Специална награда — Данаил Стойчев-Хърст — Урната на Понтихед

УРНАТА НА ПОНТИХЕД

Жени­те тък­мо се връ­ща­ха с пра­не­то от пото­ка, кога­то откъм крайб­ре­жи­е­то доле­тя­ха предуп­ре­ди­тел­ни вико­ве за прибли­жа­ващ се кораб. Вест­та ги изне­на­да и всич­ки забър­за­но се пръс­на­ха, за да оста­вят това­ра в домо­ве­те си. В мал­кия залив пред сели­ще­то ряд­ко се отби­ва­ха тър­гов­ци и поява­та им се превръ­ща­ше в съби­тие. Бре­гът беше защи­тен откъм лов­ци на роби и мор­с­ки раз­бой­ни­ци, поне­же неда­леч се нами­ра­ше Урдо­ви­за – могъ­ща­та кре­пост с приста­ни­ще на тра­ки­те-скир­ми­а­ни. Мла­да­та Скай­ден­те оста­ви пане­ра с пра­не­то, поопра­ви набър­зо коси­те си и се отпра­ви към зали­ва. Там вече се бяха съб­ра­ли доста от нами­ра­щи­те се в сели­ще­то хора, кои­то ожи­ве­но комен­ти­ра­ха помеж­ду си. На мал­кия кораб сва­ли­ха плат­но­то и бав­но, само на греб­ла, го допря­ха до пясъч­но­то дъно. Камен­на­та кот­ва цоп­на в спо­кой­на­та вода и за миг всич­ки утих­на­ха в очак­ва­не. Ско­ро един едър мъж се прест­ра­ши и реши­тел­но се прехвър­ли през бор­да в плит­чи­на­та. Беше бра­дя­сал, обле­чен с поо­вех­тял, но няко­га скъп хитон и не носе­ше оръ­жие. Само над рамо­то си кре­пе­ше обе­мист вър­зоп, за да не го намок­ри. С някол­ко мощ­ни крач­ки през лекия при­бой, той се доб­ра до насъб­ра­ли­те се и като сва­ли вни­ма­тел­но това­ра на пясъ­ка, се провикна:

- Тър­ся Скай­ден­те или мага Реци­пер. Имам нещо да им предам…

Мал­ко е да се каже, че хора­та бяха изне­на­да­ни. Всич­ки мъл­ча­ли­во се обър­на­ха към заста­на­ла­та набли­зо избра­ни­ца на съд­ба­та. Раз­би­ра се, най-недо­у­мя­ва­ща беше Скай­ден­те. Про­из­на­ся­не­то на име­то й от този стран­ник просто я вка­ме­ни. Тя нико­га не го беше виж­да­ла и няма­ше пред­ста­ва откъ­де може да знае за нея. Греш­ка не може­ше да има, тъй като в сели­ще­то лип­с­ва­ше ней­на съи­мен­ни­ца, как­то и друг маг с име­то Реци­пер. Жена­та съб­ра сме­лост и вдиг­на ръка, за да привле­че вни­ма­ни­е­то на непоз­на­тия. Той се прибли­жи до нея и като поста­ви вър­зо­па в кра­ка­та й набър­зо отвър­за възе­ла. Под лене­ния плат се раз­кри чуд­но­ват гли­нен съд, изог­ра­фи­сан с кос­мо­го­нич­ни сим­во­ли. Мъжът се изпра­ви и напъл­но без­чув­с­т­ве­но рече:

-  Доне­сох Пон­ти­хед – мъжът ти! Каза, да ме въз­наг­ра­диш за услугата.

Кра­ка­та на Скай­ден­те се под­ко­си­ха и, ако не беше бър­за­та реак­ция на ново­дош­лия, щеше да рух­не на земя­та. Мъжът й зами­на пре­ди чети­ри лета за далеч­на Аси­рия и Дву­ре­чи­е­то. Отто­га­ва все се надя­ва­ше да се вър­не и не мис­ле­ше за най-лошо­то. Но ето… Щом се посъв­зе мал­ко Скай­ден­те нага­зи до коле­не във въл­ни­те и риту­ал­но изля някол­ко шепи вода вър­ху коси­те си. След това поръ­си и урна­та и се обър­на към при­но­си­те­ля на скръб­на­та вест:

- Ела в дома ми и раз­ка­жи всичко!

Два­ма­та потег­ли­ха, съп­ро­во­де­ни от тъж­ни­те погле­ди на хора­та, и ско­ро се озо­ва­ха в изма­за­на­та с кал и боя­ди­са­на с варов раз­твор къщи­ца на жена­та. На пра­га ги посрещ­на с пис­к­ли­вия си глас мал­ко 5–6‑годишно момиченце:

- Гър­нен­це-е‑е! Мно­го хуба­во гър­нен­це си ми донес­ла, мамо!

Жена­та избър­са спон­тан­ни­те съл­зи по лице­то си и под­ка­ни по-голя­ма­та си дъще­ря Пури­зия да отве­де мал­ка­та навън. След това се засу­е­ти око­ло една поби­та в пясъч­ни­ка амфо­ра и наля раз­ре­де­но вино на госта.

- Раз­ка­жи ми всич­ко! – поглед­на го изпи­та­тел­но тя и при­сед­на сре­щу него на рогоз­ка­та. – Още не съм сигур­на, че си доне­съл пепел­та на люби­мия ми Понтихед…

Мъжът пър­во изля мал­ко вино от съдин­ка­та до близ­кия гли­нен олтар на Херо­са, след това жад­но отпи и започна:

- Каз­вам се Поси­до­ний и се зани­ма­вам с тър­го­вия по море. Това­рех амфо­ри със зех­тин в Сино­па, кога­то мъжът ти дой­де при мене. Беше чакал доста за под­хо­дящ кораб, кой­то да го дока­ра до тра­кийс­ко­то крайб­ре­жие. Не изглеж­да­ше доб­ре! Пътят от Дву­ре­чи­е­то е дълъг и опа­сен. Има­ше нара­ня­ва­не от стре­ла в дяс­но­то рамо със сил­но гно­яс­ва­не. Пла­ти си и при­ех да го взе­ма с мен до Урдо­ви­за, къде­то отивах­ме. Един ден след отпла­ва­не­то ни, със­то­я­ни­е­то му мно­го се вло­ши. Тога­ва ми раз­ка­за всич­ко за пати­ла­та си. Няка­къв тука­шен маг – Реци­пер, го пра­тил да усвои зна­ни­я­та на вави­лон­с­ки­те маги за звез­ди­те и бого­ве­те. Три годи­ни тру­пал зна­ния, дока­то не реши­ли, че е под­гот­вен. След това тръг­нал да се връ­ща през Паф­ла­го­ния и Пон­тийс­ко­то крайб­ре­жие. По пътя нале­тял на зло­деи, кои­то го преслед­ва­ли и нара­ни­ли. С цена­та на мно­го уси­лия стиг­нал до Сино­па. Не носе­ше нищо със себе си, освен тази праз­на урна. Каза, че лич­но я е изра­бо­тил и нари­су­вал в дар на хра­ма. Послед­но­то му жела­ние пре­ди да издъх­не бе да го кре­ми­рам някъ­де на бре­га и да пре­дам пра­ха му с урна­та на теб или Реци­пер. Добро­съ­вес­т­но изпъл­них жела­ни­е­то му и смя­там, че съм дос­то­ен за възнаграждение.

Мъжът допи вино­то си и оста­ви съдин­ка­та вър­ху рогоз­ка­та на пода. В този момент, откъм дво­ра се дочу­ха забър­за­ни стъп­ки и на вхо­да заста­на поп­ре­гър­бе­на­та фигу­ра на Реци­пер. Зад него любо­пит­но над­ник­на и един от дове­ре­ни­ци­те му. Магът неб­реж­но позд­ра­ви сли­са­на­та дома­ки­ня, след кое­то се добли­жи до урна­та и напрег­на­то започ­на да я оглежда.

- На как­во дъл­жа при­със­т­ви­е­то ти, Реци­пер? – попи­та пла­хо Скай­ден­те и като не полу­чи отго­вор допъл­ни: — Сигур­но вече си раз­брал, че доне­со­ха урна­та на Пон­ти­хед… Ще помог­неш ли да въз­наг­ра­дим при­но­си­те­ля й Посидоний?

- Ще пла­тя! – опе­ча­ле­но въз­дъх­на магът и се обър­на към тър­го­ве­ца: — Как да ти се отпла­тя за бого­у­год­но­то дело?

- Два мед­ни сли­тъ­ка ще са доста­тъч­ни! – осе­че той и след миг оправ­да­тел­но дода­де: — Изгу­бих поч­ти цял ден, зара­ди кла­да­та в Херак­лея Понтика.

Без да вли­за в пазар­лъ­ци, Реци­пер се раз­по­ре­ди на придру­жи­те­ля си да заве­де ува­жа­е­мия гост до све­ти­ли­ще­то и да му даде иска­ни­те сли­тъ­ци. След като два­ма­та се отда­ле­чи­ха, Скай­ден­те про­съл­зе­но се хвър­ли в кра­ка­та на мага и го обси­па с бла­го­дар­нос­ти. Тя беше иск­ре­но раз­тър­се­на от нео­це­ни­ма­та му услу­га. Реци­пер я привдиг­на и започ­на бащин­с­ки да я успокоява:

- Ще тряб­ва да погре­бем подо­ба­ва­що бла­же­ния Пон­ти­хед. Ще прехвър­лим пепел­та му в по-хуба­ва урна, а тази ще оста­вя в храма.

Жена­та доня­къ­де се успо­кои, кое­то дове­де до про­яс­ня­ва­не на разума й. Нео­чак­ва­на­та щед­рост на мага, й се видя твър­де оза­да­ча­ва­ща. От годи­ни не се беше случ­ва­ло пред­ста­ви­тел­но погре­бе­ние! Тя се взря в очи­те му и с нот­ка на съм­не­ние попита:

- Имаш ли да ми каз­ваш нещо, кое­то не зная, Реципер?…

- Имам… – поглед­на я усмих­на­то той и доба­ви: — Наши­ят любим Пон­ти­хед заслу­жа­ва да ста­не херой! Макар и мър­тъв, доне­се най-цен­ни­ят дар за наро­да на скир­ми­а­ни­те. Виж!

Като изре­че тези, раз­тър­с­ва­щи душа­та на Скай­ден­те думи, той обгър­на с дла­ни урна­та и започ­на да обяс­ня­ва сим­во­ли­те по нея:

- Кръг­че­та­та са изоб­ра­же­ния на Слън­це­то а сър­по­ве­те сим­во­ли­зи­рат Луна­та. Три­ъ­гъл­ни­ци­те пък показ­ват раз­ли­ка­та меж­ду лун­ни­те месе­ци и про­дъл­жи­тел­ност­та на слън­че­ви­те сезо­ни в годи­на­та. Зато­ва урна­та е раз­гра­фе­на на чети час­ти. Вече по-точ­но ще опре­де­ля­ме дни­те в годи­на­та и ще зна­ем кога да сла­вим бого­ве­те. Така няма да ги сър­дим и ще ни даря­ват с бла­го­во­ле­ни­е­то си. Щом съз­рях стра­ни­те шар­ки по урна­та, вед­на­га се усе­тих, че Пон­ти­хед е изпъл­нил поръ­ка­та ми. Не исках да се изда­вам пред онзи алчен тър­го­вец, ина­че щеше да ми иска пове­че мед­ни слитъци.

Скай­ден­те мъл­ча­ли­во слу­ша­ше въо­ду­ше­ве­ни­те сло­ва и усе­ща­ше как при­ме­се­на­та с гор­дост скръб все пове­че я смаз­ва­ше. Люби­ми­ят и човек го няма­ше и спо­ред оби­ча­и­те на тра­ки­те добро­вол­но тряб­ва­ше да го послед­ва в отвъд­но­то. Но, за поре­ден път Реци­пер се застъ­пи за нея. Той изтък­на осно­ва­тел­на­та при­чи­на, че деца­та й са още мал­ки и няма кой да се гри­жи за тях. След това се зае да я обу­ча­ва в маги­чес­ки­те тайн­с­т­ва. Изми­на­ха годи­ни и кога­то магът на свой ред бла­же­но се въз­не­се, Скай­ден­те го насле­ди в кул­та. Така отно­во си въз­вър­на урна­та. Зане­се скъ­пия спо­мен у дома си, къде­то го вко­па в пясъ­ка и напъл­ни с бла­го­вон­ни смо­ли и семе­на. След око­ло 2700 годи­ни архе­о­ло­зи­те щяха да наме­рят остан­ки­те на гли­не­ния съд и да го рес­тав­ри­рат. Но той отдав­на беше изиг­рал съд­бов­на­та си роля!

Гли­нен съд, екс­по­ни­ран в ИМ-Приморско.