Пържените картофи

Тре­та награ­да в лите­ра­тур­ния кон­курс на Бъл­гар­с­кия моряш­ки про­фе­си­о­на­лен съюз в раз­де­ла “про­за” полу­чи раз­ка­зът на Росен Лодо­зов — “Пър­же­ни­те кар­то­фи”. Пред­ла­га­ме ви тек­с­та­на награ­де­на­та творба:

В нача­ло­то на октом­в­ри се качих на м/к ’Мур­гаш’ като сопо­лив 4‑ти щур­ман и към края на ноем­в­ри вече бях про­из­ве­ден от капи­та­на на кора­ба в сте­пен 3‑ти помощ­ник. Голя­мо дове­рие и чест!
Беше след сре­да­та на декем­в­ри, кога­то с пълен товар слит­ки се швар­то­вах­ме на кея в доко­ве­те на Дюн­керк. Набли­жа­ва­ше Коле­да и фран­цу­зи­те бяха вече луд­на­ли да паза­рят. Реших­ме да се пораз­хо­дим и въз­пол­з­ва­ме от ‘гюве­ча’ на пред­ко­лед­ни­те про­мо­ции в изпъл­не­ние на домаш­но­то ‘рей­со­во­то зада­ние’, напи­са­но сит­нич­ко, сит­нич­ко и укра­се­но със чети­ри­лис­т­ни дете­лин­ки, сър­чи­ца и целу­ва­щи дет­с­ки уст­ни на лист­че от теф­тер­че: Купи ми…
Има­ше запо­вед — с цел избяг­ва­не евен­ту­ал­но зари­бя­ва­не от иде­о­ло­ги­чес­ки­ят враг, да се дви­жим на гру­пи в запад­ни­те приста­ни­ща с набе­ден за стар­ши на гру­па­та офи­цер (наив­но се счи­та­ше от вуй­чо (пом­по­ли­та), че той гово­ри най-мал­ко­то поне английски).
След мно­го­ча­со­во трам­бо­ва­не по ули­ци­те и зяпа­не по вит­ри­ни­те на праз­нич­но укра­се­ния град, взех­ме еди­но­душ­но­то реше­ние че, след като сме във Фран­ция, ще извър­шим най-голя­мо­то престъп­ле­ние, ако не изпи­ем по чаша френ­с­ко розе. След дъл­го коле­ба­ние, балан­си­рай­ки меж­ду аво­а­ри­те, наро­че­ни за рей­со­ва­та запо­вед и жела­ни­е­то утре да се изфу­каш, че си пил във френ­с­ка кръч­ма, след крат­ки пери­пе­тии, обект на друг раз­каз, се озо­вах­ме пред избра­но­то с колеб­лив кво­рум бистро.
Рече­но-сто­ре­но, нахвър­лях­ме око­ло маса­та без­цен­ни­те шаре­ни тор­бич­ки с покуп­ки, раз­по­ло­жих­ме се меж­ду тях (зна­еш ли? тук уж фран­се­та­та не пипат, но нали и ние сме чели Але­ко, айде холан) обхо­дих­ме визу­ал­но маси­те и кли­ен­ти­те око­ло тях и се задъл­бо­чих­ме в менюто.
На мен, като на отго­ва­рящ за гру­па­та офи­цер, бе гла­су­ва­но висо­чай­шо­то дове­рие освен отбра­на­та от иде­о­ло­ги­чес­ка­та дивер­сия на гни­лия капи­та­ли­зъм, така и да све­да до зна­ни­е­то на оста­на­ли­те, как­во адже­ба се пред­ла­га в тази кръч­ма. За вино­то просто няма­ше как­во да се деба­ти­ра – розе и край, без пред-апе­ри­ти­ви от рода на кал­ва­до­си, абсен­ти, кур­ву­а­зи­е­та и тем подоб­ни гле­зо­тии. Доб­ре, ама вино, пък било то и френ­с­ко розе не се пие на голо, а и не е по наш бал­кан­с­ки таби­ет да го жулим така наха­ке­ре. Тряб­ва Мезе?! Но как­во и как да си поръ­ча­ме? Бях доуча­вал ези­ка на Вол­тер в пър­ви­те две годи­ни на меха­но­тех­ни­ку­ма. Та заби­вам поглед по редо­ве­те на лис­та с меню­то и започ­вам да копая реч­ни­ка в гла­ва­та си, бел­ким нещо френ­с­ко изко­чи? Да ето – жам­бон, шун­ка! Не е зле, как­то е казал героя на Чудо­мир, тън­ко наря­за­на и като я поле­еш с чаша френ­с­ко розе, ммм… В този момент на меч­та­ние към маса­та дотроп­ва като моби­ли­зи­ран кон, дома­ки­ня­та на бис­т­ро­то, стан­дар­т­но ‘маз­но’ усмих­на­та, уме­ре­но гри­ми­ра­на фран­цу­зой­ка, с надиг­нат око­ло 7 бала по Бофорт бюст зад издъл­ба­но­то къде пъпа декол­те. Троп­ва с копи­та и про­дъл­жа­вай­ки упо­ри­то да раз­га­да­ва ениг­ма­та в гла­ва­та ми изцви­ли: ’Вуле ву’ мосю? Заби­вам пръст на реда с шун­ки­те и изпус­кай­ки въз­ду­ха си про­мър­мор­вам ‘е катр вер розе сил ву пле мадам’. Уи мосю –мер­си боку, изчу­ру­лик­ва мада­ма­та и изчез­ва да изпъл­ни поръч­ка­та. Всич­ки довол­но потри­ва­ме ръце, като да се сгре­ем и бла­же­но се отпус­ка­ме в заМеч­та­ние от Шуман очак­ва­не. Без мно­го заба­вя­не дома­ки­ня­та, отно­во ‘маз­но’ усмих­на­та, дона­ся цели­те на наша­та визи­та, поже­ла­ва ни ‘а ла сан­те’ и покла­щай­ки се като вет­ро­ход, попад­нал в кон­с­ки­те широ­ти се изна­ся, за да обър­не вни­ма­ние и на дру­ги­те си клиенти.
Сиг­нал ‘ата­ка’, сиреч назд­ра­ве, при­ятен за ухо­то звън на чаши­те и ‘фулл ахед’. До тук доб­ре, даже тре биен, нали? В един прекра­сен бла­жен миг оба­че, без да ща, просле­дя­вам погле­да на един от ком­па­ни­я­та и с нес­к­рит ужас забе­ляз­вам че, той е пелен­го­вал към съсед­на­та маса и се фоку­си­ра вър­ху една чиния пъл­на с изпър­же­ни до зла­тис­то кар­тоф­ки, обил­но поръ­се­ни с някол­ко чеши­та навяр­но френ­с­ки сире­на (стан­дарт Арде­ни). Нещо про­ни­за съдър­жа­ни­е­то на раз­коп­ки­те в бед­на­та ми гла­ва и треп­на в кора­во­то ми сър­це, кое­то се раз­ту­па лупа ком ла сюри дан лъо газе­но тене­ке, но се при­гот­вих с офи­цер­с­ка чест да посрещ­на предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на съдбата.
— Тре­ти­ий, ски­вай на она­зи маса наби­ват кар­тоф­ки, к’о ша кажиш, да си поръ­ча­ме, няма да стру­ват мили­о­ни я? И като ги поръ­сят със сирен­це ммм, таман още една бутил­ка. Абе праз­ник е, няма само за тях(роднините де) да се давим я?
След този нео­бо­рим аргу­мент само ким­нах в знак на съг­ла­сие и пак започ­нах трс­ка­во да пре­ко­па­вам френ­с­ки­ят си. Кар­тоф – пом дъо тере, сире­не – фро­маж, о’кей,пардон ‘биен’ и щрак­нах с пръс­ти. Моби­ли­зи­ра­на­та коби­ла пар­ки­ра и се над­ве­си над мен, така че съдър­жа­ни­е­то зад декол­те­то и поч­ти се изси­па вър­ху про­пу­ши­ла­та ми гла­ва, като на супер­фор­т­ре­са ‘Ено­ла гей’ над Хиро­ши­ма. Оста­на­ли­те види­мо изпо­па­да­ха от шуб­ра­ци­те след като дето­на­то­ри­те на ави­о­бом­би­те изпра­ви­ха коса­та ми и бла­го­род­но ми зави­дя­ха, но геройс­ки го при­еха за пола­га­ем дис­ка­унт, пора­ди вла­де­е­не­то на ези­ка, все пак нито ми е роден, нито ми се е падал от лота­ри­я­та я, тъй де?
Ескю­зе муа мадам, ме посиб­ле юн порси­он а пом дъо тере авек фро­маж?- изпях аз с виб­ри­ращ език на ‘р’-то, как­то по оне­зи под­веж­да­щи кар­тин­ки-пик­тог­ра­ми в учеб­ни­ци­те за начинаещи.
Усмив­ка­та на дома­ки­ня­та напра­во засле­пи тази на съна­род­ни­ка си Фер­нан­дел, кое­то ми вдъх­на някол­ко кило­ню­то­на кураж и диа­ло­га напра­во се отпри­щи и шурна.
Уий мосю, ме коман ву вуле, чипс о фре?
Кал­ку­ла­то­ра в гла­ва­та ми (ком­пют­ри­те още бяха в нео­ли­тен ста­дий) даде накъ­со, със чипс вър­ви бира­та, няма да се изла­гам я.
О мадам, ескю­зе муа, ме чипс но… ме!- абе дива­не тако­ва, си мис­ля, ами с как­во тогава?
На френ­с­ки пър­жен е фра­йе, но точ­но сега в памет­та ми изпу­ши баш този бушон и напра­ви кюляф. А и ней­но­то фре (с меко­то ‘р’) вече ми прозву­ча като фреш, кое­то пър­во­сиг­нал­но си пре­ве­дох като пряс­но, суро­во. Ха сега де? Кол­ко им е на фран­се­та­та да имат и такъв здра­вос­ло­вен асор­ти­мент в меню­то си, и вед­на­га си пред­ста­вих пре­пъл­не­на чиния с глад­ко обе­ле­ни и тън­ко наря­за­ни пресни кар­то­фи, обил­но поръ­се­ни с настър­га­но твър­до сире­не. Кош­мар! Спом­них си миг­но­ве­но един епи­зод, раз­каз­ван от май­ка ми, как като бебе вед­нъж със рев съм искал ябъл­ка, но просто у дома няма­ло и за да ми затво­ри уста­та, тя ме залъ­га­ла с пряс­но обе­лен резен от кар­тоф. Брат ми,тогава на 5 годин­ки ме видял, че се давя с без­зъ­ба­та си уста, граб­нал резен­че­то от ръце­те ми, мис­лей­ки го за ябъл­ка и момен­тал­но го изла­пал. Разоча­ро­ва­ни­е­то и за два­ма­та било тотал­но. Та пона­пъ­нах пла­хо още вед­нъж мозъ­ка си за дума­та ‘пържа’и по инер­ция тем­пе­ра­мен­т­но реших да про­дъл­жа диа­ло­га и пока­жа наглед­но пър­же­не­то на кар­то­фи. Слаб съм в пан­то­ми­ма­та (все пак учих за капи­тан), пора­ди кое­то с жес­то­ве на дла­ни­те и въз­врат­но постъ­па­тел­ни дви­же­ния на лак­ти­те запър­жих кар­то­фи­те двус­т­ран­но. Резул­та­та беше шоки­ращ! Дома­ки­ня­та ме поглед­на като факир, кой­то се кани да хип­но­ти­зи­ра, излая ‘уи’-то, наду всич­ки стак­се­ли, кли­ве­ри, три­се­ли и пар­ца­ли и оста­ви край мен лек повей с дъх на сапун ‘Лукс’ и жожо­ба. Отно­во изпраз­них дро­бо­ве­те си от насъб­ра­ния въг­лед­ву­о­кис, при­ме­сен с изис­кан френ­с­ки и про­дъл­жих­ме раз­го­во­ра си в тре­пет­но очак­ва­не с напъл­не­ни от слюн­ка усти. Зидах­ме изка­мар­че­ни кар­то­фе­ни пира­ми­ди, обли­цо­вах­ме ги с рок­фор и бри, упо­е­ни от аро­ма­та на неми­ти кра­ка и неп­ра­ни чора­пи, абе голя­ма рабо­та е френ­с­ко­то сире­не да знайш. След отри­ца­тел­на за наши­те поня­тия пау­за откъм кух­ня­тя се зада­де меко каза­но дома­ки­ня­та. Гъл­та­ше дис­тан­ци­я­та към наша­та маса, като чаен кли­пер под фор­де­винд в ‘роу­ринг фор­ти­из’ (ревя­щи­те чети­ри­де­сет гра­ду­со­ви), виж­да­ли сте ги по ковьор­че­та­та и кичоз­ни­те рисун­ки на оне­зи без­дар­ни­ци по мор­с­ка­та алея. Погле­дът й бе изпъл­нен с реши­тел­нос­та на капи­тан Бом­бърг, кой­то с револ­вер в ръка запла­шил все­ки, посмял да при­па­ри до заклю­че­ни­те фало­ве на вет­ри­ла­та в девет­ба­лов щорм — или ско­ро у дома, или в ада — така мило се бил изка­зал тога­ва коле­га­та. На тра­верс на маса­та фуча­ща­та гос­по­дар­ка на бис­т­ро­то изстре­ля пъл­на­та с пър­же­ни кар­то­фи чиния като залп от глав­ния кали­бър на лин­ко­ра ‘Жана д’арк’, изло­мот­вай­ки нещо в симул­тан­тен пре­вод ‘на’ ти? Чини­я­та се поко­ле­ба око­ло мета­цен­тъ­ра си в сре­да­та на маса­та, позакла­ти се като казак в спир­то­вар­на и при­тих­на в очакване.Абе онзи от цир­ка да оди да бичи чуш­ки. Коле­ги­те на маса­та не бяха осо­бе­но впе­чат­ле­ни от галан­т­нос­та на мадам бис­т­ро, веро­ят­но обвет­ре­ни­те им лица бяха виж­да­ли къде по-батал­ни сце­ни, а и си има­ха офи­цер за водач, кой­то даже позна­ва­ше часов­ни­ка, та без осо­бе­ни угри­зе­ния ата­ку­ва­ха кар­то­фи­те, уда­вяй­ки хап­ки­те с глът­ки. При­съ­е­ди­них се, няма­ше мяс­то за излиш­ни емо­ции, пор­ци­я­та беше за всич­ки, а по моя гру­ба пре­цен­ка, вто­ра поръч­ка би ми кос­т­ва­ла авто­ри­те­та. Мъл­ча­ли­во похап­вах и меха­нич­но отпи­вах ана­ли­зи­рай­ки сце­на­та: Къде настъ­пих коте­то? Доб­ре в гра­ма­ти­ка­та на ези­ка доня­къ­де, но чак пък тол­ко­ва да се отпри­щи тая фурия? Е, биен, чуж­ден­ци сме,ебанджии така да се каже, ама нада­ли сме пър­ви­те — приста­ни­щен град,пристанищна кръч­ма? С нещо бях засег­нал мно­го дъл­бо­ко чест­та на тази мад­мо­а­зел. Ако беше иси и мен­т­нан бай Фан­фан Тюлип, сигур­но щеше да изка­ра шпа­га­та си и да ми обя­ви дуел. Ама ако? Бре, нещо ста­на, ама к’во? Меж­дув­ре­мен­но в раз­ми­съл, чини­я­та беше оме­те­на, розе­то изпи­то и раз­би­ра се изпад­нах­ме в едно нео­ри­ен­ти­ра­но коле­ба­ние — а сега накъ­де? Хоум, суит хоум, иист ор уест, дъ хоум из бест и още куп подоб­ни просто­тий­ки завър­тя­ха джай­ро­то към приста­ни­ще­то и жъл­тия димо­ход с чер­ве­на­та поло­са. Пови­ках­ме пла­хо любез­на­та дома­ки­ня да си пла­тим гяво­лъ­ка. Под­хо­ди она­зи ми ти кала­сер­ка на про­ти­во­ар­ти­ле­рийс­ки зиг-заг откъм дру­гия тра­верс и изстре­ля теф­те­ра със смет­ка­та като тор­пе­до­то на ‘Дръз­ки’ сре­щу ‘Хами­дие’- уце­ли от раз при вто­рия опит! Абе огън — хала, дефор­си­ра­на стай­на ламя, напра­во аце­ти­ле­но­ва горел­ка? С пре­пи­ка­но като стай­но муш­ка­то, само­чув­с­т­вие, отво­рих смет­ка­та и на ум пресмет­нах, че е умно­же­на мини­мум по Лудол­фо­во­то чис­ло и доба­ве­на рож­ден­на­та дата на дома­ки­ня­та и дру­ги хват­ки от избра­ни­те гла­ви на ‘Вис­ша­та мате­ма­ти­ка-част 4’, коя­то учих­ме при Мавъ­ра, Жоро Интег­ра­ла и бай Желю. Оба­че ние сме ефе­та, кога пили-пели, кога пла­ща­ли-пла­ка­ли. Наиз­ва­дих­ме фран­ко­ве­те, бан­к­но­ти­те бяха голе­ми като инти­зап­с­ки биле­ти. Пла­тих­ме и дори оста­на­ха. Един от наши­те се заси­ли да взе­ме с рес­то­то една вися­ща бутил­ка от бара, като с нед­вус­мис­лен за нас и за мадам жест, пока­за че си я пла­ща одма, но она­зи коби­ла се раз­цви­ли, че ще вик­не поли­ци­я­та. Бря, зор! По зако­на на Мър­фи, так­си­то шофи­ра­ше дама-так­си­жий­ка. Ега­ти деня, от трън на глог, тези нямат ли мъж­ки пер­со­нал? Но така­ва ни била ори­си­я­та. Пред тра­па пла­тих­ме и в индийс­ка ниш­ка се заиз­низ­вах­ме по каю­ти­те. Рапор­ту­вах на вуй­чо — без про­из­шес­т­вия и се спус­нах към сале­та, да под­кре­пя душа­та, ако е оста­на­ло нещо от вече­ря­та. Ока­за се, че в саун­да на наша­та ТВ сис­те­ма нещо не пас­ва с френ­с­ка­та, и теле­ви­зо­ра се пуле­ше като заврян зет — само образ, пора­ди кое­то елте­ха с бъх­те­не и ‘мама­та’ сгло­бя­ва­ше киномашината.
Преглът­нах като мисир­ка някол­ко хап­ки и се качих в каби­на­та да се пре­об­ле­ка. Някъ­де вече се обсъж­да­ше утреш­на­та так­ти­ка за отива­не гра­тис до гра­да, 4–5 км. са несе­ри­оз­на дис­тан­ция за наше­го бра­та, ама защо да трие под­мет­ки­те? По някое вре­ме се спус­нах пак до пен­т­ри­то, бел­ким сва­ря от нощ­на­та закус­ка. Ядец. На шубе­ра вече два-три преглад­не­ли като мен гла­ру­са опъ­ва­ха шии­те си и преглъ­ща­ха пре­съх­на­ло­то, наки­че­но със висо­ко Ста­роп­ла­нин­с­ки крис­тал­че­та сол сире­не и люте­ни­ца ‘шаре­на Чер­га’. Загле­дах се във фил­ма, кой­то вуй­чо беше избрал за апа­пи­те. ’Голе­ми­ят рес­то­рант’ с Луи дъо Фюнес.
И в този момент — о небе­са, свет­на ми. На екра­на вели­ки­ят актъ­ор се обяс­ня­ва­ше нещо с една засу­ка­на мац­ка и досущ показ­ва­ше с дла­ни, лак­ти и мно­го мими­ки съща­та пан­то­ми­ма, коя­то аз изиг­рах пре­ди час в бис­т­ро­то, а отдо­лу суб­тит­ри­те изпис­ва­ха пре­во­да: „Как се вър­тиш в лег­ло­то мадам???!!!” От тога­ва не гово­ря френ­с­ки. Твърдо!

Дюн­керк
19.12.1976 год.