… — Нели ПИГУЛЕВА

… — Нели ПИГУЛЕВА
Поезия
ВТОРА НАГРАДА — 2016

…

Пон­то­ни­те съну­ват, че са кораби.
Кога­то нощем хлъз­га­ва­та тиня,
обви­ла здра­ви­те въже­та под водата,
заспи,
прегриз­ват риби­те коно­пе­ни­те възли
и ето че пон­то­ни­те потеглят.
Еди­ни­ят поема към Карибите -
на него веч­но тук му е студено,
а пък и все меч­тае да раз­гле­да цветните
летя­щи риби с име барбадос.
Пон­то­нът, кой­то е отля­во на табелата,
вър­ху коя­то вся­ка сут­рин пишат сан­ти­мет­ри­те на Дунава,
поле­ка се покла­ща и надува
въоб­ра­жа­е­ми плат­на — той все си мисли,
че в няка­къв живот пре­ди е пред­став­ля­вал галеон
и само някак­ва шега нелепа
го е закот­ви­ла на тинес­тия бряг край този град.
След него дру­ги­ят пък тръг­ва към Гренландия -
и ако ще да ста­не на парчета,
не иска да про­пус­не леде­ни­те айсберги -
той да ги види, а и те да го приветстват
/макар че се съм­ня­ва да го забележат,
най-мно­го да го бут­нат — но тога­ва реч­ни­ят понтон
ще се про­чуе като реч­ния “Титаник”…/.

По цяла нощ сно­ват като отвързани
пон­то­ни­те — като вне­зап­ни сиви птици,
на палу­би­те им тан­цу­ват влюбени,
а капи­та­ни­те се взи­рат в тъмнината
с очи, присви­ти като мор­зо­ва­та азбука.

На сут­рин­та пон­то­ни­те кротуват.
А хора­та си мис­лят, че е обичайно
пон­то­ни­те — завър­за­ни обречено,
да дре­мят по приста­ни­ща­та, как­то винаги.
А всъщ­ност, те очак­ват след­ва­щия мрак -
да засъ­ну­ват пак далеч­но­то си плаване -
без­п­лът­ни като при­ви­де­ния в мъг­ла­та речна
и истин­с­ки сво­бод­ни — как­то е един­с­т­ве­но насън.