Романтиката се изпари, обаче си обичам морето

Тре­та награда

Това ми каз­ва  глав­ни­ят меха­ник Вла­ди­мир Стой­нов, потом­с­т­вен моряк. Дядо му е от пър­ви­те въз­пи­та­ни­ци на Мор­с­ко­то учи­ли­ще и един от пър­ви­те кораб­ни меха­ни­ци у нас. Баща му е завър­шил съща­та спе­ци­ал­ност във ВВМУ, вуй­чо му и той е бил кора­бен меха­ник. Още по вре­ме на пър­вия си рейс, като кора­бен меха­ник в БМФ учас­т­ва в спа­ся­ва­не­то на моря­ци­те от рус­ка­та атом­на под­вод­ни­ца К‑8, за кое­то е награ­ден с медал и грамота.

От мъни­чък по цял ден рису­вах само кора­би. Имах­ме ста­ра семей­на ико­на на Св. Нико­ла, изпи­са­на със зла­тен варак на широ­ка глад­ка дъс­ка, на коя­то бях изря­зал еди­ния край, за да си пра­вя кораб­че- започ­ва да раз­каз­ва Вла­ди­мир Стойнов.Това ми беше меч­та­та — да пла­вам, да видя све­та, за кой­то неп­ре­къс­на­то слу­шах от дядо си. Той цял живот е бил в море­то, на него съм кръс­тен, про­дъл­жа­ва моря­кът. Помня, вече бях голям, той ми раз­пра­вя­ше, че искал да пише на Хруш­чов, за да узна­ел как през 1917–1918 г. има­ло голям обир на ливан­с­ка­та бан­ка­та в Бей­рут, извър­ши­ли го рус­ки рево­лю­ци­о­не­ри и дядо ми ги скрил, заро­ве­ни във въг­ли­ща­та на тех­ния кораб, така се спа­си­ли и ги зака­ра­ли в Оде­са. Кол­ко е вяр­но, не знам. Мно­го неща ми е раз­пра­вял. Беше при­род­но инте­ли­ген­тен тех­ник, голям спе­ци­а­лист и бохе­ма човек. Беше ста­нал кръс­т­ник на 29 семейс­т­ва във Вар­на и като тръг­нех с него отвся­къ­де чувах да му викат: ”Кръс­т­ник, кръс­т­ник!…”. Баща ми, кой­то също е пла­вал доста вре­ме, раз­пра­вя­ше как едно вре­ме дядо ми се при­би­рал от кора­ба. Пър­во присти­га един фай­тон с шап­ка­та му, във вто­рия е той, а след него идва тре­ти с едно 100-лит­ро­во бурен­це йеру­са­лим­с­ко вино, кое­то носи вкъ­щи, съби­ра цяла­та маха­ла и дока­то не го изпи­ят, не се успокоява.

Така, че море­то за мен беше само роман­ти­ка. После тази роман­ти­ка отвед­нъж се изпа­ри. Напъл­но! И това ста­ва с пър­вия ми рейс през 1970 г., като чет­вър­ти меха­ник на бив­шия тек­сим­с­ки кораб „Авиор”(прекръстиха го на „Хаджи Дими­тър”). По вре­ме на този пър­ви мно­го тежък рейс, кога­то ста­на мор­с­ко­то ми кръ­ща­ва­не, си водех днев­ник по дни и часо­ве. Бях го забра­вил и сега слу­чай­но го открих в архи­ва си. Не оби­чам да си спом­ням неп­ри­ят­ни­те пре­жи­вя­ва­ния в море­то, но го про­че­тох отно­во, про­дъл­жа­ва ста­ри­ят моряк. Ето, на 17 март: „Това­рим царе­ви­ца в Кон­с­тан­ца и ще тръг­ва­ме за Бел­фаст”. Кора­бът беше стар и в лошо със­то­я­ние, маши­на­та — мно­го кал­па­ва. Най-неп­ри­ят­но­то беше сами­ят еки­паж- не пия алко­хол, мра­зя пиян­с­ки­те исто­рии, а поло­ви­на­та на кора­ба бяха неп­ре­къс­на­то пия­ни, вог­ла­ве с моя гла­вен меха­ник, кой­то нито вед­нъж не сле­зе при нас в машин­но­то. Капи­та­нът, Рем Смир­нов — рус­нак (тога­ва има­ше недос­тиг на наши кад­ри), помня вед­нъж го под­го­ни, защо­то не можах­ме да напра­вим манев­ра и той избя­га в маши­на­та, това му беше сли­за­не­то долу… В днев­ни­ка съм отбе­ля­зал, че на 9 април, след като сме раз­то­ва­ри­ли в Бел­фаст „пъту­ва­ме към Куба, голя­мо въл­не­ние 4–5 бала, кора­бът пра­зен и доста се кла­ти”. Вечер­та мина­ва­ме край Азор­с­ки­те ост­ро­ви. На след­ва­ща­та сут­рин в 6 часа бях на вах­та, кога­то се оба­ди­ха от мос­ти­ка за манев­ра. В тъм­но­то сре­щу нас се появи  рус­ка под­вод­ни­ца, от коя­то тър­се­ха помощ

с чер­ве­ни сиг­нал­ни раке­ти. Еки­па­жът им беше вър­ху палу­ба­та. Наши­ят капи­тан и тех­ни­ят коман­дир — все рус­на­ци, взе­ха да си гово­рят чрез рупо­ри, тъй като на под­вод­ни­ца­та няма­ше дейс­т­ва­ща ради­ос­тан­ция. Зато­ва пър­ва­та мол­ба на ней­ния коман­дир бе кап. Смир­нов неза­бав­но да се свър­же с Мос­к­ва. Радис­тът ни бър­зо успя да осъ­щес­т­ви ради­о­мост чрез Вар­на радио и Севас­то­пол. Вре­ме­то беше съв­сем при­лич­но за Север­ния Атлан­тик и без ника­къв проб­лем изпъл­них­ме и вто­ра­та мол­ба — да им изпра­тим по един кашон цига­ри и уис­ки. Към обяд, оба­че вре­ме­то се вло­ши, вдиг­на въл­на и коман­ди­рът на под­вод­ни­ца­та отно­во се оба­ди: „Идвай­те да ни при­бе­ре­те на кора­ба!” Вече зна­ех­ме, че това е атом­на под­вод­ни­ца, а как­во е ста­на­ло, научих­ме после. На 100 мет­ра дъл­бо­чи­на в един от ней­ни­те отсе­ци избух­ва пожар, вед­на­га го затва­рят, навод­ня­ват и вът­ре оста­нат око­ло 30 чове­ка, уда­ве­ни или изго­ре­ни. С голя­ма мъка успя­ват да изпла­ват и оце­ле­ли­те око­ло 100 чове­ка се скуп­ч­ват на палу­ба­та. Оста­на­ли са без ток, не могат да се свър­жат с нико­го по ради­о­то и чакат някой да мине. Доб­ре, че сме били ние. И сега — кой да отиде да ги при­бе­ре с наша­та лод­ка? Пове­че­то от еки­па­жа ни, уж все ста­ри мор­с­ки въл­ци, зара­ди висо­ка­та въл­на се изпокри­ха. Без да се пра­вя на герой, но цяло­то ми дет­с­тво е мина­ло сред моря­ци и мно­го не му мис­лих, макар че имах едва 2 месе­ца стаж, като чет­вър­ти меха­ник. В спа­си­тел­на­та лод­ка се качих­ме стар­ши­ят помощ­ник, още два­ма моря­ци, и аз по свое жела­ние.  Тя беше с бен­зи­но­во дви­га­тел­че, кое­то по сре­да­та на пътя се зада­ви и угас­на. Лод­ка­та сери­оз­но се пъл­не­ше с вода – боц­ма­нът явно не беше завил доб­ре проб­ка­та отдо­лу. Едва успях­ме да я запу­шим, с как­во­то наме­рим — пар­ца­ли, дър­во. Изгре­бах­ме вода­та, кол­ко­то можем. Опи­тах се да запа­ля мотор­че­то, не ста­ва­ше. Чети­ри­ма­та хва­нах­ме греб­ла­та. Едва се довля­кох­ме до огром­но­то сто­ма­не­но тяло на под­вод­ни­ца­та, напра­ве­но въз­мож­но най-неу­доб­но за заста­ва­не на лод­ка към него; въл­на­та ни хвър­ли там, къде­то са хори­зон­тал­ни­те рули и можех­ме да се наде­нем вър­ху тях. Коман­ди­рът на под­вод­ни­ца­та вик­на да минем от под­вет­ре­ния борд. Спус­на­ха въже­та и той наре­ди един по един 20 чове­ка да се спус­кат в лод­ка­та, като ги предуп­ре­ди — вни­ма­вай­те, кой­то пад­не във вода­та няма и да се опит­ва­ме да го спа­ся­ва­ме. Сла­ва Богу, всич­ки успя­ха да ско­чат в лод­ка­та, коя­то се мята­ше чак до палу­ба­та на под­вод­ни­ца­та. Най-теж­ко беше пър­во­то спус­ка­не на един на носил­ка, опе­ри­ран пре­ди 2 дни от апан­ди­сит, а лека­рят им бе заги­нал в опо­жа­ре­ния отсек. На връ­ща­не пак се опит­вах да запа­ля мото­ра, ръце­те ми ста­на­ха сини от север­ния вятър и спрях да ги усе­щам. Зака­рах­ме ги до кора­ба, но как се качих­ме — не помня. Лод­ка­та отиде вто­ри път на греб­ла с дру­ги моря­ци, защо­то бях­ме мок­ри, изчер­па­ли всич­ки­те си сили. Този път взе­ха 15 мат­ро­си. Оста­на­ха още 20-ина, заед­но с тех­ния коман­дир, за да под­дър­жат под­вод­ни­ца­та. В моя­та каби­на взех три­ма — един млад­ши офи­цер и два­ма мат­ро­си. Отна­ча­ло те при­вид­но бяха бод­ри, дори ни пока­за­ха лич­ни­те си дози­мет­ри, за да ни уве­рят, че няма никак­ва ради­а­ция. Обяс­ни­ха, че пожа­рът е ста­нал не в атом­ния реак­тор, а в ради­о­ло­ка­ци­он­но­то отде­ле­ние. Впро­чем, до този момент изоб­що не се бях замис­лял, че отива­ме да спа­ся­ва­ме хора на ава­ри­ра­ла атом­на под­вод­ни­ца! Посте­пен­но раз­брах­ме истин­с­ко­то им пси­хи­чес­ко със­то­я­ние. Това бяха хора, пре­жи­ве­ли нещо страш­но, и изпад­на­ли в тежък шок — живи умре­ли, все едно излез­ли от ков­чег. Цяла нощ бъл­ну­ва­ха, вика­ха на сън. На дру­гия ден към обяд дой­до­ха 2 рус­ки кора­ба, прибра­ха ги и взе­ха под­вод­ни­ца­та на бук­сир. По-къс­но научих­ме, че под­вод­ни­ца­та бав­но се пъл­не­ла с вода и някъ­де към Гиб­рал­тар напъл­но потъ­на­ла. В Мур­манс има памет­ник на заги­на­ли­те 52 мат­ро­си на К‑8 — пър­ва­та потъ­на­ла съвет­с­ка атом­на подводница.

Беди­те, кои­то след­ва­ха пър­вия ми рейс не спря­ха до тук. Присти­га­ме в Куба, на 300–400 км от Хава­на, къде­то е мал­ко­то приста­ни­ще Порт Изабел. Цели­ят кей е дър­вен и още в нача­ло­то на престоя ни няка­къв куц сти­фа­дор под­па скла­до­ве­те със захар на кея (след 2 дни го раз­стре­ля­ха пуб­лич­но на пло­ща­да) и ста­на голям пожар.

Наши­ят кораб също плам­на — започ­на да гори боя­та на бор­да, доле­пен за кея. Едва успях­ме да се отда­ле­чим в зали­ва и да зага­сим пла­мъ­ци­те. После само­то това­ре­не на кора­ба про­дъл­жи 3–4 месе­ца — как­во­то про­из­ве­дат го носе­ха. Сякаш за ком­пен­са­ция на всич­ки нево­ли досе­га, тук се ока­зах­ме в истин­с­ки райс­ки кът. Цяло­то крайб­ре­жие беше пус­то, но мно­го живо­пис­но, осе­я­но с мал­ки ост­ров­че­та с изкря­що бял пясък, вре­ме­то чудес­но и все­ки ден си пра­вех­ме екс­кур­зии из тях.

След всич­ко пре­жи­вя­но в край­на смет­ка оби­чам да си при­пом­ням само за хуба­ви­те неща, като изка­ра­ни­те райс­ки дни на пус­то­то кубин­с­ко крайб­ре­жие. Кол­ко­то и да ми се иска, оба­че не мога да изтрия лоши­те. Ето, как да забра­вя виет­нам­с­кия кораб, на кой­то бях с 10-месе­чен дого­вор. Отвра­ти­тел­на исто­рия! Стар, без кли­ма­тик, а сме посто­ян­но в тро­пи­ци­те при 39 гра­ду­са посто­ян­на тем­пе­ра­ту­ра в каби­на­та — в маши­на­та беше 50 гра­ду­са. Труд­но ни зареж­да­ха с про­ви­зии, няма­ше браш­но и ядях­ме само ориз и едни отвра­ти­тел­ни сини на вид пиле­та. Еки­па­жът беше от виет­нам­ци, напъл­но нег­ра­мот­ни и нищо не раз­би­ра­ха. Прибрах се отслаб­нал с 20 кг. И като вър­нах­ме слязох…

Наис­ти­на, с роман­ти­ка­та се раз­де­лих окон­ча­тел­но още в нача­ло­то на моряш­кия ми живот. Оба­че, зна­еш ли и сега, кога­то се слу­чи да набли­жа тра­па на някой кораб на приста­ни­ще­то, започ­вам да се въл­ну­вам. Като вля­за вът­ре и ми зами­ри­ше на кораб, нещо ми ста­ва. Да, роман­ти­ка­та изчез­на, оба­че море­то си го оби­чам. И до ден дне­шен про­дъл­жа­вам да го рису­вам, без да съм учил, как се пра­ви. Ей така, за соб­с­тве­но удо­вол­с­т­вие, пра­вя го, как­то ми дой­де отвът­ре. Осо­бе­но ме въл­ну­ва тема­та за море­то и бре­га. Въл­ни­те се докос­ват до пясъч­ния брег, къде­то лежи ста­ра про­дъ­не­на лод­ка. За тази лод­ка роман­ти­ка­та вече не е море­то, ама тя про­дъл­жа­ва неп­ре­къс­на­то да го гле­да. Май и аз съм така…

Сте­фан Ден­ков