Проза
ВТОРА НАГРАДА
Веселин Василев
О В Е Н
Още при първото ми нагазване в световния океан, започнах да оприличавам моретата на жени, а океаните на мъже. Колкото повече стават годините ми по корабите, толкова по-трудно е някой да ме убеди, че това не е така. Своенравието на моретата, изненадващото, им във всички сезони, поведение, неочакваните поврати и безусловната красота ме карат да мисля за тях като за жени. При океаните е друго: Днес пиян — ясно, утре ще е махмурлия. Вдруги ден ще гледа да забрави, ако може, всички да забравят… Гали те с грубите си лапи и ти помага да стигнеш, за където си тръгнал.
Явно, махмурлукът беше попреминал, защото второ денонощие Атлантикът ни подпираше по кърмата и десния борд от северозапад.
Зелените хълмове на огромните вълни се носеха един след друг и бутаха двадесет и пет хиляди тонният кораб като изгубена дъска за сърф. Извисяваха се над кърмата, тя пропадаше сякаш завинаги под всяка вълна, но те не се сгромолясваха върху нея, а с успокоително клокочене измиваха бордовете и ни засилваха напред.
Океанът наподобяваше солиден дядо, който иска да си почива и внимателно избутва досаждащите му внуци от стаята. След двайсетина часа щяхме да се вмъкнем при бабата на всички морета – Средиземно, как ще ни посрещне, не се знаеше.
Карахме двадесет хиляди тона йоркширска пшеница от Хъл за Венеция. Цялата видима част от небето беше покрита със сиви, преливащи в черно облаци. Беше края на лятото, вятърът духаше от северозапад, носеше ранната европейска есен и свиреше пронизателно през зле притегнатите илюминатори. Когато корабът пропадаше ниско между вълните, звукът наподобяваше змийско съскане, а щом поредната вълна повдигнеше кърмата, съскането преминаваше в свирене, ясно, остро и високо, като свиренето на, препускащ с извадена сабя, казак от стар съветски филм.
Двамата с третия механик Евгени пиехме бира, полуизлегнати върху диваните в моряшкия салет, след тричасова борба с единия мазутен сепаратор. При около петдесетградусова жега, успяхме да го почистим и да го ремонтираме. Пропитата с пот и емоции, вахта беше останала в историята, до следващата имахме цели осем часа. Сега слушахме вятъра, и вместо да притегнем илюминаторите, измисляхме сравнения на звуците му…
Освежаващият душ и студената бира винаги подтикваха Евгени към размисъл.
- Бирата стимулира мозъчната дейност — изпъшка той и се опита да улучи кошчето с първата смачкана кутийка.
После задъвка някакво парче жълто и безвкусно европейско сирене. Корабът не се беше прибирал година и нещо, екипажите се сменяха навън, в камбуза нямаше нищо българско, освен мармалади с изтекъл срок. Аз пушех. Цял свят знае, че до третата бира не замезвам. Тъкмо произвеждахме залпов пукот с отварянето на още две „Роял Дъч”, когато откъм кухнята се чу песен. По-точно, чу се нещо като заклинателно гъгнене през стиснати зъби. Вторият камериер Петко Шуменския влезе и започна да поставя покривки по масите. Както винаги ходеше бос, и както винаги си тананикаше народна песен. Някога бил борец и то добър. Веднага след като дойдоха „хубавите времена”, получил покана да влезе в някаква бригада, както сам се изразяваше. Но щом разбрал, че в тази „бригада” вместо да се борят помежду си, ще борят магазинерки, ще чупят витрини и глави с бухалки, се отказал. Хванал морето. Беше зодия овен, и правеше само това, което той самият смяташе, че трябва да прави. На корабите не можеше да търпи обувки, ходеше из цялата жилищна надстройка бос. За тоя му навик често го мъмреха, обаче на него не му пукаше. Само, когато беше ядосан, най-често на старши помощника, пееше със стиснати зъби. В такива моменти бях готов да се съглася с историците, които твърдят, че българите са източен народ. Гласът му гъгнеше монотонно, като молитва на тибетски лама, а в погледа му освен безразличие към заобикалящия го свят, искреше блясъкът на неизбежното отмъщение.
- О, о, Калугерче!- забеляза ме Петко. — А, ама той и Евгений тука, бе! Браво! Вече и офицери ли ще обслужвам в нашия салет?! Възгордявам се!
За Петко нямаше значение, че е сърдит на някого. Отношението му към останалите не се променяше.
- Биричка ли опъвате?
- Искаш ли? — попита го Евгени.
- А, а, мерси, на тежко гориво съм – посочи с глава към кухнята.
Там той си имаше чашка, за чието ниво се грижеше готвачът. Освен всичко останало, Петко разпространяваше и затвърдяваше новите прякори на кораба. А новите, нерядко изопачените стари, ги съчиняваше, без усилие. „Доброжелателният”, нарече новия капитан. Преди месец и половина долетя в Амстердам и започна доброжелателно да общува с екипажа. Възрастен мъж, от старото поколение капитани, той обичаше да прави „общокорабни събрания” и да използва изрази като „другари”, „колектив” и други подобни. Евгени, сведущият по зодиакалните въпроси, сподели, че капитанът също е „овен”.
Не знам защо, но моите прякори по корабите се свързват с религията. Може би, защото съм от зодията на Исус. На един кораб ме наричат дякон, на друг игумен. Когато реша да уча английски и напускам кабината само за работа и ядене, ставам „отшелник”.
В такива случаи се отказвам от ученето и както повечето ми колеги, които учат самостоятелно английски, от години съм на урока — „Въпроси с нали”.
На този кораб бях „дякон”, докато пристигна Доброжелателният. Веднъж бях излязъл на кърмата след вахта, да изпуша една цигара преди душа. Дърводелецът и един моряк боядисваха палубата. Океанът беше спокоен, грееше ярко следобедно слънце. По едно време чух гласа на капитана:
- Здравейте, другари!
Ония измънкаха нещо. Аз лежах върху една бухта въжета, пушех и не смених позата.
- А, Калугерче, как е, как е машината?
- Добре е — отговорих и се поизправих.
Видях, че Петко се мотае наоколо и се хили, сетих се, че от днес имам нов прякор. Случая „Евгени”, беше подобен. Той се казва Юлиан. Бяхме го нарекли „Гената”, защото цялото му тяло, според самия него, се състоеше от ерогенни зони. Беше слаб, с хлътнал корем, симпатично лице и любопитен нос. Духовитостите му нямаха край. Щом някой, засегнат от поредното му остроумие, посегнеше да го цапне по гърба, ръката, главата, няма значение къде, той възкликваше:
- Недей точно по ерогенната зона!
Капитанът пак не беше разбрал правилно и веднъж пред всички прекъсна безкрайния монолог на Гената с въпрос:
- Евгени, ти Евгени ли си или Евгений? — и това беше достатъчно…
Най-весело се получи с радиста. Викахме му „Бухала”, той не се сърдеше. Имаше сериозен вид, носеше очила с широки рамки и заострена, черна брада. Доброжелателният се появи на вратата една вечер, както гледахме видео. Светна всички лампи, държеше куп листи в едната си ръка.
- Извинявайте, другари! — каза, като се огледа с присвити очи.
Вдигна свободната си ръка.
- Ъ, ъ… — щракна с пръсти. — Кукумявка, ела горе, трябваш ми спешно… В станцията, бе!
Миг след като се скри от очите ни, само Бухала остана сериозен и седящ на стола си. Не беше смях, беше експлозия!
Носехме си новите имена с лекота, защото те щяха да съществуват само до края на контракта. През отпуските рядко се виждаме, а следващият кораб винаги носи нови изживявания, нови впечатления и съответно, нови измислици по отношение на имената.
Сега, докато започвахме втората бира, а Петко си мънкаше песента, чух гласа на готвача:
- Калугерина ли е тука? — мустакатата му физиономия се показа на шубера.
- Тука е, къде да е… — весело отговори Петко.
- Изпя ли му песента?
- Да бе, почвам я — и започна. — „Калугер ме гони, мамо…” — пееше весело.
От заканителното му гъгнене нямаше и следа. Евгени започна да му приглася, но фалшиво. Готвачът клатеше глава в такт.
- Благодаря! — казах и сръгах Евгени да млъква.
Петко пееше много вярно, а той разваляше всичко.
- На какво дължа тази чест? — попитах.
- Клугерче, кога си бил за последно в Хъл, я ми кажи сега? — попита готвача.
Замислих се.
- Преди една година — отговорих с безразличие.
- А така, значи е вярно! — готвачът плесна с ръце и продължи да клати глава.
Петко смени песента с по-грубичка: „Хората викат туй-унуй, Калугерчо вири своя….”
Евгени се хилеше, аз се правех, че не им обръщам внимание.
- Тихите води са най-дълбоки, Петкоо, Петко. Нищо не знаем ние… — готвачът, продължаваше да клати глава.
- И как се запознахте, сподели тука? Може и на нас да ни излезе късмета някой ден… — въпросът беше към мене.
Тогава се сетих, че съм виждал тази мустаката физиономия до една телефонна кабина в Хъл. Бяха двамата с Петко. Да, да, да, сетих се за какво говореха.
Тогава, стоях пред един магазин за подаръци и пушех. Колегата ми Стою, обикаляше вътре. Щеше да се жени, търсеше подарък за щастливката. Към входа се приближи млада английска майка, буташе количка със спящо бебе. Сигурно помисли, че чакам жена си, а може просто да съм й вдъхнал доверие, защото ме помоли да погледам бебето за минутка. Аз приех. Обясни ми, че спи и ако се събуди, да полюлея малко количката. Младият розовобузест поданик на Нейно Величество, спа през всичките десет минути, докато се върне майка му. После, тя се извини за закъснението, благодари ми с усмивка и си продължи по пътя. Ония двамата, през цялото време са ме наблюдавали, жадни за корабни клюки. Това се опитвах да обясня на Евгени, а той кимаше разбиращо, но Петко нямаше спиране: „Нямал сестра, нито брат, най имал … с дебел врат.”
- Имам брат — опитах се да обясня.
Но, напразно… Явно, народното творчество от шуменския край, беше неизчерпаемо: „Той й го даде армаган, тя го направи дармадан!” Положението беше спасено от колегата ми Стою. Чух гласът му от канижела, питаше боцмана за мене.
- Боце, виждал ли си дякона?
- Няма ли го в килията му?
- Няма го, оттам идвам.
Стою застана на вратата. Нисък, набит, с грубо, сякаш обрулено лице, но с много съразмерни черти. Квадратна брадичка, широк мускулест врат, черна къдрава коса и кафяви очи. Зодия Овен. Според Евгени именно за това си държеше на думата. За Стою си оставах „Дякона”.
- Наздраве! Тука ли си бе, Достоевски?
Както повечето моряци от търговския флот, Стою четеше много. След третия месец от рейса ми поиска книга, беше изчел всичкия талаш на кораба. Да, но аз носех само „Престъпление и наказание”, другите ми неща бяха тетрадки, помагала по английски и мои творения. Дадох му я с препоръка да прочете първо предговора. Той го прочел до половината и ми я върна. От известно време, явно когато се надяваше да му помогна с нещо, ме наричаше Достоевски. Техник по рождение, както много българи, Стою беше майстор в импровизациите, на моменти прекаляваше, особено в споровете с някои механици. Но те не му се връзваха, защото беше готов по всяко време да слезе в машинното и да работи до самозабрава. Наричахме го „Гробарче”, защото беше завършил училище за каменоделци. Живееше в някакво странджанско село и смяташе да се жени. Казваше, че след този рейс ще слиза завинаги от корабите и ще отваря негова фирма за каменоделство.
- Една биричка, Гробарче? — ерогенният предлагаше бира на всеки срещнат.
- Мерси, ние с Дякона имаме работа. Ще се почерпим нещо друго. Трябваш ми бе, Достоевски, ела за малко долу.
Характерно за взаимоотношенията ми с овните е, че им трябвам, но ако ги слуша човек може да остане с впечатление, че те ми трябват. Имах връзка с дама от горепосочената зодия, която ми каза, че без нея трудно бих се справял с нещата от живота.
- Мъча се да пиша едно писмо. Ще го пратя от Италия — петна избиха по мъхестото лице на Стою. — Решил съм да се женя… Ти знаеш, де – почти прошепна, когато влизахме в кабината му. — То се знае отдавна, ама искам да предупредя… да е по-официално. Сядай!
Седнах.
- Започнах, ама – поклати глава — да удариш едно рамо. Тебе те бива в тия работи.
На масата имаше лист от голяма тетрадка с няколко написани реда.
- Чакай да налея по едно!
Стою извади бутилка изпод масата.
- Пих бира — замънках аз.
- Бирата си е бира.Това е друга работа.
Отношението ми към питиетата от клас „А” е като това към жените. Трудно ми е да откажа, когато зная какво ще усетя, и още по-трудно, когато не зная. В случая знаех, беше водка „Смирноф”, номер 21 от шипшандлера в Хъл. Стою наля в две кафени чашки с отчекнати дръжки и отвори по кутия гръцка сода. Посегнах да извадя цигара, но се сетих, че той не пуши.
- Пуши, пуши! — поощри ме. — Виж до къде я докарах, казвай
по-нататък. Наздраве!
- Наздраве! — отговорих и взех листа.
С твърд, сигурен почерк на човек, уверен в себе си беше написано: „Здравей, Керанке, днес в, свободните от вахта, часове, реших да ти напиша това писмо. Пътуваме от Англия за Италия с товар зърно. Времето е много лошо, вълните са големи. Вятърът свири в миделшпангота, аз мисля за тебе.”
- Та да ме подсетиш за по-нататък…
- Добре. Обаче се пише „мидл”, от английски — среда, среден, и „шпангоут с „оу”.
- Добре де, ти казвай сега. Това после ще го препиша — грабна настървен химикалката.
Станах с чаша в ръка, заех възторжена поза и си придадох замислен вид. Започнах: „Този вятър, Керанке, е северозападен и студен. Вкопчил съм се в мидлшпангоута, а вълните ме повдигат и спускат. От целия кораб и от екипажа май сме останали само аз и мидлшпангоута. Когато някоя зелена планина ни повдигне, виждам земя напред. Дано не е мираж! Ето, пак видях земя! Не е мираж! Това е португалския бряг, или Азорските острови, което е едно и също. Нямам никакъв уред за определяне на посоките. Не зная кое време от денонощието е, но не е мръкнало. Небето е покрито с черни облаци, от слънцето няма и помен. Пак видях брега! Вълните ме носят към него, но не зная кога ще ме изхвърлят там. Изхвърлят ли ме, всичко ще се уреди, както сме го решили ние с тебе. Допивам последната глътка от тая бутилка. Тя е от водка „Смирноф” – погледнах етикета — номер 21 и затварям писмото вътре. Вярвам, че Бог ще помогне бутилката да стигне до тебе. Чакай ме и се надявай! Твой Стою. Подпис: не се чете”
Настана кратко, напрегнато мълчание.
- Какво ти става бе, Дяконе? — зяпаше ме с невинно отворени очи, като извънземното от едноименния филм.
- Нищо. Знаеш ли какво е шпангоут?
- Ами… Не мога да се сетя. А, бе…
- Това е ребро от набора на корпуса.
- Да, бе, нали ги учихме на времето!
- Значи, ако има мидлшпангоут, това трябва да е средното ребро. Най-средното от всички. Тия термини се използват повече в корабостроенето. Първо се изработва килната греда, тя е по цялата дължина на кораба, лодката, яхтата или всякакво творение от тоя сорт. После се нареждат шпангоутите, тоест, ребрата, и върху тях се коват, ако са дървени, нитоват се или се заваряват външните листи от корпуса. Ребрата не се виждат. Щом вятърът свири в мидлшпангоута, значи от корпуса не е останало нищо. За да го чуваш ти трябва да си там при него. Значи и от надстройката не е останало много. Оказва се, че кораба е бил дървен, слава Богу! Иначе, шпангоута нямаше да те спаси.
- Чакай бе, къде отиде ти? Аз мислех, че е някакво платно или въже.
- А, ако ще е платно ще го напишем по друг начин. Така значи – наведох глава над листа — от вахта… часове… Добре. Току-що с моя приятел и колега Дякона слязохме от хлъзгавия мостик на нашия горд кораб „Спирит ъф дъ Оушън”. Четири часа държахме огромния щурвал и посрещахме капризите на Океана. Дрехите ни са подгизнали, телата ни премръзнали, но гордостта, че плаваме на този нов кораб под флага на Британската корона, сгрява сърцата ни! Отиваме в Австралия с няколкостотин бъчви уиски от най-доброто. После ще минем през Хонконг и Сингапур, а от Цейлон ще натоварим чай за Англия. Ех, Керанке, огромна е Британската империя! Сигурно си чувала, че Слънцето над нея никога не залязва! Яд ме е само, че оставихме Макао в ръцете на онези хитри португалци. А Нейно Величество сигурно се ядосва повече и от мене. От Цейлон към Англия ще тръгнем заедно със славния клипер „Чайна Таун”, който досега минаваше за най-бърз. Но досега! Капитанът смята, че ние първи ще видим белите скали на Дувър и ще поздравим с топовни изстрели и флагове Нейно Величество! Засега обаче сме още в северния Атлантик и ревът на вълните е толкова силен, че само боцмана може да го надвика. Десните марсели са опънати до пръсване. „Спирит…” лежи на ляв галс и сякаш лети по вълните без да ги докосва. Вятърът свири в брамстенгите… Аз мисля за тебе.
- Стига де, стига де! Давай да вършим работа! — Стою губеше търпение.
- Е, добре, пиши!
Стою заби глава като овен над листа и зачака нервно.
- Пиши: „Единствено мое, момиче !” — отпих и премрежих поглед.
- Това е! Ей за това те викам бе, Достоевски!
Започна да пише. Продиктувах му текста, като междувременно пресуших още една чашка, и камбаната за вечеря удари.
- Отивай да хапнеш, аз ще го препиша на чисто.
- О кей! — отидох да ям.
Казах на Петко, че Стою ще закъснее малко. Евгени ми беше оставил още една бира.
Вече ставах, когато Стою влезе. Каза тихо „Наздраве”, смигна ми и седна на мястото си с доволна усмивка.
- Ще хвърля едно око — казах му.
Вдигна рамене в знак на съгласие. Слязох пак долу. Новият лист беше върху масата. Почеркът равен и твърд убедително повтаряше продиктуваното от черновата, а чувствата на Стою прозираха като буен поток под тънък пролетен лед. Писмото завършваше така: „Времето е лошо. Вятърът свири в мидлшпангоута, аз мисля за тебе!”
Прав е Евгени, Овенът си е Овен!
Излязох на външния канижел на подветрения борд. Обичам подветрените бордове. Навсякъде наоколо ври и кипи, а тук е тихо. Корпусът закрива една микроскопична частица от Океана, тя е спокойна като езеро. От силния вятър няма и помен, само глухото бумтене от другия борд напомня за него. Изби ме на философия. Помислих, че всеки търси подветрен борд, а колегата ми Стою вече е намерил своя. Дали пък моя не е при момичето, което мисли, че не бих се справял току-така с нещата от живота? Май започвах да се размеквам…
Допих бирата, пуснах фаса в кутията и я смачках. Не плюх, не обичам да се плюе в Океана. Минах през салета, пуснах кутията в коша с надпис „метали” и тръгнах към кабината си. Трябваше да си лягам. От 0 до 4 пак щях съм в машинното. Океанът продължаваше да се държи като дядо ми, вятърът все така свиреше в … хм …Овен…
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.