М О Р Я Ц И

                                                                                                    Румен Търев

                                                                                            Поезия

Пър­ва награда

М О Р Я Ц И

Нари­чат ни мъже,

защо­то ходи­ме разгърдени.

Нари­чат ни моряци

и в овех­тя­ло­то си целомъдрие

ни виж­дат да сто­им на мос­ти­ка заха­па­ли лула.

Ех вие, сухо­зем­ни същества!

Нари­чат ни как­во ли не

и тър­сят някак­ва романтика

в живо­та ни, изпъс­т­рен с чуж­ди светове

и приклю­че­ния.

Но те не зна­ят за ковар­ни­те течения,

за ледо­ве­те във Барен­цо­во море,

за страш­ни­те тай­фу­ни в океана,

за бре­мен­ни­те от умо­ра часове,

кога­то всич­ко се превръ­ща в ад,

кога­то няма гра­ни­ци меж­ду вода, небе и суша,

кога­то идва ти до гуша

и псу­ваш и умо­ра­та и всич­ко в този свят.

Та, зна­чи, вие брат

за нас измис­ля­те как­во ли не?

Доб­ре!

Но раз­бе­ре­те –

моряш­кия живот не е тро­пич­но цвете,

моряш­ка­та съд­ба е нещо сложно.

Тя има гру­би, гра­па­ви ръце.

На нея никой, нико­га не е оста­вал длъжен.

Тя се запла­ща със цена­та на сърцето.