“Диря в морето” 2020 — Поезия: ПРЕДИ МОРЕТО ДА МЕ ВЗЕМЕ…

Моят род са моря­ци — без гро­бо­ве опети,

не уми­рат в кре­ва­та и кан­ди­ло не свети.

Само сним­ки­те вех­ти във албу­ми­те пазя.

И тъга­та проклета,

дето в ъгли­те лази…

Тази сут­рин сър­це­то пак въл­на го нагази,

настър­ве­но заръ­фа и аор­ти, и вени.

Душе­ва­де­цът идва, нож и ябъл­ка носи.

Но е сбър­кал адреса.

Няма днес да ме вземе!

Имам смет­ки с море­то. Имам мно­го въпроси.

Скрих ги в чер­ни кутии на гемии без дъно:

За вдо­виш­ка­та мъка – откъм залез до съмнало.

За соле­ни­те къщи

със раз­пла­ка­ни устни.

За жени­те, кои­то под­лъ­га изкусно

мор­с­ки въл­ци да раж­дат, да живе­ят в тревога,

да при­емат море­то — като воля на Бога.

За оная любов,

от коя­то се мре.

Спри море! Усми­ри се! Да те видят добре.

Обър­ни си стра­на­та от дъл­бо­ко­то, тъмното,

със хал­ки­те вен­чал­ни, с водо­рас­ли запълнени!

Раз­ро­ви със ръце­те си

бели­те кости

на моря­ци­те без име, без­вес­т­но потънали!

Пока­жи им очи­те, от риби изпити!

Нека чуят ръж­ди­вия вой на сирените

и въл­ни-ката­фал­ки,

как полюш­ват венците.

За да зна­ят при­жи­ве, при кого са на гости.

Ще доча­кам Илин­ден и със кол ще залостя

пред море­то вра­та­та. Като куче ще легна.

Дока­то не поиска

от живи­те прошка.

И от мър­т­ви­те прошка, на коле­не, не вземе…

Мар­га­ри­та Мартинова

Пър­ва награда