Нос Хорн

Тре­та награда

Тук- поч­ти на края на земята,

във една неви­ди­ма черта,

сре­щат се в прегръд­ка два­ма братя-

Атлан­ти­кът , с Тихи­ят океан.

Бряг ска­лист въл­ни­те им обмиват

с име стран­но – Огне­на земя

и стър­чи само­тен от години

полус­ляп, полу­заб­ра­вен фар.

В дрейф лежим.

В смъл­ча­но­то затишие,

с тай­ни неиз­вес­т­ни на нощта,

умо­ре­но оке­а­нът диша

с бав­на, глад­ка, гър­ба­ва вълна.

И мъг­ла отха­па хоризнонта.

Иде, за добро или за зло.

Като с изстрел пти­ци­те подгони,

като сиво кораб­но платно.

Ето- допъл­зя до филистрина.

В рам­ка­та на сивия декор,

ожи­вя­ват зву­ци на картини

от един дле­чен ‚сви­ден дом:

Мама- мъл­че­ли­ва шета в двора

с поглед все към вън­ш­на­та врата.

Дет­с­ки смях в про­зо­ре­ца отворен,

силу­ет угри­жен на жена…

Под вен­чи­ло цъф­на­ла­та вишня

в слън­чев праз­ник с бело­та сияй

и не се съби­ра в четиристишие

свя­ти­ят коп­неж по роден край.

През оке­а­ни тряб­ва да преминем

за да ви целу­на, мили, пак.

Ще зала­га вся­ка миля мини

в кила под триц­вет­ния ни флаг.

Ще се вла­чат вах­ти уморени,

свет­ли­на ще гони нощен мрак.

Ще мъл­чим,

огра­бе­ни от времето.

в прим­ка на моряш­кия хамак…

Топ­лин­ка във сърцето

бе далеч­на­та наша родина

и от нея съгрети

оце­ля­ва­ме в труд­ния час.

Не от пръс­ки в морето

осо­ле­но е наше­то вино.

Просто

в чаша­та свети

отле­жа­ла­та мъж­ка сълза.

Хрис­то Бон­до­ков