О В Е Н — Веселин Василев

Про­за

ВТОРА НАГРАДА

Весе­лин Василев 

О В Е Н

Още при пър­во­то ми нагаз­ва­не в све­тов­ния оке­ан, започ­нах да опри­ли­ча­вам море­та­та на жени, а оке­а­ни­те на мъже. Кол­ко­то пове­че ста­ват годи­ни­те ми по кора­би­те, тол­ко­ва по-труд­но е някой да ме убе­ди, че това не е така. Сво­ен­ра­ви­е­то на море­та­та, изне­над­ва­що­то, им във всич­ки сезо­ни, пове­де­ние, нео­чак­ва­ни­те повра­ти и безус­лов­на­та кра­со­та ме карат да мис­ля за тях като за жени. При оке­а­ни­те е дру­го: Днес пиян — ясно, утре ще е мах­мур­лия. Вдру­ги ден ще гле­да да забра­ви, ако може, всич­ки да забра­вят… Гали те с гру­би­те си лапи и ти пома­га да стиг­неш, за къде­то си тръгнал.

Явно, мах­мур­лу­кът беше поп­ре­ми­нал, защо­то вто­ро дено­но­щие Атлан­ти­кът ни под­пи­ра­ше по кър­ма­та и дес­ния борд от северозапад.

Зеле­ни­те хъл­мо­ве на огром­ни­те въл­ни се носе­ха един след друг и бута­ха два­де­сет и пет хиля­ди тон­ни­ят кораб като изгу­бе­на дъс­ка за сърф. Изви­ся­ва­ха се над кър­ма­та, тя про­па­да­ше сякаш зави­на­ги под вся­ка въл­на, но те не се сгро­мо­ляс­ва­ха вър­ху нея, а с успо­ко­и­тел­но кло­ко­че­не изми­ва­ха бор­до­ве­те и ни засил­ва­ха напред.

Оке­а­нът напо­до­бя­ва­ше соли­ден дядо, кой­то иска да си почи­ва и вни­ма­тел­но избут­ва досаж­да­щи­те му вну­ци от ста­я­та. След двай­се­ти­на часа щях­ме да се вмък­нем при баба­та на всич­ки море­та – Сре­ди­зем­но, как ще ни посрещ­не, не се знаеше.

Карах­ме два­де­сет хиля­ди тона йор­к­шир­с­ка пше­ни­ца от Хъл за Вене­ция. Цяла­та види­ма част от небе­то беше покри­та със сиви, пре­ли­ва­щи в чер­но обла­ци. Беше края на лято­то, вятъ­рът духа­ше от севе­ро­за­пад, носе­ше ран­на­та евро­пейс­ка есен и сви­ре­ше про­ни­за­тел­но през зле при­тег­на­ти­те илю­ми­на­то­ри. Кога­то кора­бът про­па­да­ше нис­ко меж­ду въл­ни­те, зву­кът напо­до­бя­ва­ше змийс­ко със­ка­не, а щом поред­на­та въл­на повдиг­не­ше кър­ма­та, със­ка­не­то пре­ми­на­ва­ше в сви­ре­не, ясно, ост­ро и висо­ко, като сви­ре­не­то на, пре­пус­кащ с изва­де­на сабя, казак от стар съвет­с­ки филм.

Два­ма­та с тре­тия меха­ник Евге­ни пиех­ме бира, полу­из­лег­на­ти вър­ху дива­ни­те в моряш­кия салет, след три­ча­со­ва бор­ба с еди­ния мазу­тен сепа­ра­тор. При око­ло пет­де­сет­гра­ду­со­ва жега, успях­ме да го почис­тим и да го ремон­ти­ра­ме. Про­пи­та­та с пот и емо­ции, вах­та беше оста­на­ла в исто­ри­я­та, до след­ва­ща­та имах­ме цели осем часа. Сега слу­шах­ме вятъ­ра, и вмес­то да при­тег­нем илю­ми­на­то­ри­те, измис­лях­ме срав­не­ния на зву­ци­те му…

Осве­жа­ва­щи­ят душ и сту­де­на­та бира вина­ги под­тик­ва­ха Евге­ни към размисъл.

- Бира­та сти­му­ли­ра мозъч­на­та дей­ност — изпъш­ка той и се опи­та да улу­чи кош­че­то с пър­ва­та смач­ка­на кутийка.

После задъв­ка някак­во пар­че жъл­то и без­в­кус­но евро­пейс­ко сире­не. Кора­бът не се беше при­би­рал годи­на и нещо, еки­па­жи­те се сме­ня­ха навън, в кам­бу­за няма­ше нищо бъл­гар­с­ко, освен мар­ма­ла­ди с изте­къл срок. Аз пушех. Цял свят знае, че до тре­та­та бира не замез­вам. Тък­мо про­из­веж­дах­ме зал­пов пукот с отва­ря­не­то на още две „Роял Дъч”, кога­то откъм кух­ня­та се чу песен. По-точ­но, чу се нещо като закли­на­тел­но гъг­не­не през стис­на­ти зъби. Вто­ри­ят каме­ри­ер Пет­ко Шумен­с­кия вле­зе и започ­на да поста­вя покрив­ки по маси­те. Как­то вина­ги ходе­ше бос, и как­то вина­ги си тана­ни­ка­ше народ­на песен. Няко­га бил борец и то добър. Вед­на­га след като дой­до­ха „хуба­ви­те вре­ме­на”, полу­чил пока­на да вле­зе в някак­ва бри­га­да, как­то сам се изра­зя­ва­ше. Но щом раз­брал, че в тази „бри­га­да” вмес­то да се борят помеж­ду си, ще борят мага­зи­нер­ки, ще чупят вит­ри­ни и гла­ви с бухал­ки, се отка­зал. Хва­нал море­то. Беше зодия овен, и пра­ве­ше само това, кое­то той сами­ят смя­та­ше, че тряб­ва да пра­ви. На кора­би­те не може­ше да тър­пи обув­ки, ходе­ше из цяла­та жилищ­на над­строй­ка бос. За тоя му навик чес­то го мъм­ре­ха, оба­че на него не му пука­ше. Само, кога­то беше ядо­сан, най-чес­то на стар­ши помощ­ни­ка, пее­ше със стис­на­ти зъби. В таки­ва момен­ти бях готов да се съг­ла­ся с исто­ри­ци­те, кои­то твър­дят, че бъл­га­ри­те са изто­чен народ. Гла­сът му гъг­не­ше моно­тон­но, като молит­ва на тибет­с­ки лама, а в погле­да му освен без­раз­ли­чие към заоби­ка­ля­щия го свят, иск­ре­ше бля­съ­кът на неиз­беж­но­то отмъщение.

- О, о, Калу­гер­че!- забе­ля­за ме Пет­ко. — А, ама той и Евге­ний тука, бе! Бра­во! Вече и офи­це­ри ли ще обслуж­вам в нашия салет?! Въз­гор­дя­вам се!

За Пет­ко няма­ше зна­че­ние, че е сър­дит на няко­го. Отно­ше­ни­е­то му към оста­на­ли­те не се променяше.

- Бирич­ка ли опъвате?

- Искаш ли? — попи­та го Евгени.

- А, а, мер­си, на теж­ко гори­во съм – посо­чи с гла­ва към кухнята.

Там той си има­ше чаш­ка, за чие­то ниво се гри­же­ше гот­ва­чът. Освен всич­ко оста­на­ло, Пет­ко раз­прос­т­ра­ня­ва­ше и затвър­дя­ва­ше нови­те пря­ко­ри на кора­ба. А нови­те, неряд­ко изо­па­че­ни­те ста­ри, ги съчи­ня­ва­ше, без уси­лие. „Добро­же­ла­тел­ни­ят”, наре­че новия капи­тан. Пре­ди месец и поло­ви­на доле­тя в Амс­тер­дам и започ­на добро­же­ла­тел­но да общу­ва с еки­па­жа. Въз­рас­тен мъж, от ста­ро­то поко­ле­ние капи­та­ни, той оби­ча­ше да пра­ви „общо­ко­раб­ни съб­ра­ния” и да изпол­з­ва изра­зи като „дру­га­ри”, „колек­тив” и дру­ги подоб­ни. Евге­ни, све­ду­щи­ят по зоди­а­кал­ни­те въп­ро­си, спо­де­ли, че капи­та­нът също е „овен”.

Не знам защо, но мои­те пря­ко­ри по кора­би­те се свър­з­ват с рели­ги­я­та. Може би, защо­то съм от зоди­я­та на Исус. На един кораб ме нари­чат дякон, на друг игу­мен. Кога­то реша да уча анг­лийс­ки и напус­кам каби­на­та само за рабо­та и яде­не, ста­вам „отшел­ник”.

В таки­ва слу­чаи се отказ­вам от уче­не­то и как­то пове­че­то ми коле­ги, кои­то учат самос­то­я­тел­но анг­лийс­ки, от годи­ни съм на уро­ка — „Въп­ро­си с нали”.

На този кораб бях „дякон”, дока­то пристиг­на Добро­же­ла­тел­ни­ят. Вед­нъж бях изля­зъл на кър­ма­та след вах­та, да изпу­ша една цига­ра пре­ди душа. Дър­во­де­ле­цът и един моряк боя­дис­ва­ха палу­ба­та. Оке­а­нът беше спо­ко­ен, гре­е­ше ярко сле­до­бед­но слън­це. По едно вре­ме чух гла­са на капитана:

- Здра­вей­те, другари!

Ония измън­ка­ха нещо. Аз лежах вър­ху една бух­та въже­та, пушех и не сме­них позата.

- А, Калу­гер­че, как е, как е машината?

- Доб­ре е — отго­во­рих и се поизправих.

Видях, че Пет­ко се мотае наоко­ло и се хили, сетих се, че от днес имам нов пря­кор. Слу­чая „Евге­ни”, беше подо­бен. Той се каз­ва Юли­ан. Бях­ме го нарек­ли „Гена­та”, защо­то цяло­то му тяло, спо­ред самия него, се със­то­е­ше от еро­ген­ни зони. Беше слаб, с хлът­нал корем, сим­па­тич­но лице и любо­пи­тен нос. Духо­ви­тос­ти­те му няма­ха край. Щом някой, засег­нат от поред­но­то му ост­ро­у­мие, посег­не­ше да го цап­не по гър­ба, ръка­та, гла­ва­та, няма зна­че­ние къде, той възкликваше:

- Недей точ­но по еро­ген­на­та зона!

Капи­та­нът пак не беше раз­брал пра­вил­но и вед­нъж пред всич­ки пре­къс­на без­к­рай­ния моно­лог на Гена­та с въпрос:

- Евге­ни, ти Евге­ни ли си или Евге­ний? — и това беше достатъчно…

Най-весе­ло се полу­чи с радис­та. Виках­ме му „Буха­ла”, той не се сър­де­ше. Има­ше сери­о­зен вид, носе­ше очи­ла с широ­ки рам­ки и заос­т­ре­на, чер­на бра­да. Добро­же­ла­тел­ни­ят се появи на вра­та­та една вечер, как­то гле­дах­ме видео. Свет­на всич­ки лам­пи, дър­же­ше куп лис­ти в една­та си ръка.

- Изви­ня­вай­те, дру­га­ри! — каза, като се огле­да с присви­ти очи.

Вдиг­на сво­бод­на­та си ръка.

- Ъ, ъ… — щрак­на с пръс­ти. — Куку­мяв­ка, ела горе, тряб­ваш ми спеш­но… В стан­ци­я­та, бе!

Миг след като се скри от очи­те ни, само Буха­ла оста­на сери­о­зен и седящ на сто­ла си. Не беше смях, беше експлозия!

Носех­ме си нови­те име­на с леко­та, защо­то те щяха да същес­т­ву­ват само до края на кон­т­рак­та. През отпус­ки­те ряд­ко се виж­да­ме, а след­ва­щи­ят кораб вина­ги носи нови изжи­вя­ва­ния, нови впе­чат­ле­ния и съот­вет­но, нови измис­ли­ци по отно­ше­ние на имената.

Сега, дока­то започ­вах­ме вто­ра­та бира, а Пет­ко си мън­ка­ше песен­та, чух гла­са на готвача:

- Калу­ге­ри­на ли е тука? — мус­та­ка­та­та му физи­о­но­мия се пока­за на шубера.

- Тука е, къде да е… — весе­ло отго­во­ри Петко.

- Изпя ли му песента?

- Да бе, поч­вам я — и започ­на. — „Калу­гер ме гони, мамо…” — пее­ше весело.

От зака­ни­тел­но­то му гъг­не­не няма­ше и сле­да. Евге­ни започ­на да му пригла­ся, но фал­ши­во. Гот­ва­чът кла­те­ше гла­ва в такт.

- Бла­го­да­ря! — казах и сръ­гах Евге­ни да млъква.

Пет­ко пее­ше мно­го вяр­но, а той раз­ва­ля­ше всичко.

- На как­во дъл­жа тази чест? — попитах.

- Клу­гер­че, кога си бил за послед­но в Хъл, я ми кажи сега? — попи­та готвача.

Замис­лих се.

- Пре­ди една годи­на — отго­во­рих с безразличие.

- А така, зна­чи е вяр­но! — гот­ва­чът плес­на с ръце и про­дъл­жи да кла­ти глава.

Пет­ко сме­ни песен­та с по-гру­бич­ка: „Хора­та викат туй-унуй, Калу­гер­чо вири своя….”

Евге­ни се хиле­ше, аз се пра­вех, че не им обръ­щам внимание.

- Тихи­те води са най-дъл­бо­ки, Пет­коо, Пет­ко. Нищо не зна­ем ние… — гот­ва­чът, про­дъл­жа­ва­ше да кла­ти глава.

- И как се запоз­нах­те, спо­де­ли тука? Може и на нас да ни изле­зе къс­ме­та някой ден… — въп­ро­сът беше към мене.

Тога­ва се сетих, че съм виж­дал тази мус­та­ка­та физи­о­но­мия до една теле­фон­на каби­на в Хъл. Бяха два­ма­та с Пет­ко. Да, да, да, сетих се за как­во говореха.

Тога­ва, сто­ях пред един мага­зин за пода­ръ­ци и пушех. Коле­га­та ми Стою, оби­ка­ля­ше вът­ре. Щеше да се жени, тър­се­ше пода­рък за щас­т­лив­ка­та. Към вхо­да се прибли­жи мла­да анг­лийс­ка май­ка, бута­ше колич­ка със спя­що бебе. Сигур­но помис­ли, че чакам жена си, а може просто да съм й вдъх­нал дове­рие, защо­то ме помо­ли да погле­дам бебе­то за минут­ка. Аз при­ех. Обяс­ни ми, че спи и ако се събу­ди, да полю­лея мал­ко колич­ка­та. Мла­ди­ят розо­во­бу­зест пода­ник на Ней­но Вели­чес­т­во, спа през всич­ки­те десет мину­ти, дока­то се вър­не май­ка му. После, тя се изви­ни за закъс­не­ни­е­то, бла­го­да­ри ми с усмив­ка и си про­дъл­жи по пътя. Ония два­ма­та, през цяло­то вре­ме са ме наблю­да­ва­ли, жад­ни за кораб­ни клю­ки. Това се опит­вах да обяс­ня на Евге­ни, а той кима­ше раз­би­ра­що, но Пет­ко няма­ше спи­ра­не: „Нямал сес­т­ра, нито брат, най имал … с дебел врат.”

- Имам брат — опи­тах се да обясня.

Но, напраз­но… Явно, народ­но­то твор­чес­т­во от шумен­с­кия край, беше неиз­чер­па­е­мо: „Той й го даде арма­ган, тя го напра­ви дар­ма­дан!” Поло­же­ни­е­то беше спа­се­но от коле­га­та ми Стою. Чух гла­сът му от кани­же­ла, пита­ше боц­ма­на за мене.

- Боце, виж­дал ли си дякона?

- Няма ли го в кили­я­та му?

- Няма го, оттам идвам.

Стою заста­на на вра­та­та. Нисък, набит, с гру­бо, сякаш обру­ле­но лице, но с мно­го съраз­мер­ни чер­ти. Квад­рат­на бра­дич­ка, широк мус­ку­лест врат, чер­на къд­ра­ва коса и кафя­ви очи. Зодия Овен. Спо­ред Евге­ни имен­но за това си дър­же­ше на дума­та. За Стою си оста­вах „Дяко­на”.

- Назд­ра­ве! Тука ли си бе, Достоевски?

Как­то пове­че­то моря­ци от тър­гов­с­кия флот, Стою чете­ше мно­го. След тре­тия месец от рей­са ми поис­ка кни­га, беше изчел всич­кия талаш на кора­ба. Да, но аз носех само „Престъп­ле­ние и нака­за­ние”, дру­ги­те ми неща бяха тет­рад­ки, пома­га­ла по анг­лийс­ки и мои тво­ре­ния. Дадох му я с пре­по­ръ­ка да про­че­те пър­во пред­го­во­ра. Той го про­чел до поло­ви­на­та и ми я вър­на. От извес­т­но вре­ме, явно кога­то се надя­ва­ше да му помог­на с нещо, ме нари­ча­ше Дос­то­ев­с­ки. Тех­ник по рож­де­ние, как­то мно­го бъл­га­ри, Стою беше майс­тор в имп­ро­ви­за­ци­и­те, на момен­ти пре­ка­ля­ва­ше, осо­бе­но в спо­ро­ве­те с някои меха­ни­ци. Но те не му се   връз­ва­ха, защо­то беше готов по вся­ко вре­ме да сле­зе в машин­но­то и да рабо­ти до само­заб­ра­ва. Нари­чах­ме го „Гро­бар­че”, защо­то беше завър­шил учи­ли­ще за каме­но­дел­ци. Живе­е­ше в някак­во стран­джан­с­ко село и смя­та­ше да се жени. Каз­ва­ше, че след този рейс ще сли­за зави­на­ги от кора­би­те и ще отва­ря него­ва фир­ма за каменоделство.

- Една бирич­ка, Гро­бар­че? — еро­ген­ни­ят пред­ла­га­ше бира на все­ки срещнат.

- Мер­си, ние с Дяко­на има­ме рабо­та. Ще се почер­пим нещо дру­го. Тряб­ваш ми бе, Дос­то­ев­с­ки, ела за мал­ко долу.

Харак­тер­но за вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та ми с овни­те е, че им тряб­вам, но ако ги слу­ша човек може да оста­не с впе­чат­ле­ние, че те ми тряб­ват. Имах връз­ка с дама от горе­по­со­че­на­та зодия, коя­то ми каза, че без нея труд­но бих се спра­вял с неща­та от живота.

- Мъча се да пиша едно пис­мо. Ще го пра­тя от Ита­лия — пет­на изби­ха по мъхес­то­то лице на Стою. — Решил съм да се женя… Ти зна­еш, де – поч­ти про­шеп­на, кога­то вли­зах­ме в каби­на­та му. — То се знае отдав­на, ама искам да предуп­ре­дя… да е по-офи­ци­ал­но. Сядай!

Сед­нах.

- Започ­нах, ама – покла­ти гла­ва — да уда­риш едно рамо. Тебе те бива в тия работи.

На маса­та има­ше лист от голя­ма тет­рад­ка с някол­ко напи­са­ни реда.

- Чакай да налея по едно!

Стою изва­ди бутил­ка изпод масата.

- Пих бира — замън­ках аз.

- Бира­та си е бира.Това е дру­га работа.

Отно­ше­ни­е­то ми към пити­е­та­та от клас „А” е като това към жени­те. Труд­но ми е да отка­жа, кога­то зная как­во ще усе­тя, и още по-труд­но, кога­то не зная. В слу­чая зна­ех, беше вод­ка „Смир­ноф”, номер 21 от шип­шан­д­ле­ра в Хъл. Стою наля в две кафе­ни чаш­ки с отчек­на­ти дръж­ки и отво­ри по кутия гръц­ка сода. Посег­нах да изва­дя цига­ра, но се сетих, че той не пуши.

- Пуши, пуши! — поощ­ри ме. — Виж до къде я дока­рах, казвай

по-ната­тък. Наздраве!

- Назд­ра­ве! — отго­во­рих и взех листа.

С твърд, сигу­рен почерк на човек, уве­рен в себе си беше напи­са­но: „Здра­вей, Керан­ке, днес в, сво­бод­ни­те от вах­та, часо­ве, реших да ти напи­ша това пис­мо. Пъту­ва­ме от Анг­лия за Ита­лия с товар зър­но. Вре­ме­то е мно­го лошо, въл­ни­те са голе­ми. Вятъ­рът сви­ри в мидел­ш­пан­го­та, аз мис­ля за тебе.”

- Та да ме под­се­тиш за по-нататък…

- Доб­ре. Оба­че се пише „мидл”, от анг­лийс­ки — сре­да, сре­ден, и „шпан­го­ут с „оу”.

- Доб­ре де, ти каз­вай сега. Това после ще го пре­пи­ша — граб­на настър­вен химикалката.

Ста­нах с чаша в ръка, заех въз­тор­же­на поза и си при­да­дох замис­лен вид. Започ­нах: „Този вятър, Керан­ке, е севе­ро­за­па­ден и сту­ден. Вкоп­чил съм се в мидлш­пан­го­у­та, а въл­ни­те ме повди­гат и спус­кат. От целия кораб и от еки­па­жа май сме оста­на­ли само аз и мидлш­пан­го­у­та. Кога­то някоя зеле­на пла­ни­на ни повдиг­не, виж­дам земя напред. Дано не е мираж! Ето, пак видях земя! Не е мираж! Това е пор­ту­гал­с­кия бряг, или Азор­с­ки­те ост­ро­ви, кое­то е едно и също. Нямам ника­къв уред за опре­де­ля­не на посо­ки­те. Не зная кое вре­ме от дено­но­щи­е­то е, но не е мрък­на­ло. Небе­то е покри­то с чер­ни обла­ци, от слън­це­то няма и помен. Пак видях бре­га! Въл­ни­те ме носят към него, но не зная кога ще ме изхвър­лят там. Изхвър­лят ли ме, всич­ко ще се уре­ди, как­то сме го реши­ли ние с тебе. Допи­вам послед­на­та глът­ка от тая бутил­ка. Тя е от вод­ка „Смир­ноф” – поглед­нах ети­ке­та — номер 21 и затва­рям пис­мо­то вът­ре. Вяр­вам, че Бог ще помог­не бутил­ка­та да стиг­не до тебе. Чакай ме и се надя­вай! Твой Стою. Под­пис: не се чете”

Наста­на крат­ко, напрег­на­то мълчание.

- Как­во ти ста­ва бе, Дяко­не? — зяпа­ше ме с невин­но отво­ре­ни очи, като извън­зем­но­то от едно­и­мен­ния филм.

- Нищо. Зна­еш ли как­во е шпангоут?

- Ами… Не мога да се сетя. А, бе…

- Това е реб­ро от набо­ра на корпуса.

- Да, бе, нали ги учих­ме на времето!

- Зна­чи, ако има мидлш­пан­го­ут, това тряб­ва да е сред­но­то реб­ро. Най-сред­но­то от всич­ки. Тия тер­ми­ни се изпол­з­ват пове­че в кора­бос­т­ро­е­не­то. Пър­во се изра­бот­ва кил­на­та гре­да, тя е по цяла­та дъл­жи­на на кора­ба, лод­ка­та, яхта­та или вся­как­во тво­ре­ние от тоя сорт. После се нареж­дат шпан­го­у­ти­те, тоест, реб­ра­та, и вър­ху тях се коват, ако са дър­ве­ни, нито­ват се или се зава­ря­ват вън­ш­ни­те лис­ти от кор­пу­са. Реб­ра­та не се виж­дат. Щом вятъ­рът сви­ри в мидлш­пан­го­у­та, зна­чи от кор­пу­са не е оста­на­ло нищо. За да го чуваш ти тряб­ва да си там при него. Зна­чи и от над­строй­ка­та не е оста­на­ло мно­го. Оказ­ва се, че кора­ба е бил дър­вен, сла­ва Богу! Ина­че, шпан­го­у­та няма­ше да те спаси.

- Чакай бе, къде отиде ти? Аз мис­лех, че е някак­во плат­но или въже.

- А, ако ще е плат­но ще го напи­шем по друг начин. Така зна­чи – наве­дох гла­ва над лис­та — от вах­та… часо­ве… Доб­ре. Току-що с моя при­ятел и коле­га Дяко­на сля­зох­ме от хлъз­га­вия мос­тик на нашия горд кораб „Спи­рит ъф дъ Оушън”. Чети­ри часа дър­жах­ме огром­ния щур­вал и посре­щах­ме кап­ри­зи­те на Оке­а­на. Дре­хи­те ни са под­гиз­на­ли, тела­та ни премръз­на­ли, но гор­дост­та, че пла­ва­ме на този нов кораб под фла­га на Бри­тан­с­ка­та коро­на, сгря­ва сър­ца­та ни! Отива­ме в Авс­т­ра­лия с някол­кос­то­тин бъч­ви уис­ки от най-добро­то. После ще минем през Хон­конг и Син­га­пур, а от Цей­лон ще нато­ва­рим чай за Анг­лия. Ех, Керан­ке, огром­на е Бри­тан­с­ка­та импе­рия! Сигур­но си чува­ла, че Слън­це­то над нея нико­га не заляз­ва! Яд ме е само, че оста­вих­ме Макао в ръце­те на оне­зи хит­ри пор­ту­гал­ци. А Ней­но Вели­чес­т­во сигур­но се ядос­ва пове­че и от мене. От Цей­лон към Анг­лия ще тръг­нем заед­но със слав­ния кли­пер „Чай­на Таун”, кой­то досе­га мина­ва­ше за най-бърз. Но досе­га! Капи­та­нът смя­та, че ние пър­ви ще видим бели­те ска­ли на Дувър и ще позд­ра­вим с топов­ни изстре­ли и фла­го­ве Ней­но Вели­чес­т­во! Засе­га оба­че сме още в север­ния Атлан­тик и ревът на въл­ни­те е тол­ко­ва силен, че само боц­ма­на може да го над­ви­ка. Дес­ни­те мар­се­ли са опъ­на­ти до пръс­ва­не. „Спи­рит…” лежи на ляв галс и сякаш лети по въл­ни­те без да ги докос­ва. Вятъ­рът сви­ри в брам­с­тен­ги­те… Аз мис­ля за тебе.

- Сти­га де, сти­га де! Давай да вър­шим рабо­та! — Стою губе­ше търпение.

- Е, доб­ре, пиши!

Стою заби гла­ва като овен над лис­та и зача­ка нервно.

- Пиши: „Един­с­т­ве­но мое, моми­че !” — отпих и премре­жих поглед.

- Това е! Ей за това те викам бе, Достоевски!

Започ­на да пише. Про­дик­ту­вах му тек­с­та, като меж­дув­ре­мен­но пре­су­ших още една чаш­ка, и кам­ба­на­та за вече­ря удари.

- Отивай да хап­неш, аз ще го пре­пи­ша на чисто.

- О кей! — отидох да ям.

Казах на Пет­ко, че Стою ще закъс­нее мал­ко. Евге­ни ми беше оста­вил още една бира.

Вече ста­вах, кога­то Стою вле­зе. Каза тихо „Назд­ра­ве”, смиг­на ми и сед­на на мяс­то­то си с довол­на усмивка.

- Ще хвър­ля едно око — казах му.

Вдиг­на раме­не в знак на съг­ла­сие. Сля­зох пак долу. Нови­ят лист беше вър­ху маса­та. Почер­кът равен и твърд убе­ди­тел­но повта­ря­ше про­дик­ту­ва­но­то от чер­но­ва­та, а чув­с­т­ва­та на Стою про­зи­ра­ха като буен поток под тънък про­ле­тен лед. Пис­мо­то завър­ш­ва­ше така: „Вре­ме­то е лошо. Вятъ­рът сви­ри в мидлш­пан­го­у­та, аз мис­ля за тебе!”

Прав е Евге­ни, Ове­нът си е Овен!

Изля­зох на вън­ш­ния кани­жел на под­вет­ре­ния борд. Оби­чам под­вет­ре­ни­те бор­до­ве. Нався­къ­де наоко­ло ври и кипи, а тук е тихо. Кор­пу­сът закри­ва една мик­рос­ко­пич­на час­ти­ца от Оке­а­на, тя е спо­кой­на като езе­ро. От сил­ния вятър няма и помен, само глу­хо­то бум­те­не от дру­гия борд напом­ня за него. Изби ме на фило­со­фия. Помис­лих, че все­ки тър­си под­вет­рен борд, а коле­га­та ми Стою вече е наме­рил своя. Дали пък моя не е при моми­че­то, кое­то мис­ли, че не бих се спра­вял току-така с неща­та от живо­та? Май започ­вах да се размеквам…

Допих бира­та, пус­нах фаса в кути­я­та и я смач­ках. Не плюх, не оби­чам да се плюе в Оке­а­на. Минах през сале­та, пус­нах кути­я­та в коша с над­пис „мета­ли” и тръг­нах към каби­на­та си. Тряб­ва­ше да си лягам. От 0 до 4 пак щях съм в машин­но­то. Оке­а­нът про­дъл­жа­ва­ше да се дър­жи като дядо ми, вятъ­рът все така сви­ре­ше в … хм …Овен…