Първа награда, проза 2025 – Валентин Димитров — Мъжки сълзи

От кни­га­та “Адми­рал­с­ки ефек­ти. Раз­ка­зи”, София, 2025

Коман­ди­рът на стра­же­вия кораб полу­чи нова длъж­ност – престиж­на и труд­на, в Щаба на фло­та. Дове­рие, на кое­то не се отказ­ва. Напред беше една неиз­вес­т­ност, назад – мно­го спо­ме­ни. На този кораб беше слу­жил два пъти – като стар­пом и като коман­дир. Чети­ри год­ни – командир!
Настъ­пи денят на раз­дя­ла­та. Във фло­та всич­ко ста­ва или по устав, или по тра­ди­ция. Една от тях е за после­ден път коман­ди­рът да напус­не кора­ба с греб­на­та кораб­на лод­ка. Ако, раз­би­ра се, на кора­ба все още има тако­ва нещо. Тога­ва има­ше. Пре­ди това послед­но отпла­ва­не оба­че има ред и устав­ни, и тра­ди­ци­он­ни съби­тия – про­вер­ки, про­то­ко­ли, под­пи­си, чете­не на запо­ве­ди, про­ща­лен обяд с коман­д­ния със­тав, про­ща­ва­не с еки­па­жа, целу­ва­не на фла­га. Чак тога­ва идва “дебар­ки­ра­не­то” с лод­ка­та на мор­с­ка­та гара.
За обя­да кокът се беше преста­рал. Упот­ре­ба­та на алко­хол – раз­ре­ше­на от коман­д­ва­щия. Тос­то­ве­те – бла­го­дар­нос­ти и поже­ла­ния. Сред пода­ръ­ци­те – коман­дир­с­ки­ят вимпел…
Дежур­ни­ят по кораб пода­де коман­да­та “Голям сбор на юта!”. В пове­че­то слу­чаи еки­па­жът раз­би­ра­ше за как­во го “сби­рат” едва след като заста­не в строя. Днес всич­ки зна­е­ха. Зато­ва ли мат­рос­ки­те нозе сякаш тро­по­ля­ха по-бър­зо по палу­ба­та? Кой знае…
Коман­ди­рът прие строя. Позд­ра­ви. С офи­це­ри­те си беше казал всич­ко в кают­ком­па­ни­я­та. Беше ред да каже нещо и на мат­ро­си­те. Тол­ко­ва пъти беше им гово­рил. Не беше обмис­лял думи­те си пред­ва­ри­тел­но. Всъщ­ност кол­ко­то пъти се замис­ля­ше как­во да каже, сти­га­ше само до едно – крат­ко да бла­го­да­ри на еки­па­жа. Пък как­во­то се получи.
И той не зна­е­ше как­во ще се полу­чи. Беше при­вик­нал да коман­д­ва, но сега тряб­ва­ше да се под­чи­ни на чув­с­т­ва­та, кои­то бушу­ва­ха в него. Каза, че като коман­дир е зна­ел кой стои на манев­ре­ни­те кла­па­ни при заста­ва­не на кора­ба на кот­ва и кър­ма по бър­зи­на­та на реак­ци­и­те при пода­ва­не на пара­та на тур­би­ни­те напред или назад. Спо­ме­на с доб­ра дума всич­ки бой­ни час­ти и служ­би­те. Не забра­ви кока, вес­то­вия и приборчика.
Съл­зи­те поте­ко­ха нео­чак­ва­но. Сам им се учу­ди. Няма­ше спо­мен кога беше пла­кал за после­ден път. И дали изоб­що беше пла­кал. Не обър­са соле­ни­те кап­ки. Оста­ви ги да си текат. Сякаш иска­ха да целу­нат палу­ба­та. Не се раз­хли­па, гла­сът му не треп­на. Тряб­ва­ше да го запом­нят все с този твърд, влас­тен и сигу­рен коман­дир­с­ки глас. Про­дъл­жи да гово­ри през съл­зи. Не им обръ­ща­ше вни­ма­ние. Не се сра­му­ва­ше. Каза, че вина­ги е бил сигурен
в този еки­паж, и в най-мал­ко­то колел­це в този безуп­ре­чен часов­ни­ков меха­ни­зъм. И това беше един­с­т­ве­на­та мета­фо­ра. След нея дой­де фина­лът – иск­рен и прост: “За всич­ко това ви бла­го­да­ря, мом­че­та! Бла­го­да­ря ви…
мъже!”.
Коман­ди­рът зна­е­ше, че този еки­паж нико­га пове­че няма да стои пред него, да го слу­ша, да му вяр­ва. Всъщ­ност еки­па­жът сто­е­ше зад него. Едва ли зара­ди едно­то еди­но­на­ча­лие. При­ис­ка му се да се взре в очи­те на все­ки. Но това не беше въз­мож­но при сто и пет­де­сет чиф­та очи. По-лес­но беше да “обхо­ди” с поглед лица­та в строя. Потре­се го това, кое­то видя. Всич­ки пла­че­ха! Някои съв­сем неус­тав­но и поч­ти неза­бе­ля­за­но забър­с­ва­ха съл­зи­те я с длан, я с ръка­ва на холандката.
Прозву­ча коман­да­та: “По мес­та за спус­ка­не на кораб­на­та лод­ка”. Стар­по­мът кон­т­ро­ли­ра­ше про­це­са. Зъб­ни­те колел­ца на часов­ни­ко­вия меха­ни­зъм се завър­тя­ха по воля­та на флот­с­ка­та пру­жи­на. Спус­нат беше парад­ни­ят трап. После и лод­ка­та се при­вод­ни до него.
Коман­ди­рът напра­ви послед­ни­те си крач­ки по палу­ба­та и тръг­на надо­лу по тра­па. Дежур­ни­ят по кораб изко­ман­д­ва. Боц­ма­нът наду дуд­ка­та. “Две­те напред!” – и лод­ка­та отпла­ва. От дес­ния борд на стра­же­ви­ка всич­ки ѝ маха­ха с фураж­ки и баре­ти. От лод­ка­та им отго­ва­ря­ше само една фураж­ка. Соб­с­тве­ни­кът ѝ се чуде­ше дали спа­си­тел­ни­те греб­ци биха гре­ба­ли по-яко и
по-бър­зо и на общоф­лот­с­ка спар­та­ки­а­да. А мом­че­та­та просто иска­ха за послед­но да зарад­ват своя коман­дир. Само с това може­ха. Но бяха сигур­ни, че точ­но това ще му харе­са. По флотски…