“Диря в морето” 2020 — Проза: НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Голя­ма­та шум­на гру­па от изпра­ща­чи се бе скуп­чи­ла на кея в очак­ва­не на рей­до­ва­та лод­ка. Пред­сто­е­ше смя­на на еки­па­жа на кораб, кой­то чака­ше на рей­да. Зами­на­ва­щи и изпра­ща­чи се бяха оме­ша­ли, но опит­но­то око може­ше да раз­ли­чи ”цен­т­ро­ве­те по интереси”.

Най-голя­ма и най-гла­со­ви­та бе гру­па­та на семей­ни­те. Деца­та бяха увис­на­ли по ръце­те на зами­на­ва­щи­те си бащи, а тех­ни­те погле­ди бяха впе­ре­ни в лица­та на оста­ва­щи­те на бре­га съп­ру­ги. Съв­ре­мен­ни Пене­ло­пи. За послед­но се дава­ха настав­ле­ния, въп­ре­ки че всич­ко отдав­но бе изго­во­ре­но и уточ­не­но до най-мал­ки под­роб­нос­ти. Яни, руле­ви­ят, дър­же­ше на ръце мал­ка­та си дъще­ря, коя­то го бе пре­гър­на­ла през вра­та, скло­ни­ла руса­та си гла­ви­ца на рамо­то му. Синът му, заста­нал плът­но до кра­ка му, гле­да­ше изпод веж­ди. Нали той оста­ва­ше мъжът в семейс­т­во­то и изпъл­ня­ва­ше стрик­т­но ука­за­ни­я­та на баща си. Да пази май­ка си и сес­т­ра си. А баща му от вре­ме на вре­ме леко го стис­ка­ше за рамо­то, за да му пока­же, че още е тук.

- Виж там, наглеж­дай ста­ра­та, че напос­ле­дък не ми се виж­да доб­ре — реши да напом­ни Яни.

- Кога не съм се гри­жи­ла за май­ка ти ?– отго­во­ри жена му и извърна

гла­ва, за да не срещ­не погле­да му. Не иска­ше да му каже, че пре­ди сед­ми­ца я бе води­ла на лекар и ѝ бяха откри­ли сери­оз­но забо­ля­ва­не. Две­те реши­ха да му спес­тят тази инфор­ма­ция, за да не го тревожат.

Мал­ко по-встра­ни от гру­па­та на семей­ни­те се бяха скуп­чи­ли някол­ко мъже на сред­на въз­раст и съб­ра­ли гла­ви, тихо си гово­ре­ха. Гру­па­та на раз­ве­де­ни­те и ста­ри­те ергени.
— Носиш ли?
— Нося.
— От съща­та ли?
— Аз дру­га нямам!

Запи­та­ни­ят побут­на с крак голя­ма­та чан­та оста­ве­на до кра­ка му. Отвът­ре се чу издай­ни­чес­ки­ят звън от допи­ра на стък­ло до стъкло.

Отде­ле­ни от гру­па­та на по-голя­мо раз­сто­я­ние, веро­ят­но за да не се чува, как­во си гово­рят, два­ма мла­де­жи полуг­лас­но си раз­ме­ня­ха инфор­ма­ция, като посто­ян­но се пре­къс­ва­ха. За това, как­во си гово­ре­ха, личе­ше по блес­на­ли­те им погле­ди и издай­ни­чес­ки­те сини пет­на по вра­то­ве­те им – явен резул­тат от дъл­го­то изпра­ща­не пре­диш­на­та вечер.

По-мал­ка беше гру­па­та на посре­ща­чи­те, отдръп­на­ла се на при­лич­но раз­сто­я­ние от зами­на­ва­щи­те, към кои­то отвреме–навреме хвър­ля­ха съчув­с­т­ве­ни погле­ди. Зна­е­ха, че ще извър­вят същия път, по кой­то те вече бяха мина­ли. Най-нетър­пе­ли­ви бяха някол­ко­то деца, дошли да посрещ­нат бащи­те си. Въл­ну­ва­ха се дали са изпъл­не­ни даде­ни­те пре­ди зами­на­ва­не обе­ща­ния. Май­ки­те им също чака­ха с нетър­пе­ние завръ­ща­не­то на съп­ру­зи­те си, но пора­ди дру­га при­чи­на. Да прехвър­лят бре­ме­то от гри­жи. Обик­но­ве­но това ста­ва­ше с риту­ал. На тре­тия ден от завръ­ща­не­то (вре­ме, през кое­то не се допус­ка­ха никак­ви вън­ш­ни кон­так­ти) по вре­ме на тър­жес­т­ве­на вече­ря се връч­ва­ше СПИСЪКА. Спи­съ­кът с това, кое­то пред­сто­е­ше да се свър­ши, и кой­то бе неп­рес­тан­но акту­а­ли­зи­ран през послед­ни­те шест месеца.

Рей­до­ва­та лод­ка дой­де, зами­на­ва­щи­те ско­чи­ха в нея. Послед­ни поже­ла­ния, маха­не с ръце за сбо­гом и .… с това приклю­чи цере­мо­ни­я­та по изпра­ща­не­то. Оста­на­ли­те на кея изча­ка­ха, дока­то лод­ка­та завие покрай вход­ния фар и бав­но се разоти­до­ха. След шест месе­ца пак щяха да са тук.

* * *

Посре­ща­чи­те бяха впе­ри­ли погле­ди към мяс­то­то, къде­то тряб­ва­ше да се пока­же рей­до­ва­та лод­ка. Зато­ва никой не забе­ля­за висо­ка­та жена, коя­то се пока­за зад изос­та­ве­ния кон­тей­нер и заста­на на раз­сто­я­ние от гру­па­та. Беше обле­че­на в тъм­ни дре­хи, но чер­на­та кър­па, вър­за­на на вра­та ѝ, изда­ва­ше че е в тра­ур. От адми­нис­т­ра­ци­я­та на фир­ма­та се бяха оба­ди­ли пре­ди два дни да отиде на приста­ни­ще­то, къде­то да полу­чи бага­жа на съп­ру­га си. Изпра­ща­ли го по еки­па­жа, кой­то се сме­нял на рей­да. А него, съп­ру­гът ѝ, го бяха изпра­ти­ли пре­ди месец и поло­ви­на. В запе­ча­тан ков­чег, кой­то не позво­ли­ха да бъде отво­рен. Заги­нал при някак­ва зло­по­лу­ка. Не можа да види лице­то му и зато­ва не повяр­ва, че него са погре­ба­ли. Обрѐтен се каз­ва­ше, но всич­ки му вика­ха Обри. Не харес­ва­ше име­то му, защо­то ѝ зву­че­ше като Обре­чен. Вика­ше му Оби, може би от сък­ра­те­но от ОБИЧ.

Иска­ше да научи исти­на­та, зато­ва тръг­на по кан­це­ла­ри­и­те на фир­ма­та, но нався­къ­де сре­ща­ше леде­но мъл­ча­ние и нами­ра­не­то на раз­лич­ни пово­ди по-бър­зо да се отър­ват от при­със­т­ви­е­то ѝ. Като я виде­ха с чер­на­та кър­па на гла­ва­та, вед­на­га си нами­ра­ха спеш­на рабо­та из съсед­ни кан­це­ла­рии. Слу­чай­но наме­ри един чове­чен начал­ник, но от тези, по-мал­ки­те, кой­то ѝ обяс­ни как са ста­на­ли неща­та спо­ред доку­мен­ти­те, полу­че­ни от кора­ба. Съп­ру­гът ѝ се качил на висо­ка стъл­ба да ремон­ти­ра нещо по ел. инс­та­ла­ци­я­та. Веро­ят­но го е уда­рил ток, защо­то пад­нал от стъл­ба­та и си нара­нил гла­ва­та. Вед­на­га го зака­ра­ли в бол­ни­ца. След два дни от там се оба­ди­ли, че почи­нал. При аутоп­си­я­та уста­но­ви­ли нали­чие на алко­хол и пора­ди това заст­ра­хо­ва­те­лят отка­зал да запла­ти заст­ра­хо­ва­тел­на пре­мия. На кора­ба също си свър­ши­ли доб­ре рабо­та­та. Капи­та­нът и глав­ни­ят меха­ник не били на бор­да по вре­ме на зло­по­лу­ка­та. Отиш­ли в аген­ци­я­та да гово­рят по теле­фо­на с фир­ма­та. В работ­но­то све­де­ние за месе­ца било отбе­ля­за­но, че на този ден Обрѐтен пол­з­вал почив­ка и нямал въз­ло­же­на работа.

Неве­на, така се каз­ва­ше съп­ру­га­та на Обрѐтен, раз­бра че всич­ко е нагла­се­но така, че в слу­чай на заве­де­но дело, да го загу­би. Беше убе­де­на, че е ста­на­ло нещо съв­сем дру­го, защо­то съп­ру­гът ѝ не пие­ше. Отка­за се да ходи пове­че във фир­ма­та, защо­то раз­бра, че няма смисъл.

Пре­ди някол­ко дни стру­ва­ха чети­ри­де­сет дни. Вре­ме­то се слу­чи мрач­но. От нис­ки­те сиви обла­ци се про­цеж­да­ше ситен дъж­дец, поч­ти като мъг­ла. Мал­ка­та гру­па позна­ти и род­ни­ни се бе скуп­чи­ла око­ло гро­ба и чака­ше с нетър­пе­ние све­ще­ни­кът да приклю­чи с моно­тон­но­то чете­не на заупо­кой­на­та молит­ва. Кога­то чуха дъл­го­о­чак­ва­но­то „Бог да го прости”, всич­ки се прекръс­ти­ха. Неве­на набър­зо раз­да­де подав­ки­те и хора­та се разоти­до­ха. Оста­на само тя. Маши­нал­но допод­ре­ди цве­тя­та, огле­да гро­ба и бав­но си тръг­на с наве­де­на глава.

Вечер­та за пър­ви път го съну­ва. Гле­да­ше я с мал­ко детин­с­ка­та си усмив­ка. Посте­пен­но обра­зът му се раз­ми в бяла незем­на свет­ли­на и изчез­на. Събу­ди се от вика си. Вика­ше име­то му.

Уне­се­на в мис­ли­те си не забе­ля­за, че рей­до­ва­та лод­ка е заста­на­ла до кея. Стрес­на­ха я вико­ве­те на деца­та и радос­т­ни­те въз­гла­си на пристиг­на­ли­те моря­ци. Видя млад мъж с две чан­ти в ръце­те да се оглеж­да тър­се­що. Вед­на­га позна чан­ти­те на Обрѐтен. Мла­де­жът също я забе­ля­за, може би по чер­на­та кър­па на вра­та. Тръг­на­ха еднов­ре­мен­но един към друг. Мъжът явно бе при­тес­нен. Изка­за събо­лез­но­ва­ния и пода­де чан­ти­те. Неве­на ги пое и сякаш ток пре­ми­на през тяло­то ѝ. За миг ѝ се сто­ри, че докос­ва гру­би­те сил­ни ръце на съп­ру­га си.

* * *

У дома сло­жи чан­ти­те на кух­нен­с­ка­та маса и сед­на на един­с­т­ве­ния стол. Няма­ше кура­жа да ги отво­ри. Постоя с наве­де­на гла­ва и съб­ра­ла сили посег­на към по-мал­ка­та чан­та. Вът­ре бяха работ­ни­те обув­ки и работ­ни­те гаще­ри­зо­ни. Изпра­ни и гриж­ли­во сгъ­на­ти. На дъно­то бе сло­же­на мал­ка­та чан­тич­ка с работ­ни­те му инс­т­ру­мен­ти. Вина­ги ги носе­ше със себе си, защо­то не зна­е­ше как­во ще наме­ри на кораба.

Отмес­ти встра­ни отво­ре­на­та чан­та и посег­на към по-голя­ма­та. Поле­ка дръп­на ципа. Най-отго­ре леже­ше яке­то му, с кое­то зами­на на рейс. Вни­ма­тел­но го изва­ди, раз­гъ­на неза­коп­ча­на­та пред­ни­ца и отвът­ре я лъх­на позна­тия мирис на евтин дезо­до­рант. Люби­ми­ят му. Заро­ви гла­ва в лъс­ка­ва­та под­пла­та и запла­ка. Напра­ви опит да сгъ­не яке­то отно­во, кога­то усе­ти, че има нещо във вът­реш­ния джоб. Ока­за­ха се някол­ко лис­ти от тет­рад­ка. Раз­гъ­на ги и видя напи­са­но­то на тях. Позна едрия, мал­ко раз­лят, почерк на Обрѐтен.

” Мила ми Венче.…”

Беше пис­мо. Пър­во­то пис­мо, напи­са­но за нея. Под­ре­ди лис­ти­те и трес­ка­во зачете.

” Мила ми Венче,

реших да ти напи­ша пис­мо. Гле­дам дру­ги­те пишат, но нали зна­еш как съм с писа­не­то, та ми тряб­ва­ше мал­ко вре­ме за това. Утре, кога­то дой­де аген­тът, ще му дам пис­мо­то да го изпра­ти. Всич­ки пра­вят така. В град Сура­бая, Индо­не­зия сме. Цял месец сме вър­за­ни на нера­бо­тен кей, защо­то няма­ло товар за нас. Мом­че­та­та изли­зат чес­то в гра­да и ме викат със себе си, ама аз отказ­вам. Мла­ди са, нека да ходят. Каз­ват, че гра­дът бил голям. Ина­че, този път слу­чих на коф­ти еки­паж. Капи­та­нът посто­ян­но е в каби­на­та си и заключ­ва вра­та­та. Пра­ви се, че нищо не знае как­во ста­ва по кора­ба, но не е вяр­но. Стар­ши каме­ри­е­рът посто­ян­но ходи да му док­лад­ва. Шефа ста­ра­тел­но отбе­ляз­ва на голе­мия кален­дар все­ки изми­нал ден. Щял да се пен­си­о­ни­ра след този рейс. Хора­та от машин­на коман­да са все мла­ди. Има един като мом­че, пра­ви пър­ви рейс. Всич­ки са напла­ше­ни, защо­то тия от палуб­на коман­да са съб­ра­ни от „кол и въже”. Вил­не­ят по кора­ба и няма кой да ги озап­ти. Тар­тор им е палуб­ни­ят боц­ман. Цели­ят е тату­и­ран и ходи по пот­ник, за да се виж­дат стра­хо­ти­и­те, кои­то е нале­пал по тяло­то си. Да пла­ши хора­та. Вся­ка вечер се съби­рат в една каби­на и цяла нощ се чуват вико­ве, сме­хо­ве и скан­да­ли. На сут­ри­та каме­ри­е­рът изна­ся тор­ба с праз­ни бутил­ки. И машин­ни­ят боц­ман се беше повля­кът с тях, ама вед­нъж го прикле­щих в скла­да за резер­ви част и тихич­ко го посъ­вет­вах. Явно е раз­брал, как­во съм искал да му кажа, защо­то след това миряса.

Доб­ре съм със здра­ве­то. Неща­та по ел. час­та бяха запус­на­ти, но поле­ка-лека ги вкар­вам в ред. Нали зна­еш, че оби­чам да рабо­тя. Кога­то имам нуж­да от помощ взе­мам със себе си мла­до­то мото­рист­че. Гле­дам при­вър­за се към мен, а и искам да му давам кураж.

Ти как си? Знам, че тъгу­ваш, но мно­го­то мина, мал­ко оста­на. Сти­гат ли ти пари­те от запла­та­та ми? Да зна­еш, решил съм този път, кога­то се вър­на, да отидем на почивка.

Да ти се похва­ля. От няма­не как­во да пра­вя започ­нах да чета. Виж­дам как се усмих­ваш, защо­то и два­ма­та зна­ем как съм с чете­не­то. А ако ти кажа, че попад­нах на сти­хос­бир­ка на Вап­ца­ров и я изче­тох на един дъх, сигур­но ще помис­лиш, че не съм аз. Ей, голя­ма рабо­та бил този Вап­ца­ров! Нали пада мал­ко мор­с­ки, та ми лег­на на сър­це­то. Осо­бе­но ми харе­са послед­но­то му сти­хот­во­ре­ние. Поне­чих да скъ­сам лис­та и да го взе­ма за мен, оба­че ме досра­мя. Пре­пи­сах сти­хот­во­ре­ни­е­то, кога­то се вър­на ще ти го прочета.

Да свър­ш­вам, Вен­че, с писа­не­то, че ми се умо­ри ръка­та. То не било лес­но да пишеш. Ако се засто­им още ще ти пиша отново.

Ех, Вен­че, мно­го ми е доми­ля­ло за теб.

Целув­ки! Твой ОБИ!”

Седе­ше зане­мя­ла, стис­на­ла изпи­са­ни­те лис­ти. Не зна­е­ше как­во да пра­ви. Иска­ше да оста­ви лис­ти­те, кога­то видя, че има още един отде­лен лист. Беше обър­нат с неиз­пи­са­на­та част, зато­ва не видя вед­на­га как­во пише на него. Обър­на го нере­ши­тел­но и прочете:

П Р О Щ А Л Н О

Поня­ко­га ще идвам във съня ти

като неча­кан и неис­кан гостенин.

Не ме оста­вяй ти отвън на пътя –

вра­ти­те не залоствай.

Ще влез­на тихо. Крот­ко ще приседна,

ще впе­ря поглед в мра­ка да те видя.

Кога­то се наси­тя да те гледам –

ще те целу­на и ще си отида.

Сти­хот­во­ре­ни­е­то. Него беше харе­сал и него беше пре­пи­сал. Заду­ша­ва­ше се. Посег­на и запу­ши с ръка уста­та си, за да заглу­ши вика.

Оста­ви чан­ти­те на маса­та и отиде в спал­ня­та. Хвър­ли се по очи на лег­ло­то и зари­да. Дъл­го пла­ка. Изто­ще­на не раз­бра кога е заспала.

* * *

Живо­тът ѝ се про­ме­ни. Затво­ри се в себе си. Поч­ти все­ки ден ходе­ше на гро­би­ща и все нещо дооп­ра­вя­ше по гро­ба на съп­ру­га си. Чес­то препро­чи­та­ше пис­мо­то, но кога­то стиг­не­ше до лис­та със сти­хот­во­ре­ни­е­то няма­ше сили да го прочете.

След два месе­ца теле­фо­нен звън нару­ши тиши­на­та в дома. Неве­на треп­на, постоя нере­ши­тел­но и вди­га теле­фон­на­та слу­шал­ка. Мла­деж­ки глас каза, че е бил на кора­ба заед­но с Обрѐтен и иска­ше да се срещ­нат, ако е въз­мож­но. Имал да ѝ каже някои неща.

Не иска­ше да го кани у дома, зато­ва се срещ­на­ха в квар­тал­на­та гра­дин­ка. Избра обяд­но вре­ме, защо­то тога­ва там няма­ше мно­го хора. Умиш­ле­но закъс­ня мал­ко след уго­во­ре­ния час. Отда­ле­ко видя мла­де­жа да се озър­та и раз­бра, че това е той. Срещ­на­ха се по сре­да­та на гра­дин­ка­та и мла­ди­ят мъж пода­де ръка. Неве­на вяло отго­во­ри на ръкос­тис­ка­не­то. Тя посо­чи близ­ка­та пей­ка и сед­на на края ѝ. Поча­ка той също да сед­не и се при­гот­ви да слуша.

- Свет­льо се каз­вам, мото­рист бях на кора­ба и с бати Обри мно­го си допад­нах­ме – започ­на след стес­ни­тел­но про­каш­ля­не младежът.

Неве­на раз­бра, че това е мла­ди­ят мото­рист, за кого­то бе писал в пис­мо­то си Оби.

- Аз му при­гот­вих бага­жа и ако има нещо не как­то тряб­ва, моля да ме изви­ни­те. Тога­ва беше голя­ма сума­то­ха и мно­го вни­ма­вах да не про­пус­на нещо. След като бати Обри почи­на, на кора­ба ста­на същин­с­ка луд­ни­ца. Мом­че­та­та от машин­на­та коман­да се орга­ни­зи­рах­ме и дадох­ме да се раз­бе­ре на тия от палу­ба­та — мла­де­жът мал­ко се поиз­пъ­чи и заго­во­ри по-уве­ре­но. — Капи­та­нът гово­ри с начал­ни­ци­те от фир­ма­та. Обяс­нил им как­ва е ситу­а­ци­я­та на кора­ба и поис­кал смя­на на еки­па­жа. Оне­зи набър­зо наме­ри­ха няка­къв товар с нис­ко навло и ни забу­та­ха на още по-тъпо мяс­то. Явно тук е ста­ва­ло нещо, защо­то започ­на­ха поле­ка-лека да сме­нят еки­па­жа и вед­на­га да кач­ват хора­та по дру­ги кора­би. Капи­та­нът го скри­ха на някак­ва рабо­та в тър­гов­с­ко пред­ста­ви­тел­с­т­во в чуж­би­на. Напра­ви­ха така, че да няма сви­де­те­ли. Мен ме изтър­ва­ха, защо­то напус­нах фирмата.

Мла­де­жът замъл­ча. Явно съби­ра­ше кураж, за да ѝ каже това, за кое­то беше дошъл. Взел реше­ние, започ­на с твърд глас с мал­ко гняв в него.

- Бати Обри не се раз­би­ра­ше с палуб­ния боц­ман, но оня беше раз­брал, че не е лесен човек и само ръм­же­ше сре­щу него. Мис­ля, че един-два пъти бяха про­ве­ли някак­ви раз­го­во­ри, от кои­то боц­ма­нът си тръг­ва­ше позе­ле­нял от ярост. Един ден изглеж­да, че чаша­та пре­ля. Някъ­де към обяд бати Обри започ­на да вика по кора­ба. Видях го да тича целия зачер­вен и отиде до каби­на­та на капи­та­на. Започ­на да дум­ка по вра­та­та и дока­то не му отво­ри не спря. От вът­ре се чува­ха раз­го­во­ри на висок глас. След мал­ко бати Обри изко­чи, като пътьом каза: „Аз знам на кого са. Сега ще видиш, как­во ще ста­не”. Хук­на към каби­на­та на палуб­ния боц­ман и още от вра­та­та го хва­на за вра­та. Започ­на­ха да се карат и май се сби­ха. След­ва­ща­та сед­ми­ца боц­ма­нът ходе­ше с поду­та уста и не му се раз­би­ра­ше как­во гово­ри. Вечер­та, вече успо­ко­ен, бати Обри ми раз­ка­за, че дока­то пра­вел про­фи­лак­ти­ка на някак­во забу­та­но ел. таб­ло, наме­рил в него скри­ти мал­ки плик­че­та с бял прах. Оти­шъл при капи­та­на, но оня му казал да ги хвър­ли и пове­че да не го замес­ват в таки­ва неща. Зане­съл ги на палуб­ния боц­ман и пред него ги хвър­лил зад бор­да. Тога­ва се сбили.

Мла­де­жът млък­на и винов­но наве­де гла­ва. След мал­ко с глух глас продължи:

- След два дни ста­на белята.

Постоя още мал­ко без да гово­ри, поле­ка ста­на, все си довиж­да­не и бав­но тръг­на. Няма­ше пове­че как­во да каже.

Неве­на оста­на на пей­ка­та. Раз­бра, че смърт­та на съп­ру­га ѝ не е зло­по­лу­ка, точ­но как­то се съм­ня­ва­ше още от нача­ло­то. Може би не са иска­ли да го уби­ят, а само да го спла­шат? Явно неща­та са се обър­ка­ли. А може би в бол­ни­ца­та …? Вече нищо няма­ше зна­че­ние. Той няма­ше да се върне.

* * *

На годи­на­та мон­ти­ра­ха памет­ник на гро­ба. На памет­на­та пло­ча, под голя­ма­та сним­ка, бе написано:

“ПОНЯКОГА ЩЕ ИДВАМ ВЪВ СЪНЯ ТИ .…”

Про­дан Георгиев 

Тре­та награда