Трета награда в литературния конкурс на Българския моряшки професионален съюз в раздела “проза” получи разказът на Росен Лодозов — “Пържените картофи”. Предлагаме ви текстана наградената творба:
В началото на октомври се качих на м/к ’Мургаш’ като сополив 4‑ти щурман и към края на ноември вече бях произведен от капитана на кораба в степен 3‑ти помощник. Голямо доверие и чест!
Беше след средата на декември, когато с пълен товар слитки се швартовахме на кея в доковете на Дюнкерк. Наближаваше Коледа и французите бяха вече луднали да пазарят. Решихме да се поразходим и възползваме от ‘гювеча’ на предколедните промоции в изпълнение на домашното ‘рейсовото задание’, написано ситничко, ситничко и украсено със четирилистни детелинки, сърчица и целуващи детски устни на листче от тефтерче: Купи ми…
Имаше заповед — с цел избягване евентуално зарибяване от идеологическият враг, да се движим на групи в западните пристанища с набеден за старши на групата офицер (наивно се считаше от вуйчо (помполита), че той говори най-малкото поне английски).
След многочасово трамбоване по улиците и зяпане по витрините на празнично украсения град, взехме единодушното решение че, след като сме във Франция, ще извършим най-голямото престъпление, ако не изпием по чаша френско розе. След дълго колебание, балансирайки между авоарите, нарочени за рейсовата заповед и желанието утре да се изфукаш, че си пил във френска кръчма, след кратки перипетии, обект на друг разказ, се озовахме пред избраното с колеблив кворум бистро.
Речено-сторено, нахвърляхме около масата безценните шарени торбички с покупки, разположихме се между тях (знаеш ли? тук уж франсетата не пипат, но нали и ние сме чели Алеко, айде холан) обходихме визуално масите и клиентите около тях и се задълбочихме в менюто.
На мен, като на отговарящ за групата офицер, бе гласувано височайшото доверие освен отбраната от идеологическата диверсия на гнилия капитализъм, така и да сведа до знанието на останалите, какво аджеба се предлага в тази кръчма. За виното просто нямаше какво да се дебатира – розе и край, без пред-аперитиви от рода на калвадоси, абсенти, курвуазиета и тем подобни глезотии. Добре, ама вино, пък било то и френско розе не се пие на голо, а и не е по наш балкански табиет да го жулим така нахакере. Трябва Мезе?! Но какво и как да си поръчаме? Бях доучавал езика на Волтер в първите две години на механотехникума. Та забивам поглед по редовете на листа с менюто и започвам да копая речника в главата си, белким нещо френско изкочи? Да ето – жамбон, шунка! Не е зле, както е казал героя на Чудомир, тънко нарязана и като я полееш с чаша френско розе, ммм… В този момент на мечтание към масата дотропва като мобилизиран кон, домакинята на бистрото, стандартно ‘мазно’ усмихната, умерено гримирана французойка, с надигнат около 7 бала по Бофорт бюст зад издълбаното къде пъпа деколте. Тропва с копита и продължавайки упорито да разгадава енигмата в главата ми изцвили: ’Вуле ву’ мосю? Забивам пръст на реда с шунките и изпускайки въздуха си промърморвам ‘е катр вер розе сил ву пле мадам’. Уи мосю –мерси боку, изчуруликва мадамата и изчезва да изпълни поръчката. Всички доволно потриваме ръце, като да се сгреем и блажено се отпускаме в заМечтание от Шуман очакване. Без много забавяне домакинята, отново ‘мазно’ усмихната, донася целите на нашата визита, пожелава ни ‘а ла санте’ и поклащайки се като ветроход, попаднал в конските широти се изнася, за да обърне внимание и на другите си клиенти.
Сигнал ‘атака’, сиреч наздраве, приятен за ухото звън на чашите и ‘фулл ахед’. До тук добре, даже тре биен, нали? В един прекрасен блажен миг обаче, без да ща, проследявам погледа на един от компанията и с нескрит ужас забелязвам че, той е пеленговал към съседната маса и се фокусира върху една чиния пълна с изпържени до златисто картофки, обилно поръсени с няколко чешита навярно френски сирена (стандарт Ардени). Нещо прониза съдържанието на разкопките в бедната ми глава и трепна в коравото ми сърце, което се разтупа лупа ком ла сюри дан лъо газено тенеке, но се приготвих с офицерска чест да посрещна предизвикателствата на съдбата.
— Третиий, скивай на онази маса набиват картофки, к’о ша кажиш, да си поръчаме, няма да струват милиони я? И като ги поръсят със сиренце ммм, таман още една бутилка. Абе празник е, няма само за тях(роднините де) да се давим я?
След този необорим аргумент само кимнах в знак на съгласие и пак започнах трскаво да прекопавам френският си. Картоф – пом дъо тере, сирене – фромаж, о’кей,пардон ‘биен’ и щракнах с пръсти. Мобилизираната кобила паркира и се надвеси над мен, така че съдържанието зад деколтето и почти се изсипа върху пропушилата ми глава, като на суперфортреса ‘Енола гей’ над Хирошима. Останалите видимо изпопадаха от шубраците след като детонаторите на авиобомбите изправиха косата ми и благородно ми завидяха, но геройски го приеха за полагаем дискаунт, поради владеенето на езика, все пак нито ми е роден, нито ми се е падал от лотарията я, тъй де?
Ескюзе муа мадам, ме посибле юн порсион а пом дъо тере авек фромаж?- изпях аз с вибриращ език на ‘р’-то, както по онези подвеждащи картинки-пиктограми в учебниците за начинаещи.
Усмивката на домакинята направо заслепи тази на сънародника си Фернандел, което ми вдъхна няколко килонютона кураж и диалога направо се отприщи и шурна.
Уий мосю, ме коман ву вуле, чипс о фре?
Калкулатора в главата ми (компютрите още бяха в неолитен стадий) даде накъсо, със чипс върви бирата, няма да се излагам я.
О мадам, ескюзе муа, ме чипс но… ме!- абе диване такова, си мисля, ами с какво тогава?
На френски пържен е фрайе, но точно сега в паметта ми изпуши баш този бушон и направи кюляф. А и нейното фре (с мекото ‘р’) вече ми прозвуча като фреш, което първосигнално си преведох като прясно, сурово. Ха сега де? Колко им е на франсетата да имат и такъв здравословен асортимент в менюто си, и веднага си представих препълнена чиния с гладко обелени и тънко нарязани пресни картофи, обилно поръсени с настъргано твърдо сирене. Кошмар! Спомних си мигновено един епизод, разказван от майка ми, как като бебе веднъж със рев съм искал ябълка, но просто у дома нямало и за да ми затвори устата, тя ме залъгала с прясно обелен резен от картоф. Брат ми,тогава на 5 годинки ме видял, че се давя с беззъбата си уста, грабнал резенчето от ръцете ми, мислейки го за ябълка и моментално го излапал. Разочарованието и за двамата било тотално. Та понапънах плахо още веднъж мозъка си за думата ‘пържа’и по инерция темпераментно реших да продължа диалога и покажа нагледно пърженето на картофи. Слаб съм в пантомимата (все пак учих за капитан), поради което с жестове на дланите и възвратно постъпателни движения на лактите запържих картофите двустранно. Резултата беше шокиращ! Домакинята ме погледна като факир, който се кани да хипнотизира, излая ‘уи’-то, наду всички стаксели, кливери, трисели и парцали и остави край мен лек повей с дъх на сапун ‘Лукс’ и жожоба. Отново изпразних дробовете си от насъбрания въгледвуокис, примесен с изискан френски и продължихме разговора си в трепетно очакване с напълнени от слюнка усти. Зидахме изкамарчени картофени пирамиди, облицовахме ги с рокфор и бри, упоени от аромата на немити крака и непрани чорапи, абе голяма работа е френското сирене да знайш. След отрицателна за нашите понятия пауза откъм кухнятя се зададе меко казано домакинята. Гълташе дистанцията към нашата маса, като чаен клипер под фордевинд в ‘роуринг фортииз’ (ревящите четиридесет градусови), виждали сте ги по ковьорчетата и кичозните рисунки на онези бездарници по морската алея. Погледът й бе изпълнен с решителноста на капитан Бомбърг, който с револвер в ръка заплашил всеки, посмял да припари до заключените фалове на ветрилата в деветбалов щорм — или скоро у дома, или в ада — така мило се бил изказал тогава колегата. На траверс на масата фучащата господарка на бистрото изстреля пълната с пържени картофи чиния като залп от главния калибър на линкора ‘Жана д’арк’, изломотвайки нещо в симултантен превод ‘на’ ти? Чинията се поколеба около метацентъра си в средата на масата, позаклати се като казак в спиртоварна и притихна в очакване.Абе онзи от цирка да оди да бичи чушки. Колегите на масата не бяха особено впечатлени от галантноста на мадам бистро, вероятно обветрените им лица бяха виждали къде по-батални сцени, а и си имаха офицер за водач, който даже познаваше часовника, та без особени угризения атакуваха картофите, удавяйки хапките с глътки. Присъединих се, нямаше място за излишни емоции, порцията беше за всички, а по моя груба преценка, втора поръчка би ми коствала авторитета. Мълчаливо похапвах и механично отпивах анализирайки сцената: Къде настъпих котето? Добре в граматиката на езика донякъде, но чак пък толкова да се отприщи тая фурия? Е, биен, чужденци сме,ебанджии така да се каже, ама надали сме първите — пристанищен град,пристанищна кръчма? С нещо бях засегнал много дълбоко честта на тази мадмоазел. Ако беше иси и ментнан бай Фанфан Тюлип, сигурно щеше да изкара шпагата си и да ми обяви дуел. Ама ако? Бре, нещо стана, ама к’во? Междувременно в размисъл, чинията беше ометена, розето изпито и разбира се изпаднахме в едно неориентирано колебание — а сега накъде? Хоум, суит хоум, иист ор уест, дъ хоум из бест и още куп подобни простотийки завъртяха джайрото към пристанището и жълтия димоход с червената полоса. Повикахме плахо любезната домакиня да си платим гяволъка. Подходи онази ми ти каласерка на противоартилерийски зиг-заг откъм другия траверс и изстреля тефтера със сметката като торпедото на ‘Дръзки’ срещу ‘Хамидие’- уцели от раз при втория опит! Абе огън — хала, дефорсирана стайна ламя, направо ацетиленова горелка? С препикано като стайно мушкато, самочувствие, отворих сметката и на ум пресметнах, че е умножена минимум по Лудолфовото число и добавена рожденната дата на домакинята и други хватки от избраните глави на ‘Висшата математика-част 4’, която учихме при Мавъра, Жоро Интеграла и бай Желю. Обаче ние сме ефета, кога пили-пели, кога плащали-плакали. Наизвадихме франковете, банкнотите бяха големи като интизапски билети. Платихме и дори останаха. Един от нашите се засили да вземе с рестото една висяща бутилка от бара, като с недвусмислен за нас и за мадам жест, показа че си я плаща одма, но онази кобила се разцвили, че ще викне полицията. Бря, зор! По закона на Мърфи, таксито шофираше дама-таксижийка. Егати деня, от трън на глог, тези нямат ли мъжки персонал? Но такава ни била орисията. Пред трапа платихме и в индийска нишка се заизнизвахме по каютите. Рапортувах на вуйчо — без произшествия и се спуснах към салета, да подкрепя душата, ако е останало нещо от вечерята. Оказа се, че в саунда на нашата ТВ система нещо не пасва с френската, и телевизора се пулеше като заврян зет — само образ, поради което елтеха с бъхтене и ‘мамата’ сглобяваше киномашината.
Преглътнах като мисирка няколко хапки и се качих в кабината да се преоблека. Някъде вече се обсъждаше утрешната тактика за отиване гратис до града, 4–5 км. са несериозна дистанция за нашего брата, ама защо да трие подметките? По някое време се спуснах пак до пентрито, белким сваря от нощната закуска. Ядец. На шубера вече два-три прегладнели като мен гларуса опъваха шиите си и преглъщаха пресъхналото, накичено със високо Старопланински кристалчета сол сирене и лютеница ‘шарена Черга’. Загледах се във филма, който вуйчо беше избрал за апапите. ’Големият ресторант’ с Луи дъо Фюнес.
И в този момент — о небеса, светна ми. На екрана великият актъор се обясняваше нещо с една засукана мацка и досущ показваше с длани, лакти и много мимики същата пантомима, която аз изиграх преди час в бистрото, а отдолу субтитрите изписваха превода: „Как се въртиш в леглото мадам???!!!” От тогава не говоря френски. Твърдо!
Дюнкерк
19.12.1976 год.
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.