От каютата — Владимир Коловски

От каю­та­та — Вла­ди­мир Коловски
Проза
ТРЕТА НАГРАДА — 2016

− Няма по-хуба­во нещо от това, вечер­но вре­ме след рабо­та да се наям, да се изкъ­пя и да си сипя една чаш­ка от люби­ма­та ракия. Да запа­ля цига­ра и да си помеч­тая за живота.
− Всъщ­ност, Хла­пе, има. Някол­ко чаш­ки от люби­ма­та ракия.
− Прав си, Бар­ба. Една чаша не сти­га за това. Ти за как­во си меч­та­еш напоследък?
− Вече не меч­тая, Хла­пе. Не меч­тая. Не вяр­вам на меч­ти. Не. Твър­де стар съм за това.
− Бар­ба, от кога си по кора­би­те? Помниш ли въоб­ще кол­ко годи­ни си пре­ка­рал на море?
− Знам ли? До към пет­де­се­та­та си годи­на ги бро­ях. След това спрях. Има ли сми­съл? Виж, теб те помня, като се качи за пър­ви път на борда.
− Наис­ти­на ли? Лас­ка­еш ме.
− Че теб човек може ли да те забрави?
− Зна­еш ли, и аз го помня този ден, сякаш беше пре­ди някол­ко часа. А отто­га­ва досе­га изми­на­ха цели чети­ри­на­де­сет години.
− Ха, чети­ри­на­де­сет! Хва­ли ми се като ста­нат чети­ре­де­сет. Нада­ли ще съм жив да те видя.
− Ще бъдеш, ще бъдеш. Я се виж, не си мръднал.
− Като се сетя само как едвам се качи по тра­па, мък­ней­ки теж­кия си куфар, започ­ва да ме изби­ва на смях.
− Да. И аз си спом­ням. За пър­ви път тръг­вах на рейс и бях взел със себе си куп ненуж­ни неща, от кои­то куфа­рът ми се пука­ше по шевовете.
− А помниш ли Радко?
− Че как! “Ей, пич! На ти десет кин­та и иди ми купи едно шише вод­ка от без­мит­ния!”- това бяха пър­ви­те думи, кои­то чух на кора­ба. Думи­те на Рад­ко. Аз го гле­дах отдо­лу наго­ре, балан­си­рай­ки вър­ху люле­е­щия се трап, здра­во стис­нал куфа­ра си. Той сто­е­ше като кана­ра, изси­па­ла се на палу­ба­та, бра­дя­съл, раз­чор­лен, с кър­вя­са­ли очи, втрен­че­ни в недо­у­мя­ва­щия ми поглед. “А цигар­ки? Носиш ли цигар­ки? ” — про­дъл­жа­ва­ше да ме изпит­ва той. Още не бях про­пу­шил. “И таз доб­ра! А по кур­ви ходиш ли? ” — Аз про­дъл­жа­вах да кимам отри­ца­тел­но с гла­ва, а ръце­те ми отма­ля­ва­ха да дър­жат теж­кия куфар. “Ние тук на кора­ба свет­ци не при­ема­ме.” — каза той, види­мо ядо­сан и се помес­ти от тра­па точ­но тол­ко­ва, кол­ко­то да мина, отри­вай­ки се в огром­ния му корем. Исках да му кажа, че и мръв­ки не ям, но реших, че може да ме хвър­ли зад борда.
− Ех, Хла­пе, вече и без­мит­ни мага­зи­ни не оста­на­ха! Човек няма от къде да се заре­ди с пиячка.
− За съжа­ле­ние, Бар­ба, така е. Меж­ду дру­го­то, подо­чух оттук-оттам, че боц­ма­нът е качил мно­го ракия на бор­да. Вяр­но ли е?
− Май ще изле­зе вяр­но. Еди­ни­ят от сако­ве­те му е бил тол­ко­ва тежък, че кадет­че­то не е мож­ло да го отле­пи от кея. Та той лич­но си го е нато­ва­рил с помощ­та на кораб­на­та бига.
− Брей, кол­ко ли ракия е домъкнал?
− Като му знам сака кол­ко е голям, поне пет­де­сет, шест­де­сет кила със сигурност.
− Ц‑ц-ц! Пре­пи ми се. Защо не ми сипеш още една чаш­ка от тво­я­та ракия?
− Да ти сипя, Хла­пе, ама и моят запас вече привършва.
− Сипи ми, че като се сетя за боц­ман­с­ка­та ракия, уста­та ми пре­съх­ва. Чух дори, че някол­ко чове­ка са започ­на­ли да я издир­ват. Ще взе­ма и аз да се включа.
− Няма да я наме­ри­те. Щом боц­ма­нът я е скрил, никой не може да я наме­ри. Помни ми дума­та. Ще си я изпие всич­ка­та ракия сам и кап­ка няма да сипе на нито един от еки­па­жа. Да знаеш.
− Брей, май­ка му стара!
− Ако Пас­то­рът беше сега с нас, щеше да ни сипе.
− Да. Ей, прекра­сен боц­ман е. Жал­ко, че не пъту­ва вече по кора­би­те. Вся­ка сут­рин пре­ди рабо­та и вечер пре­ди сън чете­ше биб­ли­я­та. Дори си беше напра­вил спе­ци­а­лен поста­мент за дебе­ла­та кни­га. Като от олтар проповядваше.
− Но си и попий­ва­ше. И ако някой му напра­ве­ше забе­леж­ка, той вед­на­га му цити­ра­ше божи­и­те запо­ве­ди, къде­то пие­не­то не се спо­ме­на­ва за грях.
− Зна­еш ли, Бар­ба, че поня­ко­га раз­го­ва­рям с Гос­под? Всъщ­ност, пра­вя го доста чес­то напоследък.
− Айде бе!
− Наис­ти­на. Ей така, на ум.
− Я дай да ти сипя още една чаша, че започ­на нещо да не ми харесваш.
− Сери­оз­но ти гово­ря. Знам някол­ко молит­ви и си ги каз­вам полуг­лас­но. После го моля да ми помог­не за неща, кои­то ме при­тес­ня­ват или пък за нещо, кое­то искам да се слу­чи. И все­ки път го моля да пази семейс­т­во­то ми, дока­то съм на рейс.
− Абе, ти май съв­сем си откачил.
− И след като спо­де­ля с него се чув­с­т­вам някак си по-доб­ре. Как да ти обясня?
− Е, пома­га ли?
− Кой?
− Раки­я­та! Сти­га си бръ­що­ле­вил глу­пос­ти! Хай­де, наздраве.
− Назд­ра­ве, Бар­ба. Как­во ли бих пра­вил без теб?
− Зна­еш ли, Хла­пе, не е страш­но, че си гово­риш с Гос­под. Страш­но е, ако той започ­не да ти отго­ва­ря. Аз вяр­вам само като се раз­бо­лея, кое­то напос­ле­дък взе да ми се случ­ва доста чес­то. Зара­ди въз­раст­та, нали раз­би­раш? Зна­чи, като ме забо­ли нещо започ­вам да тър­ся помощ и спа­се­ние отвся­къ­де. Вяр­вам на всич­ко и на все­ки, кой­то ми дава съвет и рецеп­та. Готов съм да ям дори фаш­кии, сти­га да помагат.
− Доня­къ­де си прав. Бар­ба, искам да ти се опла­ча, че въоб­ще не съм дово­лен от готвача!
− Защо така?
− Ето, вече два месе­ца и поло­ви­на сме на бор­да и все­ки ден ядем само пър­же­но. Нито вед­нъж не е отво­рил фур­на­та да изпе­че нещо. Да не гово­рим да оме­си хляб, да напра­ви пица или слад­ки. А таки­ва хуба­ви маши­ни има в кух­ня­та. Знае да пол­з­ва само един тиган и един кот­лон. Нико­га не сла­га под­прав­ки в яденето.
− Така е, Хла­пе. Ама сме­еш ли да му кажеш? Ще взе­ме на яд да ти сло­жи нещо в ман­джа­та и три дни няма да можеш да си вдиг­неш гащи­те. Пък после иди се оплак­вай на Пуш­ка­та. Той и Пуш­ка­та не смее мно­го да му се сопа. Поня­ко­га дори му се под­маз­ва, бел­ким гот­ва­чът му напра­ви нещо по-така.
− Бар­ба, можеш ли да ми обяс­ниш, защо все­ки ден по три пъти се яде месо на борда?
− Че как защо? Ако няма месо все­ки ден някой от еки­па­жа ще извие, ще изре­ве. Мор­с­ки въл­ци, бра­чет! Меж­ду дру­го­то, забе­ля­зал ли си, че фили­пин­ци­те махат сем­ки­те от всич­ки видо­ве пло­до­ве и зеленчуци?
− Да. Сега като се замис­ля, така е. И защо го правят?
− При­чи­ня­ва­ло апен­ди­цит. А да си ги видял няко­га да ядат папая?
− Не. Това пък защо го правят?
− Спо­ред тях, ако ядеш папая след това не може да си го надър­виш. Папа­я­та била хра­на само за све­ще­ни­ци. Брей, май­ка му ста­ра, дока­то си бях­ме само наши мом­че­та по кора­би­те беше по-доб­ре. Сега сме се оме­ша­ли с фили­пин­ци, индий­ци, китай­ци, бур­ми, укра­ин­ци, рус­на­ци и как­ви ли още не. Не зна­еш кой кой е. Пре­ди се зна­ех­ме. Все­ки си има­ше дори пря­кор. Зна­ех­ме кой как­во може, кой дър­жи на пияч­ка, кой на май­тап, кой на бой. А сега как­во? Оме­ша­ха еки­па­жи­те и рабо­та­та заку­ца. Един­с­т­ве­но­то поло­жи­тел­но нещо в момен­та е, че като те стег­не шап­ка­та можеш да ги препцу­ваш без да ти миг­не око­то. И отсрещ­на­та стра­на дори ще ти се усмих­не, камо­ли да се засег­не нещо.
− Бар­ба, сигур­но и те те псу­ват, но ти не разбраш.
− А‑а, сме­ят ли! Не може да бъде.
− Зна­еш ли, мно­го ме мъчи, кога­то ми се яде нещо, а то да го няма на кора­ба. Напри­мер боза, кисе­ло мля­ко, сире­не, шоко­лад, сла­до­лед. Напра­во полудявам.
− За съжа­ле­ние, така е. Заряд­ки­те с про­ви­зии се раз­ва­ли­ха. Поръч­ва се евти­на и нека­чес­т­ве­на хра­на и то на трой­ни цени. Като си пред­ста­вя, че ядем майо­не­за и кет­чуп с дву­го­ди­шен срок на год­ност, хля­бът ни е замра­зен от поч­ти шест месе­ца, а кисе­ло­то мля­ко може да е год­но и след една годи­на, напра­во ми се отяж­да всич­ко и ми се пре­пи­ва сил­но ракия.
− Да, Бар­ба, но виж как­во ста­на. Забра­ни­ха пие­не­то на кора­ба. Сега човек не може да си отво­ри дори една сту­де­на бира на почивката.
− Ха, ха! Забра­ни­ли били пие­не­то! Хла­пе, Хла­пе! По кора­би­те вина­ги се е фир­ка­ло и вина­ги ще се фир­ка. От мен да го зна­еш. Само дето сега се фир­ка тай­но по каби­ни­те. Пре­дим­но вечер­но вре­ме. Сбър­ка­ха те с тази наред­ба. Мно­го сбър­ка­ха. Пре­ди, кога­то се нами­ра­ше легал­но алко­хол на бор­да, Пуш­ка­та до извес­т­на сте­пен може­ше да кон­т­ро­ли­ра неща­та. А сега всич­ко­то пие­не е кон­т­ра­бан­да, неле­гал­но. И никой не може да ти каже къде е скри­то и кол­ко е. Вечер­но вре­ме Пуш­ка­та се превръ­ща на Тиха­та стъп­ка, дока­то оби­ка­ля кани­же­ли­те и под­слуш­ва каби­ни­те, за да раз­бе­ре къде точ­но се фир­ка. А в също­то вре­ме стю­ар­дът му изхвър­ля праз­ни­те бутил­ки от вод­ка, уви­ти във вес­т­ни­ци, за да не дрън­кат и будят съмнение.
− Да, но нали сега се пра­вят нео­по­вес­те­ни тес­то­ве за алко­хол на моряците.
− Пра­вят се. Да си чул досе­га някой да са го хва­на­ли с алко­хол? Послед­ни­ят път, кога­то ни кара­ха да пика­ем в епру­вет­ки, за да ни изслед­ват алко­хо­ла в тяло­то, гор­ко­то кадет­че тряб­ва­ше да изпие пет шише­та с вода, за да може да напъл­ни кол­би­те на поло­ви­на­та еки­паж. И накрая всич­ки про­би бяха отри­ца­тел­ни. Че как! Ина­че може да ста­не страш­но. Някол­ко чове­ка на бор­да имат пове­че алко­хол, откол­ко­то кръв в тела­та си.
− Ти си ми раз­каз­вал, че няко­га по кора­би­те е има­ло шпиони.
− Да. Нощ­но вре­ме изли­за­ха на палу­ба­та и гле­да­ха коя каби­на све­ти. Зна­чи там се пие и пуши. Сега дори не можем да пушим в каби­ни­те. Щяло да ста­не пожар. Защо­то, видиш ли, няка­къв мух­льо си бил под­па­лил дюше­ка и зара­ди него всич­ки моря­ци да стра­да­ме. Оста­ви това, ами тряб­ва да ходим да пушим на точ­но опре­де­ле­ни мес­та. Пепел­ни­ци­те тряб­ва да са с капач­ки отго­ре, че да не може човек да си изтръс­ка хуба­во цига­ра­та. Глу­пос­ти, глупости.
− Да. С вся­ка изми­на­ла годи­на огра­ни­че­ни­я­та на бор­да се увеличават.
− Виж как­во ста­на с бок­лу­ка. Сега хар­тий­ка не може да пад­не в море­то. А няко­га хвър­лях­ме всич­ко зад бор­да. Ако зна­еш само как оби­чам да си изпия сту­де­на­та бира до кап­ка, да въз­дъх­на дъл­бо­ко и да запра­тя праз­но­то шише с всич­ка сила в морето.
− Мис­ля, че това дето огра­ни­чи­ха изхвър­ля­не­то на бок­лук в море­то от кора­би­те е едно от мал­ко­то пра­вил­ни неща, кои­то се въве­до­ха напоследък.
− И защо така си мис­лиш, Хла­пе? Мис­лиш ли, че някой ги спаз­ва тези пра­ви­ла? Огле­дай се. Пла­ва­ме сред купи­ща боклуци.
− Ами точ­но за това, Бар­ба. Пред­ста­ви си, че някой ти отво­ри вход­на­та вра­та в къщи и си изси­пе всич­кия бок­лук в кра­ка­та ти. Как ще се почув­с­т­ваш като усе­тиш воня­та, като видиш цяла­та тази смрад насред дома си? Нали ние пра­вим също­то в момен­та с мор­с­ки­те живот­ни, риби и рас­те­ния. Мно­го чес­то наблю­да­вам оке­а­на. Забе­ля­зал съм как той си съби­ра тър­пе­ли­во бок­лу­ка, кой­то изхвър­ля­ме от кора­би­те. Съби­ра го на купи­ща, на мал­ки пла­ни­ни и го носи без­ро­пот­но със себе си. Въз­хи­ща­ва ме това оке­ан­с­ко тър­пе­ние. А ние сме стиг­на­ли дотам, че дори една лоша дума не можем да носим на гър­ба си. Дока­то пъту­ва­ме, затъ­на­ли в проб­ле­ми­те си, в зада­чи­те си, ние про­пус­ка­ме тол­ко­ва инте­рес­ни и ряд­ко сре­ща­ни неща, при­род­ни кар­ти­ни, мор­с­ки същес­т­ва, пти­ци. Не обръ­ща­ме вни­ма­ние на носо­ве­те и фаро­ве­те, поне­же пол­з­ва­ме GPS. Не раз­глеж­да­ме бре­го­ве­те с бино­къл, за да ги срав­ним след това с опи­са­ни­е­то им в лоци­и­те, поне­же лоци­и­те вече са елек­т­рон­ни. Пред­ста­ви си, дори и звез­д­ни­ят алма­нах вече не е на хар­тия. През два­де­сет и пър­ви век моря­ци­те се само­и­зо­ли­рат в каби­ни­те си, залеп­на­ли зад ком­пю­тъ­ра или теле­фо­на си. Днес живе­ем и рабо­тим с хора, кои­то не позна­ва­ме. Не зна­ем дори име­на­та им, защо­то се обръ­ща­ме с ранг към тях. Бар­ба, не мис­ля, че това е нормално.
− Така като те слу­шам, Хла­пе, поня­ко­га си мис­ля, че си умен. Наздраве.
− Назд­ра­ве. Бар­ба, убе­дил съм се и аз като теб, че ние моря­ци­те мно­го стра­да­ме, зара­ди хора на суша­та, кои­то дори не са си намок­ри­ли пети­те в соле­на­та вода, а си мис­лят, че всич­ко зна­ят. Учи­ли-недо­у­чи­ли, чули-недо­чу­ли, пишат закон след закон, тво­рят пра­ви­ла, без да си зада­дат въп­ро­са как всич­ка­та тази бума­щи­на ще се спаз­ва след това. С вся­ка изми­на­та годи­на бре­ме­то на моря­ка се уве­ли­ча­ва зара­ди тези бюрок­ра­ти. Пре­ди хора­та нами­ра­ха сми­съл да ходят в море­то на рабо­та, а сега го пра­вят само по необ­хо­ди­мост, за пари. Моряк­лъ­кът загу­би своя чар, сво­я­та привле­ка­тел­ност. От офи­си­те на бре­га ни зали­ват с инфор­ма­ция. Инфор­ма­ция, коя­то едвам успя­ва­ме да сдъв­чем, камо­ли да я преглът­нем. Достъп­ни сме по вся­ко вре­ме, на вся­ко мяс­то чрез теле­фон, факс, интер­нет. Кора­бът полу­ча­ва на ден по два­де­сет, три­де­сет пис­ма, на кои­то тряб­ва вина­ги да се отго­во­ри въз­мож­но най-бър­зо, спеш­но, дори да ста­ва на въп­рос кол­ко тига­на има в кух­ня­та или адже­ба, све­ти ли круш­ка­та на бака. Само ако зна­еш как бла­го­род­но завиж­дам на някой кораб за насип­ни това­ри като видя в инфор­ма­ци­он­на­та му сис­те­ма, че му пред­стои месец и поло­ви­на пре­ход. А ние с кон­тей­не­ро­во­за летим като линей­ки, изви­ка­ни по спеш­ност, с пре­хо­ди от по десет-пет­на­де­сет часа. Дотам се е стиг­на­ло, че пред­по­чи­там да съм в море­то, откол­ко­то в приста­ни­ще. За раз­ли­ка от пър­ви­те ми годи­ни на море, кога­то с нетър­пе­ние очак­вах жаду­ва­ния бряг, днес с нетър­пе­ние очак­вам кога ще отпла­ва­ме от луд­ни­ца­та на брега.
− Адс­ки си прав, Хла­пе! И към това ще доба­вя, че мно­го сбър­ка­ха, като въве­до­ха без­вах­те­но­то машин­но обслуж­ва­не през нощ­та. Все­ки знае, че око­ло деве­де­сет про­цен­та от проб­ле­ми­те на бор­да идват от маши­на­та. С това ново­въ­ве­де­ние нищо не се подоб­ри. Напро­тив. Точ­но обрат­но­то. Сък­ра­ти­ха два щата меха­ни­ци и мото­рис­ти и сло­жи­ха алар­ме­ни сис­те­ми по каби­ни­те и сале­ти­те. И познай как вах­те­ни­ят меха­ник си почи­ва през нощ­та, кога­то маши­на­та изре­ве два, три пъти? Тър­чи гор­ки­ят наго­ре-надо­лу и недай си боже да закъс­нее мал­ко, алар­ма­та буди и дру­гия меха­ник, и шефа, та и те да поч­нат да се носят като сом­нам­бу­ли в нощта.
− Щеше да е доб­ре, ако буде­ше само меха­ни­ци­те. Тя просто буди целия кораб за щяло и нещяло.
− Да, има таки­ва глу­па­ви алар­ми, на кой­то няко­га въоб­ще не се обръ­ща­ше вни­ма­ние, а днес са с голя­ма важност.
− Зна­еш ли, Бар­ба, че след като се събу­дя от алар­ма­та и след това, ако успея да заспя, съну­вам мно­го. Думи, вещи, лица, съби­тия, кои­то съм докос­нал, видял, чул, срещ­нал, се под­теж­дат в кар­ти­ни, кои­то ожи­вя­ват и се превръ­щат в мои съни­ща. Не е нуж­но да има връз­ка меж­ду тях. Важ­но е да същес­т­ву­ват в мое­то съз­на­ние. То да ги хва­не и под­ре­ди в слу­чай­на после­до­ва­тел­ност, в логи­чес­ка или нело­ги­чес­ка завър­ше­ност, да им даде направ­ле­ние, раз­ви­тие и край. Мно­го чес­то съну­вам неща, свър­за­ни с дома — семейс­т­во, род­ни­ни, позна­ти. Съну­вам хора, кои­то нико­га не съм виж­дал през живо­та си. Еднов­ре­мен­но мога да се нами­рам на някол­ко мес­та, гле­дам се отстра­ни как спя. Потя се, пла­ча, летя, пра­вя секс — всич­ко виж­дам, усе­щам и пре­жи­вя­вам. И като се събу­дя се чув­с­т­вам мно­го измо­рен. Сякаш се връ­щам от дъл­го пъте­шес­т­вие, пре­одо­лял хиля­ди мили. Чес­то съну­вам, че кора­бът се обръ­ща. Ряз­ко, за миг.
− Аз пък спя като заклан. Как­то лег­на, така се будя. Нито съну­вам, нито летя. Е, поня­ко­га, като пре­ка­ля с бира­та вечер­но вре­ме, се нала­га да ста­вам по някол­ко пъти по нуж­да. Но дори тога­ва спя напо­ло­ви­на. Даже си отва­рям само едно­то око, дока­то ходя и пикая. Но откак­то се качи Босия на бор­да не смея да затво­ря очи по вре­ме на него­ва­та вах­та. Той не знае как­во е това скло­не­ние, как­во е деви­а­ция, да не гово­рим, че не може да си наст­рои пра­вил­но рада­ра, за да виж­да нощ­но вре­ме. Знам, че по-голя­ма­та част от еки­па­жа, на кои­то живо­тът им е мил, са се при­гот­ви­ли за абан­дон. Уви­ли са си пари­те и доку­мен­ти­те в най­ло­но­ви тор­бич­ки, дър­жат ги под въз­глав­ни­ца­та, спа­си­тел­на­та риза е вина­ги гото­ва. За съжа­ле­ние море­то е дом и на зна­е­щи, и на нез­на­е­щи. Такъв е живо­тът, кара на сляпо.
− Бар­ба, раз­пра­вят, че Пуш­ка­та си е загу­бил съня. Не можел да заспи. От офи­це­ри­те го чух. По цяла нощ оби­ка­лял кани­же­ли­те. Сли­зал дори в маши­на­та. Она­зи нощ, мото­рис­тът, Куци­ят, едва не напъл­нил гащи­те. Дока­то си бър­шел той мас­ло­то, усе­ща, че някой го наблю­да­ва. Обръ­ща се и виж­да Пуш­ка­та. А той в парад­на уни­фор­ма, с паго­ни­те, цели­ят бра­дя­сал, наму­сен. На Куция му се изка­ра­ли ангелите.
− Бе той и боц­ма­нът раз­пра­вя­ше, че вче­ра Пуш­ка­та цял сле­до­бед е чегър­тал с раш­ке­та капа­ци­те на хам­ба­ри­те, за да се умо­ри, че да заспи, но най­се. Хла­пе, все­ки се спра­вя сам с бре­ме­то и мъка­та си на бор­да. Виж фите­ра — вся­ка вечер рису­ва една и съща жена. И то я докар­ва мно­го хуба­ва. Питам го аз коя е тази жена, а той все­ки път ми отго­ва­ря, че не я знам. Меха­ни­ци­те лющят бридж, моря­ци­те игра­ят на таб­ла, някои тай­но фир­кат, дру­ги само спят.
− Чес­то ми се стру­ва, че се дви­жим в затво­рен кръг. Всич­ко се повта­ря. На обяд Боси­ят спо­де­ли, че обсер­ва­ци­и­те на кора­ба съв­па­да­ли до мину­та с тези от пре­диш­на­та врът­ка. Поня­ко­га дори си мис­ля, че кора­бът същес­т­ву­ва като няка­къв вид спа­се­ние, кое­то ме пред­паз­ва от греш­ки, кои­то бих напра­вил, ако не бях на бор­да му. От дру­га стра­на, затво­ри­ли сме се в тази сто­ма­не­на черуп­ка и с все­ки изми­нал ден съз­на­ни­е­то ни се про­ме­ня. Мис­лим само за рабо­та, за проб­ле­ми и тях­но­то реша­ва­не, за кон­тей­не­ри и плом­би. Все­ки кон­т­ракт се обсъж­дат все едни и същи теми, дъв­чат се без­к­рай­но и след това се изплю­ват. А е мно­го важ­но да се опит­ва­ме да запа­зим човеш­ко­то в себе си, да реа­ги­ра­ме като нор­мал­ни хора, кол­ко­то и труд­но да е това. В спо­де­ля­не­то, в обсъж­да­не­то на проб­ле­ми­те се крие клю­чът на тях­но­то пре­одо­ля­ва­не. Реч човеш­ка, а не сум­те­не живо­тин­с­ко ни е нуж­но на бор­да. Някол­ко чове­ка от еки­па­жа си мис­лят, че като мъл­чат като пъно­ве са нещо пове­че от оста­на­ли­те. Дру­ги са се изо­ли­ра­ли от всич­ко и от все­ки, като Синя­та Бра­да — живе­ят в свой соб­с­твен свят без допир­ни точ­ки с обкръ­жа­ва­ща­та ги сре­да. Аз вина­ги се опит­вам да се дър­жа нор­мал­но в тази ненор­мал­на сре­да, но мно­го чес­то се поглеж­дам от стра­ни и виж­дам у себе си друг човек. В този момент осъз­на­вам, че кора­бът ме е обзел, пре­вър­нал ме е в нещо, кое­то по прин­цип не съм. Преста­вам да мис­ля са семейс­т­во, за жена и дете, за при­яте­ли, за роден дом. В гла­ва­та ми се вър­тят само кон­тей­не­ри, боя, ръж­да, раз­пи­са­ние, сън и хра­на. Дости­гам до със­то­я­ние на същес­т­ву­ва­не, от кое­то все по-труд­но успя­вам да се връ­щам към нормалното.
− Забра­ви, чове­че. Щом си тук, ти вече си ненор­ма­лен, без зна­че­ние как­во се опит­ваш да правиш.
− Бар­ба, дотам сме стиг­на­ли, че дори всич­ко да ни е наред, да няма­ме никак­ви проб­ле­ми, вина­ги ще ни тряб­ва някой, за кого­то да мис­лим лошо, да злос­ло­вим по негов адрес.
− Мом­че, от мен запом­ни, че на кора­ба едни дег­ра­ди­рат, дру­ги алко­хо­ли­зи­рат, шизоф­ре­ни­рат, рег­ре­си­рат, но нико­га не прогре­си­рат. Рабо­та­та е така­ва. Като се вър­на от рейс, жена­та все­ки път се опит­ва да ме вър­не към кул­ту­ра­та, води ме на опе­ра, на теа­тър и кино. Аз все й повта­рям, че това, кое­то море­то е взе­ло от мен през всич­ки­те тези годи­ни, тя не може да ми го върне.
− Ако зна­еш как по няко­га ме стя­га шап­ка­та? Напра­во ми идва да избя­гам от кора­ба. Ей така, просто да си взе­ма бага­жа и да сля­за. Дори не всич­кия багаж, а само една ранич­ка и да се мах­на. Друг път пък взе­мам реше­ние, че пове­че няма да пъту­вам. Сла­гам точ­ка и тол­ко­ва. Тази без­к­рай­на рабо­та, този сизи­фов труд на бор­да, поня­ко­га ми идва в пове­че. Но след това вина­ги размислям.
− Рабо­та­та на бор­да същес­т­ву­ва само, за да те дър­жи зает, умът ти да се зни­ма­ва с нещо, вре­ме­то да тече. Ина­че си загу­бен. Рабо­та­та на кора­ба е без­к­рай­на. Тя нико­га не може да свър­ши. Свър­ш­ва само кон­т­рак­та. В рабо­та­та се крие тво­е­то оце­ля­ва­не в морето.
− Поч­ти вина­ги, Бар­ба, дока­то рабо­тя си мис­ля за дете­то. Водя мис­лен диа­лог с него. Усмих­вам му се, шегу­вам се. Пред­ста­вям си как­во ми каз­ва, как реа­ги­ра, как­ви мими­ки изра­зя­ва, как се смее или ядос­ва, как си иска напра­во всич­ко, кое­то му трябва.
− Аз дока­то бях млад си мис­лех за жена­та. Но откак­то раз­брах, че се е хва­на­ла с някак­во жен­кар­че, дока­то съм на рейс, охлад­нях към нея и започ­нах да мис­ля за дру­ги жени. Виж, деца­та са ми вина­ги на мисъл. Зна­еш ли кол­ко при­ят­но ми ста­ва, дока­то си лежа в лег­ло­то да чувам в съсед­ни­те каби­ни как моря­ци­те раз­го­ва­рят с деца­та си. Стру­ва ми се някак си неес­тес­т­ве­но да слу­шам дет­с­ки гла­со­ве, а в също­то вре­ме кора­бът да се клати.
− Пре­ди да се кача на само­ле­та, дете­то ме помо­ли да му доне­са май­мун­ка за пода­рък. Решил съм да се паза­ря с нег­ри­те в Оне. Те са гото­ви и кро­ко­дил да ми хва­нат, сти­га да поис­кам и по-важ­но­то да си пла­тя. Не мога да не му доне­са. С таки­ва очи ме помо­ли, че на мен ми се доплака.
− Че къде ще я скри­еш тази май­му­на на кораба?
− Ще я скрия. Ти ще ми помог­неш. Шефът скри чети­ри куче­та в маши­на­та, та аз една май­мун­ка ли няма да скрия. Нали не е горила.
− Ей, Хла­пе, вни­ма­вай мно­го. Май­му­на е това. Ако нещо се обър­ка Пуш­ка­та ще ни лин­чу­ва. Аз вина­ги се кач­вам на рейс затъ­нал до шия­та в дъл­го­ве. Пече­ля доб­ре, а все съм на чер­ве­но. То май всич­ки моря­ци са така. И как ще имам пари, като цяла­та рода ми се е уви­си­ла на шия­та като воде­ни­чен камък. От мен да зна­еш, Хла­пе: моря­ци­те пече­лят мно­го пари, но нямат. Те са самo едни прости про­вод­ни­ци на пари­те. Пари­те мина­ват през тях и зами­на­ват. Това е истината.
− Бар­ба, има лица и съби­тия, свър­за­ни с про­фе­си­я­та, кои­то нико­га няма да забра­вя. Има и таки­ва лица, кои­то вед­на­га забра­вям след вах­та, за да си ги спом­ня с неже­ла­ние на след­ва­щия ден. Ако аз бях капи­тан неща­та на бор­да няма­ше да са таки­ва, как­ви­то са сега.
− Ако ти беше капи­тан! Меч­тай си! Нико­га няма да ста­неш капи­тан. Ти не си роден за море. Обър­кал си си про­фе­си­я­та, но един ден ще го осъзнаеш.
− Да. Но все пак си представи…
− Няма как­во да си пред­ста­вям. И тази нощ не миг­нах­ме. Пре­су­ших­ме и послед­на­та бутил­ка ракия. Хай­де, връз­вай си обув­ки­те, че набли­жа­ва­ме пристанище.

20 фев­ру­а­ри 2016 год. Вла­ди­мир Коловски
Малак­с­ки проток