От книгата “Адмиралски ефекти. Разкази”, София, 2025
Командирът на стражевия кораб получи нова длъжност – престижна и трудна, в Щаба на флота. Доверие, на което не се отказва. Напред беше една неизвестност, назад – много спомени. На този кораб беше служил два пъти – като старпом и като командир. Четири годни – командир!
Настъпи денят на раздялата. Във флота всичко става или по устав, или по традиция. Една от тях е за последен път командирът да напусне кораба с гребната корабна лодка. Ако, разбира се, на кораба все още има такова нещо. Тогава имаше. Преди това последно отплаване обаче има ред и уставни, и традиционни събития – проверки, протоколи, подписи, четене на заповеди, прощален обяд с командния състав, прощаване с екипажа, целуване на флага. Чак тогава идва “дебаркирането” с лодката на морската гара.
За обяда кокът се беше престарал. Употребата на алкохол – разрешена от командващия. Тостовете – благодарности и пожелания. Сред подаръците – командирският вимпел…
Дежурният по кораб подаде командата “Голям сбор на юта!”. В повечето случаи екипажът разбираше за какво го “сбират” едва след като застане в строя. Днес всички знаеха. Затова ли матроските нозе сякаш трополяха по-бързо по палубата? Кой знае…
Командирът прие строя. Поздрави. С офицерите си беше казал всичко в каюткомпанията. Беше ред да каже нещо и на матросите. Толкова пъти беше им говорил. Не беше обмислял думите си предварително. Всъщност колкото пъти се замисляше какво да каже, стигаше само до едно – кратко да благодари на екипажа. Пък каквото се получи.
И той не знаеше какво ще се получи. Беше привикнал да командва, но сега трябваше да се подчини на чувствата, които бушуваха в него. Каза, че като командир е знаел кой стои на маневрените клапани при заставане на кораба на котва и кърма по бързината на реакциите при подаване на парата на турбините напред или назад. Спомена с добра дума всички бойни части и службите. Не забрави кока, вестовия и приборчика.
Сълзите потекоха неочаквано. Сам им се учуди. Нямаше спомен кога беше плакал за последен път. И дали изобщо беше плакал. Не обърса солените капки. Остави ги да си текат. Сякаш искаха да целунат палубата. Не се разхлипа, гласът му не трепна. Трябваше да го запомнят все с този твърд, властен и сигурен командирски глас. Продължи да говори през сълзи. Не им обръщаше внимание. Не се срамуваше. Каза, че винаги е бил сигурен
в този екипаж, и в най-малкото колелце в този безупречен часовников механизъм. И това беше единствената метафора. След нея дойде финалът – искрен и прост: “За всичко това ви благодаря, момчета! Благодаря ви…
мъже!”.
Командирът знаеше, че този екипаж никога повече няма да стои пред него, да го слуша, да му вярва. Всъщност екипажът стоеше зад него. Едва ли заради едното единоначалие. Прииска му се да се взре в очите на всеки. Но това не беше възможно при сто и петдесет чифта очи. По-лесно беше да “обходи” с поглед лицата в строя. Потресе го това, което видя. Всички плачеха! Някои съвсем неуставно и почти незабелязано забърсваха сълзите я с длан, я с ръкава на холандката.
Прозвуча командата: “По места за спускане на корабната лодка”. Старпомът контролираше процеса. Зъбните колелца на часовниковия механизъм се завъртяха по волята на флотската пружина. Спуснат беше парадният трап. После и лодката се приводни до него.
Командирът направи последните си крачки по палубата и тръгна надолу по трапа. Дежурният по кораб изкомандва. Боцманът наду дудката. “Двете напред!” – и лодката отплава. От десния борд на стражевика всички ѝ махаха с фуражки и барети. От лодката им отговаряше само една фуражка. Собственикът ѝ се чудеше дали спасителните гребци биха гребали по-яко и
по-бързо и на общофлотска спартакиада. А момчетата просто искаха за последно да зарадват своя командир. Само с това можеха. Но бяха сигурни, че точно това ще му хареса. По флотски…
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.