Специална награда, проза 2025 – Дора Солакова — Фарът никога не свети в червено

Доб­ре си спом­ням кол­ко топ­ла и при­ят­на беше она­зи лят­на нощ. Поч­ти кръг­ла, луна беше вис­на­ла висо­ко над море­то и веро­ят­но долу от пла­жа десет­ки роман­ти­ци наблю­да­ва­ха бляс­ка­во­то ѝ отра­же­ние в море­то. Аз оба­че не съм роман­тич­ка и тога­ва не бях, веро­ят­но защо­то ме тре­се­ше пубер­те­тът. Мно­го вре­ме мина, но все още помня поч­ти всич­ко в детай­ли. Бях­ме се съб­ра­ли весе­ла ком­па­ния, все­ки с по кен­че бира, някак­во мезе и кой­то как­во­то още си носи. Сбо­рен пункт, как­то обик­но­ве­но, беше пло­щад­ка­та под фара на въл­но­ло­ма. По това вре­ме това беше от “кул­то­ви­те” мес­та за съби­ра­не на тий­ней­джъ­ри. Тряб­ва да сме били на по седем­на­де­сет. Петър и Ния носе­ха кита­ри, а Радо пак дум­ка­ше на тарам­бу­ка­та си. С нас бяха Сте­фан, Сви­лен и Гер­га­на — без музи­кал­ни инс­т­ру­мен­ти, но все­ки с номе­ра си, как­то се каз­ва. Свил­ка­та измък­на от огро­мен джоб на тор­бес­ти­те си дън­ки омач­кан пакет и пред­ла­га­ше на все­ки да се при­съ­е­ди­ни към него.
— Свил­ка, сти­га с тая тъпа тре­ва бе, брат! — изръм­жа Сте­фан, — баща­та пак ще ми души дре­хи­те и ще ме пра­ща по тестове!
— Ти си тъп, бе Сте­фа­не! Онзи ден нали бях­ме на закри­то. Я на въл­но­ло­ма кол­ко хуба­во духа, ще се раз­ми­ри­ше вед­на­га.- Сви­лен вина­ги има­ше отго­вор за всич­ко. А Гер­га­на се засмя как­то обик­но­ве­но след вся­ко него­во изре­че­ние. Все едно е супер остроумно!
Сте­фан про­дъл­жи да го гле­да изпод веж­ди. Баща му, нали беше чен­ге, та все го сле­де­ше изкъ­со за всич­ко. Дали пък не си пада­ше по Гер­га­на мънич­ко… Не знам. Поне не ми се иска­ше да е така. В ком­па­ни­я­та само Сви­лен и Гер­га­на пуше­ха тре­ва и пове­че­то им се драз­нех­ме. Аз проб­вах някол­ко пъти, но всич­ко завър­ши с ужас­на каш­ли­ца. Ето на, Гери вед­на­га се сгу­ши до Свил­ка­та. Зна­чи, освен че щяха да паф­кат, веро­ят­но пак се очер­та­ва­ше да забег­нат пър­ви наня­къ­де. Кога ли най-накрая щяха да обя­вят, че са гадже­та или поне, че са спа­ли заедно?
Зазву­ча­ха някол­ко акор­да на Пър­пъл. Петър беше стра­шен на кита­ра­та. Дъл­ги­те му пръс­ти напра­во тан­цу­ва­ха по стру­ни­те, а той сами­ят лекич­ко навеж­да­ше гла­ва, при­миж­ва­ше и с тънич­ка кри­ва усмив­ка отра­зя­ва­ше все­ки нов акорд. А как пее­ше само…
Smoke on the water, a fire in the sky
— Ееее, мно­го рет­ро, човек! — гръм­на дрез­га­ви­ят глас на Радо. Петър изсум­тя и се изплю наст­ра­ни. Вече не му се обяс­ня­ва­ше, че след поко­ле­ни­е­то на баща му музи­ка­та се е скоф­ти­ла. Това беше лайт­мо­ти­вът на Петьо и на мен все ми се стру­ва­ше че е прав. Поне доня­къ­де. Пък и страш­но сла­дък! Про­дъл­жи да дрън­ка на кита­ра­та, дока­то Ния вле­зе в тем­по­то му. Ника­къв шанс за мен — гле­дах как Петър издух­ва кичур от дъл­га­та си коса, пад­нал пред лице­то, поглеж­да към Ния и пус­ка още една от оне­зи леко кри­ви усмив­чи­ци. Очи­те му са като чер­ни въг­ле­ни, а ней­ни­те — раз­то­пен кара­мел. И тази жар се усе­ща­ше помеж­ду им, кога­то засви­ре­ха заед­но. Падах си мал­ко по Петър, но очи­те ми все си оста­ва­ха в Сте­фан. Да де, на седем­най­сет е слож­но. През някол­ко секун­ди лица­та на всич­ки ни свет­ва­ха в жъл­то-оран­же­ва­та свет­ли­на на фара. Беше си тийн роман­ти­ка за поко­ле­ние миле­ни­ум. Но на мене не ми беше мно­го роман­тич­но. То е ясно, че за Петър нямам шанс, а Сте­фан като че ли все зяпа­ше Гер­га­на. Тя пък се натис­ка­ше на Сви­лен. И ето ме мене — уви­та в огром­на­та ми кари­ра­на риза, тенис­ка на Guns and Roses, бре­зен­то­ви­ят пан­та­лон с еди­на­де­сет джо­ба ми скри­ва поло­ви­на­та кльо­ща­во тяло. Дру­га­та поло­ви­на явно не зася­га нико­го. Забра­вих да кажа нещо и за Радо. Него все­ки го про­пус­ка­ше. Ако не беше тарам­бу­ка­та му, съв­сем няма­ше да го забе­ляз­ва­ме. Не че беше неза­бе­ле­жим. Беше от тези типа­жи, кои­то се сли­ват с пей­за­жа. Тихи­чък, не гово­ре­ше мно­го. Нико­га не поема­ше ини­ци­а­ти­ва за нищо. Лес­но се съг­ла­ся­ва­ше с тай­фа­та и вина­ги носе­ше отва­рач­ка за бира. Така, ако някой беше със стък­ло, това беше повод да чуем име­то на Радо. Ина­че си беше невидим.
Заду­ха вятър. Нещо се умъл­чах­ме. А фарът си просвет­ва­ше. Този мор­с­ки пъте­во­ди­тел се изди­га­ше над гла­ви­те ни и пода­ва­ше сиг­на­ли на кора­би­те с голя­мо­то си мига­що око. Ние бях­ме удоб­но наста­не­ни зад тет­ра­по­ди­те и чувах­ме как въл­ни­те удрят по тях. Пак свет­на. В очи­те на Сте­фан, оби­чай­но топ­ло кафя­ви блес­на­ха оран­же­ви­те иск­ри. Едва отмес­тих погле­да си.
— Баща ми нали пла­ва… — започ­на приглу­ше­но Сви­лен с леко раз­фо­ку­си­ран сиво-син поглед под къд­ра­ва­та си бух­на­ла коса, гла­сът му беше като смач­кан и полу­из­гу­бен, защо­то задър­жа­ше дим в гър­ло­то си. — …и ми е каз­вал, че поня­ко­га тоя фар свет­ва и в чер­ве­но. — отпус­на най-накрая дима,- И после някой изчез­ва. Ха-ха-ха-ха! — сме­хът му изле­зе заед­но с обла­че зло­во­нен дим. То пък бър­зо се раз­къ­са от вятъра.
— Изчез­ва ти мозъ­кът на тебе! — заяде се Сте­фан.- измис­ляш тука разни…
— Ама вяр­но ли изчез­ва? — Гери беше зяп­на­ла Сви­лен и тък­мо дръп­ва­ше от “кача­ка”, как­то му каз­ва­ха. Хуба­ва­та ѝ сит­но къд­ра­ва коса се спус­ка­ше по голи­те раме­не и лекич­ко се заиг­ра­ва­ше с през­рам­ки­те на пот­ни­ка ѝ.
Сви­лен изпъ­на гръб, като че от гор­дост да е заин­т­ри­гу­вал за поре­ден път Гер­га­на, сви уж сери­оз­но веж­ди­те си и заговори:
— Да бе! Той мно­го ряд­ко свет­ва в чер­ве­но, ама като свет­не и край. Някой си отива в сми­съл — зави­на­ги. Ама не просто да умре или нещо тако­ва. Изчез­ва. Не могат да го откри­ят. И тука все око­ло фара ста­ва­ло. После ска­лъп­ват исто­рия, че го е отнес­ло море­то или нещо тако­ва. Ама нико­га не се нами­ра тялото…
Този опит за ори­ги­нал­ност беше посрещ­нат от гру­пов смях. Не се засмя само Гери. Тя си гле­да­ше отне­се­но към Свил­ка­та и май беше гото­ва напра­во да му се хвър­ли. Той пък взе да се лига­ви ужас­но мно­го. Ста­на и започ­на да сочи фара.
— Сигур­но ги при­би­рат вът­ре. Ха-ха-ха!
Дока­то някой реа­ги­ра, Сви­лен изка­чи стъл­бич­ки­те и отиде на пло­щад­ка­та, къде­то се изди­га­ше фарът. Взе да чука с ръце по метал­на­та повър­х­ност, коя­то дрън­че­ше изпод кокал­че­та­та му.
— Ехо! Има ли някой? — кре­ще­ше Свил­ка­та, а тре­ва­та май си беше свър­ши­ла работата.
Гери, естес­т­ве­но, отиде при него, а Сте­фан избе­ли очи. Оби­ка­ля­ха фара, кре­щя­ха вът­ре в отво­ри­те му, и се сме­е­ха на изкри­ве­ни­те си мета­ли­чес­ки гласове.
Вни­ма­ни­е­то ни не се задър­жа дъл­го вър­ху два­ма­та напу­ше­ни. Засви­ри кита­ра­та на Петър, а с нея се изви­си и гла­сът на Ния.
I was five and she was six
We rode on horses made of sticks
I wore black and she wore white
She would always win the fight
Bang bang!
Ния пее­ше стра­хот­но, също как­то и сви­ре­ше. Всич­ки мно­го се кефех­ме, кога­то пра­ве­ха дуо с вокал и кита­ра на пар­че­то Bang bang. Заслу­шах­ме ги, а после неща­та взе­ха да си заемат оби­чай­ния вид. Петър и Ния се гле­да­ха предиз­ви­ка­тел­но, Радо потуп­ва­ше с тарам­бу­ка­та след вся­ко Bang bang в при­пе­ва. Сви­лен и Гери бяха слез­ли при нас и изпу­ши­ха още един коз. Това даде въз­мож­ност на абсур­д­на­та исто­рия да продължи:
— Изчез­ва­ли са някол­ко чове­ка вече. Ей така. Свет­ва в чер­ве­но. И море­то си взи­ма жер­т­ва­та. Или фарът… Абе, ста­ва­ло е…
Сви­лен не се отказ­ва­ше да мине за ори­ги­на­лен. Опи­та се да напра­ви някак­ва страш­но сери­оз­на физи­о­но­мия. Гери си вдиг­на веж­ди­те към къд­ри­ци­те и хуба­ви­те ѝ очи изглеж­да­ха по-мал­ко раз­фо­ку­си­ра­ни. На мен пък ми ста­на смешно.
— Абе, Свил­ка, това да не го обър­ка с исто­ри­и­те за Илин­ден? — реших да вля­за в раз­го­во­ра и да обър­на всич­ко на шега.
— Не бе, фарът свет­ва в чер­ве­но…- той раз­пе­ри ръце и посо­чи пак фара, кой­то невъз­му­ти­мо си пробляс­ва­ше в жъл­то-оран­же­во. Освет­ле­ни­е­то край фара пък беше сту­де­но бяло и леко поси­вя­ва­ше всич­ки ни.
Сви­лен се поче­са зад ухо­то, присви очи за момент и после ме попита:
— Абе, Алек­сан­д­ра! То не е ли днес Илинден?
Сте­фан изпръх­тя и си допи бира­та. Поглед­на пак към Гер­га­на, коя­то беше вече облег­на­ла гла­ва на рамо­то на Сви­лен. После, види­мо недо­во­лен, ста­на и запа­ли цигара.
— Илин­ден, ама по стар стил. Баба ми ги раз­пра­вя тези, че море­то взи­ма­ло жер­т­ви. Страш­на раз­пра­вия беше да не ходя на пла­жа — дода­дох с лек присмех, защо­то явно наис­ти­на няол­ко исто­рии се бяха опле­ли в гла­ва­та на напу­ше­ния Свилен.
Смях, мъл­ча­ние и Nothing else matters зазву­ча от кита­ри­те на Ния и Петьо. Всич­ки припявахме.
Never cared for what they do
Never cared for what they know
But I know….
Дока­то част от ком­па­ни­я­та се въз­хи­ща­ва­ше на майс­тор­с­т­во­то на Петьо, Гери все още не иска­ше да изли­за от исто­ри­я­та за фара и тъпа­та ми шега.
— И к’во сега? Море­то взи­ма жер­т­ви днес­ка, а? — най-сет­не се чу и ней­ни­ят глас. Изглеж­да­ше всъщ­ност леко притеснена.
Хем ми беше смеш­но, хем ста­на повод поч­ти да я съжа­ля. Сви­лен оба­че реши, че тази сла­бост е него­ви­ят момент.
— Да не вле­зеш във фил­ма, Гери! Без параноя…няма да ни взе­ме никой — каза страш­но напу­ше­но той и впи уст­ни в тези на Гергана.
— Сти­га глу­пос­ти, ве. — с доса­да се оба­ди Сте­фан,- фарът нико­га не све­ти в чер­ве­но. И въобще…бóли ме фарът за тоя тъп фар!
Послед­но­то го каза с нес­к­ри­та зло­ба. Целу­ва­щи­те се не му обър­на­ха осо­бе­но вни­ма­ние. Натис­ка­ха се невъз­му­ти­мо, а не след дъл­го просто се изне­со­ха тихич­ко. Щом се раз­ка­ра­ха, Сте­фан си хвър­ли фаса и взе да оби­ка­ля. Ако дотук сте си го помис­ли­ли, пра­ви сте. Аз пък бях като неви­ди­ма за него. По-неви­ди­ма сигур­но и от Радо. Отво­рих си вто­ро кен­че бира. Защо по оно­ва вре­ме теле­фо­ни­те не бяха като сега, че поне да има къде човек да зяпа, кога­то е изли­шен? Защо­то дока­то Радо тупа­ше с тарам­бу­ка­та, а Ния и Петър сви­ре­ха поред­но­то пар­че и при­пя­ва­ха, Сте­фан си рове­ше в рани­ца­та и зяпа­ше наня­къ­де. Абе, шан­та­ва ком­па­ния сме били, като се замис­ля сега. Мина­ва­ше еди­на­де­сет, но още беше топ­лич­ко. Ния вече пее­ше песен на Миле­на. Ама и тя наме­ри коя песен да пее:
Поста­ве­на смеш­но стоя на кантара,
заля­та обил­но с чер­на вода.
В момен­та съм нищо — “някак­ва плаче”,
каз­ва слу­чай­но твой­та уста.
Аз бях излиш­на. Жал­ко излиш­на­та Алек­сан­д­ра. Как­то обик­но­ве­но. Е, на тази въз­раст може чес­то да се почув­с­т­ваш така. И в таки­ва момен­ти, кол­ко­то и жалък да се усе­щаш, си каз­ваш: “тази песен все едно за мен е писа­на”. Изва­дих си пор­т­мо­не­то с тютю­на. Дръп­нах фил­тър­че от мал­ко­то джоб­че, наста­них го да лег­не в улея на лист­че­то и взех да тъп­ча от сит­ния тютюн поле­ка. Бях при­ят­но раз­се­я­на и не видях, че към мен прибли­жа­ва някой.
— Искаш ли една?
Пред лице­то ми се появи кутия Каре­лия, коя­то ми пода­ва­ше Сте­фан. На ниво­то на очи­те си видях и коже­на­та грив­на, коя­то носе­ше на ръка­та си. Мра­зех гото­ви­те цига­ри, ей как ги мра­зех. Оба­че всич­ко вът­ре ми затре­пе­ри, все едно някой ми беше пус­нал ток в коре­ма и сякаш ми под­на­ся­ха нещо мно­го пове­че от кутия цигари…
— Сви­вам си тука…- чух се да каз­вам, но усе­щах и неп­ре­о­до­ли­мо жела­ние да си взе­ма от него­ви­те цига­ри и даже посег­нах към кути­я­та, — а… искаш ли да ти свия една?
Не знам как го изтър­вах това. Иде­я­та, че ще му дам цига­ра, коя­то съм зале­пи­ла със своя език ми се сто­ри страш­но доб­ра и хуба­во, че беше тъм­но! Не ми е про­ли­ча­ло изчер­вя­ва­не­то, а той прие. Изкре­щях вът­реш­но от радост. Виж­да ме! Раз­ме­них­ме си по цига­ра. Вът­ре в мен всич­ко тан­цу­ва­ше и под­ска­ча­ше. Не съм излиш­на, мис­лех си! Я гле­дай кол­ко е бли­зо. Усе­щах тяло­то му да излъч­ва още и още топ­ли­на. Сед­на до мене на вече поиз­сти­на­лия бетон и при­дър­па рани­ца­та си. Очак­вах да изва­ди запал­ка, но вмес­то това с весе­ло подрън­к­ва­не оттам се появи бутил­ка уис­ки и за мое учуд­ва­не две стък­ле­ни чаши, пъх­на­ти една в дру­га. Били са ком­п­лект с бутилката.Успял да ги взе­ме от без­мит­ния на мор­с­ка гара. С набо­ла­та бра­да и роша­ва­та коса поч­ти никъ­де не му иска­ха лич­на кар­та. И всич­ко в мен плам­те­ше, дока­то ми раз­ка­за това. Не знам вече къде се нами­рах, като предложи:
— Да пий­нем мал­ко, а?
Не изча­ка отго­вор, а взе да нали­ва. Хич ме няма­ше с алко­хо­ла, но как­во нещо пра­вят бушу­ва­щи­те хор­мо­ни на под­рас­т­ва­щи­те… Пушех­ме, пиех­ме уис­ки и той ми гово­ре­ше. Не бях неви­ди­ма, нито излиш­на. Крат­ки­ят раз­каз за геройс­т­ва­та на непо­кор­ния поли­цейс­ки син бяха леко заглу­ше­ни от поред­ни­те акор­ди на кита­ра. Този път запя Петър под съп­ро­во­да на Ния и Радо:
Mama take this badge from me
I can’t use it anymore
It’s getting dark too dark to see
Feels like I’m knockin’ on Heaven’s door
Петър, Ния и Радо про­дъл­жа­ва­ха няка­къв техен музи­ка­лен дели­ри­ум. Аз усе­щах, че наис­ти­на почук­вам по вра­та на рая. Сте­фан допуш­ва­ше сви­та­та от мен цига­ра и дока­то изпус­ка­ше дима пред лице­то ми, посо­чи към две моми­че­та при фара, кои­то си тръг­ва­ха хва­на­ти под ръка, зали­вай­ки се от смях.
— Гле­дай ги тези две­те, как са се наба­ра­ли и сега ще ходят някъ­де… сещаш се.
— Как­во?! — попи­тах обър­ка­но и през смях.
Шега­та зву­че­ше без­в­кус­на, но пък нали идва­ше от уста­та на Стефан.
— Абе, на дру­гия бряг…Тату! Нас не дого­нят! — тук пре­ми­на на фал­цет и със страш­но неу­бе­ди­тел­но твърд рус­ки поч­ти улу­чи мело­ди­я­та на песен­та от зора­та на милениума.
Аз се ухи­лих. Опре­де­ле­но зву­че­ше страш­но неле­по. Чук­нах него­ва­та чаша, про­тег­на­та за назд­ра­ве и опи­тах да под­хо­дя с хумор.
— Абе, на вас, мъже­те, само лес­бий­ки са ви във фантазията!
Сте­фан взе да се смее и пре­ди да отпие, каза тихо:
— Глу­пос­ти! За как­во са ми, като има свес­т­ни момичета…
Уис­ки­то се раз­ля горе­що по гър­ло­то ми и навът­ре в тяло­то ми. Започ­нах съв­сем да се отпус­кам. И можех даже да завър­жа раз­го­вор, било то и мал­ко тъп:
— Сви­лен яко си вли­за във фил­ми оба­че. С този фар…-започнах напосоки.
Лице­то на Чефо (чес­то така го нари­чах­ме) ста­на мал­ко по-мрач­но и сериозно.
— Да, като има кой да му се връз­ва. Мно­го тъпо. И тази Гергана…знаеш ли как залъг­ва брат ми? А тука се натис­ка на Свил­ка­та, за да се напу­шат и после сигур­но да се изчу…
Спрях да чувам. Той не я харес­ва­ше! Драз­не­ше ѝ се зара­ди брат си! Поглъ­щах уис­ки­то на мно­го сме­ли гъл­то­ци. Мис­ля, че мозъ­кът ми кре­ще­ше нещо като; “ей, давай по-лекич­ко, де!”, но аз не го слушах.
— Дай да проб­вам да свия една.- каза той приглушено.
Показ­вах му стъп­ка по стъп­ка. Ръце­те ни се докос­на­ха някол­ко пъти. Вече ми пул­си­ра­ше гла­ва­та. Той обли­за лепи­ло­то на листчето.
Беше ста­на­ло стран­но тихо. Петър и Ния бяха оста­ви­ли кита­ри­те и, съдей­ки по тихи­те примляс­к­ва­щи зву­ци, явно си има­ха дру­го зани­ма­ние. Чу се дъл­бо­ка­та въз­диш­ка на Радо.
— Аз ще си ходя, че наш’те…- така и не довър­ши. А май и никой не чака­ше края на изречението.
Беше мал­ко нелов­ко. Сте­фан вдиг­на раме­не и го поглед­на извинително:
— Сори, брат. Нямам дру­га чаша. Взех такъв ком­п­лект на про­мо­ция… ама, ако искаш от бутилката…
— Не бе, ще си ходя. Няма да све­тя я…
Дока­то го каз­ва­ше и фарът отно­во ни осве­ти. Този път беше в чер­ве­но. Може би щеше да е забав­но, ако не се бях­ме сеп­на­ли така. Всич­ки инс­тин­к­тив­но замръз­нах­ме. Петър и Ния се отле­пи­ха един от друг, Радо с тарам­бу­ка­та под миш­ни­ца засти­на полу­о­бър­нат да си ходи. Ние с Чефо, хва­на­ли по една чаша. Той дър­же­ше цига­ра­та, сви­та от два­ма ни. Една въл­на плес­на по-сил­но по тет­ра­по­ди­те и нару­ши тиши­на­та. Тога­ва ста­на­ха някол­ко неща за съв­сем крат­ко вре­ме. Пър­во Радо си поглед­на часовника.
— Ха! Гле­дай, точ­но два­най­сет е. Сигур­но в полу­нощ е чер­вен просто. — каза Радо и се обър­на да си ходи.
— Чакай, Радо! Стой мал­ко… — под­вик­на му Петьо. Айде заед­но всич­ки да тръг­ва­ме, ако искате…
Ния не очак­ва­ше това и взе да про­тес­ти­ра. Бях­ме се изпра­ви­ли. Сте­фан бут­на цига­ра­та в уста­та ми, запа­ли я и после я изва­ди. Дръп­на на свой ред, изди­ша леко дима в лице­то ми и се прибли­жи. Изга­рях. Вре­ме­то беше спря­ло. Не ми пука­ше за фара, за свет­ли­на­та му, за нищо. Топъл дъх на уис­ки и тютюн докос­на лице­то ми и аз просто си затво­рих очи­те. Усе­тих паре­щи­те уст­ни, боц­ка­не­то по лице­то ми, сил­на­та му ръка, коя­то раз­рош­ва коса­та ми. Усе­щах кол­ко сме бли­зо един до друг, как всич­ко е изчез­на­ло и вре­ме­то се отмер­ва по раз­ли­чен начин.
Туп!
Този прекра­сен миг на бла­жен­с­т­во пре­къс­на. Кле­па­чи­те ми с неже­ла­ние се раз­тво­ри­ха. Всич­ко беше чер­ве­но. Фарът не мига­ше, а све­те­ше. Алко­хо­лът сякаш се изпа­ри за миг от тяло­то и съз­на­ни­е­то ми. Сега бях­ме обле­ти от але­на­та свет­ли­на. Петър, Ния, Сте­фан, аз и… тарам­бу­ка­та на Радо, коя­то се тър­ка­ля­ше по земя­та. Цяло­то освет­ле­ние наоко­ло беше като приглу­ше­но от чер­ве­на­та свет­ли­на. Всич­ки до един бях­ме с широ­ко отво­ре­ни очи. И без да се пита­ме, без да се наго­ва­ря­ме пове­че, плюх­ме си на пети­те и избя­гах­ме. Никой от нас не е спал тази нощ. Не знам кол­ко вре­ме ни отне да стиг­нем до Мор­с­ка­та гра­ди­на. Съб­рах­ме две пей­ки пред Аквариума.
— Някой взе ли му тарамбуката?
— А как­во ще кажем на тех­ни­те или…
Сте­фан изва­ди теле­фо­на си.
— Звъ­ня на баща ми! — каза той, а очи­те му, като на всич­ки бяха все още опу­ле­ни от ужас.
Да, помня в детай­ли всич­ко. Но след­ва­щи­те някол­ко дни са ми мал­ко в мъг­ла. Цяло­то ходе­не в поли­ци­я­та, отго­во­ри на как­ви ли не въп­ро­си, алко­хол­ни тес­то­ве… Не наме­ри­ха тарам­бу­ка­та на Радо. Никак­ва сле­да от него изоб­що. На теле­фо­на му се чува­ше: “Або­нат с такъв номер не същес­т­ву­ва.” Това и от мобил­ния опе­ра­тор не можа­ха да го обяс­нят. Напъл­но изгу­бен сиг­нал. Цяла сед­ми­ца водо­ла­зи. Нищич­ко. Не мога да опи­ша мно­го лес­но вина­та, коя­то изпитвахме.
В няка­къв момент неща­та просто про­дъл­жи­ха по нор­ма­лен начин. Естес­т­ве­но, със Сте­фан се зага­джих­ме. Петър и Ния пък вече има­ха гру­па. Басис­тът и мом­че­то на удар­ни поч­на­ха да изли­зат с нас. Свил­ка­та и Гери също се мяр­ка­ха. В нача­ло­то има­ха голе­ми раз­пра­вии със Сте­фан, най-вече зара­ди цяла­та исто­рия с фара. После реших­ме да мъл­чим за това. Радо като че отно­во ста­на невидим.
Мина една годи­на. Не бях­ме стъп­ва­ли на Въл­но­ло­ма и обик­но­ве­но се при­съ­е­ди­ня­вах­ме към дру­ги гру­пич­ки с кита­ри на Пица, пред Аква­ри­у­ма или край Обсер­ва­то­ри­я­та. Един ден Сви­лен се оба­ди на всич­ки с пред­ло­же­ни­е­то да изпи­ем по едно “в памет на Радо” при Фара. Никой не го усе­ща­ше като доб­ра идея, но се навих­ме. Имах­ме пак бира, кита­ри, някак­ви чип­со­ве. Свил­ка­та отля от кен­че­то си на земя­та. Ния пее­ше, бас и кита­ра звучаха…
Seasons came and changed the time,
When I grew up, I called him mine
He would always laugh and say
“Remember when we used to play?”
Bang bang…
Слу­шах­ме и всич­ки ни стис­ка­ше в гър­ло­то. Любо, бара­ба­нист­че­то, отмер­ва­ше ритъ­ма, като пляс­ка­ше по коле­не­те си. Не беше взел инс­т­ру­мент. Гери си бър­ше­ше носа, дока­то Сви­лен гале­ше рамо­то ѝ. Сте­фан дър­же­ше ръка­та ми, а аз вече не се кри­ех в пан­та­лон с еди­на­де­сет джо­ба. Той беше заме­нен от къса дън­ко­ва пола, в коя­то бях втък­на­ла вече доста поиз­бе­ля­ла­та тенис­ка на Guns N’ Roses.
Now he’s gone, I don’t know why
And ’till this day, sometimes I cry
He didn’t even say goodbye
He didn’t take the time to lie

Bang bang, he shot me down,
Bang bang, I hit the ground
Bang bang, that awful sound
Bang bang, my baby…
Ния замлък­на пре­ди края на при­пе­ва. Мом­че­та­та бяха пус­на­ли кита­ри­те. Защо­то след послед­ни­те някол­ко bang bang се чува­ше тарам­бу­ка. Сил­но. Отек­ва­ше с мета­лен звън и не спи­ра­ше. По два бър­зи уда­ра и пау­за. Като че ли идва­ше от вът­реш­ност­та на Фара. Всич­ки се обър­нах­ме бав­но нагоре.
И тога­ва фарът засве­ти в червено.