­чи, по едно вре­ме го чува­ме как започ­на да се моли пред наши­те ботуши:
— Хай­де де, моля ви се, бъде­те хора, поне един да изле­зе! И аз съм човек и аз имам нуж­ди! Не мога пове­че! Бъде­те човечни!
Тъй се беше при­тес­нил чове­кът, че не се усе­ти, че уж тоа­лет­ни­те са заети, а цяла­та палуб­на коман­да се мотае по кани­же­ли­те. Усе­ти се той, ама доста
по-късно.
Като казах тоа­лет­ни, как­ви ли не тоа­лет­ни съм видял! Ама най ми бяха инте­рес­ни тоа­лет­ни­те в Сене­гал. Пред­став­ля­ват нещо като кабин­ка за пре­об­ли­ча­не на пла­жа, но по- нис­ка. И естес­т­ве­но, еко-тоа­лет­на. Бед­ни­те дър­жа­ви са мно­го по еко-тех­но­ло­ги­и­те, щат не щат, как­то мно­го бъл­гар­с­ки села и престиж­ни извън­г­рад­с­ки квар­та­ли, и те по нево­ля. Та мес­т­ни­те, кои­то пол­з­ват въп­рос­ни­те съо­ръ­же­ния, имат въз­мож­ност да наблю­да­ват мина­ва­щи­те по ули­ца­та и окол­ния пей­заж дока­то се облек­ча­ват, голя­мо удоб­с­тво! А ние пък, мина­ва­щи­те по ули­ца­та, се наслаж­да­ва­ме на накля­ка­ли хора, кои­то вър­тят любо­пит­но гла­ви от кабин­ки­те като щра­у­си, дока­то извър­ш­ват естес­т­ве­ни­те си нуж­ди. Смеш­на рабо­та, ама хем еко, хем с гледка!
Има­ше едно вре­ме и тако­ва явле­ние по кора­би­те — пом­по­лит. Те мла­ди­те, дори не са и чува­ли за него. Мина­ва­ме Бос­фо­ра, аз съм на руля, до мен капи­та­на, пом­по­ли­та, пило­та и стар­ши каме­ри­е­ра. Стар­ши каме­ри­е­ра, от гага­уз­ки­те села, гово­ри си с пило­та на тур­с­ки по ком­шийс­ки и отвре­ме – навре­ме пре­веж­да с комен­тар: “Брей, голям прогрес в тази Тур­ция, на два­де­сет чове­ка — по един ходжа!“. Пом­по­ли­тът авто­ри­тет­но се включ­ва в раз­го­во­ра: „Хуба­во, че при нас таки­ва рели­ги­оз­ни извра­ще­ния няма!“, а
стар­ши-каме­ри­е­ра раз­съж­да­ва: „А, как да няма, дру­га­рю пом­по­лит, може в Бъл­га­рия да няма ходжи, ама на кора­ба е поч­ти съща­та рабо­та като в Тур­ция. На три­де­сет чове­ка, един ходжа, пом­по­лит де. Дали е пом­по­лит, дали е ходжа, раз­ли­ка няма, рабо­та­та им е да пеят“. Хуба­во, че бяха дъл­ги рей­со­ве­те тога­ва, че до края на рей­са пом­по­ли­тът позабра­ви тези комен­та­ри, ина­че щеше да му изсти­не мяс­то­то на камериера.
И още нещо има­ше едно вре­ме по кора­би­те, дето сега го няма,
жени-каме­ри­ер­ки на това­рен кораб. Те бяха мъж­ки моми­че­та, хем на почит, хем вина­ги нащрек, защо­то не се знае кой присме­хул­ник какъв номер ще им извър­ти. Сещам се за С., едно неж­но съз­да­ние, кое­то, за да се впи­ше в наша­та гру­бо­ва­та моряш­ка сре­да, поня­ко­га кара­ше зако­ра­ве­ли моря­ци да се изчер­вя­ват с при­каз­ки­те си. Не знам кого е ядо­са­ла през деня С, но на след­ва­щия ден тре­ти­ят помощ­ник Т.Т. излъ­чи поне три пъти след­на­та мол­ба по пар­лан­го­то: „Умо­ля­ват се чле­но­ве­те на еки­па­жа да вър­нат бики­ни­те на С., кои­то тя е прост­ря­ла да съх­нат на просто­ра в лаза­ре­та!“ Меден глас има­ше този Т.Т., така хуба­во пее­ше и сви­ре­ше на акор­де­он, да ти е дра­го да го слу­шаш как пра­ви това съоб­ще­ние по пар­лан­го­то! Вър­ви С. с кофа­та и пар­ца­ла по кани­же­ли­те, зани­ча по каю­ти­те да си наме­ри гащи­те, а ние само се под­хил­к­ва­ме . И си гово­рим, ама така, че тя да ни чуе, че сигур­но нароч­но сама си е скри­ла бики­ни­те за да сле­зе на бре­га без бельо. Бре­гът вече се виж­да, пило­тът ще дой­де все­ки момент да ни вкар­ва в Керч канал, а С. фучи и бъл­ва огън и жупел по мъж­ка­та част от еки­па­жа. Пак се чува по пар­лан­го­то учти­ва мол­ба да се вър­не бельо­то на С. Но рабо­та­та на кора­ба си вър­ви, пилот чака­ме, флаг тряб­ва да вдиг­нем, кой да мис­ли за бельо­то на С.! По едно вре­ме, като се раз­ви­ка С., ама по пар­лан­го­то, всич­ки да я чуят : „Мас­ка­ри с мас­ка­ри, не ви ли е срам! Гащи­те ми да зака­чи­те вмес­то пилот­с­кия флаг!“ Та наме­ри­ха се бики­ни­те, всич­ки ги видя­ха, вмес­то пилот­с­кия флаг се раз­вя­ва­ва­ха бели и чер­ве­ни бики­ни, на С. естес­т­ве­но! После една сед­ми­ца тя ни сер­ви­ра­ше супи­те, невин­но топ­на­ла пръс­та си в чини­и­те за отмъщение.
А че капи­та­ни­те бяха на чест и почит, две думи няма! Сега ще ви раз­ка­жа една случ­ка, потвър­ж­де­ние на това. Седя си аз в Бур­гас, в Гиб­рал­тар­че­то, пия бирич­ка, хап­вам соч­ни кебап­че­та и чакам да дой­де слу­жеб­ния авто­бус да ни при­бе­ре до Вар­на. По едно вре­ме прибли­жа­ват се капи­тан С. и стар­ши каме­ри­е­ра Д.К. Хем вър­вят един до друг, хем гле­дат в раз­лич­ни посо­ки и не си при­каз­ват, а ина­че все­ки знае, че са друж­ки. Друж­ки, друж­ки, ама отда­леч личи, че са мно­го ска­ра­ни. Сядат при мен, поръч­ват си и те бира и кебап­че­та. Чакат в мъл­ча­ние авто­бу­са. Еди­ни­ят гле­да надяс­но, дру­ги­ят наля­во, не про­дум­ват. Мъл­чат, мъл­чат, по едно вре­ме капи­тан С. не издър­жа и вика на Д.К.: „Дове­че­ра аз ще се напия и ще те изло­жа пред целия кораб, как­то ти мен вче­ра ме изло­жи!“ . Д. К. мъл­чи и се спо­тай­ва, види­мо мно­го вино­вен и засра­мен- „Ами, дру­га­рю капи­тан, без да искам съм се напил“. „ То само да се беше напил, хуба­во, ами тръг­на да се раз­хож­даш и къде­то ме срещ­неш по кани­же­ли­те да ме целу­ваш по чело­то и да викаш, че ме оби­чаш! Аз да не съм.…“ Ами исти­на, дру­га­рю капи­тан, оби­чам ви мно­го, не е лъжа. Исках само да ви бла­го­да­ря. Не че съм мис­лил, че вие сте тако­ва­та, такъв де, или пък аз съм .….нещо тако­ва. “ Дока­то изпи­ят бири­те се бяха сдоб­ри­ли и пак си бяха при­яте­ли, все на един кораб, дока­то смърт­та ги раздели.
Сещам се за още един капи­тан, дето за всич­ко се тре­во­же­ше, но
най-мно­го се бое­ше да не оста­не някой гла­ден на кора­ба. Свър­ши рей­сът, никой не заслаб­на, но се раз­бра, че ще пра­вим сме­ни­те в Петер­бург и ще се при­би­ра­ме с влак. По това вре­ме има­ше прак­ти­ка да се заключ­ват спал­ни­те ваго­ни на вла­ко­ве­те за сигур­ност, тоест да няма­ме достъп до
вагон-рес­то­ран­та. Щях­ме да пъту­ва­ме три дни и да бъдем обре­че­ни на глад през това вре­ме. Зато­ва капи­тан З. сви­ка кораб­но съб­ра­ние с дне­вен ред „Как да предот­вра­тим гла­да по вре­ме на пътя до България?“
— Дома­ки­на, има­ме ли запа­си? Доб­ре­е­е­ее, има­ме зна­чи запа­си, пиши сега. Пър­во, по десет яйца на човек, зна­чи двес­та и пет­де­сет яйца, по поло­вин пита каш­ка­вал на човек, по три хля­ба, по една щафе­та салам, люте­ни­ца, по два бур­ка­на, сире­не, кюф­те­та, поне по десет, по едно пече­но пиле, не, по две, мал­ко е едно, кон­сер­ви , зелен­чу­ци, лимо­ни да не ни хва­не скор­бу­та, пло­до­ве и
туй-онуй, ваф­ли да не забра­виш — да гри­зем нещо. И вода, вода, мини­мум по два­де­сет лит­ра на човек!
— Гото­во, капи­та­не, запи­сах! Ами в как­во ще го носим туй чудо?
— Как в как­во, в кофи! В кофи­те от про­дук­ти­те, дето ще ги носи­те по лозя­та си!
— Ами кофи­те как ще пре­не­сем, поне в сто­ти­на кофи ще се събе­ре туй всич­ко­то яде­не и отдел­но вода­та. И багаж има­ме, а по гари­те се краде.
— Ей, за всич­ко аз тряб­ва да мис­ля! Как щяло да се пре­не­се? Мно­го просто! Сли­за­ме от авто­бу­са, пра­вим всич­ки моря­ци жива вери­га до вла­ка и си пре­да­ва­ме кофи­те! И пре­на­ся­ме всичко!И бага­жи­те си и кофи­те с храната!
Сещам се за една песен от пре­да­ва­не­то „Туту­рут­ка“ и за това, как бъл­гар­с­ки­ят моряк сее кул­ту­ра по све­та. Ходих­ме до Колум­бия, в Буе­на Вен­ту­ра, сед­нах­ме в един бар да се почер­пим. Бар­ма­нът там, едно отво­ре­но мом­че, като раз­бра, че сме бъл­га­ри пус­на песен на Лили Ива­но­ва. Това му беше номе­рът, на гър­ци­те пус­ка гръц­ко, на бъл­га­ри­те- бъл­гар­с­ка музи­ка, номер да привли­ча кли­ен­ти и раз­вър­з­ва кесии. И като пий­нах­ме едно-две, пита: „Да има­те някоя бъл­гар­с­ка касе­та, че се изтър­ка тази с Лили Ива­но­ва? Дадох­ме запис на песен от пре­да­ва­не­то „Туту­рут­ка“, сигур­но само това сме има­ли. На дру­гия ден вли­за­ме пак да изпи­ем по една бира и как­во да видим! Негър­ки­те тан­цу­ват, дру­сат се на мело­ди­я­та „На тес­ла­та дръж­ка­та“. Тя напра­во като за тях напи­са­на! Бар­ма­нът вика: „Ще я запи­ша тази касе­та, че посто­ян­на­та кли­ен­те­ла мно­го я харе­са, от сут­рин­та поне сто пъти се върти.
„Ела­те тук да ви чер­пя по една бира, че мно­го ми се уве­ли­чи обо­ро­та.“. Като се вър­нах във Вар­на, жена­та ме пра­ти за марул­ки на Синьо­то пазар­че. Насре­ща ми Вен­ци Куца­ров, този, дето пее­ше песен­та, хит в Колум­бия. Спрях го, пред­ста­вих му се, раз­пра­вих му, че в Буе­на Вен­ту­ра него­ва­та песен се вър­ти от сут­рин до вечер по баро­ве­те! Зарад­ва се мом­че­то и почер­пи по една бира, после аз почер­пих за запоз­нан­с­т­во­то, после пак той… Мно­го бира се изпи покрай тази песен!
Сре­ща ме оня ден С. и ми вика:
— Ей, набо­ре, същия си си, не си мръд­нал! Шкем­бе нямаш, коса имаш! Бра­во! Браво!
— Да, не съм мръд­нал! — съг­ла­сих се аз. — Ама да ти раз­пра­вям. На жена­та й се при­яли мидич­ки, реших хем да я раз­хо­дя до пла­жа, хем да и изва­дя мал­ко миди, да натру­пам мал­ко чер­ве­ни точ­ки, че с тази пен­сия труд­но мога да я зарад­вам с някое пода­ръ­че! Стег­нах­ме чан­та­та, сло­жих­ме капе­ли­те и пра­во на пла­жа! Напра­вих аз някол­ко юнаш­ки стой­ки, облях се с мор­с­ка вода и дал­ди­сах за мидич­ки. Ама като дал­ди­сах, рекох да си поема по дъл­бо­ко дъх, отво­рих широ­ко уста и … си изтър­вах чене­то. Дал­дис­вах, дал­дис­вах дока­то го наме­ря, сили не ми оста­на­ха после да дал­ди­сам и за мидич­ки. Не можах да изва­дя на жена­та мидички…Та не съм се про­ме­нил каз­ваш! И ти, и ти, набо­ре, не си се променил.…Същите сме си!
Дока­то се случ­ва­ха исто­ри­и­те, кои­то раз­каз­вам, деца ми се роди­ха, изучи­ха се, оже­ни­ха се, вну­ци имам. Като се гле­дам, на акъл съм същия, ама огле­да­ло­то и дяс­но­то коля­но дру­го каз­ват. Аз да съм все същия, невъз­мож­но. Даже море­то не е също­то, не е до коле­не, не ловиш лес­но от него дола­ри, как­то ми се стру­ва­ше на мла­ди години.
Отдав­на беше, но нико­га няма да забра­вя пър­вия си рейс…
Индия, екзо­ти­ка, мизе­рия, кул­ту­ра, сло­но­ве — суве­ни­ри и пода­ръ­ци за близ­ки­те, пър­ви спе­че­ле­ни пари, и то дола­ри. Попад­нах в един лъжо­вен ома­гьо­сан свят, от кой­то не можах да изля­за нико­га зави­на­ги. Тък­мо раз­то­вар­вах бага­жа и си обе­ща­вах, че това е послед­на­та раз­ход­ка на моя­та изстра­да­ла чан­та по лети­ща, авто­бус­ни спир­ки и мит­ни­ци, и мно­го ско­ро едно без­по­койс­т­во ме обхва­ща­ше, като че ли море­та­та и оке­а­ни­те щяха да ста­нат без­сол­ни без мен и пак тръг­вах накъ­де­то ми видят очи­те. Или пък, тък­мо свик­вах да купу­вам все­ки ден хляб от мага­зи­на и инс­пек­тор „Кад­ри“ ме при­вик­ва­ше и пак тръг­вах на път.
Кога­то бях на суша­та, ми лип­с­ва­ше без­г­риж­ния моряш­ки живот, дори въл­не­ни­е­то и бури­те, даже коле­ги­те, кои­то след пър­вия месец ми омръз­ва­ше да гле­дам. Но кога­то пък бях на кора­ба, ми лип­с­ва­ше семейс­т­во­то, жена­та, деца­та, та дори и тъща­та. И така, живо­тът ми мина меж­ду бре­га и море­то и никъ­де не бях на мяс­то­то си и за дълго.
А сега млък­вам, не смея да раз­каз­вам пове­че, че като се заче­тох как­во съм напи­сал, страх ме хва­на, вод­ка­та, „напи­то­ка“ и рус­ки­ни­те май са дошли в пове­че. Млък­вам, че писа­ни­е­то ми е запри­ли­ча­ло на моряш­ки раз­го­вор на кър­ма­та. Но поне не зву­чи сухо и неис­тин­с­ко, при­пов­диг­на­то, като про­из­вод­с­твен репор­таж от ста­ри вре­ме­на. Все­ки, слу­чай­но попад­нал на кораб, оста­ва излъ­ган в сво­и­те очак­ва­ния. Очак­ва едно, виж­да дру­го. И не вър­ви да опи­ше разоча­ро­ва­ни­е­то си. Очак­ва роман­ти­ка, пъте­шес­т­вия, мор­с­ки въл­ци, а виж­да рабо­та, приста­ни­ща и обик­но­ве­ни хора. И започ­ва да си мис­ли, че само той не съзи­ра роман­ти­ка­та. И за да не се изло­жи, си плюе на моли­ва, и поч­ва да си ги съчи­ня­ва едни исто­рии … На кора­ба моря­ци­те рабо­тят. А живе­ят… на бре­га. Това исках да се знае, зато­ва напи­сах тези истории…