Подарък за моя внук — Стойчо Пенев

Пода­рък за моя внук — Стой­чо Пенев

Про­за

ПЪРВА НАГРАДА — 2016

Днес моят внук ста­ва на чети­ри­на­де­сет годи­ни. Проб­лем! Голям проб­лем!.. Проб­лем, кой­то ме тор­мо­зи вся­ка годи­на с набли­жа­ва­не­то на него­вия рож­ден ден, защо­то вина­ги се оказ­ва, че пода­ръ­ка, кой­то съм му взел, не е под­хо­дящ за него­ва­та въз­раст. Пре­ди две годи­ни му пода­рих авто­мат. Хубав авто­мат — като истин­с­ки. Тра­ка­ше като истин­с­ки, свят­ка­ше и изстрел­ва­ше плас­т­ма­со­ви топ­че­та. Бях сигу­рен, че ще го харе­са и мно­го ще му се зарад­ва. Аз сами­ят мно­го харе­сах авто­ма­та и очак­вах, мно­го да го изне­на­дам. Не го хареса!…Още дока­то поема­ше спе­ци­ал­но опа­ко­ва­на­та кутия усе­тих, че вну­кът ми позна как­во съм му купил и само се усмих­на сму­те­но, целу­на ме, бла­го­да­ри ми сдър­жа­но и без да го отво­ри, го оста­ви при дру­ги­те, вече отво­ре­ни пода­ръ­ци, кои­то бе полу­чил. Всич­ки гос­ти раз­бра­ха, че той не харе­са моят пода­рък. Аз сами­ят също се сму­тих. Мно­го се смутих!…Дъщеря ми ме изгле­да уко­ри­тел­но под веж­ди и ми напра­ви знак да отидем в дру­га­та стая. Неза­бе­ля­за­но се измъкнах.
— Тат­ко, какъв пода­рък си купил на Лъче­зар?… — полу­се­ри­оз­но и полу­ус­мих­на­та ме попи­та тя.
— Автомат!.…Един хубав авто­мат, да си играе с него!- трос­на­то отвър­нах. — А той не го хареса!…
— Тат­ко, та той вече е на два­на­де­сет годи­ни. Ти как­во, на вой­ни­ци ли очак­ваш да играе с връс­т­ни­ци­те си. Да не е седем, осем годи­шен, да заля­га, да се крие по ъгли­те и да се стре­лят. За как­во му купи тази пушка?…
— Автомат.
— Какво?
— Не е пуш­ка, а авто­мат. Един хубав авто­мат. Тра­ка като истин­с­ки, свят­ка и стре­ля с плас­т­ма­со­ви топ­че­та. А Лъче­зар, мила дъще, все още е дете. Ние на него­ва­та въз­раст, с мои­те при­яте­ли , чак до гим­на­зия си игра­ех­ме на вой­ни­ци, с пръч­ки и с дър­ве­ни пуш­ки, кои­то сами си дял­ках­ме от чамо­ви дъс­ки и пак ни беше инте­рес­но. Така, че той е още дете и може…
‑Не може!.… — пре­къс­на ме тя. — Не може!.…Ще му се сме­ят. На тази въз­раст вече за моми­чен­ца си гово­рят. Някой от тях вече при­ятел­ки си имат, а ти пуш­ка си му купил, да тър­чи с нея по ули­ци­те, да се крие по ъгли­те, да стре­ля и да вика — Пат… пат…пат.
— Автомат!
— Какво?…
— Не е пуш­ка, а автомат.…И няма да вика…пат…пат. Той сами­ят си стреля
— Няма зна­че­ние. После ще ми кажеш откъ­де го купи, за да го вър­на и да му взе­ма нущо, кое­то ще му е необ­хо­ди­мо. Това е. Хай­де сега да отива­ме при гос­ти­те, че чакат…
Така че и тази годи­на проб­ле­мът с пода­ръ­ка за моят внук си оста­ва. А може би е и по-голям, защо­то за всич­ко, кое­то се сетя или вече с моя­та съп­ру­га сме му го купу­ва­ли, или го е полу­ча­вал от сво­и­те родители.
Май днес ще се нало­жи да изля­за и да потър­ся нещо по мага­зи­ни­те, нещо за кое­то изоб­що нямам пред­ста­ва, как­во тряб­ва да бъде. Отво­рих гар­де­ро­ба и обля­кох бежо­ва­та си канад­ка, нахлу­пих на гла­ва­та си шап­ка, защо­то ми се сто­ри, че навън пре­ва­ля­ва и дока­то се обли­чах, погле­дът ми попад­на на кутий­ка, при­тис­на­та меж­ду кни­ги­те. Тя съби­ра­ше прах на най-гор­на­та лави­ца на биб­ли­о­те­ка­та, зад отдав­на раз­ва­ле­на­та вене­ци­ан­с­ка гон­до­ла, сред мас­ки­те на инки от Латин­с­ка Аме­ри­ка и афри­кан­с­ки ста­ту­ет­ки, кои­то носех у дома, дока­то пла­вах с корабите.
Отдав­на, мно­го отдав­на не съм отва­рял тази кутий­ка. Про­тег­нах се и едва успях да я докос­на, защо­то напос­ле­дък с въз­раст­та започ­нах да се сма­ля­вам. От уси­ли­е­то яка­та на канад­ка­та се надиг­на над вра­та ми и събо­ри шап­ка­та от гла­ва­та ми. Съща­та тази шап­ка, за коя­то дъще­ря ми, виж­дай­ки я за пръв път, ужа­се­на изви­ка: „ Тат­ко как­во е това гроз­но нещо на гла­ва­та ти ?… Мамо ти ли му я избра?.. – Ами, аз! — винов­но про­мър­мо­ри жена ми : ‑Той си я хареса!…”
Все пак с голе­ми уси­лия, повди­гай­ки се на пръс­ти, успях да достиг­на кутий­ка­та, избър­сах я от пра­ха и я отво­рих. Кар­туш­ка­та в нея се завър­тя, залю­ля се някол­ко пъти наля­во и надяс­но, после се успо­кои и се уста­но­ви на север. Прекра­сен ком­пас!.. Като малък оби­чах да го гле­дам и да се фукам пред при­яте­ли­те си с него. Няко­га, мно­го отдав­на, ми го пода­ри моят дядо. На моя рож­ден ден…Същият този ден ста­вах на два­на­де­сет годи­ни. Пристиг­на дядо ми, висок, стро­ен , едър, пър­гав, енер­ги­чен и влас­тен / голям кра­са­вец бе моят дядо, беше седем­де­сет и три годи­шен, а жени­те и мла­ди­те моми­че­та още се заглеж­да­ха по него/, къща­та се раз­тре­се от стъп­ки­те му и се про­вик­на: — Къде е рож­ден­ни­ка в тази къща, да го видя, защо­то имам мно­го важ­на рабо­та с това мом­че. А аз, рож­ден­ни­кът, се сви­вах винов­но на сто­ла пред маса­та, залег­нал над учеб­ни­ка по мате­ма­ти­ка, защо­то днес пак бях полу­чил двой­ка. Всъщ­ност две двой­ки. Една по мате­ма­ти­ка и една по история.
‑Къде е Сте­фан – чух с нахлу­ва­не­то на дядо в кух­ня­та и потрак­ва­не­то на маса­та на две­те бутил­ки уис­ки, кой­то носе­ше в шуба­та си. От ува­же­ние към дядо, кой­то се пен­си­о­ни­ра като лоц­ман на пор­то­вия флот в приста­ни­ще­то, капи­та­ни­те от чуж­ди­те кора­би, как­то вина­ги, му ги бяха дали за рож­де­ния ден на него­ви­ят внук . Него всич­ки моря­ци и капи­та­ни по Чер­но­мо­ри­е­то и тези от чуж­ди­те кора­би го позна­ва­ха и мно­го го ува­жа­ва­ха, защо­то пре­ди да ста­не лоц­ман дъл­ги годи­ни е пла­вал пър­во като обик­но­вен моряк, после като помощ­ник и накрая като капи­тан на кораб. Още кога­то мно­го от тър­гов­с­ки­те кора­би били дър­ве­ни, а моря­ци­те били железни.
— Къде е моят при­ятел?… — изгър­мя гла­сът на дядо и два­ма­та с мама вля­зо­ха при мен.
— Тво­ят при­ятел учи – със строг, недо­во­лен глас отвър­на мама и усе­тих как в гла­са й посте­пен­но нарас­т­ва гняв. — Но днес той няма да праз­ну­ва и няма да полу­чи пода­ръ­ци, защо­то не ги заслу­жа­ва. Днес пак е полу­чил две двой­ки. Не една, а две. На чифт вече започ­на да ни ги носи, глу­па­кът му с глу­пак — и мама ме прас­на с длан по ост­ри­га­на­та гла­ва /така беше тога­ва, на мом­че­та­та гла­ви­те тряб­ва­ше да бъдат ост­ри­га­ни. Въз­пи­та­ни­ят, при­ме­рен и дис­цип­ли­ни­ран уче­ник тряб­ва­ше да бъде с чис­ти ръце, ста­ра­тел­но изря­за­ни нок­ти, чис­ти уши и врат, гла­ва­та му тряб­ва­ше де бъде ост­ри­га­на до черепа./ Мно­го теж­ка ръка има­ше мама, за мал­ко от уда­ра в тила да си раз­бия носа в масата.
‑А, не са хуба­ви тези неща! — смъм­ри ме леко дядо. — Ама нищо, той ще се поп­ра­ви. Той е умно мом­че и ще си поп­ра­ви двой­ки­те. Само дето е мал­ко мързелив.
— Малко?!…Ха…малко!.…-извика тя пис­к­ли­во, вече съв­сем въз­му­те­на и гнев­на. Никак не е „мал­ко“ мър­зе­лив. Много…много е мър­зе­лив. Хай­ма­на. По цял ден се шляе по приста­ни­ще­то, връ­ща се мръ­сен като пра­се или чете кни­ги­те, кой­то ти посто­ян­но му носиш и тъп­чеш гла­ва­та му с глу­пос­ти и раз­ни фан­та­зии, и изоб­що не отва­ря учеб­ник. И той като теб моряк искал да ста­ва и все кора­би , пъте­шес­т­вия и приклю­че­ния му се вър­тят в праз­на­та тик­ва, тъпа­на­рът му с тъпа­нар. По сил­но нарас­т­ва­щи­те висо­чи­ни в инто­на­ци­я­та на ней­ния глас усе­тихм че пак сил­но ще й се при­ис­ка да ме прас­не по главата…Прасна ме.… Е, наис­ти­на мно­го теж­ка ръка има­ше мама, този път забих нос в маса­та. Доб­ре, че не знае , че имам още една двой­ка на клас­но­то по мате­ма­ти­ка, кое­то пра­вих­ме пред­на­та сед­ми­ца. Лис­та на това клас­но скъ­сах придвид­ли­во от тет­рад­ка­та, смач­ках го и в пани­ка­та си го хвър­лих на тава­на на наша­та къща, уве­рен, че май­ка ми нико­га няма да се качи на тава­на, защо­то се стра­ху­ва­ше от тъм­но­то и от миш­ки. Само след някол­ка дни след рож­де­ния ми ден, мама, въп­ре­ки стра­ха си, се качи на тава­на и откри проб­лем­ни­ят лист. Но това е дру­га исто­рия. Сла­ва богу, засе­га беше в пъл­но неведение.
— Е, той ще си поп­ра­ви двойките…
— Ще ги опра­ви той?.!…Ще се опра­ви! Ако взе­ма сега едно хуба­во да го напер­да­ша с пръч­ка­та, тога­ва ще си оправи!…
— Е, боят не е сред­с­тво за въз­пи­та­ние — каза дядо и аз бях абсо­лют­но съг­ла­сен с него, че боят изоб­що не е сред­с­тво за въз­пи­та­ние. Но мама упо­ри­то дър­же­ше на сво­е­то мнение.
— Сред­с­тво е той! — О..о…о. Охо..о!… — тук гла­сът й ста­на гър­лен и убе­ди­те­лен. — Как­во хуба­во и полез­но сред­с­тво за въз­пи­та­ние е боят!… Мно­го полез­но сред­с­тво.! Ама той ще си го полу­чи някой ден… Тук изоб­що не бях съг­ла­сен с нея, но този момент не сме­ех да спо­ря за това.
— Доб­ре, доб­ре! — пре­къс­на я дядо. — Все пак днес за него е праз­ник и тряб­ва да го отпраз­ну­ва­ме. Излез, излез, защо­то искам два­ма­та с него да си пого­во­рим по мъж­ки. Излез! — кате­го­рич­но и влас­т­но й запо­вя­да дядо, и мама послуш­но изле­зе, а дока­то затва­ря­ше вра­та­та недо­вол­но мър­мо­ре­ше: — Той зато­ва е такъв, защо­то ти посто­ян­но го защитаваш!.…Останали сами, дядо се прибли­жи към мен, хва­на ме за раме­не­те, изпра­ви ме и повдиг­на с пръст бра­дич­ка­та ми.
— Ей, при­ятел, защо тор­мо­зиш така май­ка си а?.…
Аз нищо не отвър­нах, наве­дох гла­ва и сму­те­но зачоп­лих с пръст по масата.
— Зна­еш ли аз, аз май напъл­но съм съг­ла­сен с тво­я­та май­ка, че ти имаш нуж­да от един хубав бой. Искаш ли някой ден, аз да дой­да и въп­ре­ки, че мно­го те оби­чам, и може би имен­но за това , да дой­да и мно­го хуба­во да те напердаша…Искаш ли?…
Не исках раз­би­ра се.
— Вни­ма­вай!.…- запла­ши­тел­но и твър­до ме предуп­ре­ди дядо, така че леде­ни тръп­ки пола­зи­ха по тяло­то ми. И извед­нъж сме­ни тона си.
‑А сега виж, как­во съм ти доне­съл — той брък­на в джо­ба на ста­ра­та си и протри­та коже­на лоц­ман­с­ка курт­ка, изва­ди една дър­ве­на кутий­ка обко­ва­на с лъс­ка­ви мед­ни лис­ти и ми я пода­де. Кутий­ка­та беше горе – долу, кол­ко­то мъж­ка длан, с бляс­кав меден капак, по сре­да­та на кой­то има­ше адми­рал­тейс­ка кот­ва с въже, мина­ва­що през рима и като рам­ка окръ­жа­ва­що стра­ни­те на капа­ка. Над кот­ва­та мно­го уме­ло бе инк­рус­ти­ран уст­ре­мен във въл­ни­те вет­ро­хо­ден кораб, с опъ­на­ти от вятъ­ра плат­на, а в ъгли­те бяха инк­рус­ти­ра­ни мини­а­тюр­ни три­ъ­гъл­ни­че­та, пер­ге­ли, тран­с­пор­тир и нави­га­ци­он­на линий­ка. Взех кутий­ка­та, отво­рих я и дъхът ми спря:
— Ком­пас!…- про­шеп­нах въз­хи­тен и въз­тор­жен. — Истин­с­ки компас!…
— Да, ком­пас — потвър­ди дядо. — Съв­сем истин­с­ки, рабо­тещ ком­пас. Тук той сва­ли една от стра­ни­те на кутий­ка­та – там бяха мон­ти­ра­ни съв­сем мал­ки маг­нит­ни пръ­чи­ци и винт­че­та, кои­то слу­жат за регу­ли­ра­не при опре­де­ля­не на на деви­а­ци­я­та на ком­па­са. — Това е един съв­сем рабо­тещ истин­с­ки ком­пас. Имам го мно­го отдав­на. Няко­га ми го пода­ри един мно­го добър мой при­ятел. Сега е твой. Ще ти раз­ка­жа и при­чи­на­та, пора­ди коя­то моят при­ятел ми пода­ри този ком­пас, защо­то и ти някой ден тряб­ва да я раз­ка­жеш на твоя син или на твоя внук, кога­то дой­де ред да му го пода­риш, ако те попита.

Дядо е роден в края на девет­на­де­се­ти век, в някак­во село на три­де­сет кило­мет­ра от Бур­гас. Бил на чети­ри­на­де­сет годи­ни, кога­то баща му почи­нал, а две годи­ни пре­ди това била почи­на­ла и май­ка му. Тъй като няма­ло кой да се гри­жи за него, бра­тът на баща му го завел в гра­да при по мал­кия им брат, кой­то бил доста замо­жен и при­те­жа­вал слад­кар­ни­ца на ули­ца „Сака­лийс­ка”, днеш­на „Фер­ди­нан­до­ва”, поне да го научи на зана­ят. По-мал­ки­ят брат на баща му се ока­зал зъл човек, а и на дядо никак не му харес­ва­ла рабо­та­та в мрач­на­та и потис­ка­ща, про­пи­та с теж­ка­та мириз­ма на кре­мо­ве, вани­лия, горе­на захар и дру­ги под­слаж­да­щи аро­ма­ти рабо­тил­ни­ца, в коя­то се при­гот­вя­ли пас­ти­те. Пра­вел всич­ко въз­мож­но да изчез­ва, и кол­ко­то се може по чес­то се шля­ел из все още стро­я­що­то се приста­ни­ще на Бур­гас. Там, къде­то на дър­ве­ни ске­ли се това­ре­ли и раз­то­вар­ва­ли идва­щи­те от Гър­ция и от Тур­ция мал­ки плат­но­ход­ни кора­би и тур­с­ки таки и по-ряд­ко присти­га­щи от дру­ги стра­ни чер­ни, опу­ше­ни от въг­ли­щен дим, пара­хо­ди. Там се сдру­жил с някак­ви дри­па­ви, без­п­ри­зор­ни хаш­ла­ци, кои­то в нача­ло­то никак не били съг­лас­ни с посто­ян­но­то му при­със­т­вие на приста­ни­ще­то, коя­то те счи­та­ли за един­с­т­ве­но своя тери­то­рия. След като някол­ко пъти го предуп­ре­ди­ли, а дядо изоб­що не взел под вни­ма­ние стро­ги­те им предуп­реж­де­ния, те друж­но го наби­ли. Това изоб­що не отка­за­ло дядо ми. След като съб­рал кураж, един ден той сме­ло се прибли­жил към гла­ва­та­ря на бан­да­та и му казал, че ако е мъж и ако е пич, ще се бият само два­ма­та на ек-ек. Гла­ва­та­рят им, нисък, но силен, пър­гав и опи­тен в боя шес­т­на­де­сет годи­шен хла­пак само се засмял, про­це­дил през зъби тън­ка като конец слюн­ка и вед­на­га се съг­ла­сил, убе­ден, че лес­но ще се спра­ви с това само­у­ве­ре­но селян­че. Боят се про­вел на откри­та пло­щад­ка, меж­ду сто­ва­ре­ни­те на бре­га буре­та с мас­ли­ни, сред поощ­ри­тел­ни­те вико­ве и съве­ти на наоби­ко­ли­ли­те ги приста­нищ­ни доке­ри, моря­ци, риба­ри и бара­би – все опит­ни град­с­ки побой­ни­ци. След дъл­га и ожес­то­че­на бит­ка, дядо побе­дил вода­ча на без­п­ри­зор­ни­те и така спе­че­лил ува­же­ни­е­то им. Въп­ре­ки побе­да­та, дядо съв­сем нямал наме­ре­ние да поеме лидер­с­т­во­то над без­п­ри­зор­на­та глут­ни­ца, защо­то с тех­ни­те лице­мер­ни усмив­чи­ци и угод­ни­чес­т­во, твър­де мно­го му при­ли­ча­ли на чира­че­та­та, тези лице­мер­ни копе­лен­ца от дюкя­на на чичо му.
В приста­ни­ще­то, къде­то той мно­го чес­то добро­вол­но и с енту­си­а­зъм пома­гал при манев­ри­те на кора­би­те и на присти­га­щи­те след рибо­лов рибар­с­ки гемии, след вре­ме бил забе­ля­зан от капи­та­на на стар ита­ли­ан­с­ки пара­ход носещ бод­ро­то име „Буе­на Еспе­ран­са”, кой­то имал нуж­да от нов юнга. На капи­та­на на ” Буе­на Еспе­ран­са” отдав­на му пра­вел впе­чет­ле­ние пър­га­вия, буден и отзив­чив хла­пак в ком­па­ни­я­та на дру­ги­те без­п­ри­зор­ни. Мис­лел го за без­до­мен и зато­ва от доб­ра душа му пред­ло­жил да заеме мяс­то­то на ста­рия юнга, кой­то вече бил доста­тъч­но голям, за да ста­не редо­ви моряк. Дядо ми, раз­би­ра се, с радост се съг­ла­сил. Прехвър­ля­не­то на настой­ни­чес­т­во­то се ока­за­ло доста труд­на рабо­та, но след голе­ми пазар­лъ­ци, сре­щу доб­ра сума, чичо­то на дядо ми все пак се съг­ла­сил да го пус­не да постъ­пи на кора­ба като юнга. От този ден ната­тък, моят дядо пре­ка­рал цели­ят си живот в море­то. Пла­вал на вся­как­ви кора­би. И на плат­но­хо­ди и на параходи.
Всъщ­ност дядо ми се каз­ва­ше Сто­и­мен, но пора­ди реди­ца греш­ки в изпис­ва­не­то на това стран­но сла­вян­с­ко име, то пре­тър­пя­ло реди­ца тран­с­фор­ма­ции в адми­нис­т­ра­ци­и­те на раз­лич­ни­те чуж­ди приста­ни­ща, дока­то в пасо­то му посте­пен­но било про­ме­не­но на Сте­фан, по-точ­но на Сте­фа­но. За да не при­диз­вик­ва отно­во обър­к­ва­не, при евен­ту­а­лен опит да поп­ра­ви греш­ка­та, дядо се при­ми­рил с ново­то си име. Научил някол­ко ези­ка, кое­то му пома­га­ло да постъп­ва на раз­лич­ни по наци­о­нал­нос­ти кора­би. Пла­вал на ита­ли­ан­с­ки, на гръц­ки, на араб­с­ки, испан­с­ки, швед­с­ки и анг­лийс­ки кора­би. Вед­нъж попад­нал на един аме­ри­кан­с­ки кораб, капи­та­нът на кой­то се ока­зал аван­тю­рис­ти­чен моше­ник и негод­ник. След като зака­рал кора­ба в Китай, той про­дал сто­ка­та на чер­но, обрал кораб­на­та каса със запла­ти­те на еки­па­жа и офей­кал в неиз­вес­т­на посо­ка. Нищо непо­до­зи­ращ, еки­па­жът сто­ял око­ло две сед­ми­ци с кора­ба на рей­да, без никой да им доста­ви нито про­дук­ти, нито вода, дока­то един ден с малък парен катер не пристиг­на­ла китайс­ка­та поли­ция. Тя кон­с­та­ти­ра­ла без­б­рой нару­ше­ния, в резул­тат на кое­то, кора­ба бил кон­фис­ку­ван, а еки­па­жа задър­жан. След някол­ко дни, без никой да ги раз­пит­ва, всич­ки били осво­бо­де­ни — по китайс­ки оби­чай, без пук­нат грош в джо­ба. Били им прибра­ни дори монетите.…Някои моря­ци има­ли къс­мет и вед­на­га успе­ли да се наемат, на как­ви­то и да е усло­вия и запла­ща­не на анг­лийс­ки, холанд­с­ки или рус­ки кора­би, само да се мах­нат от това прокле­то, забу­та­но приста­ни­ще, в пол­з­ва­ща­та се с лоша сла­ва китайс­ка про­вин­ция. След дъл­го и безус­пеш­но тър­се­не на рабо­та, поне като обик­но­вен моряк на някой от чуж­ди­те кора­би, дядо бил при­ну­ден вре­мен­но да постъ­пи като руле­ви на един китайс­ки сим­пан, еки­па­жът на кой­то, освен с мал­ко­то си закон­на тър­го­вия извър­ш­ва­на със съсед­ни­те про­вин­ции, се зани­ма­вал с кон­т­ра­бан­да на оръ­жие и опи­ум по ост­ро­ви­те на Фили­пи­ни­те и Индо­не­зия. Моря­ци­те на сим­па­на били китай­ци и малай­зий­ци, едно задруж­но брат­с­тво от отча­я­ни алко­хо­ли­ци, нар­ко­ма­ни и хомо­сек­су­а­лис­ти, кои­то по цели дни се изле­жа­ва­ли полу­го­ли и пот­ни в задуш­ния куб­рик, нали­ва­ли се с ори­зо­ва ракия или зама­я­ни от опи­у­ма, в унес се тър­ка­ля­ли по мръс­ния под. Пора­ди отвра­ще­ни­е­то, кое­то изпит­вал към тях, дядо нико­га не сли­зал да почи­ва в зади­ме­но­то воня­що поме­ще­ние, така че чес­то няма­ло кой да събу­ди смя­на­та му. А дори и да я събу­ди, дядо не можел да оста­ви на руля човек, кои­то едва се дър­жи на кра­ка­та си и веро­ят­но най-безот­го­вор­но ще заспи по вре­ме на вах­та­та. Така, че на него чес­то му се нала­га­ло да стои на руля по две, че и пове­че сме­ни. Това било доб­ре дошло за китай­ци­те, кои­то нео­без­по­ко­я­ва­ни от нико­го, напъл­но дове­ри­ли се на висо­ки­те моряш­ки качес­т­ва и чув­с­т­во за отго­вор­ност на голе­мия бял мъж, може­ли спо­кой­но и дъл­го да се отда­ват на пороч­ни­те си увле­че­ния. През това вре­ме, дядо ми снос­но научил китайс­ки, въп­ре­ки че ряд­ко общу­вал с тях. Бил изгра­дил неви­ди­ма хлад­на сте­на меж­ду китай­ци­те и себе си, и не допус­кал тя да бъде прекрач­ва­на от нико­го. Еки­па­жът на сим­па­на също не стра­дал от подоб­но отно­ше­ние. Напро­тив, това напъл­но ги уст­рой­ва­ло. Те изпит­ва­ли отвра­ще­ние и инс­тин­к­ти­вен страх от огром­ния и мно­го силен мъж, и не допус­ка­ли при­със­т­ви­е­то му в интим­но­то си пороч­но сдру­же­ние. Всъщ­ност, вре­мен­на­та рабо­та про­дъл­жи­ла бли­зо три годи­ни, вре­ме през кое­то дядо успял да спес­ти доста пари и може би щял да рабо­ти още, ако един ден китай­ци­те не опи­та­ли да го изма­мят със солид­на сума и след кра­тък скан­дал, на дядо му се нало­жи­ло бър­зо да напус­не сим­па­на, като оста­вил да лежат в без­съз­на­ние на палу­ба­та капи­та­на и некол­ци­на от пороч­но­то му брат­с­тво. Успял да си при­бе­ре пари­те, но се нала­га­ло мно­го бър­зо да изчез­не. За щас­тие, вед­на­га успял да убе­ди капи­та­на на един рус­ки кораб, кой­то току що завър­ш­вал това­ре­не­то, да го скрие и още съща­та вечер отпла­вал от Китай. И доб­ре, че изчез­нал навре­ме, защо­то капи­та­нът на сим­па­на, веро­ят­но вече е бил изпра­тил убий­ци да му видят смет­ка­та. Дядо зна­ел, че тук тези неща се уреж­дат извън­ред­но лес­но. Тази годи­на се ока­за­ла доста тру­ден пери­од от живо­та на моя дядо. Eдва прибрал се в Евро­па, той постъ­пил на един ита­ли­ан­с­ки кораб, кой­то пра­вел редо­вен чар­тър до мал­ко приста­ни­ще в Гви­нея, откъ­де­то взи­ма­ли пълен товар желяз­на руда, и тога­ва започ­на­ла Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Кора­ба вед­на­га бил рек­ви­зи­ран и започ­нал да рабо­ти за пра­ви­тел­с­т­во­то на Ита­лия. В един от рей­со­ве­те в Гви­нея, цели­ят еки­паж на кора­ба се раз­бо­лял от тро­пи­чес­ка трес­ка. Болест­та не под­ми­на­ла и моя дядо. Леку­ва­ли ги в мал­ка и мизер­на бол­ни­ца, подър­жа­на от бед­на­та мес­т­на про­тес­тан­с­ка общ­ност, коя­то по ско­ро при­ли­ча­ла на лаза­рет. Пора­ди лип­са на усло­вия, на лека­ри, на обу­чен меди­цин­с­ки пер­со­нал и меди­ка­мен­ти, пове­че­то моря­ци от еки­па­жа почи­на­ли. С меди­цин­с­ко обра­зо­ва­ние бил бил глав­ни­ят и един­с­т­вен лекар. Един стар немец, пия­ни­ца и дег­ра­ди­рал тип, чии­то позна­ния се прости­ра­ли дотам, да помог­не на бол­ни­те кол­ко­то може по- бър­зо и без­бо­лез­не­но да отидат в по-добър свят. И все пак дядо оздра­вял. Това се счи­та­ло за огро­мен успех. Щас­т­лив от успеш­но­то оздра­вя­ва­не на паци­ен­та си, гер­ма­не­цът пока­нил дядо в каби­не­та си и два­ма­та здра­ва­та се напи­ли, като през цяло­то вре­ме док­то­рът тупал дядо по рамо­то, рад­вал му се и му поже­ла­вал: „Виел шойн”.
След вой­на­та дядо постъ­пил на швед­с­ки кораб като руле­ви, но не след дъл­го го напус­нал. Не, че мом­че­та­та били лоши. Просто не могъл да издър­жи на тях­но­то хлад­но, лише­но от емо­ции отно­ше­ние към неща­та. Чув­с­т­вал, че на тях, той пък им се стру­вал твър­де под­ви­жен и натрап­чив, така че се раз­де­ли­ли без съжа­ле­ние и от две­те стра­ни. Отто­го­ва пред­по­чи­тал да се наема на гръц­ки, ита­ли­ан­с­ки, испан­с­ки или френ­с­ки кора­би, на кои­то южняш­ки­ят тем­пе­ра­мент пове­че му допа­дал. Зато­ва, след като напус­нал шве­ди­те, постъ­пил на испан­с­ки кораб. Име­то му било „Анд­реа Дориа”.
Кора­бът вече вто­ра сед­ми­ца това­рeл рула хар­тия на кея в праш­но­то, отру­па­но със сто­ки и непод­ре­де­но приста­ни­ще на Белен в Бра­зи­лия, кога­то пред сход­ня­та на „ Анд­реа Дориа” спрял блес­тящ фай­тон, от кой­то сля­зъл нео­бик­но­вен път­ник . Това бил висок, млад гос­по­дин, обле­чен в бял кос­тюм, с бели обув­ки и бяла пана­ме­на шап­ка, след кого­то две пър­га­ви негър­че­та при­тич­ва­ли, пре­ви­ти под тежест­та на огром­ни­те му тръс­ти­ко­ви куфа­ри. Кач­вай­ки се на бор­да, негър­че­та­та сне­ли от раме­не­те си куфа­ри­те, а мъжът сва­лил бели­те си ръка­ви­ци от яреш­ка кожа, пла­тил им щед­ро и те щас­т­ли­ви, хук­на­ли надо­лу по люле­е­ща­та се сход­ня. Капи­та­нът, кой­то от мос­ти­ка наблю­да­вал това­ре­не­то на кора­ба и не очак­вал по това вре­ме никак­во посе­ще­ние, извед­наж се сеп­нал. Бър­зо при­ти­чал, мимо­хо­дом навля­къл уни­фор­ме­на­та си курт­ка и като я закоп­ча­вал в дви­же­ние, се спус­нал по тра­па, за да се пред­ста­ви на посе­ти­те­ля. Пред­по­ло­жил, че това може да е пред­ста­ви­те­ля на фир­ма­та в Латин­с­ка Америка.
— Доб­ре дошли на бор­да на „Анд­реа Дориа“, сенъ­ор. Аз, капи­тан Енри­ко Кас­те­ло, съм на ваше раз­по­ло­же­ние. Как­во ще оби­ча­те ?!. — и капи­та­нът подал ръка на гос­та за здрависване.
— Сенъ­ор Капи­тан! — поел с дос­тойн­с­т­во ръка­та на капи­та­на еле­ган­т­ни­ят гос­по­дин, — от Аген­ци­я­та ме насо­чи­ха към ваши­ят кораб. Каза­ха, че има­те нуж­да от рулеви.
— Да, аз дейс­т­ви­тел­но имам нуж­да от руле­ви. Еди­ни­ят ни руле­ви се раз­бо­ля и спо­ред лека­ри­те, веро­ят­но пове­че от месец ще пре­би­ва­ва в тукаш­на бол­ни­ца, а кора­бът няма да има въз­мож­ност да го изча­ка — сму­те­но потвър­дил капитанът.
— Е, тога­ва всич­ко е наред. Аз съм нови­ят руле­ви, кой­то тряб­ва да го сме­ни и се каз­вам Гюс­тав Шано — и сър­деч­но раз­дру­сал дес­ни­ца­та на капитана.
Моря­ци­те били не по мал­ко същи­са­ни от капи­та­на. Пъх­на­ли ръце в джо­бо­ве­те на дри­па­ви­те си, изца­па­ни с боя работ­ни пан­та­ло­ни , те сму­те­но пристъ­пя­ли по наго­ре­ще­на­та палу­ба с още по-изца­па­ни­те си обув­ки и никак не може­ли да въз­при­е­мат, че това висо­ко­мер­но и чис­то кон­те е от тях­на­та чер­га. Капи­та­нът сто­ял стъ­пи­сан, три­ел пот­но чело и с нео­би­ча­ен за него глас про­мър­мо­рил – Ама, виж­те господине!…Аз дейс­т­ви­тел­но имам нуж­да от руле­ви, но…!…
— Капи­тан Кас­те­ло!… — ряз­ко и непоч­ти­тел­но го пре­къс­нал Кон­те­то. — Зная доб­ре как­во ви сму­ща­ва и ще ви кажa, че моят вън­шен вид не вли­за в рабо­та­та на нико­го. На вас ви тряб­ва руле­ви и аз дой­дох като такъв. Ако бях дошъл дри­пав като бара­ба, щеше ли да има­те по- голя­мо довeрие в про­фе­си­о­нал­ни­те ми качес­т­ва. Бъде­те уве­рен, че по цяло­то крайб­ре­жие на Източ­на Бра­зи­лия, едва ли ще наме­ри­те по — добър корм­чия от мен. Знам, че това кое­то ви каз­вам зву­чи нес­к­ром­но , но е исти­на. Но ако все пак се коле­ба­е­те и не ме иска­те на кора­ба си, каже­те ми , без да се сму­ща­ва­те. Каже­те ми и аз вед­на­га ще сля­за от ваши­ят кораб, за да постъ­пя на кора­ба, кой­то е зад ваша­та кър­ма и също има нуж­да от руле­ви, но там отка­зах да постъ­пя, защо­то капи­та­нът е анг­ли­ча­нин. А аз, от чист шови­ни­зъм, не оби­чам англичаните.
Послед­ни­те думи на висо­ко­мер­ния млад мъж ока­за­ли маги­чес­ко въз­дейс­т­вие вър­ху реше­ни­е­то на капитана.
— Раз­би­ра се, че може да оста­не­те гос­по­ди­не — нео­чак­ва­но за всич­ки се съг­ла­сил капи­та­на и мно­го поч­ти­тел­но доба­вил: — Надя­вам се, че неза­ви­си­мо от мал­ко­то недо­ра­зу­ме­ние, кое­то въз­ник­на, ние с вас ще се сработим.
/Истината била, че капи­та­нът също не оби­чал англичаните./ Ще спо­де­ли­те каби­на­та на наши­ят руле­ви Сте­фа­но. — Сте­фа­но! — изви­кал капи­та­нът на дядо ми, — пока­жи на новия руле­ви каби­на­та и му помог­ни с бага­жа. Кога­то дядо ми се спус­нал да помог­не и да взе­ме еди­ния от куфа­ри­те на нахал­ния млад мъж, едва не го изпус­нал от тежест­та му. — Дявол да го взе­ме, с гра­на­ти ли си натъп­кал този куфар, бе човек?!…- изру­гал тихо той и повел кон­те­то към каби­на­та си.
— Ама, че фук­лъо!… — презри­тел­но про­мър­мо­ри­ли моря­ци­те по адрес на кон­те­то. — Ще го видим и него, що за сто­ка е!…
Кога­то дядо ми отклю­чил вра­та­та на каби­на­та си и я отво­рил, Кон­те­то се спрял стъ­пи­сан и под­свир­нал от удив­ле­ние, после колеб­ли­во вля­зъл в нея, мрач­но огле­дал мръс­ни­те кой­ки, сте­ни­те с раз­ма­за­ни­те по тях хле­бар­ки, заца­па­на­та с маз­ни­на мив­ка и огле­да­ло­то над нея цяло­то напръс­ка­но в сапу­не­ни пръс­ки, и пода кой­то не се виж­дал от прах и нахвър­ля­ни по него фасо­ве от цигари.
— Да — а..а..а!…- оба­дил се след крат­ко мъл­ча­ние. — Мизер­на рабо­та – а – а –а !… Мом­че!… Ти доста труд си поло­жил да напра­виш в каби­на­та си тол­ко­ва мно­го и тол­ко­ва хуба­ва мръ­со­тия!… В дру­ги­те каби­ни също­то ли е? — и след като дядо ми мъл­ча­ли­во повдиг­нал раме­не, кон­с­та­ти­рал: — Зна­чи и там е също­то! Мизер­на рабо­та! Тихо про­мър­мо­рил той, после изля­зъл в кани­же­ла и отво­рил еди­ни­ят куфар. Той бил раз­де­лен на две поло­ви­ни. В една­та се нами­ра­ли дре­хи и тоа­лет­ни­те при­над­леж­нос­ти на кон­те­то , а дру­га­та била натъп­ка­на с кни­ги. Вто­рия куфар поч­ти изця­ло бил натъп­кан с кни­ги. Дядо зяп­нал от учуд­ва­не. Той нико­га не бил виж­дал на едно мяс­то тол­ко­ва мно­го кни­ги. А кон­те­то раз­ро­ви­ло вещи­те си, измък­нал зака­чал­ка, съб­ля­кал се и ока­чил на нея белия си кос­тюм. След това обля­къл вех­ти, но съв­сем чис­ти дре­хи, запрет­нал ръка­ви и отно­во вля­зъл в каби­на­та. Награ­бил мръс­ни­те оде­а­ла и чар­ша­фи от кой­ка­та и с тях се изка­чил по тра­па за гор­на­та палу­ба. Вър­нал се и като зава­рил дядо да стои учу­ден и без­де­ен, соп­на­то му се скарал:
— А ти как­во чакаш?… Хай­де изна­сяй!… — и дядо, все още учу­ден с неже­ла­ние се под­чи­нил, съб­рал дюше­ка от кой­ка­та и лени­во се затът­рил след новия руле­ви. После Кон­те­то доне­съл мет­ла и две кофи топ­ла вода от кам­бу­за. Доне­съл пар­ца­ли и сапун и започ­на­ло голя­мо чис­те­не и мие­не. По-къс­но изчез­нал някъ­де и след кра­тък раго­вор с кап­та­на, нео­чак­ва­но се завър­нал с работ­ни­ци от мес­т­на­та сани­тар­на служ­ба, кои­то нахлу­ли на кора­ба, помък­на­ли със себе си пръс­кач­ки и пре­па­ра­ти, и въп­ре­ки про­тес­ти­те на моря­ци­те , нахал­но вли­за­ли във всич­ки поме­ще­ния и дъл­го пръс­ка­ли по пода, по мага­зии и трю­мо­ве, като наре­ди­ли на целия еки­паж цели осем часа да стои на палу­ба­та в голя­ма­та жега. Пове­че­то от моря­ци­те не издър­жа­ли на изде­ва­тел­с­т­во­то и отча­я­ни потър­си­ли убе­жи­ще в близ­ки­те приста­нищ­ни кръч­ми. А вечер­та, кога­то вра­ти­те и люко­ве­те били отво­ре­ни, във всич­ки поме­ще­ния наме­ри­ли смър­та си, лежа­ли мили­о­ни хле­бар­ки, дър­ве­ни­ци, миш­ки, плъ­хо­ве и дру­ги гадин­ки, кой­то досе­га тро­ве­ли нощи­те на моря­ци­те. На след­ва­щи­ят ден, дядо и фран­цу­зи­нът боя­ди­са­ли каби­на­та в свеж лимо­нов цвят. Боя­ди­са­ли кой­ки­те и сло­жи­ли чис­ти оде­а­ла и чер­ша­фи. И каби­на­та свет­на­ла. Чудо­то момен­тал­но се раз­нес­ло из кора­ба и слу­хът за него достиг­нал до капи­та­на. Той, с тро­ма­ва­та си бав­на поход­ка, се довля­къл до каби­на­та на два­ма­та руле­ви. Дъл­го и мъл­ча­ли­во гле­дал чис­та­та каю­та, след кое­то изви­кал стар­шия помощ­ник и му заповядал:
— Помощ­ник!…, наре­ди на целия еки­паж да дой­де и всич­ки да видят. Искам след два дни всич­ки каби­ни да запри­ли­чат на тази. Ясно ли е, помощник?…
— Да сенъ­ор !.… Ясно е!
Запо­вед­та била пре­да­де­на на еки­па­жа и моря­ци­те като ста­до били под­ка­ра­ни в реди­ца да пре­ми­нат по кани­же­ла пред каби­на­та. Те намръ­ще­но гле­да­ли и от този миг вече мра­зе­ли фран­цу­зи­на. Усе­ти­ли, че от днес, зави­на­ги е свър­ше­но с уют­но­то им и лени­во същес­т­ву­ва­не на бор­да на „Анд­реа Дориа”. В нача­ло­то някои се успо­ко­я­ва­ли, че Кон­те­то като нов иска да се дока­ра пред капи­та­на и с вре­ме­то ще улег­не, а всич­ко ще поте­че по ста­ро­му. Но безоб­ра­зи­я­та на под­лия фран­цу­зин не свър­ши­ли до тук. Още с кач­ва­не­то си на мос­ти­ка, той открил отня­къ­де пар­цал­че с пуцинг и отдав­на хва­на­ли­те зеле­на пати­на мед­ни час­ти на щур­ва­ла, три­те ком­па­са и тези на лет­ни­ят мос­тик, блес­на­ли със зла­тен бля­сък, а палу­ба­та свет­на­ла от чис­то­та. Кон­те­то нико­го не карал да му пома­га. Кога­то бил сво­бо­ден от вах­та, той сам раз­пъ­вал шлан­га, пус­кал пом­па­та и обли­вал със струй­ни­ка горе­ща­та палу­ба. И тога­ва моря­ци­те, бав­но и нео­хот­но взе­ма­ли мет­ли и пар­ца­ли, и се тът­ре­ли лени­во след него..Моряците намра­зи­ли Гюс­тав. Не му гово­ре­ли или пус­ка­ли злъч­ни забе­леж­ки по негов адрес. Но фран­цу­зи­на пет пари не давал за отно­ше­ни­е­то на дру­ги­те към него. Спо­кой­но и уве­ре­но вър­шел и най-мръс­на­та рабо­та, и кой знае как, но като че ли мръ­со­ти­я­та не леп­не­ла по него. Мис­ле­ли го за горд и висо­ко­ме­рен. Всъщ­ност не били далеч от исти­на­та. Това вбе­ся­ва­ло моря­ци­те. И помощ­ник капи­та­ни­те мно­го не го долюб­ва­ли. Той отлич­но и напъл­но про­фе­си­о­нал­но уме­ел да рабо­ти с нави­га­ци­он­ни­те инс­т­ру­мен­ти, с кар­ти­те и аст­ро­но­ми­чес­ки­те алма­на­си, така че те полу­чи­ли ком­п­лекс за мало­цен­ност за неве­жес­т­во­то си и напъл­но осно­ва­тел­но се стра­ху­ва­ли за мяс­то­то си на мос­ти­ка. Всъщ­ност само капи­та­на и Сте­фа­но истин­с­ки ува­жа­ва­ли и ценя­ли гор­дия фран­цу­зин. И боц­ма­нът може би, кой­то бил мно­го дово­лен, че бла­го­да­ре­ние на новия член на еипа­жа, рабо­та­та по подър­жа­не­то на кора­ба вър­вя­ла отлич­но. Но оста­на­ли­те моря­ци нена­виж­да­ли Гюс­тав и реши­ли, че ще го поста­вят на мяс­то­то му.
Един ден моят дядо чукал ръж­да по фал­ш­бор­да на дес­ни­ят борд, кога­то забе­ля­зал въз­бу­да­та на бър­зо при­тич­ва­щи­те край него моря­ци. Усе­тил нещо, той захвър­лил скраб­ка­та и чук­че­то, и хук­нал след моря­ци­те. Гюс­тав, как­то вина­ги миел палу­ба­та зад кър­мо­ва­та над­строй­ка, запрет­нал кра­чо­ли­те на работ­ни­те си пан­та­ло­ни. Под­свир­к­вал си, усмих­вал се за нещо и сякаш не забе­ляз­вал как моря­ци­те бав­но, с мрач­ни лица стес­ня­ват кръ­га око­ло него. Радан, огро­мен сви­реп поляк, теж­ко се прибли­жил до него, без уси­лие изтръг­нал шлан­га от ръце­те му, отвил струй­ни­ка и го захвър­лил на палу­ба­та. Гюс­тав преста­нал да се усмих­ва и без какъв­то и да е признак на упла­ха, леко отстъ­пил към над­строй­ка­та, като спо­кой­но и сякаш с любо­пит­с­тво, наблю­да­вал дейс­т­ви­я­та на огром­ния поляк. Само нещо в него леко се напрегнало.
— Стой бе, пич!…Къде отиваш?.….Къде отиваш кук­ло?… — лига­во и неж­но се оба­дил Радан и бав­но заприс­тъ­пял към Гюс­тав. — Ста­ра­ху­ваш ли се!… Правилно..о…о!… Тряб­ва да се стра­ху­ваш… Има защо!… Сега слу­шай.… Искам да бъдеш послу­шен!.… гав­рел се поля­ка. — Никой нищо няма да ти напра­ви, но пре­ди това ще ни обе­ща­еш, че пове­че няма да се натя­гаш и на пър­во­то преста­ни­ще, на кое­то пристиг­нем, ще си при­гот­виш куфа­ри­те, ще си сло­жиш бяло­то кос­тюм­че и бели­те ръка­вич­ки и ще се пръж­до­саш от кора­ба… Защо ли?!… Защо­то не те харес­ва­ме, бе!…- изре­вал той. — Аз не те харес­вам! И дру­ги­те не те харес­ват! Ясно ли ти е?.… Хай­де повта­ряй сега след мен. Обе­ща­вам!… Обе­ща­вам, че на пър­во­то приста­ни­ще… Повта­ряй след мен ти каз­вам, защо­то ще ти навра струй­ни­ка на едно мяс­то… Нали зна­еш къде?…
— Кой знае може и хуба­во да му ста­не. Може да му харе­са.. — изкис­кал се някой и дру­ги­те се засмели.
— Няма, няма той е добро мом­че и сега ще ни обещае…Хайде повта­ряй след мен. Обещавам.…
— Ама зна­е­те ли, че той май не е момче!…Вижте какъв е чис­ти­чък и на кол­ко хуба­во мирише…Нещо на мома ми ухае!… Мом­че­та, да му сва­лим гащич­ки­те, да видим дали има чур­ка, а ? — и с мощен смях дру­ги­те моря­ци пред­ру­жи­ли гаврата.
Поля­кът също се засмял и наврял неб­ръс­на­та­та си квад­рат­на челюст в лице­то на Гюстав.
— Как­во ще кажеш, а?.…Да про­ве­рим ли?…
Гюс­тав с погну­са се отдръп­нал и с отвръ­ще­ние изръмжал:
— Мах­ни мут­ра­та си от мен, говедо!.…Защото вони!.…
Всич­ки ахна­ли изуме­ни от без­ра­съд­с­тво­то на фран­цу­зи­на. Те зна­е­ли, как­во озна­ча­ва да се про­ти­во­пос­та­виш на огром­ния поляк. Пре­ди вре­ме, два­ма шве­ди били отне­се­ни пре­би­ти на кора­ба си, след бой меж­ду тях и сви­ре­пия поляк. А те съв­сем не били някои сла­ба­ци, а голе­ми здра­ви мъже. Зато­ва всич­ки очак­ва­ли, че след тези думи, от крех­кия, еле­ган­тен фран­цу­зин, ще оста­не само една кър­ва­ва купчина.…Лицето на Радан почер­ве­ня­ло от гняв. Той вдиг­нал струй­ни­ка, и без някой да раз­бе­ре как е ста­на­ло, извед­наж се стро­по­лил на палу­ба­та, като каш­лял и се пре­ви­вал от бол­ка. Оста­на­ли­те моря­ци за миг се стъ­пи­са­ли, но бър­зо се съв­зе­ли и ско­чи­ли сре­щу Гюс­тав. Но вед­на­га били посрещ­на­ти от юмру­ци­те на моят дядо. Срещ­на­ли ярос­т­на­та защи­та на фран­цу­зи­на и дядо ми, пове­че­то моря­ци се спре­ли или се изтег­ли­ли. Два­ма, все пак успе­ли да ско­чат на гър­ба на Гюс­тав, за да го пова­лят, но по нео­бяс­ним начин били тръш­на­ти на палу­ба­та, като еди­ни­ят започ­нал да повръ­ща, а дру­ги­ят се сви­вал от бол­ка, без да може да си поеме въз­дух. А фран­цу­зи­нът, успял като змия да се измък­не от хват­ка­та на два­ма­та, вече се бил над­ве­сил над поля­ка, кой­то се гър­чел от бол­ка на палу­ба­та и като дър­жал една­та му ръка зад гър­ба му, с дру­га­та забил палец меж­ду челюст­та и ухо­то на огром­на­та му гла­ва и тихо ръм­жал: — А сега ще обе­ща­еш ли?… Ще обе­ща­еш ли гади­но, че пове­че на нико­го няма да посягаш?!…Ще обе­ща­еш ли, мър­ша така­ва?!… Поля­кът виел и веро­ят­но бол­ка­та е била непо­но­си­ма, защо­то огром­ни­ят мъж не издър­жал и про­шеп­нал: — Обещавам!.…Обещавам!…Пусни ме бе, мам­ка ти. Обещавам!…
Тога­ва Гюс­тав се изпра­вил, а след него и Радан, кой­то теж­ко се повдиг­нал, раз­тър­сил гла­ва и видял струй­ни­ка, тър­ка­лящ се на палубата.
— Пази се!…- едва успял да изви­ка дядо ми и Гюс­тав на посо­ки се хвър­лил към бор­да. И все пак желя­зо­то успя­ло да раз­къ­са ухо­то му. В същи­ят миг той се обър­нал, напра­вил финт и Радан се пре­вил над­ве, като изпус­нал струй­ни­ка. Пре­ди още да се изпра­ви, Гюс­тав се изстре­лял кра­ка си в гла­ва­та му. Радан ярос­т­но го напсу­вал и отно­во се навел да граб­не струй­ни­ка. Още не успял да се надиг­не, кога­то фран­цу­зи­нът се завър­тял като бале­тист и кра­кът му едва не откъс­нал гла­ва­та на едри­ят мъж. След миг, Гюс­тав бил вече зад гър­ба му и как­то онзи бил наве­ден и заше­ме­тен, го хва­нал през кръс­та, заси­лил го и блъс­нал гла­ва­та му в сто­ма­не­ния кнехт. Замах­нал с ръка и като с нож раз­драл една­та му буза. Поля­кът се опи­тал да се пред­па­зи от вто­ри удар, но този път ръка­та му увис­на­ла пре­кър­ше­на. Вед­на­га след това фран­цу­зи­нът отно­во се наме­рил зад Радан, завър­тял го и повтор­но блъс­нал гла­ва­та му в пилер­са, под­пи­ращ гор­на­та лодъч­на палу­ба. Още вед­нъж, и поля­кът се стро­по­лил на палу­ба­та. Той бил свършен…
Тога­ва Гюс­тав се над­ве­сил до него, прекра­чил го, стис­нал го за гър­ло­то и сви­ре­по му наредил:
— Слу­шай сега животно!…Слушай доб­ре! Слу­шай ме, мно­го доб­ре! Още на пър­во­то преста­ни­ще, ти ще си взе­меш бага­жа, а с него и мръс­на­та си душа и ще се мах­неш от кора­ба. На пър­во­то приста­ни­ще. Не изпъл­ниш ли това, кое­то ти каз­вам, ще те убия! Запом­ни,… Ще те убия…
След това фран­цу­зи­нът се изпра­вил, поглед­нал гнев­но пора­зе­ния от тази раз­връз­ка на съби­ти­я­та еки­паж и се спус­нал по трапа.
След него всич­ки мъл­ча­ли­во се изни­за­ли по мес­та­та си. На кър­ма­та, облян в соб­с­тве­на­та си кръв, оста­нал да лежи изпад­на­лия в без­съз­на­ние поляк.
Кога­то се прибрал в каби­на­та, моят дядо сва­рил фран­цу­зи­на пред огле­да­ло­то, вни­ма­тел­но да сла­га спирт на раз­кър­ва­ве­но­то си ухо. Чист и спрет­нат, сякаш нищо не се е слу­чи­ло. Гюс­тав го поглед­нал в огле­да­ло­то, намиг­нал му и се ухилил:
— Как е наши­ят приятел?
— Ти ще кажеш!- про­мър­мо­рил дядо. Не съм аз, този кой­то го под­ре­ди така.
— На теб да не ти дожа­ля за този негодник…
Дядо мъл­ча­ли­во повдиг­нал рамене.
— Наис­ти­на ли ще го про­го­ниш от кораба?
— Да, аз му казах… До пър­во­то пристанище .. .
— А ако не се махне?
— Ще се мах­не. Ако не ще, ще тряб­ва да повто­ря про­цу­ду­ра­та. Ще наме­ря повод да го предизвикам.
— Той е опа­сен. Може да се опи­та те убие.
— Зная. Но ако не успее, тога­ва неп­ре­мен­но аз ще го убия. Той знае това. Всъщ­ност той вече е свър­шен човек. Дри­па! Вина­ги е бил страх­ли­вец. Хора като него са мно­го зли и опас­ни само до пър­во­то си пора­же­ние. Пре­тър­пят ли го, това ги сри­ва. Зави­на­ги губят уве­ре­ност и ста­ват мно­го страх­ли­ви. Но си оста­ват зли и ковар­ни.… Впро­чем, бла­го­да­ря ти за помощ­та. Без теб, няма­ше да мога да се спра­вя с всич­ки­те. Но хора като Радан не бива да се жалят. Те тряб­ва да бъдат уни­що­жа­ва­ни физи­чес­ки. Без­ми­лос­т­но и без­по­щад­но, като отров­ни змии, като плъ­хо­ве, като пара­зи­ти. По пра­ви­ло, таки­ва хора са нищо­жес­т­ва. Но кога­то са сил­ни, или кога­то са обле­че­ни във власт, те са мно­го опас­ни. Зато­ва, те тряб­ва да бъдат уни­що­жа­ва­ни на мяс­то, без отлагане.
Дядо втрен­че­но гле­дал фран­цу­зи­на, кой­то дока­то спо­кой­но се бръс­нел му разяс­ня­вал сви­ре­па­та си тео­рия и нео­чак­ва­но го попитал:
— Кой си ти?…
— Кой?… Аз ли?…- учу­де­но се извър­нал Гюс­тав — Да!…, Всъщ­ност да.…Правилно!.… Вече тол­ко­ва месе­ци живе­ем в една каби­на и е вре­ме да спо­де­лим някой неща за себе си… Ще отго­во­ря на въп­ро­са ти.… Зави­си кого ще попи­таш, кой съм аз. Ако питаш сес­т­ра ми, тя няма да има думи да изра­зи въз­тор­га си от моя­та лич­ност. Ако питаш мама, тя по уме­ре­но ще ти каже , че съм добър и наивен човек, кого­то лоши дру­га­ри са пове­ли по лош път. Ако може­ше да питаш тат­ко Шано, Бог да го прости, той отча­я­но ще покла­ти гла­ва и ще отвър­не, че съм раз­вей прах и пра­хос­ник. И ще има пра­во. А ако питаш гос­по­дин Рение, това е бив­ши­ят съд­руж­ник на тат­ко, той злоб­но ще заяви, че съм негод­ник и глу­пак. И той ще има пра­во. При­яте­ли­те ми, докол­ко­то ги имам, биха казали.…Е, всич­ко можеш да чуеш от при­яте­ли­те ми за мен. И веро­ят­но и това ще е исти­на. А ако те инте­ре­су­ва мое­то лич­но мне­ние за мен?…,То е!…То е!.….Ами май никак не е хуба­во мое­то лич­но мне­ние за мен. На всич­ко отго­ре съм без­ха­рак­те­рен, неу­дач­ник и глу­пак, раз­би­ра се, защо­то с как­во­то и да съм се захва­щал досе­га, нищо не съм довел до край. Вина­ги го докар­вам доня­къ­де и го зарязвам…
Гюс­тав млък­нал за мал­ко, изва­дил пакет­че цига­ри, чук­нал с палец по дъно­то на пакет­че­то и една цига­ра, бук­вал­но сама, се намес­ти­ла на уст­ни­те му. Със съща­та лов­кост, запа­лил цига­ра­та и киб­ри­те­на­та клеч­ка с бръм­че­не изле­тя­ла през отво­ре­ния илю­ми­на­тор. После лег­нал на кой­ка­та, опрял крак на огра­ни­чи­тел­на­та дъс­ка, изпус­нал къл­бо дим и продължил:
Родих се в запад­ни­ят край на Фран­ция в един срав­ни­тел­но голям град поч­ти до усти­е­то на река Лоа­ра, там, къде­то тя се вли­ва в Атлан­ти­чес­кия Оке­ан. Гра­дът се каз­ва Сен Назар.
— Бил съм там пре­ди някол­ко годи­ни — спом­нил си дядо. — Хубав град.
— Да, хубав град. Благодаря!…Баща ми, едър бур­жоа, в съд­ру­жие с гос­по­дин Рение, вла­де­е­ше поч­ти цяло­то кабо­таж­но пла­ва­не по запад­но­то крайб­ре­жие на Фран­ция и на мал­ки­те град­че­та, пръс­на­ти по цяло­то про­те­же­ние на река Лоа­ра. Зани­ма­ва­ше се с достав­ки на хра­ни, на кожи и корк, на въг­ли­ща, дър­ва за огрев и още сто­ти­ци дей­нос­ти, за кои­то аз нико­га не добих пред­ста­ва. До седем­на­де­сет­го­диш­на­та си въз­раст рас­тях в раз­кош и охол­с­т­во, огра­ден от неп­рес­тан­ни­те гри­жи на цяла армия от слу­ги, гувер­нант­ки и час­т­ни учи­те­ли, кои­то тряб­ва­ше да съз­да­дат от мен една съвър­ше­на лич­ност, изгра­де­на по пред­ста­ви­те на баща ми за добро въз­пи­та­ние. Не зная докол­ко бе доб­ра тази сис­те­ма на въз­пи­та­ние, и не знам докол­ко тя няма­ше да ме пре­вър­не в един типи­чен богат без­дел­ник, защо­то чес­т­но каза­но, аз имах всич­ки дан­ни да ста­на такъв. Бях на осем­на­де­сет годи­ни, кога­то постъ­пих сту­дент в Сор­бо­на­та в Париж. По съвет на тат­ко, запи­сах ико­но­ми­ка, как­то сега е модер­но. Скуч­на наука!. Изоб­що не си губих вре­ме­то и се прехвър­лих в пра­во. Това беше мое лич­но реше­ние. Реших, че пра­во­то е мое­то призва­ние. Пред­ста­вяш ли си? Пре­тъп­ка­на зала…Напрежението рас­те… Дове­ден до отча­я­ние, неви­нен обви­ня­ем — жер­т­ва на корум­пи­ра­но­то пра­во­съ­дие, седи на под­съ­ди­ма­та ска­мей­ка, сло­мен, навел немощ­но гла­ва, а в тъж­ни­те му очи се таи един­с­т­ве­на­та надеж­да в мен… В мен, Вели­ки­ят адвокат!…И ето, аз започ­вам защит­на­та си реч. Раз­мах­вам ръка­ви­те на адво­кат­с­ка­та си тога, думи­те ми като свет­ка­ви­ци тре­щят в оне­мя­ла­та от огне­ни­те ми сло­ва зала… После бур­ни апло­дис­мен­ти, въз­тор­же­ни вико­ве бра­во!.… Бра­во… Бра­во!.… Дами­те хъл­цат от въл­не­ние. Про­съл­зен и пора­зен от сък­ру­ши­тел­ни­те ми фак­ти, съдийс­ки­ят със­тав оправ­да­ва обви­ня­е­мия, а винов­ни­ят негод­ник си полу­ча­ва заслу­же­но­то и после бла­го­дар­нос­ти, въз­тор­зи и.… Сла­ва!… Сла­ва!… и дру­ги диво­тии. Как­то виж­даш, суе­та­та никак не ми е чуж­да. Зато­ва реши­тел­но напус­нах ико­но­ми­ка­та и запи­сах пра­во. Е, това не про­дъл­жи дъл­го. Две годи­ни. За да бъда спра­вед­лив, аз наис­ти­на успеш­но взи­мах изпи­ти­те по пра­во и ако не бях попад­нал под вли­я­ни­е­то на мой коле­га — сту­дент по архе­о­ло­гия, от мен може би щеше да изле­зе един при­ли­чен адво­кат. Но той тол­ко­ва вдъх­но­ве­но и с въз­торг, гово­ре­ше за архе­о­ло­ги­я­та и за послед­ни­те откри­тия на Хен­ри Шли­ман при откри­ва­не­то на Троя и така успя да ми повли­яе, че напус­нах пра­во­то и запи­сах архе­о­ло­гия. Също две годи­ни. Пре­къс­нах! При­чи­на­та да пре­къс­на беше друг мно­го добър мой при­ятел — медик. Мно­го талан­т­ли­во мом­че. Напус­нах факул­те­та по архе­о­ло­гия и запи­сах меди­ци­на — висо­ко­ху­ман­на и бла­го­род­на наука. Реших, че от мен може да ста­не велик лекар. Нали забе­ляз­ваш? Все велик исках да бъда…След две годи­ни отно­во осъз­нах, че от мен лекар няма да изле­зе и запи­сах аст­ро­но­мия във физи­ко — мате­ма­ти­чес­ки­ят факул­тет. Меж­ду дру­го­то, дока­то се коле­ба­ех, а аз дъл­го се коле­ба­ех, се запис­вах и се отказ­вах от още някол­ко науч­ни дис­цип­ли­ни. Може би ще се учу­диш, как ръко­вод­с­тво­то на уни­вер­си­те­та ми е позво­ли­ло това. Скъ­пи при­яте­лю, ако си пла­щаш, можеш да бъдеш сту­дент до дъл­бо­ка старост.
Не си спом­ням, как­ва беше при­чи­на­та да се прехвър­ля да след­вам аст­ро­но­мия, но всъщ­ност, кой знае защо, тази наука наис­ти­на ми харе­са. През това вре­ме започ­нах да ста­вам една от най-извес­т­ни­те лич­нос­ти в уни­вер­си­те­та. Вече едва ли има­ше про­фе­сор, през чия­то катед­ра да не съм минал. Зли­те ези­ци започ­на­ха да раз­прос­т­ра­ня­ват вицо­ве за мен, зад гър­ба ми, раз­би­ра се. В лице­то никой не сме­е­ше да ми се подиг­ра­ва, защо­то бях добил сла­ва­та на най- голе­ми­ят побой­ник в ака­де­ми­я­та, ако не и в цял Париж. Меж­ду дру­го­то, тряб­ва да под­чер­тая, че годи­ни наред, упо­ри­то и без пре­къс­ва­не тре­ни­рах бокс и неиз­вес­т­но­то, и тога­ва и сега все още, бой­но искус­т­во Еунг-Фу при сен­сей Кара­ция… Всъщ­ност, бях най-доб­ри­ят му уче­ник. Е, как­то и да е. Как­то вър­вя­ха неща­та, въз­мож­но беше да се пре­вър­на във вечен сту­дент. Има тако­ва със­ло­вие в сту­дент­с­ки­те сре­ди. И тази пер­с­пек­ти­ва може­ше да бъде съв­сем реал­на, ако един ден не бях полу­чил скръб­но извес­тие, че баща ми е почи­нал от апоп­лек­ти­чен удар… Пристиг­нах у дома, раз­бит от скръб, а заед­но с мен пристиг­на­ха и кре­ди­то­ри­те, кои­то вед­на­га след погре­бе­ни­е­то на тат­ко предяви­ха пра­ва­та си над иму­щес­т­во­то му. Ока­за се, че със­то­я­ни­е­то на фир­ма­та, що се отна­ся точ­но до дела­та на тат­ко, никак не е блес­тя­що. Съд­руж­ни­кът ни, гос­по­дин Рение се зае с изпла­ща­не­то на ипо­те­ки­те и ско­ро ние се ока­зах­ме на ули­ца­та. Голе­ми­ят ни гос­топ­ри­е­мен дом бе ста­нал соб­с­тве­ност на гос­по­дин Рение, кой­то доб­ре ни беше окрал. Пре­мес­тих­ме се да живе­ем на квар­ти­ра, а някол­ко месе­ца по-къс­но, сес­т­ра ми, коя­то бе кра­са­ви­ца, се омъ­жи за дре­бен рен­ти­ер, тих и скро­мен чове­чец, кой­то освен мал­ка­та си рен­та от нев­з­рач­на фаб­рич­ка за щип­ки в Париж, при­те­жа­ва­ше и него­ля­мо име­ние в поли­те на Алпи­те. Две­те с мама зами­на­ха при рен­ти­е­ра, а мен гос­по­дин Рение за успо­ко­е­ние на съвест­та си, ме взе като помощ­ник — агент в Бра­зи­лия, бли­зо до гра­ни­ца­та на Френ­с­ка Гви­а­на, с доста доб­ра запла­та и поч­ти никак­ва рабо­та. Веро­ят­но глав­ни­ят упра­ви­тел на фир­ма­та бе полу­чил нареж­да­не от гос­по­дин Рение да не ми въз­ла­гат отго­вор­ни зада­чи, дока­то с тече­ние на вре­ме­то не се убе­дят в моя­та пре­да­ност към фир­ма­та. Неве­де­ни­е­то, в кое­то ме дър­жа­ха, ско­ро щеше да им изиг­рае мно­го лоша шега. Впро­чем , и на мен също!
В Бра­зи­лия се ока­зах един от най — обра­зо­ва­ни­те хора в стра­на­та и ако не беше моя­та безот­го­вор­ност и непос­то­ян­с­т­во, веро­ят­но щях да се издиг­на, или поне да се оже­ня за бога­та и кра­си­ва жена. Там бога­ти­те тат­ков­ци на бога­ти наслед­нич­ки не бяха чак тол­ко­ва при­дир­чи­ви към бла­го­със­то­я­ни­то на кан­ди­та за жених. От него се изис­к­ва­ше да бъде смел, мъжес­т­вен, да изглеж­да пред­ста­ви­те­лен и дело­ви, и доня­къ­де обра­зо­ван. Аз бях смел, на някол­ко пъти имах въз­мож­ност да дока­жа това, мно­го обра­зо­ван спо­ред тех­ни­те стан­дар­ти и съз­да­вах впе­чат­ле­ние на дело­ви. Освен това идвах от Евро­па, а там това мно­го се цени. Така, че имах голям успех в мес­т­но­то вис­ше общес­т­во… На един при­ем се влю­бих. Влю­бих се истин­с­ки. Влю­бих се страс­т­но и пла­мен­но. Оглу­пях от любов. Обект на мои­те чув­с­т­ва бе мило и неж­но, русо съз­да­ние със сини очи, коси като коп­ри­на и две руси къд­ри­ци, кои­то като обич­ки вися­ха на сле­по­о­чи­я­та й. И как­ва талий­ка, гос­по­ди. На всич­ко отго­ре бе мно­го бога­та. Тоест тат­ко й бе при­каз­но богат…Тя също се влю­би в мен. С часо­ве се раз­хож­дах­ме, през топ­ли­те тро­пи­чес­ки нощи, край бре­га на оке­а­на, ома­я­ни от аро­ма­та на море, на водо­рас­ли и на любов. Аз й цити­рах сти­хо­ве на поети, на съв­ре­мен­ни и древ­ни поети. И мои стихове.…Да, мои стихове…Да при­яте­лю, про­пи­сах поезия. В моя­та поезия има­ше всич­ко. Има­ше и сини коп­ри­не­ни небе­са, има­ше и „сал една звез­да в мра­ка на без­на­деж­ност­та” , има­ше и любов до гроб в сла­ме­на колиб­ка, има­ше птич­ки, цве­тя и пепе­ру­ди! Вся­как­ви глу­пос­ти има­ше в моя­та поезия. Е, по- къс­но раз­брах, че сти­хо­ве­те ми не стру­ват, че са без­дар­ни, но тога­ва още не зна­ех това., харес­вах си ги, моми­че­то също ги харес­ва­ше. Цити­рах й сти­хо­ве от древ­ни авто­ри. Нали бях учил архе­о­ло­гия и древ­ни ези­ци. Или взре­ли се в нощ­но­то бра­зил­с­ко небе й показ­вах съз­вез­ди­я­та и й обяс­ня­вах зако­ни­те на небес­на­та меха­ни­ка. Все пак бях учил аст­ро­но­мия. И за меди­ци­на й гово­рех. Моми­че­то ме гле­да­ше с въз­торг, пора­зе­на от огром­на­та ми еру­ди­ция и сигур­но кра­си­ва­та й гла­ви­ца нищо не раз­би­ра­ше от това, кое­то й обяс­ня­вах, защо­то навяр­но едва зна­е­ше да чете и да пише. В тази стра­на обра­зо­ва­ни­е­то на жена­та не се счи­та за дос­тойн­с­т­во… Как­то и да е. Моми­че­то бе щас­т­ли­во с мен. Аз също бях щас­т­лив. Роди­те­ли­те й ме при­ема­ха мно­го радуш­но и навяр­но ско­ро щеше да пред­стои годе­жа. Един ден, глав­ни­ят упра­ви­тел на фир­ма­та ме пови­ка и ми каза, че със своя замес­т­ник зами­на­ва за месец в Буе­нос Айрес, къде­то фир­ма­та ще откри­ва нов офис, зато­ва оста­вя задъл­же­ни­я­та си на мен. Обяс­ни ми чове­кът, как­во тряб­ва да пра­вя през това вре­ме и спо­ко­ен зами­на по сво­и­те дела. След месец се завър­на и аз му пре­да­дох доку­мен­та­ци­я­та, и инфор­ма­ция за това, кое­то съм свър­шил. Той, на дове­рие, прие док­ла­да ми и ме осво­бо­ди, за да се се запоз­нае по-под­роб­но с доку­мен­ти­те наса­ме, и най при­ятел­с­ки се раз­де­лих­ме. Аз бър­зах окри­лен за сре­ща в дома на моя­та люби­ма, кога­то по пътя, запъх­тян, потен и поч­ти без сили ме настиг­на раз­сил­ни­ят на фир­ма­та и ми каза да се вър­на в кан­то­ра­та, защо­то е въз­ник­нал голям проб­лем. Вър­нах се. Още отвън, се чува­ха кря­съ­ци­те на упра­ви­те­ля, кой­то като ме видя съв­сем побес­ня. Изкре­щя исте­рич­но, бесен и раз­гне­вен тряс­ка­ше в бюро­то някак­ви пап­ки, раз­ма­ва­ше във въз­ду­ха орде­ри и това­ри­тел­ни­ци, кре­ще­ше като побър­кан, от уста­та му на всич­ки стра­ни лете­ше пяна и слюн­ка, ску­бе­ше си коси­те и ме обви­ня­ва­ше, че събо­ти­рам фир­ма­та и съм щял да я дове­да до фалит с моя­та нека­дър­ност. Още някол­ко пъти ме наре­че нека­дър­ник, под­лец и негод­ник и ме запла­ши , че ще ме вка­ра в затво­ра, ако още същи­ят миг не се мах­на зави­на­ги от очи­те му. Чес­т­но каза­но, в сво­е­то невин­но неве­жес­т­во, изоб­що нищо не раз­брах от обви­не­ни­я­та, кои­то сипе­ше, но веро­ят­но бях предиз­ви­кал голям проб­лем, за да се раз­гне­ви тол­ко­ва и да изпад­не в така­ва нер­в­на кри­за. По едно вре­ме реших, че тряб­ва да се оби­дя и имах наг­лост­та напе­ре­но да му пред­ло­жа да си потър­си секун­дан­ти. Той млък­на, изгле­да ме втрен­че­но някол­ко секун­ди, и извед­наж закре­щя неис­то­во, заме­ри ме с пап­ка­та, коя­то дър­же­ше и ме напсу­ва , после хвър­ли по мен мас­тил­ни­ца­та. Аз лов­ко я избег­нах и тя се раз­би в сте­на­та и опръс­ка всич­ко наоко­ло, вклю­чи­тел­но и мен. Упра­ви­те­лят се огле­да да хвър­ли нещо по-теж­ко, с кое­то да ме убие, но се хва­на за сър­це­то и при­пад­на. Оста­на­ли­те слу­жи­те­ли, кои­то до сега сто­я­ха и ме гле­да­ха с презре­ние и нена­вист се спус­на­ха да му пома­гат. А някол­ко от тях геро­ич­но се спус­на­ха към мен, хва­на­ха ме и най-позор­но ме изхвър­ли­ха навън. Бук­вал­но ме изри­та­ха. Изго­ни ме без пук­нат грош, негод­ни­ка… С люби­ма­та пове­че не се видяхме.
Нови­на­та за моя­та нека­дър­ност и моят про­вал, веро­ят­но още същия ден се бе раз­нес­ла из мал­ки­ят град. Два дена се мотах по приста­ни­ще­то, вечер спях в една изис­та­ве­на лод­ка на пясъ­ка на пла­жа и на тре­тия ден се хва­нах като обик­но­вен моряк на една гемия. Една годи­на по-къс­но постъ­пих като руле­ви на пара­ход, с кой­то извър­ш­вах­ме чар­тър­но пла­ва­не по крайб­ре­жи­е­то на Цен­т­рал­на и Южна Аме­ри­ка. След това, с едни при­яте­ли, наех­ме едно ста­ро кори­то и започ­нах­ме мно­го опас­на, но доста пече­лив­ша дала­ве­ра. Пре­воз­вах­ме оръ­жие за рево­лю­ци­я­та воде­на от Еми­ли­а­но Сапа­та и Пан­чо Виля в Мек­си­ко. През хиля­да девет­с­то­тин и седем­на­де­се­та годи­на рево­лю­ци­я­та удър­жа побе­да, а аз вече имах доста­тъч­но сред­с­тва да си купя голя­ма рибар­с­ка гемия. Рабо­та­та с рибо­ло­ва изле­зе доста мизер­на, защо­то нито аз, нито някой от тай­фа­та, коя­то бях съб­рал раз­би­ра­ше нещо от рибар­с­т­во и вече си бях наумил да про­дам поч­ти на без­це­ни­ца кори­то­то, кога­то една нощ, два­ма съм­ни­тел­ни типа дой­до­ха и ми пред­ло­жи­ха да откар­вам избя­га­ли катор­ж­ни­ци от джун­г­ла­та на Френ­с­ка Гви­а­на, за кои­то тех­ни близ­ки пла­ща­ха огром­ни суми, за да ги пре­во­зим до Куба или до Съе­ди­не­ни­те щати, къде­то щяха да полу­чат убе­жи­ще. Раз­би­ра се, че се съг­ла­сих. Това беше пече­лив­ша, но мно­го рис­ко­ва­на и опас­на рабо­та, защо­то същес­т­ву­ва­ше огро­мен риск, ако ме зало­вят френ­с­ки­те влас­ти, като френ­с­ки граж­да­нин, да ме вка­рат в съща­та тази джун­г­ла, от коя­то спа­ся­вах катор­ж­ни­ци­те. Освен това френ­с­ки воен­ни кано­нер­ки посто­ян­но пат­ру­ли­ра­ха око­ло тези дър­жа­ви и стре­ля­ха без предуп­реж­де­ние и при най-мал­ко­то съм­не­ние. И това се слу­чи. Вед­нъж, пат­рул­на кано­нер­ка ни настиг­на при­ве­чер поч­ти до тери­то­ри­ал­ни­те води на Вене­цу­е­ла и с два оръ­дей­ни изстре­ла пре­вър­на шху­на­та ни на трес­ки. Спа­сих­ме се само аз и един катор­ж­ник. Оста­на­ли­те или се уда­ви­ха, или дока­то плу­ва­ха бяха застиг­на­ти и без­по­щад­но заст­ре­ля­ни в море­то от вой­ни­ци­те на кано­нер­ка­та. Въз­мож­но е нас два­ма­та да не ни бяха забе­ля­за­ли в спус­на­лия се мрак, или просто да са реши­ли, че бре­гът е твър­де далеч и така или ина­че ще се уда­вим. Все пак ние успях­ме да достиг­нем до вене­цу­ел­с­ки­ят бряг, къде­то риба­ри ни прибра­ха и ни при­юти­ха. После ни помог­на­ха да се добе­рем до най — близ­ки­ят град, в кой­то Щати­те имат посол­с­т­во. Но моя спод­виж­ник, нещас­т­ни­кът, не успя дъл­го вре­ме да се рад­ва на сво­бо­да­та си. Оста­ва­ха ни само някол­ко дни дока­то полу­чим визи за Съе­ди­не­ни­те Аме­ри­кан­с­ки Щати, кога­то катор­ж­ни­ка бе заст­ре­лян от соб­с­тве­ник, чий­то мага­зин се опи­тал да огра­би. Е, всъщ­ност той си полу­чи заслу­же­но­то. Отдав­на зна­ех, че голя­ма част от хора­та, кои­то пре­воз­вах­ме си бяха негод­ни­ци и си заслу­жа­ва­ха кур­шу­ма или въже­то око­ло врата…В Щати­те ста­нах заста­хо­ва­те­лен агент, но рабо­та­та ме отег­ча­ва­ше и напус­нах. Опи­тах да се зани­ма­вам с тър­го­вия на дреб­но, но се про­ва­лих. Опи­тах и с про­даж­ба на имо­ти, но и там изоб­що не ме бива­ше. И как­то виж­даш, сега отно­во съм моряк.
— Ти имаш зна­ния да ста­неш помощ­ник — капитан.
— Ще ста­на. Кога­то пристиг­нем в Евро­па, в приста­ни­ще­то на някой голям град, къде­то има посто­ян­на изпит­на коми­сия към инс­пек­ция по кора­боп­ла­ва­не, ще се явя на изпит. Надя­вам се да издър­жа изпи­та. И веро­ят­но това ще е послед­ни­ят етап от кари­е­ра­та ми на неудачник.
— Ще го издър­жиш. Ти ще си добър капитан.
— Сигур­но.… Просто ще съм по обра­зо­ван от дру­ги­те. Всъщ­ност не знам… Не… — Гюс­тав поглед­нал часов­ни­ка си, бър­зо се изпра­вил, пригла­дил коса­та си, пъх­нал пакет­че­то цига­ри в джоб­че­то на риза­та и про­мър­мо­рил: — Вре­ме е за вахта…После ще продължим.
Това било нача­ло­то на при­ятел­с­т­во­то меж­ду моя дядо и фран­цу­зи­на. Дядо бил доста­тъч­но умен, да оце­ни по дос­тойн­с­т­во качес­т­ва­та и пре­въз­ход­с­тво­то на еле­ган­т­ни­ят си при­ятел над самия себе си, а и над всич­ки от еки­па­жа на кора­ба. Въп­ре­ки недоб­ро­то мне­ние, кое­то имал за себе си Гюс­тав, с вре­ме­то се ока­за­ло, че това него­во твър­де­ние, не отго­ва­ря на исти­на­та. Фран­цу­зи­нът се ока­зал човек, с неве­ро­ят­на инте­ли­ген­т­ност. Той пер­фек­т­но вла­де­ел шест чуж­ди ези­ка. Съв­сем про­фе­си­о­нал­но сви­рел на пиа­но и кита­ра, с кое­то си уме­ние докар­вал до екс­таз посе­ти­те­ли­те на раз­лич­ни­те рес­то­ран­ти. Съв­сем при­лич­но рису­вал и още мно­го дар­би, веро­ят­но при­те­жа­вал гор­ди­ят фран­цу­зин, защо­то мно­го чес­то изне­над­вал еки­па­жа със сво­и­те умения.
„Мое­то мом­че — ми бе казал няко­га моят дядо. Ако човек се срещ­не с така­ва вис­ша бла­го­род­на инте­ли­ген­т­ност и я про­умее, и осъз­нае сво­е­то неве­жес­т­во пред нея, той може или да се прекло­ни и поко­ри пред нея, или тъпо, злоб­но и упо­ри­то да й се про­ти­во­пос­та­вя, с всич­ки­те послед­с­твия от това свое реше­ние. Е, аз се поко­рих.“ Тъй като не бил зло­бен и завис­т­лив, дядо без­п­ри­кос­лов­но при­ел лидер­с­т­во­то на фран­цу­зи­на в тех­ни­те отно­ше­ния, и без да се сър­ди пона­сял мал­ки­те му кап­ри­зи. Всъщ­ност Гюс­тав не пре­ка­ля­вал. Този дос­то­ен мъж имал вели­ко­леп­но чув­с­т­во за мяр­ка и не след дъл­го успял да спе­че­ли ува­же­ни­е­то на цели­ят еки­паж. Осо­бе­но, след като едри­ят зъл поляк тихо се измък­нал от кора­ба, неза­бе­ля­зан и неиз­п­ра­тен от нико­го. Вли­я­ни­е­то на фран­цу­зи­на се ока­за­ло мно­го пло­дот­вор­но вър­ху моят дядо у кого­то меж­ду дру­го­то Гюс­тав посте­пен­но съз­дал инте­рес към кни­ги­те, кои­то при­те­жа­вал в лич­на­та си кораб­на биб­ли­о­те­ка. Мал­ко по къс­но, въп­ре­ки сла­би­те про­тес­ти от стра­на на дядо ми, Гюс­тав го запоз­нал и с мор­с­ка­та нави­га­ция. Дядо, доста еле­мен­тар­но си мис­лел, че на него не са му е необ­хо­ди­ми дъл­бо­ки позна­ния по нави­га­ция. Но фран­цу­зи­нът мно­го насто­я­вал, съвес­т­но и упо­ри­то въвел дядо ми в деб­ри­те на мор­с­ка­та наука. Все пак по чти три­те годи­ни уче­ние по аст­ро­но­мия във физи­ко — мате­ма­ти­чес­ки­ят факул­тет на френ­с­ка­та ака­де­мия явно не били съв­сем напраз­ни. Упо­ри­то учел дядо как да рабо­ти с нави­га­ци­он­ни­те инс­т­ру­мен­ти. Как да взе­ма пеленг от бре­го­ви ори­ен­ти­ри, да чер­тае кур­са и да опре­де­ля мяс­то­то на кора­ба по кар­та­та. Как да рабо­ти със сек­с­тан­та и да сва­ля звез­ди вечер, как­то и да раз­чи­та аст­ро­но­ми­чес­кия алма­нах, лоци­я­та и предуп­ре­ди­тел­ни­те мор­с­ки съо­ръ­же­ния. И за мно­го дру­ги неща му отво­рил очи­те, неща кои­то по-къс­но помог­на­ли на дядо, по насто­я­ва­не на капи­та­на на кора­ба, също да се яви на изпит и посте­пен­но да се издиг­не до най — висо­ка­та сте­пен в кораб­на­та йерархия.
Поло­вин годи­на по-къс­но, кога­то кора­бът заста­нал в приста­ни­ще­то на Ница, Гюс­тав се явил на изпит пред мес­т­на­та коми­сия на кораб­ни­те влас­ти. Така блес­та­я­що издър­жал изпи­та, че коми­си­я­та, въз­хи­те­на от огром­ни­те му позна­ния и бога­та­та мор­с­ка прак­ти­ка, спон­тан­но и бур­но го апло­ди­ра­ла. Капи­та­нът на голям паса­жер­с­ки кораб, при­със­т­ващ в със­та­ва на изпит­на­та коми­сия , и кой­то имал нуж­да от кадъ­рен вто­ри помощ­ник, мъл­ча­ли­во слу­шал отго­во­ри­те на мла­дия, талан­т­лив и умен мъж, и вед­на­га му пред­ло­жил длъжността.

На след­ва­щи­ят ден след изпи­та, фран­цу­зи­нът пристиг­нал с фай­тон да при­бе­ре бага­жа си от кора­ба, как­то вина­ги блес­тящ и уха­ещ, чист и безуп­ре­чен. Изпра­ща­не­то му било тро­га­тел­но. Цели­ят еки­паж съжа­ля­вал за раз­дя­ла­та с дос­той­ни­ят човек. А добро­душ­ни­ят капи­тан на „Анд­реа Дориа” иск­ре­но се про­съл­зил: — Син­ко! — поту­пал го той по рамо­то. — Рад­вам се и се гор­дея с теб!… Ти си талан­т­лив мъж.… Усе­щам, че те очак­ва блес­тя­що бъде­ще. Как­во­то ти заслужаваш…
Кога­то се раз­де­ли­ли с дядо, те по мъж­ки се пре­гър­на­ли и за пър­ви път дядо не видял в очи­те на фран­цу­зи­на, оно­ва пресме­хул­но и леко презри­тел­но пла­мъ­че, кое­то кара­ло хора­та да се сму­ща­ват , или да го намразват.
— Сбо­гом Сте­фа­но!… Сбо­гом бъл­га­ри­но!.. — с нес­к­ри­то въл­не­ние про­мъл­вил Гюс­тав. — Надя­вам се отно­во да се срещ­нем с теб няко­га, на някой кораб, или на някое приста­ни­ще, но ако това не ста­не… Той се навел, отво­рил еди­ния от куфа­ри­те и подал на дядо ком­па­са. — Ако това не ста­не, нека този ком­пас вина­ги да ти напом­ня за мен и за наше­то при­ятел­с­т­во. На мен, пре­ди годи­ни ми го пода­ри един катор­ж­ник от Френ­с­ка Гви­а­на, на кого­то спа­сих живо­та. Затво­рил куфа­ра и поне­чил да си тръг­не, но извед­нъж се спрял и се извърнал.
— Сте­фа­но!.… — дрез­га­во прозву­чал гла­сът му. Не зная дали няко­га ще се срещ­нем отно­во. Про­фе­си­я­та ни е така­ва, че ние веро­ят­но вина­ги ще се раз­ми­на­ва­ме. Но искам да зна­еш, че се рад­вам, че се запоз­нах с теб и че ста­на мой при­ятел. Ти си добър и поря­дъ­чен човек…и … и си истин­с­ки мъж!.… Щас­т­лив съм, че на све­та същес­т­ву­ват хора като теб!.. Нико­га няма да те забра­вя!.… Сбо­гом Сте­фа­но!.… — и дал знак на мом­че­та­та, кои­то го придру­жа­ва­ли. Те граб­на­ли куфа­ри­те, а той сло­жил на ръце­те си бели­те ръка­ви­ци от яреш­ка кожа, накри­вил бяла­та си пана­ме­на шап­ка и се спус­нал по сход­ня­та, бав­но с дос­тойн­с­т­во. Висок и еле­ган­тен, Гюс­тав зави­на­ги изчез­нал от живо­та на дядо ми. Пове­че нико­га не се срещ­на­ли… Въп­ре­ки всич­ко дядо ми все пак се инте­ре­су­вал от съд­ба­та на при­яте­лят си и след някол­ко годи­ни раз­брал, че Гюс­тав зара­ди блес­тя­щи­ят си ум бил превле­чен на рабо­та в минис­тер­с­т­во­то на Френ­с­ка­та мари­на, но по — къс­но по вре­ме на Вто­ра­та све­тов­на вой­на заги­нал като учас­т­ник във френ­с­ка­та съп­ро­ти­ва. Това може­ло да се очак­ва от гор­дия дос­то­ен французин.
Тази исто­рия, коя­то дадо ми раз­ка­за, вина­ги страш­но мно­го ме е въл­ну­ва­ла. Всъщ­ност огром­но­то вли­я­ние, кое­то няко­га дядо ми има­ше вър­ху мен ста­на при­чи­на вина­ги да меч­тая, кога­то порас­на и аз да ста­на като него — моряк. Е, наис­ти­на ста­нах моряк. Ста­нах моряк на тези кора­би, кой­то в днеш­но вре­ме вече са желез­ни, а моря­ци­те са.…Както и да е.. Е, не успях да си сът­во­ря така­ва бога­та биог­ра­фия, как­ва­то е имал моят дядо и най — голя­мо­то ми пости­же­ние беше след като завър­ших мор­с­кия тех­ни­кум да достиг­на до сте­пен на тре­ти помощ­ник, а след вре­ме, кога­то преста­нах да пла­вам с кора­би­те, да ста­на капи­тан на пилот­с­ки катер в пор­то­ви­ят флот, но нико­га не попад­нах на човек с така­ва вис­ша при­род­на интел­ген­т­ност, пред коя­то да се прекло­ня. А може би не съм бил доста­тъч­но умен, за да я разпозная.

* * * *
За лош къс­мет на мен и на жена ми, асан­съ­о­рът на бло­ка, в кой­то живе­е­ше семейс­т­во­то на дъще­ря ми се ока­за раз­ва­лен. Вра­та­та на пър­ви­ят етаж зее­ше отво­ре­на, а тех­ни­кът кой­то човър­ка­ше по него нещо с отвер­ка се про­вик­на през отво­ра на етаж­но­то стъл­би­ще — Борка!…Погледни клю­чал­ка­та на сед­мия етаж и отно­во зачо­вър­ка по асансъора.
„ Е, това се каз­ва къс­мет”… про­мър­мо­рих си аз и два­ма­та със съп­ру­га­та ми — ста­ри, дебе­ли и пот­ни се заиз­кач­вах­ме точ­но до този сед­ми етаж, на кой­то клю­чал­ка­та на асан­съ­о­ра веро­ят­но беше раз­ва­ле­на, а тех­ни­кът тряб­ва­ше да я поглед­не. Най после, кога­то запъх­тя­ни и задъ­ха­ни достиг­нах­ме до нещас­т­ни­ят сед­ми етаж, ние пове­че нямах­ме сили. Нароч­но дой­дох­ме доста по — рано от дру­ги­те, за да мога, кога­то пода­ря­вам ком­па­са на моя един­с­т­вен внук /останалите ми вну­ци са момичета/ да почув­с­т­вам радост­та и удив­ле­ни­е­то, кое­то неми­ну­е­мо ще изра­зи, кога­то му пода­ря­вам този скъп за мен пода­рък. Аз нико­га няма да забра­вя соб­с­тве­ни­те въл­не­ние, въз­хи­ще­ние и неу­дър­жим въз­торг от мига, кога­то дядо ми го пода­ря­ва­ше, а и вяр­вах, че вну­кът ми също ще про­яви истин­с­ки непод­пра­вен и въз­тор­жен мом­чеш­ки инте­рес, кога­то му раз­каз­вам исто­ри­я­та за него­вия прап­ра­дя­до, какъв­то няко­га про­явих аз.
Натис­нах­ме звъ­не­ца и дъще­ря ни вед­на­га се пока­за на вратата.
— Къде е моят при­ятел?.. – попи­тах аз. Тази реп­ли­ка си я бях при­гот­вил пред­ва­ри­тел­но и тряб­ва­ше да прозву­чи висо­ко, бод­ро и юнаш­ки. Нищо не изле­зе!… Умо­рен и задъ­хан, едва успях със свис­те­не да я изди­шам, с глух, пре­сип­нал и дрез­гав глас, поч­ти шеп­неш­ком. – Къде е моят приятел?…
— Тук е. На ком­пю­тъ­ра. Къде ще е?.…Влизайте.…Мамо не се събувай!
Вну­кът ми, прост­рял дъл­ги­те си кра­ка под масич­ка­та на ком­пю­тъ­ра се беше облег­нал сил­но назад на обле­гал­ка­та на сто­ла, с една ръка пър­га­во и опит­но тра­ка­ше по кла­ви­ши­те на кла­ви­а­ту­ра­та, а с дру­га­та потрак­ва­ше с пръс­ти по масич­ка­та няка­къв свой ритъм. Той, за раз­ли­ка от мен няко­га, нико­га не е полу­ча­вал двой­ки. Вина­ги е бил отлич­ник и е гор­дост на училището.
Той косо ме поглед­на, без да отде­ля поглед от екра­на на мони­то­ра и неб­реж­но ме попита:
— Как си деди?
— Аз съм доб­ре. Дой­дох да те позд­ра­вя с рож­ден­ни­ят ти ден и да ти под­не­са един мно­го хубав подарък.
— Лъче­за­ре ста­ни!…- ска­ра му се май­ка му — Така ли ще посрещ­неш дядо си?…
— А да! — измък­на се вну­кът ми и пристъ­пи да ме пре­гър­не, като се изви­си една гла­ва над мен. — Здрас­ти деди, — и се наве­де да ме целу­не по пле­ши­во­то теме. Дъл­га­та му коса покри уши­те ми. Е, в днеш­но вре­ме никой не ги при­нуж­да­ва да се стри­жат до голо — и отно­во сед­на на компютъра.
— Лъче­за­ре!.… — пристъ­пих към него — Виж какъв пода­рък ти нося… — при­пов­диг­на­то раз­въл­ну­ван изва­дих кутий­ка­та от вът­реш­ния джоб на канад­ка­та си и сър­це­то ми се сви, за миг ми се досви­дя да му дам пода­ръ­ка –Запо­вя­дай, взе­ми! Това за мен е мно­го цен­на вещ и се надя­вам, че и на теб ще ти харе­са — и с тре­пе­ре­щи пръс­ти му я подадох.
— А, ком­па­са ли? .. — взе го той. – Да, виж­дал съм го у вас, на лави­ца­та в гар­де­ро­ба, меж­ду афри­кан­с­ки­те ста­ту­ет­ки. — и отво­ри кутий­ка­та. — Хубав е.…– Раз­гле­да го някол­ко секун­ди и го оста­ви наст­ра­ни. — Полез­на вещ.
Е, очак­вах по голям инте­рес към подаръка.
— Поглед­ни! – заоби­ко­лих сто­ла, на кой­то седе­ше и отно­во всех кутий­ка­та, отво­рих я и пре­въз­бу­де­но започ­нах да му обяс­ня­вам. – Нека ти пока­жа! Тук има едно капа­че, кое­то се отва­ря и през него се виж­дат мини­а­тюр­ни маг­нит­ни пръ­чи­ци и едни винт­че­та, кои­то слу­жат за регу­ли­ра­не на деви­а­ци­я­та. Аз лич­но съм го све­ря­вал с кораб­ни­ят ком­пас и гаран­ти­рам, че е абсо­лют­но точен, само тряб­ва да го дър­жиш далеч от желез­ни пред­ме­ти, защо­то могат да повли­я­ят на точ­ност­та му. Искам още да ти кажа.…
— Доб­ре дядо!.…Хубав пода­рък. Бла­го­да­ря!.…- пре­къс­на ме той, взе го от ръце­те ми, затво­ри кутий­ка­та на ком­па­са и отно­во го оста­ви в края на масич­ка­та. — Нямам вре­ме сега. После ще ми обясниш.
— Но после ще дой­дат и дру­ги­те гос­ти и аз няма да мога.…
— Друг път ще ми обяс­ниш. Сега нямам вре­ме. Тряб­ва да се видя с един при­ятел. Има­ме мал­ко рабо­та с него.
— Ама аз още нещо!…
— Друг път дядо..
— Ама чакай бе, мом­че. Този ком­пас си има и исто­рия. Една мно­го хуба­ва ста­ра исто­рия. Той беше на моят дядо, тво­ят прап­ра­дя­до. Той беше един голям човек , един велик човек, с кой­то можеш да се гор­де­еш , с кого­то цели­ят ни род може да се гор­дее. Той ми го пода­ри, кога­то бях поч­ти кол­ко­то теб — бър­зах да раз­ка­жа част от исто­ри­я­та, за да въз­бу­дя инте­ре­са му. — На него му го пода­рил един фран­цу­зин, още кога­то бил съв­сем млад, а на фран­цу­зи­на… Чуй я бе дете, мно­го инте­рес­на исто­рия. Не искаш ли да я чуеш. Тя е цял екшън. — Нали така каз­ва­те сега… ?
— Дядо сега нямам вре­ме – той ста­на. – Дове­че­ра, като се вър­на, ще ми я раз­ка­жеш, или някой друг път. Сигур­но исто­ри­я­та е мно­го инте­рес­на, но сега нямам вре­ме — пър­га­во навле­че яке­то си, целу­на ме отно­во по пле­ши­ва­та гла­ва, поту­па ме по коре­ма и сниз­хо­ди­тел­но ме посъ­вет­ва: — Дядо тряб­ва да отслаб­неш. Мно­го си напъл­нял. Отиде в кори­до­ра, мимо­хо­дом обу огром­ни­те си мара­тон­ки, чети­ри­де­сет и пети номер и хлоп­на вра­та­та след себе си.

Три­ма­та, с жена ми и дъще­ря ми дъл­го и мъл­ча­ли­во се вслуш­вах­ме в пър­га­ви­те затих­ва­щи по дол­ни­те ета­жи стъп­ки на вну­ка ми.
— Май не ми харе­са пода­ръ­ка! … про­мъл­вих — Не зна­ех!… Мис­лех, че ще го зарадвам!…
— Тат­ко. Харе­са го!.…Той просто!…
— Не , не го хареса!
— Не го харе­са!.. — ряз­ко потвър­ди жена ми — Просто не му отда­де никак­во значение.
Дъще­ря ми се прибли­жи до мен и и сму­те­на ме хва­на за ръката
— Татко!.…Не се обиж­дай!… Те сегаш­ни­те.… Те сегаш­ни­те са такива!…Те ви оби­чат, ама…
— Да, оби­чат ни, ама май не ни ува­жа­ват!… — отно­во ряз­ко допъл­ни жена ми.
— Да!… Май, сегаш­ни­те са таки­ва!…- при­ми­ре­но и крот­ко се съгласих. 

Стой­чо Пенев