Проза
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА
Стойчо Пенев
ПЕЧЕЛИВШИЯТ ФИШ
- Господин инспектор доведох заподозрения — бързо отрапортува старшината и излезе.
Заподозреният беше висок и брадясал мършав възрастен човек, навлечен в тази лятна горещина с дебело зимно сако, под което се показваше закопчано мръсно елече. Изпод него надничаше смачканата яка на още по-мръсна и навярно с месеци не видяла вода и сапун, риза. Мъжът миришеше на животно и кой знае защо на загниващ шпеков салам. Миризмата му моментално изпълни цялата стая. Всъщност в процеса на разговора, който предстоеше, из стаята щяха да плъзнат още по-коварни миризми, най-унищожаващата, от които беше миризмата, която се носеше от скъсаните му плетени обувки. Моментално изпитах желание още същият миг да го прогоня от стаята, или поне докато не го изкъпят, да не ми се мярка пред очите, но професионалният ми инстинкт преодоля отвращението, което ме обхвана в този момент. Все пак това си беше част от рисковете на професията.
- Седни ! — посочих стола срещу бюрото ми и се направих, че не забелязвам протегнатата мръсна, с огромни неизрязани нокти, ръка на мъжа срещу мен. Огромни нокти, натъпкани с кална мръсотия.
Мъжът смутено прибра ръката си, огледа я и вероятно прецени, че той на мое място, едва ли ще стисне такава мръсна ръка и примирено седна на стола.
- Така!.. Име?
- Аркадий Николаевич Петров — с насечено подсвирване отвърна той.
- Как?
- Аркадий Николаевич Петров — отново подсвирна старецът и от този момент нататък през цялото време на разпита, той подсвирваше на всяка звучна и беззвучна съгласна от своята реч, защото двата му предни зъба бяха избити.
- Руснак ли си?
- Не! Дядо ми е бил руснак. Бил е войник във войските на Врангел по време на революцията в Русия и пристигнал тук след…
- Добре, добре…
Боже този миризливец ще ме удуши, станах и широко разтворих прозорците.
- Кажи сега, Аркадий, ти ли бутна човека от моста или той сам падна?.. Въпросът ми бе арогантен, непрофесионален и тъп.
- Не съм го бутнал, господин инспектор, аз исках да го спася!..
- Как?.. Като го бутнеш от моста ?..
- Не, господин инспектор, той искаше да се самоубие, а аз го държах и дърпах да не падне.
- Свидетелите казват друго. И четиримата твърдят, че ти си го бутал докато падне — тука излъгах. Показанията на всички бяха различни
- Не!.. Лъжат! Всъщност, може би, не лъжат, а просто не са видели как стана всичко. Това не му беше за първи път.
- Кое не му беше за първи път?
- Това… Да направи опит да се самоубие
- И друг път ли е правил опити?
- Да! Първия път, когато опита да скочи от моста, аз го спасих. Може ли да разкажа как стана?
- Може!
- Това беше миналата година. Прибирах се към… Е, всъщност беше вечер, късно вечерта и аз се прибирах към моста. Вечер там под моста намираме подслон аз и други като мен, все клошари и бездомници. Беше края на лятото или по скоро ранна есен. Валеше ситен пронизващ дъжд и лека мъгла се стелеше над моста. Бързах да се подслоня под моста, когато забелязах там под лампата, че един дребен човек се мъчи да прескочи зида, който служеше за парапет на моста. Зидът беше висок, а човекът много дребен, драскаше с крака по цимента и това му струваше доста усилия. Разбрах,че не му е чиста работата и се затичах. В момента, когато дотърчах, той вече се беше покатерил, а влакът идваше и миг преди да скочи го хванах здраво за ревера на костюмчето му.
- Къде бе приятел?!.. — извиках и го задърпах към себе си.
- Пусни ме, копеле!.. Пусни ме, мамка ти! Пусни ме, защото ще те убия! — крещеше той, дърпаше се и се извиваше, но аз бях доста по-силен от него и го измъкнах.
Поставих го на тротоара и го натиснах за раменете. Той седна на мократа земя и като инатливо ядосано дете и зарита с крака.
- Кой си ти мамка ти? Карал ли те е някой да се месиш?! — и пак ме напсува.
- Ей пич!.. — казах му. — Не ме псувай, защото ще ти шибна един.
Плеснах го по врата. Той май пак щеше да ме напсува, но аз го стиснах за носа и изшътках заканително. Той млъкна.
И така, двамата допрели тела до циментовия зид, както ни валеше дъжда, аз го попитах, защо иска да сложи край на живота си.Той сякаш се колебаеше да продума, помълча около минута и бавно започна.
- Защото съм глупак, господине, защото съм некадърник, защото съм неудачник — докато говореше гневно се удряше с юмруче по
коляното. — Защото никога никой не ме е уважавал, защото съм жалък. Така казва жена ми. Ти си, казваше тя, най-нещастното, най-жалкото,
най-мизерното, най-тъпото, най-некадърното отвратително същество, което е съществувало на тази планета. Ти си само един дървен философ. Знам, ще кажеш, че много жени така говорят за мъжете си, но бедата е в това, че жена ми е права. Знаеш ли, аз съм със висше образование. Това трябва да говори, че трябва, все пак, да имам някакъв авторитет. Но аз нямам, нямам авторитет, никакъв авторитет нямам. В завода, където работех и последният тъп хамалин имаше повече уважение от мен. Мене никой не ме уважаваше. Децата ми не ме уважават. Презират ме. Наскоро в завода, в който работех, уволниха няколко работника. От инженерния състав уволниха единствено мен. Уволниха ме без никакво обяснение. А и аз не отидох да търся някакво обяснение, защо ме уволняват. Не отидох, защото знаех, че ме уволняват за некадърност. А сега и жена ми ме изгони от дома. Не, не бива, не бива такива нищожества като мен да живеят на тази земя!.. Мразя се, мразя се и се отвращавам от себе си, затова трябва да се самоубия. А сега ти ми попречи, глупак такъв!
- Кротко, кротко бе човек!.. Не си жалък. Въобще не си жалък!
Опитах се да го утеша, ама той наистина много жалко изглеждаше с тази си мокра полуплешива главица, със залепнала по черепа му рядка и дълга косица.
- Нещата ще се оправят. Пийни! — подадох му шишето с ракия, което винаги нося със себе си.
- Ама сега, шефе, шишенцето не е у мен, защото полицаят долу в дежурната ми го взе. Шефе, сега като ме пуснеш, ще ми го върнат
ли? — загрижено ме попита Аркадий.
- Ако преценя, че нямаш вина в убийството на човека, ще ти го върнат.
- Нямам вина, бе началник! И кой изверг би посегнал на живота на този човечец. Та това беше най-кроткия, най-добрия и най-безобидния човек, когото съм виждал. Той беше душичка, бе началник. Та, дадох му да пийне от моята ракийка и пак взех да го утешавам. Че утре ще се успокои, ще се прибере при своята женичка и при дечицата си и нещата ще се оправят.
А той само поклати глава и глухо промърмори, че не може да се прибере, защото жена му много злобно и яростно го е изгонила, а и знае, че си има любовник. Всъщност тя много отдавна си имала любовник, но той винаги се правел, че нищо не забелязва.
Както и да е. Дадох му още няколко пъти да си пийне и той се напи. Както седяхме на мокрия тротоар на моста, изведнъж клюмна и заспа. Ама той никак не можеше да носи на пиячка, шефе. Наложи се да го кача на гърба си и да го занеса под моста при другите бараби, където имаше запален огън. От този момент аз започнах да се грижа за него. Иначе с този човечец нямах проблеми. Той беше много послушен. Навсякъде ходехме двамата. Ама не можа да се приспособи към живота на клошарите. Много му беше трудно. Клошарството не е за всеки, шефе. Както казваше един мой колега, за да си клошар, трябва да ти идва отвътре, талант е нужен за тази работа. Не можеш да се преструваш на клошар, ако не си роден за такъв. Истинският клошар още от дете проявява дарбата си. И не е нужно, когато порасне, да спи като мен под мостовете или в изоставените сгради. В живота си може да бъде всякакъв, и началник може да стане, и депутат може да стане, и министър може да стане, но в поведението си той винаги ще си остане клошар. Той винаги ще се оглежда, да скъта нещо настрана, винаги ще се зарови в боклуците.
- А ти истински клошар ли си?
- Не!.. Нямам дарба за това. Аз съм просто само един дилетант в занаята. Щом се срамувам, значи не ми е там силата. Когато ровя в кофите, аз страдам, пазя се някой да не ме види. Истинският клошар не се срамува и не страда. В този миг той е изследовател, не, той е ловец, в този миг той е хищник, в него се проявява страстта на хищник, който дебне из засада жертвата си. А аз, както казах, случайно попаднах в занаята и не съм истински клошар. Но Колето съвсем не го биваше за тази работа.
- Кой „Коле”?
- Малкото Коленце. Е този, за когото сега ме обвинявате, че съм блъснал от моста. Така го наричахме, защото беше дребен, нежен и слабичък.
- Как му беше фамилията?
- Не знам. Никога не съм го питал, а и да ми е казал някога, забравил съм. Ние там в нашето общество нямаме фамилии. Говорим си само на име или на прякори. Ама той наистина беше голям смотаняк, началник. Наистина за нищо не го биваше. Не знам какъв е бил в професията си, но в нашата работа никак не го биваше. Биваше го само да говори културно. Е наистина много културно се изразяваше, личеше си, че много книги бе прочел. Понякога като си пийнеше, говореше за едни сложни неща, от които аз нищо не разбирах. Много често даваше примери от един философ. Някой си Флойд или Фройд. И един друг, с едно особено китайско име. Някой си Юнг. Май и Колето си падаше малко философ. Изглежда права ще излезе жена му. Но инак не го биваше за нищо. Срамуваше се да рови из кофите, все настрани седеше, да не си помислят хората, че има нещо общо с мен, докато аз ровя в някоя кофа. А и да краде не го биваше, абе, за нищо не ставаше. Всъщност аз го издържах.
- Близки ли бяха отношенията ви?
Аркадий ме погледна изненадано и обидено.
- Началник, аз не съм педал, а и Колето, макар че беше фино момче, също не беше обратен. Какво искаш да кажеш с това, дали са ни били близки отношенията
- Е, приятели ли бяхте?
- Не знам! Никога не съм се замислял за това. Аз просто се грижех за него, защото мисля, че ако не бях аз, той съвсем щеше да пропадне.
- Споделяше ли с теб?
- Споделяше рядко. Случваше се, като се напие. А той се напиваше много бързо. Никога нищо хубаво не каза за своя живот. Майка му била тиха кротка женица, която вярвала в Бог и строго спазвала религиозните порядки, вярвала и в моралните ценности на обществото. Бащата бил тиранин, полковник от армията. Все за подвизите на българската армия в изминалите войни говорел. А инак си бил в интенданството .Тормозел и него, и майка му. Презирал ги и двамата. И малкият Николайчо винаги търсел утеха в прегръдките на майка си, и тя в неговите. Израснал слаб, безволев и страхлив. Като младеж бил много красив и морален.Той и сега беше много красив. Момичетата много го харесвали, но когато го усетили какъв е смотаняк, бързо го разкарвали. Той бил убеден, че докато не се ожени за момичето, нямал право да я докосва, и че ако изчука някоя и не се ожени за нея, тя ще пропадне. Момичетата бързо го усещали, разкарвали го и, разбира се, си намирали някакъв друг тарикат, който никак не страдал от такива морални задръжки. Това съвсем убило самочувствието му, после следват неудачите. Знаеш ли, началник?! Колкото човек е по-кротък и добър, толкова повече не му върви в живота и толкова повече го преследват неудачите. Веднъж, това бе отдавна, с моята съпруга бяхме на курорт в Костенец. Вървяхме със съпругата ми по една горска пътека близо до станцията, когато срещу нас се зададоха мъж и жена. Сигурно същият ден бяха пристигнали, защото до сега не ги бях виждал. Жената беше средна на ръст, силна и волева. А мъжът висок, слаб, прегърбен и много кротък на вид. Разбрах всичко, по очите му разбрах, по плахия му поглед разбрах всичко за него. Този човек беше пълен неудачник. Казах на жена си, че този мъж е един невероятен нещастник. На него никога и в нищо не му е вървяло. Той е от тези хора, след които бедите вървят на дузини, ако някой се спъне и падне в някоя локва пред всички, това ще бъде той. Ако някой хвърли развалено яйце върху тълпа от хора, яйцето ще падне върху него. Той, той е посочения за всички беди. Този човек е изоставен от жена си.
- Много знаеш ти! — реагира жена ми. — А тази жена, която е с него, каква му е?
- Това не е неговата жена. Мисля, че тя също е разведена и е тръгнала с него, защото е кротък и добър и го съжалява. Защото смята, че ще му помогне да се съвземе. Но скоро и тя ще разбере, че е вечен неудачник и ще го остави.
- Хайде сега и ти! Голям психолог се извъди.
След вечеря, както обикновено се събирахме на пейките пред станцията под едно огромно борово дърво. Опознавахме се. Не след дълго и той дойде с жената. На една от пейките имаше място и той непохватно предложи на жената да седне, но тя отказа. Тогава той колебливо седна на края на пейката. Току-що се настани, когато един огромен развален и вкиснат домат, хвърлен от едно копеле от третия етаж , се провря през клоните на бора и се стовари на главата на този нещастник. Повечето от почиващите се засмяха, а човечецът, целият олян от размазания домат, стана, изгледа ни примирено и без да каже нещо, си тръгна.
Жената го последва, после спря за миг, обърна се към нас и злобно просъска:
- Как не ви е срам!
Повече те никога не дойдоха при нашата компания.
- Та така стоят нещата, началник, някои хора са призвани да бъдат нещастници, неудачници и посмешище на хората
- Ти семейство имаш ли? Имаш ли кой да се грижи за теб?
- Имах някога началник. Но жена ми почина преди три години и от тогава съм на улицата.
- Защо си на улицата? Нямаш ли деца? Пенсия не получаваш ли?
- Имам началник. И деца имам, двама сина, и пенсия получавам, ама си давам пенсията на големия си син. Дадох им пълномощно да получават пенсията ми. А тя и пенсията ми не е голяма началник, аз едно време работех на корабите на Океански риболов, а оттам пенсиите ни са много малки.
- А защо си даваш пенсията на сина си. И защо не живееш при него?
- Не може господин началник. Апартаментът е малък, той има три дечица, а женичката му е на легло вече две години. Един негодник я осакати с колата си. Блъсна я на пешеходната пътека и избяга. Хванаха го, но съдът го оправда. Всъщност осъдиха го на година и половина и на сто хиляди лева кръвнина. Но досега нито в затвора е влязъл, нито нещо е платил. Затова давам цялата си пенсия на тях, а аз се оправям сам.
- А другият ти син къде е?
- Не зная. Работеше нещо в Испания, след това замина за Германия. Преди два месеца, се обадил по телефона на брат си, че заминава за Канада. Щял да ходи в Аляска дървосекач да става, но досега нямаме вест от него. Той малко авантюрист си пада.
- Добре, кажи, все пак, какво стана същия този ден, когато човекът падна от моста?
- Ще ти кажа началник. Този ден минавахме покрай тотопункта, когато… Ама, началник, нека да започна от по-ранните събития, защото се губи последователността и връзката с този случай.
- Добре, говори, да чуя, каква е връзката с този случай?
- Седмица по-рано аз тъкмо бях продал малко риба, която бях…
бях… — разколеба се Аркадий. — Бях намерил…
- Беше намерил?
- Е, добре де… Бях откраднал от винтерите, които рибарите от риболовната база поставят в езерото. Да си призная, от време на време, когато не върви работата, открадвам някоя друга риба от винтерите в езерото, или от таляните на рибарите в морето. Знам как става това, защото едно време и аз, преди да тръгна с корабите на океански риболов, работех като рибар в черноморски риболов. Та бях свил две сулки, доста големички бяха и бързо ги продадох. Купих едно шише ракия и седнахме с Малкото Коленце да се почерпим. Пийнахме си малко, аз бях в добро настроение и му разказвах нещо, а той мълчаливо слушаше. Да ти кажа, шефе, той не беше много от приказливите. Само като се напие, а той, както ти казах, много лесно се напиваше, само тогава се разприказваше.
Вратата се отвори, оттам надникна колегата и ме погледна въпросително. Той трябваше да ме смени. Сега беше негов ред да играе ролята на доброто ченге. В момента аз бях лошото ченге. Кимнах му, че нямам нужда от него и той затвори
- Та казвам ти, началник, разказвах му нещо, а той мълчеше и ме слушаше.
Или мислех, че ме слуша, защото по едно време разсеяно ме прекъсна и ми каза:
- Знаеш ли, бай Аркадий, аз утре ставам на четиридесет и две
години — тъжно се усмихна.
- Знаеш ли шефе, това, което каза Колето, силно ме прободе. Бях започнал да забравям, че той всъщност е голям, зрял мъж. Бях започнал да гледам на него като на момче, като на мой малолетен син. Млъкнах смутено и не знаех какво да кажа. Помислих си, че трябва да му подаря нещо, а не знаех какво. Какво можеш да подариш на един клошар? Пиене? Пиенето, така или иначе, си го споделям редовно с него, цигари не пуши. Дреха, за какво му е на един клошар нова дреха. Още първата вечер ще я превърне в дрипа. Изведнъж се сетих. Изпратих го да ми купи цигари от магазина и му казах, като се върне да ме чака и никъде да не мърда, докато се върна. Той само повдигна рамене и промърмори: ”Че къде мога да ходя.”
Изпратих го и бързо тръгнах към павилиона на тото пункта в центъра на града. Купих му подарък. Попълних един фиш от тотото. На другият ден го поздравих и му връчих фиша. Той, разбира се, не се зарадва, но ми благодари. А аз съвсем искрено му пожелах късмет, да спечели
най-голямата печалба. Цяла седмица се молех фишът да спечели някаква печалба. И малка да е, но да спечели нещо. Когато на другата неделя излязоха резултатите, аз нямах търпение да проверим фиша. Колето, разбира се, вече бе забравил за фиша и когато му казах да отидем да го проверим, той не искаше да идва. Казваше, че вече е късно, че има време, че тази работа може и друг път да стане, че няма смисъл, защото с неговия шибан късмет е сигурен, че нищо няма да спечели. Почти насила го замъкнах до тото пункта. Резултатите вече бяха излезли на таблото. Казах на Колето да си провери фиша, той повдигна рамене, но бръкна в джоба на мръсното си сако и ми го подаде.
- Провери го ти – промърмори отегчено.
Взех го и погледнах таблото. Цифра, по цифра. Погледнах още веднъж… и още веднъж! Билетът печелеше. Печелеше най-голямата
печалба — два милиона и петстотин и осемдесет хиляди… Сверих цифрите още веднъж.
- Коле! — прошепнах дрезгаво. — Твоят фиш печели!
- Колко? — небрежно попита Колето.
- Най-голямата печалба!.. — отново шепнешком отвърнах. — Два милиона и петстотин и…
- Я не ме будалкай! — прекъсна ме Колето и грабна фиша от ръката
ми. — Дай аз да видя!
Дълго гледа Колето цифрите…
- Спечелих! — едва прошепна и пребледня. — Спечелих!…Спечелих, мамка му!.. Спечелих най-после, мамицата му мръсна и шибан късмет. Спечелих!.. Спечелих!.. — хукна по улицата, размахваше фиша и
крещеше. — Спечелих!…Спечелих!
Върна се, отново провери фиша и пак закрещя:
- Спечелих! Спечелих!
- Тихо, тихо, Коле! Не викай, Коле, никой не трябва да знае. Тихо!
Но Колето не слушаше. Около него се събра тълпа. Всеки искаше да види печелившия фиш.
Колето размахваше фиша и продължаваше да крещи:
- Спечелих!.. Спечелих, мамицата му мръсна напук на моя курвенски късмет.
- Дай, дай да го видя! — посегна някой и го грабна от ръцете му, провери го и му го върна.
Взе го друг и пак му го върна. Тълпата ставаше все по- голяма. Минувачите се спираха и питаха какво става, какво крещи този луд.
- Спечелил човека голямата печалба.
- Айде бе!..
Мъчех се да пробия и да взема фиша от този глупак, но тълпата ме отхвърляше. Фишът минаваше от ръка на ръка, всички го поздравяваха и му честитяха голямата печалба.
Изведнъж някой извика:
- Ама този фиш не печели нищо! Нищо не печели!
Втурнах се през тълпата. Разблъсках хората и грабнах фиша от ръцете на този, който бе извикал, че фишът не печели. Проверих на таблото цифрите. Нямаше нито една позната цифра на този фиш.
- Откраднахте го, откраднахте фиша, мамицата ви мръсна и
копелета!.. — разкрещях се и блъснах първия изпречил се пред мен. — Ти ли беше, копеле мръсно?.. — хванах някого за яката и го раздрусах. — Или ти, гад мръсна?.. — хванах друг. — Или ти изроде?
Хората се дърпаха уплашени от мен и се пръснаха. Гонех ту един, ту друг, докато някакъв младеж ми прасна два юмрука по лицето и ме събори.
- Какво искаш от мен дъртак такъв? Какво съм ти направил?..
- Фиша!.. — шепнех объркано. — Кой открадна фиша?..
- Какъв фиш искаш от мен, дърт откачен глупак?
После младежът ме напсува и ме заряза.
- Право да ти кажа, началник, не бях сигурен дали този младеж открадна фиша. Можеше да е всеки от събралите се. Както и да е… Търкалях се по земята, плюех кръв от разбитата си уста, защото младежът ми бе избил два зъба. Тогава погледнах към Малкото Коле. Той стоеше до таблото и гледаше към мен неосъзнато и безучастно. Извърна се и тръгна надолу по улицата. С всяка крачка все по-бързо и по-бързо. Разбрах какво е наумил.
Преди да се изправя, все още на земята, както ме бе проснало онова копеле, дрезгаво, глухо извиках:
- Коле, Коле, недей!.. Недей, Коле! Моля те, Коле!
- А Колето, не знам дали чу гласа ми, вместо да спре, още повече забърза. Залитайки и още зашеметен от удара на копелето, бавно и трудно се изправих и се затичах след него. Но той, нали бе по-млад и по-пъргав от мен, все повече се отдалечаваше и когато достигнах началото на моста, той вече бе на средата и драскаше по зида да се изкатери. Забързах, доколкото ми позволяваха силите, и миг преди да се хвърли, успях да го хвана за ръката. Но той вече бе преминал от другата страна на парапета. Опита да си помогне с другата ръка и да се отскубне от мен, но аз вече здраво го държах и го молех: „Недей, Коле!”
Той висеше в ръцете ми, псуваше ме, молеше ме да го пусна и опитваше да ме ухапе по ръката, но аз не го пусках, плачех, молех го, мъчех се да го убедя, че всичко това няма значение, че животът е по-важен. Исках да му кажа, че човек си заслужава да живее, че светът е красив. Казвах му да се огледа и да види красотата около себе си, да види слънцето, да види небето. Но в този момент, шефе, нищо наоколо не беше красиво, защото по моста с трясък и облаци прах, минаваха тирове и камази. Всичко наоколо тънеше в пушеци от изгорели газове, отровна миризма се излъчваше от, намазаните с мравчена киселина и катран, релси под моста и наистина сред тази воня и прах, как да убедиш човек, че животът е красив и наистина си заслужава човек да живее. А и Колето съвсем не чуваше какво му приказвам, само се дърпаше и риташе с крака. По едно време намери опора под краката си, като стъпи на някаква тънка подпора, която стърчеше под дъгата на моста. Това му даде известна устойчивост, ухапа ме и издърпа ръката си. Все пак успях да го хвана за яката на костюмчето му и, може би, щях да го задържа, но подпората, на която беше стъпил, се счупи и той политна. В ръката остана само разпраната му яка и… загина, загина Малкото Коленце, шефе. В същия момент мина влака и той падна върху машината, тя го удари и той като кукла изхвърча нагоре, после падна на следващия вагон, който също го изхвърли и после пак, като парцалена кукла и пак!.. — разплака се стареца Аркадий.
Избърса сълзи, изкашля се и глухо продължи:
-Та така бяха нещата с това момче, шефе. Да, така бяха!.. Загина Малкото Коленце!.. — млъкна замислен за около минута и пак дрезгаво повтори. — Вярваш ли ми?
Нищо не му отговорих. Само звъннах на старшината да изведе стареца, защото той едва ли щеше да намери изхода по сложните коридори на полицейското управление. Старшината с поглед ме попита какво да прави със стареца.
- Свободен е! Изведи го, свободен е…
Старецът се изправи. Посегна да ми стисне ръката за сбогуване, но вероятно се сети за моята първа реакция и смутено прибра ръката си.
На вратата изведнъж се сети нещо и се извърна притеснено:
- Шефе, а ще ми върнат ли шишенцето с ракийката?
- Ще ти го върнат. Кажи на дежурния на входа, преди да излезеш…
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.