Специална награда, проза 2025 – Джордж Маринър — Дяволското злато

При­ле­пен плът­но към земя­та, той неза­бе­ле­жи­мо раз­дви­жи изтръп­на­ли­те си край­ни­ци. Луна­та огря­ва­ше силу­е­та на испан­с­кия форт и ярка­та свет­ли­на осу­е­тя­ва­ше наме­ре­ни­я­та му. Под­но­жи­е­то на кре­пост­та вече се виж­да­ше ясно, но пре­ми­на­ва­не­то на послед­ни­те мет­ри бе най-опас­но. Без­шу­мен като змия, мъжът започ­на вни­ма­тел­но да пъл­зи, вла­чей­ки про­дъл­го­ва­тия пле­тен кош. Това­рът и голо­то тяло, замас­ки­ра­ни от със све­жи лис­та и клон­ки, се сли­ва­ха напъл­но с нерав­ния и наси­тен с нис­ка рас­ти­тел­ност терен. Гоне­ни­те без­ми­лос­т­но от сил­ния вятър раз­дър­па­ни обла­ци успя­ха да покри­ят напъл­но издай­ни­чес­кия сре­бъ­рен диск. Улес­нен от навре­мен­на­та помощ на при­ро­да­та тузе­ме­цът се надиг­на и зати­ча, мет­нал коша на гър­ба си, кри­во­ли­чей­ки инту­и­тив­но по едва забе­ле­жи­ма­та пътеч­ка, като успя да достиг­не неза­бе­ля­зан до солид­ни­те осно­ви на фор­та. Той про­ве­ри за после­ден път пле­те­ни­те ремъ­ци и вни­ма­тел­но намес­ти това­ра на гър­ба си. Истин­с­ко­то изпи­та­ние започ­ва­ше сега.

Цита­де­ла­та бе раз­по­ло­же­на на висок каме­нен бряг, изви­ся­ващ се поч­ти отвес­но над вод­на­та повър­х­ност, обра­зу­вай­ки малък, гла­во­лом­но стръ­мен фиорд. Там долу при­бо­ят неп­рес­тан­но блъс­ка­ше ост­ри­те кана­ри и съу­час­т­ни­чес­ки заглу­ша­ва­ше всич­ки оста­на­ли шумо­ве. Бав­но започ­на да се кате­ри, стъп­вай­ки вни­ма­тел­но по изда­ти­ни­те на огром­ни­те камъ­ни, потъ­на­ли като ста­фи­ди в тес­то, чии­то естес­т­ве­ни и необ­ра­бо­те­ни фор­ми бяха надеж­д­но спо­е­ни от гру­ба­та зида­рия. Придвиж­ва­ше се наго­ре пред­паз­ли­во, стъп­ка по стъп­ка, със свойс­т­ве­на­та за него­вия народ сръч­ност и уди­ви­тел­но чув­с­т­во за рав­но­ве­сие. Изми­на поч­ти час, дока­то ръце­те му най-накрая се вкоп­чи­ха в гор­ния ръб на стената.

Присло­нен зад един от огром­ни­те защит­ни зъбе­ри, увен­ча­ва­щи като гигант­с­ка коро­на масив­ния зид, той изча­ка тър­пе­ли­во, за да успо­кои диша­не­то си. Само бисер­ни­те кап­ки оро­си­ли тъм­на­та кожа, покри­ва­ща пер­фек­т­на­та мус­ку­ла­ту­ра, сви­де­тел­с­т­ва­ха за изпи­та­но­то вър­хов­но уси­лие. Присви­ти­те му очи бяха нащрек и безот­каз­но регис­т­ри­ра­ха вся­ко дви­же­ние или подоз­ри­те­лен шум. За миг видя как блес­тя­щи­те шле­мо­ве на кара­ул­ни­те проблес­на­ха в тъм­ни­на­та. Вече чува­ше омраз­на­та реч и виж­да­ше едва очер­та­ва­щи­те се силу­е­ти да прибли­жа­ват бав­но, увле­че­ни в тих разговор..

Нехайс­т­во­то на пре­ми­на­ла­та поч­ти до него стра­жа, му позво­ли неза­бе­ля­за­но да прехвър­ли зида и подо­бен на без­п­лът­на сян­ка той се поне­се без­шум­но към вът­реш­на­та стъл­ба. Стиг­нал дол­но­то ниво, тузе­ме­цът се отпра­ви към най-нис­ка­та сгра­да. Тро­ма­ва­та пост­рой­ка пред­став­ля­ва­ше гру­бо офор­мен вход към мре­жа от раз­кло­не­ния и туне­ли, свър­з­ва­щи някол­ко естес­т­ве­ни пеще­ри, съз­да­де­ни от все­сил­ния съюз на вре­ме­то с при­род­ни­те сили. Позна­ва­ше ги отлич­но. Беше идвал тук мно­го пъти с баща си. Още като дете. Мно­го пре­ди бра­да­ти­те бели нашес­т­ве­ни­ци да пост­ро­ят омраз­на­та кре­пост. Мно­го пре­ди да изби­ят цяло­то пле­ме, него­во­то семейс­т­во… Той потръп­на, чул сякаш отно­во ехо­то на сто­но­ве­те, пред­ста­вяй­ки си за кой ли път вле­де­ня­ва­ща­та кръв­та ужас­на кар­ти­на на масо­ви­те кла­не­та. Наис­ти­на тога­ва той успя да избя­га от този ад, но попад­на в друг. Бе оста­нал сам. Бого­ве­те бяха реши­ли така. Веро­ят­но, за да бъде отмъ­ще­ни­е­то него­во… Лично.

Призрач­на­та сян­ка се плъз­на през открех­на­та­та вра­та на пре­вър­на­ти­те в имп­ро­ви­зи­ра­на изба поме­ще­ния и неза­бе­ля­за­но се про­мък­на в хлад­но­то варо­ви­ко­во под­зе­мие. Там на спе­ци­ал­ни мага­ре­та лежа­ха огром­ни бъч­ви, съх­ра­ня­ва­щи про­чу­ти­те испан­с­ки вина, а до сте­ни­те бяха ста­ра­тел­но под­ре­де­ни реди­ци­те от праз­ни тъм­ни бутил­ки, кои­то тър­пе­ли­во чака­ха да бъдат напъл­не­ни, кога­то приклю­чи про­це­сът на фер­мен­та­ция. През заре­ше­те­ни­те отво­ри за про­вет­ря­ва­не про­ник­ва­ха скъ­пер­ни­чес­ки­те лъчи на бле­да­та луна, успя­ла отно­во да се поосво­бо­ди от опе­ка­та на обла­ци­те. Тузе­ме­цът оста­ви масив­на­та дър­ве­на пор­та леко открех­на­та, поста­ви коша на пода и поча­ка очи­те му да попри­вик­нат със сре­бър­на­та свет­ли­на. После щед­ро започ­на да изсип­ва съдър­жа­ни­е­то му в бъч­ви­те. С тихо шумо­ле­не све­жи­те плод­че­та на дър­во­то ман­ци­не­ла заед­но лис­та­та кока изчез­ва­ха, ста­ра­тел­но натъп­к­ва­ни в тес­ни­те и тъм­ни отво­ри на огром­ни­те дър­ве­ни съдове…

***
В края на 17 век Еду­ард Тийч, вся­ва­ше ужас не само на Кари­би­те, но и на тери­то­ри­я­та на още цели 13 коло­нии, нами­ра­щи се на Източ­ния бряг. През крат­кия, бли­зо две­го­ди­шен пери­од на енер­гич­на­та му дей­ност, никой от осме­ли­ли­те се да пре­се­кат води­те на Испан­с­кия Мейн не бе заст­ра­хо­ван от веро­ят­ност­та да изпи­та на соб­с­тве­ния си гръб жес­то­кост­та и ковар­с­т­во­то на без­к­рай­но лука­вия му харак­тер. Обя­ве­на­та неот­дав­на поред­на вой­на меж­ду Анг­лия и Испа­ния, про­дъл­жа­ва­ше да оказ­ва пагуб­но вли­я­ние вър­ху меж­ду­на­род­ни­те тър­гов­с­ки отно­ше­ния като прехвър­ли гра­ни­ци­те им и засег­на и най-отда­ле­че­ни­те коло­нии. Кри­за­та не под­ми­на и аква­то­ри­я­та на отда­ле­че­но­то на хиля­ди мили от Сейнт Джеймс и Еско­ри­ал Кариб­с­ко море. 

Зара­зе­на от при­ме­ра на сво­я­та вели­ка пред­шес­т­ве­нич­ка , кра­ли­ца Ана под­пи­са соб­с­тве­но­ръч­но капер­с­ки­те патен­ти на най-кадър­ни­те мес­т­ни пира­ти. Доня­къ­де оправ­да­ни­ят поли­ти­чес­ки акт раз­вър­за ръце­те на доста подоз­ри­тел­ни лич­нос­ти, чие­то предиз­ви­ка­тел­но пове­де­ние про­во­ки­ра­ше маса неу­доб­ни въп­ро­си от дип­ло­ма­ти­чес­ки харак­тер. И въп­ре­ки про­ти­во­ре­чи­ви­те мне­ния, блес­тя­ща­та идея за рес­тав­ра­ция на легал­ни­те мор­с­ки гра­бе­жи бе оту­па­на от пра­ха и при­ло­же­на в необ­хо­ди­мия мащаб. Резул­та­ти­те естес­т­ве­но не закъс­ня­ха и от Запад­ни­те Индии към Анг­лия отно­во поте­ко­ха реки от кър­ва­во злато…

В уни­сон с горе­по­со­че­ни­те съби­тия и кари­е­ра­та на Еду­ард Тийч се изди­га­ше към зени­та си. Отно­во той не се поко­ле­ба да сграб­чи шан­са, докоп­вай­ки се до меч­та­но­то раз­ре­ши­тел­но, позво­ля­ва­що му съв­сем „закон­но“ да теро­ри­зи­ра вра­жес­ки­те мор­с­ки съдо­ве и коло­нии в гра­ни­ци­те на Испан­с­кия Мейн. Естес­т­ве­но, за Чер­на­та бра­да, как­то го нари­ча­ха всич­ки, няма­ше никак­ви прегра­ди и огра­ни­че­ния не само в ука­за­но­то прост­ран­с­т­во, но дори и в пара­лел­ни­те таки­ва, ако послед­ни­те наис­ти­на същес­т­ву­ва­ха. Още по-мал­ко го впе­чат­ля­ва­ха оста­на­ли­те импе­ра­тив­ни точ­ки в кла­у­зи­те на капер­с­кия дого­вор, въп­ре­ки че бе скре­пен с печа­та на обо­жа­ва­на­та от него крал­с­ка осо­ба. Бидей­ки лице­мер по при­ро­да, той ряд­ко про­явя­ва­ше инте­рес към наци­о­нал­на­та при­над­леж­ност на похи­те­ния мор­с­ки съд или него­вия при­те­жа­тел, тъй като с помощ­та на извра­те­на­та си логи­ка счи­та­ше все­ки без­по­мо­щен кораб в откри­то море за своя собственост.

Уни­кал­на­та му попу­ляр­ност, под­хран­ва­на от най-неве­ро­ят­ни леген­ди, свър­за­ни с без­спор­ния коло­рит на соб­с­тве­на­та му лич­ност, бър­зо успя да изгра­ди така необ­хо­ди­мия за все­ки един джен­тъл­мен на къс­ме­та зло­вещ про­фе­си­о­на­лен имидж, а пре­би­ва­ва­щи­те в оне­зи смут­ни годи­ни на Ню Про­ви­дънс раз­бой­ни­чес­ка сган го вели­ча­е­ше с тит­ла­та „магис­т­рат на капер­с­ка­та репуб­ли­ка” като при вся­ка слу­чай­на сре­ща с него бър­за­ше да засви­де­тел­с­т­ва лице­мер­но­то си стра­хо­по­чи­та­ние, про­явя­вай­ки непод­пра­ве­ния енту­си­а­зъм на бан­да съвър­ше­ни блюдолизци. 

Склон­ност­та към абсо­лют­на неза­ви­си­мост, придру­же­на от харак­тер­на­та за мани­е­ри­те му екс­цен­т­рич­ност, бе тол­ко­ва доми­ни­ра­ща, че дори кра­ят на вой­на­та, за коя­то вече ста­на дума, не ока­за никак­во вли­я­ние вър­ху дей­ност­та на сво­ен­рав­ния пират. И въп­ре­ки че след Утрехт­ски­ят дого­вор щед­ро раз­да­де­ни­те капер­с­ки патен­ти бяха отме­не­ни и все­ки обви­нен в пират­с­тво го гро­зе­ше съв­сем реал­на­та въз­мож­ност да увис­не на беси­ло­то в Уопинг, нео­без­по­ко­я­ван от нико­го Чер­на­та бра­да без­це­ре­мон­но про­дъл­жа­ва­ше „биз­не­са“ си.

И ето че в един прекра­сен слън­чев ден, кога­то флаг­ма­нът на Тийч „Отмъ­ще­ни­е­то на кра­ли­ца Анна”, в ком­па­ни­я­та на още три пират­с­ки вет­ро­хо­да, раз­ряз­ва­ше без­г­риж­но тюр­ко­аз­на­та огле­дал­на повър­х­ност на изток от Бахам­с­ки­те ост­ро­ви сво­ен­рав­на­та Фор­ту­на реши да го награ­ди, като ряз­ко да пре­об­ра­зи моно­тон­но­то едно­об­ра­зие на кариб­с­кия пей­заж, за да изло­жи пред лако­мия му поглед живо­пис­на кар­ти­на, включ­ва­ща щед­ро в ком­по­зи­ци­я­та си не един, а цели три гале­о­на , изгу­би­ли не навре­ме сигур­ност­та на своя конвой.

Въп­ре­ки леген­ди­те просла­вя­щи при­жи­ве епич­ния му геро­и­зъм, Чер­на­та бра­да не про­явя­ва­ше изли­шен енту­си­а­зъм и обик­но­ве­но избяг­ва­ше да рис­ку­ва соб­с­тве­на­та си кожа в нерав­ни бит­ки. Ала сме­лост­та му, коя­то в същия този момент бе про­во­ки­ра­на от упот­ре­бе­но­то сери­оз­но коли­чес­т­во мес­тен ром, къв­сем спон­тан­но го нака­ра да погне пляч­ка­та, коя­то сама му се нави­ра­ше в ръце­те. Дейс­т­ви­я­та му при­ну­ди­ха испан­с­кия адми­рал да ана­ли­зи­ра ситу­а­ци­я­та със ско­рост­та на ели­тен шах­ма­тен грос­майс­тор. И тъй като опас­ност­та да изпад­не в цайт­нот с вся­ка изми­на­ла секун­да ста­ва­ше все по-реал­на, послед­ни­ят без никак­во коле­ба­ние се опи­та да дух­не към хоризонта.

Гонит­ба­та не про­дъл­жи дъл­го. Уди­вен Чер­на­та бра­да видя през оку­ля­ра на люби­ми­ят си дале­ког­лед как два­та изос­та­ва­щи гале­о­на, дви­же­щи се до този момент поч­ти успо­ред­но, накло­ни­ха мач­ти­те си поч­ти хори­зон­тал­но и напра­ви­ха пово­рот, за да се уст­ре­мят… пра­во към него.

Поиз­трез­нял от вида на бър­зо уве­ли­ча­ва­щи­те се в зри­тел­но­то му поле вну­ши­тел­ни кор­пу­си той миг­но­ве­но раз­по­ре­ди на два­та най-близ­ки вет­ро­хо­да да под­по­мог­нат флаг­ма­на, а чет­вър­ти­ят пират­с­ки кораб, под­чи­ня­вай­ки се на сиг­на­ли­те му, се втур­на като хрът­ка по пряс­на­та диря на тре­тия гале­он, кой­то вед­на­га поже­ла да се въз­пол­з­ва мак­си­мал­но от ситу­а­ци­я­та и започ­на бър­зо да се отда­ле­ча­ва в обрат­на­та посока.

След някол­ко досад­ни манев­ри настъ­пи кра­ят на нерав­на­та бит­ка – пира­ти­те овла­дя­ха и два­та плат­но­хо­да. И тъй като те бяха в ока­я­но със­то­я­ние пора­ди маси­ра­ния арти­ле­рийс­ки огън – оби­ча­ен пред­вес­т­ник на абор­да­жа – побе­ди­те­ли­те ги пото­пи­ха нео­хот­но под тъж­ни­те погле­ди оста­на­ли­те живи, натъп­ка­ни в спа­си­тел­ни­те лод­ки и обра­ни до шуш­ка испан­ци. Естес­т­ве­но, всич­ко цен­но бе сво­ев­ре­мен­но пре­не­се­но на флаг­ма­на – Чер­на­та бра­да не се дове­ря­ва­ше на никого.

За него­во съжа­ле­ние оба­че цен­ни­те мину­ти, про­пи­ле­ни в току-що опи­са­ни­те дра­ма­тич­ни съби­тия, бяха напъл­но доста­тъч­ни как­то на преслед­ва­ния, така и на преслед­ва­ча, за да изчез­нат напъл­но от хори­зон­та. И кол­ко­то и да се взи­ра­ше с насъл­зе­но­то си от напре­же­ние око Чер­на­та бра­да не успя да види и сле­да от тях. Опи­тът му нашеп­ва­ше, че тър­се­не­то без ника­къв ори­ен­тир ще дове­де един­с­т­ве­но и само до загу­ба на вре­ме. Намръ­щен, гиган­тът прибра с неу­до­вол­с­т­вие ненуж­ния вече дале­ког­лед и с оста­на­ла­та си опър­па­на поо­чу­ка­на от схват­ка­та фло­та се отпра­ви към Насау – мяс­то­то на кон­т­рол­на­та среща.

Предопре­де­лен от съд­ба­та да обе­ре кай­ма­ка на тази аван­тю­ра, послед­ни­ят кораб от пират­с­ка­та ескад­ра лете­ше след бяга­щия испа­нец с мак­си­ма­лен брой опъ­на­ти вет­ри­ла и след някол­ко напрег­на­ти часа успя да го настиг­не. Гале­о­нът, за раз­ли­ка от бър­за­та пират­с­ка шху­на, бе въо­ръ­жен със 45 оръ­дия и това важ­но пре­дим­с­т­во бе доста гру­бо напом­не­но на екзал­ти­ра­ни­те преслед­ва­чи. Манев­ри­рай­ки уси­ле­но меж­ду летя­щи­те сна­ря­ди, бъл­ва­ни от мно­гоб­рой­ни­те дула, хора­та на Чер­на­та бра­да се ста­ра­е­ха вся­чес­ки да нама­лят пора­же­ни­я­та по кор­пу­са и таке­ла­жа, но това не им се уда­де лес­но. Ожес­то­че­на­та бит­ка взе нео­би­чай­но мно­го жер­т­ви, като пре­вър­на и два­та кора­ба в раз­ва­ли­ни. И кога­то абор­да­жът ста­на факт, и вбе­се­ни­те от упо­ри­та­та съп­ро­ти­ва пира­ти най-накрая успя­ха да се прехвър­лят на вра­жес­ка­та палу­ба те не оста­ви­ха там нито един жив испанец…

Пер­фо­ри­ра­на­та като швей­цар­с­ко сире­не шху­на вече не ста­ва­ше за нищо и се кре­пе­ше на повър­х­ност­та поч­ти само на абор­даж­ни­те въже­та и куки. След като ги отстра­ни­ха тя с нео­хот­на въз­диш­ка пое към дъно­то. С приглу­ше­ни пля­съ­ци, я послед­ва­ха и тела­та на уби­ти­те. Спо­кой­на­та повър­х­ност поале­ня, раз­си­ча­на на нерав­но­мер­ни интер­ва­ли от мно­жес­т­во­то, пристиг­на­ли на мину­та­та вер­ти­кал­ни три­ъ­гъл­ни пер­ки, доба­вяй­ки послед­ни­те щри­хи към зло­ве­ща­та сюр­ре­а­лис­тич­на кар­ти­на. И въп­ре­ки че море­то погъл­на и кора­ба, и тру­по­ве­те на дру­га­ри­те им, всич­ко бе забра­ве­но още на мига, кога­то оце­ле­ли­те щас­т­лив­ци раз­бра­ха че в трю­ма на пле­не­ния гале­он, ги очак­ва бли­зо тон чис­то зла­то и двай­се­ти­на дузи­ни бутил­ки, пъл­ни с качес­т­ве­но испан­с­ко вино.

Опас­но накре­нен към левия си борд, тро­фей­ни­ят гале­он набли­жа­ва­ше източ­ния бряг на ост­ров Еле­у­те­ра, кога­то се слу­чи непоп­ра­ви­мо­то. Рулят окон­ча­тел­но изле­зе от строя и мор­с­ки­ят съд се поне­се неуп­рав­ля­ем, пра­во към пене­щи­те се в дале­чи­на­та зло­ве­щи зъби, жаду­ва­щи да се впи­ят в обре­че­ния фор­ще­вен. Подо­бен на деб­не­що пляч­ка­та си пра­ис­то­ри­чес­ко чудо­ви­ще, рифът най-накрая заха­па здра­во очу­ка­ния кор­пус. Удрян от въл­ни­те, без­на­деж­д­но засед­на­ли­ят кораб се накла­ня­ше при все­ки мощен тла­сък и изда­ва­ше скър­ца­щи пред­смър­т­ни стонове. 

Кри­во­ли­чей­ки меж­ду ковар­ни­те под­вод­ни ска­ли, лод­ки­те сно­вя­ха неу­мор­но меж­ду раз­па­да­щия се дър­вен ске­лет и спа­си­тел­ния плаж. Чак при­ве­чер, съси­па­ни от насло­е­на­та умо­ра, оце­ле­ли­те джен­тъл­ме­ни на къс­ме­та се съб­ра­ха око­ло огъ­ня. Бутил­ки­те с изку­си­тел­но плис­ка­що­то се вино нетър­пе­ли­во пре­ми­на­ва­ха от ръка на ръка. Раз­го­во­ри­те се ожи­ви­ха, а умо­ра­та започ­на да изчез­ва с уди­ви­тел­но бър­зо. И ето, че ста­на чудо – само след някол­ко отпи­ти глът­ки те се почув­с­т­ва­ха по-доб­ре. Мно­го по-доб­ре, мно­го по-сил­ни, по-уве­ре­ни в себе се от кога­то и да било! Забра­ви­ли рани­те и умо­ра­та щас­т­лив­ци­те кре­щя­ха, пее­ха и тан­цу­ва­ха, пред­ста­вяй­ки си охол­ния живот, кой­то ги чака­ше някъ­де там, в неда­леч­но­то бъде­ще, гаран­ти­ран от солид­на­та тежест на блес­тя­що­то зла­то, спо­тай­ва­що се в пре­не­се­ни­те с огром­на мъка дър­ве­ни сандъци…

Зора­та на новия ден бав­но обаг­ря­ше в чер­ве­но хори­зон­та, кога­то про­низ­ва­ща мозъ­ка бол­ка пре­къс­на кош­мар­ния сън на лежа­щия без­по­мощ­но Джон Гри­ър. Неви­ди­ми­те обръ­чи – подоб­ни на инс­т­ру­мен­та­ри­у­ма на Све­та­та инк­ви­зи­ция – стя­га­ха без­ми­лос­т­но гла­ва­та му. Той едва успя да се надиг­не, опрян на тре­пе­ре­щи­те си ръце, пре­въз­мог­вай­ки стран­на­та си физи­чес­ка отпад­на­лост. Неда­леч от себе си видя гър­че­щи­те се с полу­от­во­ре­ни очи и дру­ги­те два­ма – диша­щи теж­ко и на пре­се­кул­ки. Маши­нал­но насо­чи погле­да си надо­лу към пла­жа. Раз­ма­за­ни­те очер­та­ния в дале­чи­на­та се изос­т­ри­ха, при­до­би­вай­ки нор­мал­ни­те си форми.

Тела­та лежа­ха непод­виж­ни на белия иск­рящ пясък, засти­на­ли в неес­тес­т­ве­ни пози – като дет­с­ки играч­ки, раз­хвър­ля­ни по воля­та някой вели­кан. Пре­одо­ля­вай­ки адс­ка­та бол­ка Джон се спус­на тро­ма­во по висо­ка­та пясъч­на дюна, само за да потвър­ди зло­ве­що­то си пред­чув­с­т­вие. Мър­т­ви. Всич­ки! С вка­ме­не­но от ужас лице той вни­ма­тел­но преброи всич­ки­те пет­де­сет и осем, без­мъл­в­но лежа­щи трупа.

Трес­ка­во се опи­та да си при­пом­ни пре­диш­ния ден: бит­ка­та, засед­на­лия гале­он, бор­ба­та с при­боя, бля­съ­кът на наме­ре­но­то зла­то, умо­ре­ни­те, но весе­ли лица око­ло огъ­ня… Сети се как, още със стъп­ва­не­то на без­люд­ния плаж, капи­тан Скър­ми го изпра­ти на пост заед­но с Догфейс и Рой­сън, връч­вай­ки им една един­с­т­ве­на бутил­ка с вино, като весе­ло им обе­ща допъл­ни­тел­на ком­пен­са­ция… Спом­ни си и как три­ма­та се изка­чи­ха на най-близ­ка­та дюна, откъ­де­то бре­гът се виж­да­ше като на длан – необ­хо­ди­ма пред­паз­ли­вост, про­во­ки­ра­на от ужа­ся­ва­щи­те раз­ка­зи за напа­де­ния от тузем­ци-кани­ба­ли. Раз­ка­зи и леген­ди, кои­то не само офор­мя­ха гръб­на­ка на кариб­с­кия фол­к­лор, но кара­ха все­ки стъ­пил на непоз­на­та суша моряк да бъде нащрек. И ето че въп­ре­ки взе­ти­те мер­ки, разиг­ра­ла­та се долу на пла­жа дра­ма­тич­на тра­ге­дия се бе ока­за­ла неп­ред­ви­ди­ма дори за опит­ния шкипер.

Сега капи­тан Скър­ми леже­ше по гръб, непод­ви­жен, покрит с мно­жес­т­во мал­ки раче­та, кои­то без да бър­зат ста­ра­тел­но раз­къс­ва­ха раз­ла­га­ща­та се плът, дока­то само един настой­чив въп­рос, изте­за­ващ съз­на­ни­е­то на ужа­се­ния щас­т­ли­вец, отча­я­но тър­се­ше своя нед­вус­мис­лен отго­вор. Изтръп­нал от ужа­ся­ва­ща­та логи­ка на точ­но­то си пред­по­ло­же­ние Джон усе­ти поч­ти физи­чес­ки как смърт­та го деб­не, ста­е­на зад полуп­роз­рач­но­то праш­но стък­ло, в ковар­но­то съдър­жа­ние на оста­на­ли­те недо­кос­на­ти бутил­ки със стран­но­то вино…

До вечер­та три­ма­та оце­ле­ли успя­ха не само да дой­дат на себе си, но и да изко­па­ят яма, коя­то да побе­ре тела­та на отро­ве­ни­те им дру­га­ри. Никой не сме­е­ше вече дори да поглед­не към зло­ве­щи­те бутилки.

„Закле­вам се пове­че да не докос­на спирт, дори кога­то бла­го­по­луч­но стиг­нем до Ню Про­ви­данс – мрач­но про­мър­мо­ри Догфейс. – Два­ма­та с Рой­сън ще отпла­ва­ме още сут­рин­та за Насау и бог да ни е на помощ…“ Рой­сън ким­на утвър­ди­тел­но. От дъл­го вре­ме бяха заед­но и се раз­би­ра­ха без думи. Догфейс смук­на от лула­та си, дъл­бо­ка браз­да извед­нъж се появи меж­ду веж­ди­те на набръч­ка­но­то му, покри­то с беле­зи лице, дока­то заго­вор­ни­чес­ки про­дъл­жи да шеп­не: „И пре­ди съм стъп­вал на този про­къл­нат бряг… с Лоло­не­ца – най-извра­те­ни­ят и жес­ток садист, кой­то е пла­вал няко­га в кариб­с­ки­те води, гос­под да го съди за дела­та му. Като капи­тан бе пълен нека­дър­ник, но каз­вам ви, кога­то опи­ра­ше до ряза­не гла­ви не се цере­мо­не­ше с нико­го, а дали беше смел по при­ро­да, или просто луд никой от нас така и не дръз­на да про­ве­ри на дело. Спом­ням си, че точ­но тога­ва бях­ме попад­на­ли в ужас­но без­вет­рие и кора­бът ни се дви­же­ше без посо­ка, носен цял месец от тече­ни­я­та. Кога­то видях­ме този бряг запа­си­те ни отдав­на бяха свър­ши­ли. Тузем­ци­те отка­за­ха да ни снаб­дят вода и хра­на и това окон­ча­тел­но вбе­си капи­та­на. Воде­ни лич­но от него, избих­ме мно­го от тях, а оста­на­ли­те зази­дах­ме живи в една пеще­ра. Сякаш все още чувам вико­ве­те и сто­но­ве­те им… Ти си млад и силен Джон. Ще ти пока­жа къде точ­но се нами­ра прокле­та­та дуп­ка. Оста­вя­ме ти доста­тъч­но хра­на и оръ­жие. Пре­не­си зла­то­то в пеще­ра­та. Пре­не­си и бутил­ки­те с отров­но­то вино. Послу­шай ста­ре­ца и не се съм­ня­вай, че те ще му бъдат доб­ри паза­чи как­во­то и да се слу­чи с нас. А ние ще наме­рим здрав кораб ще се вър­нем за теб и зла­то­то. Тряб­ва да тран­с­пор­ти­ра­ме сан­дъ­ци­те вни­ма­тел­но, без никой дори да подо­зи­ра как­во е съдър­жа­ни­е­то им. Осо­бе­но Еду­ард Тийч…“

Джон дъл­го гле­да бав­но отда­ле­ча­ва­ща­та се лод­ка, дока­то тя не се сто­пи като точи­ца в без­к­рай­ност­та. В този момент никой от тях и не може­ше и да пред­по­ло­жи, че ком­фор­т­но­то пират­с­ко убе­жи­ще вече се нами­ра под кон­т­ро­ла на мощ­на ескад­ра линей­ни кора­би, коман­д­ва­на от него­во пре­въз­хо­ди­тел­с­т­во Уудс Роджърс – новия губер­на­тор на Баха­ми­те. Тази драс­тич­на поли­ти­чес­ка мяр­ка при­ну­ди дори неук­ро­ти­мия Еду­ард Тийч, как­то и някои от най-про­зор­ли­ви­те му коле­ги да се отка­жат зави­на­ги от гос­топ­ри­ем­с­т­во­то на мес­т­но­то приста­ни­ще, в чии­то спо­кой­ни води сега бяха хвър­ли­ли кот­ва бой­ни­те фре­га­ти на него­во вели­чес­т­во Джордж І. А за бла­го­по­луч­но доб­ра­ли­те се до Насау Догфейс и Рой­сън офи­ци­ал­но обя­ве­ни­ят край на амнис­ти­я­та се ока­за и край на живо­та им. Къс­ме­тът ги изос­та­ви окон­ча­тел­но, точ­но кога­то има­ха най-голя­ма нуж­да от него. Спи­па­ха ги още със стъп­ва­не­то на бре­га, неза­бав­но ги екс­тра­ди­ра­ха в Анг­лия и след стан­дар­т­на­та показ­но-нази­да­тел­на съдеб­на про­це­ду­ра два­ма­та се залю­ля­ха на бесил­ка­та в ком­па­ни­я­та на още шес­ти­ма осъ­де­ни за пират­с­тво нещас­т­ни­ци, отна­сяй­ки скъ­по­цен­на­та си тай­на в гроба.

И дока­то Ню Про­ви­данс се въл­ну­ва­ше във водо­вър­те­жа на послед­ни­те съби­тия, пря­ко каса­е­щи бъде­ще­то същес­т­ву­ва­не пират­с­ка­та коло­ния, Джон, след­вай­ки под­роб­ни­те ука­за­ния на Догфейс, лес­но успя да наме­ри ста­ра­тел­но зази­да­ния вход, кой­то не издър­жа уда­ри­те на пред­ва­ри­тел­но при­гот­ве­ния желе­зен лост. Тър­пе­ли­во изча­ка око­ло чет­върт час пре­ди да се вмък­не в тъм­ния отвор, осве­тя­вай­ки пътя си с димя­ща­та фак­ла. На оскъд­на­та ѝ свет­ли­на видя със соб­с­тве­ни­те си очи избе­ле­ли­те и ого­ле­ни от вре­ме­то кос­ти. Засти­на­ли­те в измъ­че­ни пози ске­ле­ти на мъже, жени и деца без­мъл­в­но потвър­ж­да­ва­ха зло­ве­щия раз­каз на ста­рия фли­бус­тер. Без да бър­за Джон започ­на да пре­на­ся скъ­по­цен­ния товар, като взе­ма­ше тол­ко­ва, кол­ко­то може­ше да носи. Зада­ча­та изглеж­да­ше непо­сил­на дори за човек с него­ви­те неве­ро­ят­ни физи­чес­ки въз­мож­нос­ти, но бла­го­да­ре­ние на вро­де­на­та си упо­ри­тост, моти­ви­ран от адре­на­ли­на на меч­ти­те той все пак успя да пре­не­се всич­ко мал­ко пре­ди оскъд­ни­те запа­си от вода и хра­на да се сто­пят напъл­но. И кога­то неиз­беж­но­то се слу­чи, зла­то­то и отров­но­то вино вече лежа­ха на сигур­но мяс­то, надеж­д­но защи­те­ни зад затру­па­ния с теж­ки камъ­ни вход на пещерата…

***
Отбля­съ­ци­те по вод­на­та повър­х­ност без­ми­лос­т­но го засле­пя­ва­ха, очи­те му отдав­на се бяха зачер­ви­ли, но той упо­ри­то про­дъл­жа­ва­ше без­к­рай­но­то си бде­ние. Кош­ма­рът сякаш няма­ше край. От часо­ве сто­е­ше като вце­пе­нен, вто­ра­чен в хори­зон­та. Несъз­на­тел­но чув­с­т­ва­ше как някак­во прокля­тие го преслед­ва, като неу­мо­ли­мо не спи­ра да изсмук­ва енер­ги­я­та му. Опи­тът на човек, опоз­нал прак­ти­чес­ки жес­то­ки­те зако­ни на при­ро­да­та упо­ри­то му нашеп­ва­ше, че ако оста­не тук ще умре. Бав­но пре­мес­ти погле­да си към гру­бо офор­ме­ния три­мет­ров кръст, лежащ на пясъ­ка до него. Две­те масив­ни дър­ве­ни гре­ди, изхвър­ле­ни, по воля­та на при­ли­ва и свър­за­ни една към дру­га със здра­во въже, напъл­но сим­во­ли­зи­ра­ха хрис­ти­ян­с­ки­ят сим­вол – него­ва­та един­с­т­ве­на надежда…

На све­че­ря­ва­не, сякаш чул неви­дим влас­тен зов, Джон упо­ри­то започ­на да вла­чи теж­кия кръст, напря­гай­ки до после­ден пре­дел изне­мо­щя­ло­то си тяло. Тряб­ва­ше на вся­ка цена да напус­не омраз­ния пус­ти­нен плаж… тряб­ва­ше… Достиг­нал сякаш сво­я­та Гол­го­та кръс­тът запла­ва сво­бод­но вър­ху прозрач­на­та вод­на повър­х­ност. Чове­кът ста­ра­тел­но уви око­ло тяло­то си послед­на­та дри­па пре­ди да го пре­гър­не с упо­ва­ние, избут­вай­ки го навът­ре в соле­ни­те води с подо­ба­ва­ща, поч­ти риту­ал­на тър­жес­т­ве­ност. Неви­ди­ма­та сила на тече­ни­е­то свър­ши оста­на­ло­то и поч­ти неза­бе­ле­жи­мо­то плис­ка­не на въл­ни­те бав­но, но сигур­но го насоч­ва­ше към неиз­вес­т­ност­та на нео­бят­на­та мор­с­ка шир.

Тяло­то про­дъл­жа­ва­ше да лежи пасив­но, несъз­на­тел­но балан­си­ра­що вър­ху нео­бик­но­ве­на­та си опо­ра; ръце­те и кра­ка­та, вка­ра­ни във въже­ни прим­ки, милос­ти­во замес­т­ва­щи ужа­ся­ва­ща­та свър­з­ва­ща мощ на гвоз­де­и­те, бяха отпус­на­ти; очи­те – притво­ре­ни. Джон няма­ше сила да помръд­не дори кле­па­чи­те си, но мисъл­та му бе уди­ви­тел­но ясна. За пър­ви път в живо­та си усе­ща­ше съз­на­ни­е­то си изчис­те­но от всич­ко излиш­но. Носен от сим­во­ла на вяра­та и надеж­да­та, подо­бен неза­бе­ле­жи­ма мини­а­тюр­на точи­ца сред нео­бят­но­то вод­но прост­ран­с­т­во, той се почув­с­т­ва истин­с­ки щас­т­лив. Чер­на­та без­д­на лас­ка­во го люле­е­ше, пъл­на­та луна, съп­ро­вож­да­на от блес­тя­ща­та сви­та на звез­ди­те, се откро­я­ва­ше съв­сем ясно на фона на стре­мя­щия се да се слее с вод­на­та повър­х­ност тъмен небос­к­лон. Измам­на­та бли­зост на аст­рал­ни­те тела маме­ше и привли­ча­ше по нео­бяс­ним начин. Чове­кът чув­с­т­ва­ше, че душа­та му коп­нее да поле­ти към тях, изос­та­вай­ки без съжа­ле­ние тлен­но­то убе­жи­ще на измъ­че­но­то тяло. Бол­ка­та, жаж­да­та и гла­дът вече не влу­дя­ва­ха при­тъ­пе­ни­те му сети­ва. Как­то бе дошъл на този свят – така щеше и да си иде. Оста­ва­ше му още мал­ко вре­ме. Напу­ка­ни­те уст­ни на обре­че­ния се раз­дви­жи­ха, про­из­на­сяй­ки без­звуч­но, сло­ва­та на ста­ра, отдав­на забра­ве­на молитва…