О, нощем, само нощем, капитане…

ПОЕЗИЯ

НЕЛИ ПИГУЛЕВА, Пър­ва награда

…

О, нощем, само нощем, капитане…

Потъ­на­ха ли всич­ки­те ти кораби,

с кои­то раз­чер­та­ва­ше стихиите,

амби­ци­и­те, вре­ме­то, надеждите?

Сега, кога­то тиши­на­та вечер падне,

навън шумят топо­ли­те от вятъра,

а ти съну­ваш свой­те ста­ри кораби,

въл­ни­те, ура­га­ни­те, прибоите. 

И виж­даш как във трю­мо­ве­те им солени

през кръг­ли­те стък­ла зани­чат риби

и питат още кол­ко ще се бавиш.

Защо­то те очак­ват твой­те кораби

за ново, може би въл­шеб­но плаване.

В нощ­та до тебе тихо спи жена ти,

коя­то нена­виж­да твой­те кораби.

И по лице­то й се сти­чат уморено

на бръч­ки­те без­смис­ле­ни­те белези –

чер­та­ят дру­га кар­та – само със едно пристанище.

Чер­та­ят кар­та­та на ней­но­то очакване.

…

Къде е моя­та, непо­бе­ди­ма­та армада –

въже­та­та проскър­ц­ват и се късат, -

за да спа­си това, кое­то се разпада

и като ситен пясък се разпръсва.

Отвя­ха вет­ро­ве­те сто сезона,

очи­те ми от сол са избелели.

Хиля­да пъти пти­ци меж­ду клоните

изпя­ха пес­ни­те си – щури-пощурели.

И вся­ка вечер бав­но водораслите

запли­тат ядно прим­ки­те си стръвни –

при­тег­лят кот­ви­те си зеленясали.

Аз чакам ура­ган – да ги изтръгне

и да заплу­ват кора­би­те ми в небето.

Ще бъде сто и пър­ва­та ми есен

и хори­зон­тът ще блес­ти отвесен,

а слън­це­то от дъно­то ще свети.