Първа награда — Валентин Петранов — Професия чужденец

Част от романа

Про­лог

Беше лято­то на 1960 г., чет­вър­та­та годи­на от зем­ния ми път. Почив­на­та стан­ция на “Гор­чи­ва­та чеш­ма” беше вече пъл­на с летов­ни­ци и едно детен­це със сла­ме­но-руса коса си игра­е­ше в гра­дин­ка­та пред адми­нис­т­ра­тив­на­та сграда.

- Дру­га­рю упра­ви­тел, не видях­те ли, че навън си играе някак­во мом­чен­це? Само е и явно не е бъл­гар­че. Откъ­де ли е? Ама то съв­сем русо, сла­ме­но  русо.  Да се чудиш даже! Ей там, набли­зо до Ваши­те про­зор­ци е…

Баща ми поглед­нал навън и ме изви­кал, сякаш да пока­же, че раз­би­рам и български.

- Ами това е синът ни! Поне лято­то смя­та­ме да е тук, при мен. То в гра­да май няма кой да го гледа…

Леля Соф­ка — чис­тач­ка­та, пър­во се засмя­ла, а после с мал­ко неу­доб­с­тво си взе­ла кофа­та с вода и про­дъл­жи­ла да шета наго­ре по стълбите.

- Може да кажеш и на дру­ги­те. Да не ста­ват греш­ки де, — завър­шил раз­го­во­ра баща ми.

А аз сигур­но пак съм тръг­нал надо­лу към пла­жа. Кол­ко­то и да бях малък раз­би­рах, че слън­це­то и море­то ми ста­ват при­яте­ли. И се ока­за за цял живот! Така израс­нах до спа­си­те­ли­те на Гор­чи­ва­та чеш­ма, после око­ло лод­ки­те на рибар­с­кия плаж, къде­то дому­ва­ше и лод­ка­та на татко.

Дет­с­тво­то на дво­ра, лод­ка­та, брега…

1.

Мама Гани оста­ви заран­та две­те праз­ни бур-кан­че­та за кисе­ло мля­ко на стъл­би­те на къща­та ни. Пус­на в тях по пет сто­тин­ки и не след дъл­го мле­ка­рят с кару­ца­та си про­бу­ди квар­та­ла. Напъл-ни бур­кан­че­та­та, оста­ви ги обрат­но до вхо­да ни и си зами­на по пътя към дру­ги­те ран­ни кли­ен­ти на града.

Това беше един от най-пър­ви­те ми дет­с­ки спо­ме­ни към 1959–60 годи­на от ули­ца­та „Пет­ко Кара­ве­лов“ във Вар­на. А къща­та ни бе на мяс­то­то на пост­ро­е­ния хотел “Капи­тол”; на сто­ти­на мет­ра от ВИНС‑а, сегаш­ни­ят Ико­но­ми­чес­ки универси-тет.

Как само оби­чах и лошо­то вре­ме, кога­то бях малък, осбе­но през зима­та. Седях си на про­зо­ре­ца вър­ху мека­та въз­глав­нич­ка и пост­ла­но­то люби­мо оде­ал­це с чер­ве­ни­те зай­че­та. Ста­ра­та ни къща беше на един хвър­лей до Мор­с­ка­та гра­ди­на и на око­ло 700–800 мет­ра от пла­жа. Тя беше изгра­де­на с мно­го широ­ки и удоб­ни вът­реш­ни пер­ва­зи за про­зор­ци­те. И зара­ди дебе­ли­те си зидо­ве,  спо­кой-но се съби­рах сед­нал до про­зо­ре­ца. Буря­та  тан­цу­ва­ше в кло­ни­те на ста­ри­те липи, сякаш ги замай­ва­ше с при­каз­ки­те си, дока­то те се прегръ-щаха една с дру­га. Враб­че­та и гугут­ки дире­ха тях­на­та си стря­ха, а котен­ца­та се кри­е­ха в голя­ма­та маза под нас. На ули­ца­та ни има­ше само една кола — “Форд Тау­нус” на чичо ми Сте­фан – шофьор на так­си, женен за леля Ели — гер­ман­ка­та. Коли­те все още бяха ряд­кост за гра­да и кога­то вале­ше сняг, сле­ди­те им напом­ня­ха за нет­рай­ния повей на вре­ме­то. Тога­ва печ­ка­та ни бум­те­ше ли бум­те­ше с дър­ва, а ман­джи­те на мама мири­ше­ха така вкус­но! Баща ми се пен­си­о­ни­ра като офи­цер, доста рано по болест — на 41 годи­ни, след служ­ба на сръб­с­ка­та гра­ни­ца. После е наси­тил бър­зо увле­че­ни­е­то си да ходи на лов, нещо за кое­то нямам спо­ме­ни. А накрая, реша­ва да си пост­рои рибар­с­ка лод­ка и да ста­не рибар. Може би една от при­чи­ни­те е била, че някол­ко годи­ни е рабо­тил като упра­ви­тел на почи­вен ком­п­лекс “Гор­чи­ва­та чеш­ма” — в сегаш­ния район на “Бри­зо­ве­те” във Вар­на, кой­то е бил база на про­фе­си­о­нал­ни­те съю­зи и мяс­то за сбо­ро­ве­те на пар­тий­ния и сто­пан­с­ки елит. Ето защо, мое­то най-ран­но дет­с­тво мина­ва­ше без­г­риж­но на пла­жа под почив­ни­те стан­ции, къде­то спа­си­те­ли­те ме води­ха с лод­ка­та за риба и ме научи­ха да ям чирузи.