Втора награда
Ставро вървеше по пустите калдъръмените улички на християнската махала във Варна. Наближаваше пладне и всички се криеха на сянка по домовете си. Добре че още в началото един старец го упъти към къщата на Хаджията. Когато се приближи забеляза солидна, макар и едноетажна, кирпичена постройка, покрита с двоен ред червени керемиди и защитена с невисока каменна ограда. В къщата се влизаше през обкована с желязо дъбова врата, от лявата страна на която се забелязваха залостените кепенци на дюкян. Морякът стисна металната халка на вратата и два-три пъти силно похлопа. Скоро отвътре някой притича и след миг прозвуча ясен, детски глас:
– Кой е? – питаше, ако се съди по гласа, малко момче.
Докато Ставро се чудеше какво да каже, от вътрешността на двора долетя сърдит женски глас, придружен със забързани стъпки по посока на входа.
– Бойчо, бе!… Бързо да се махаш оттам! Викаше жената като правеше кратки паузи, за да си поеме дъх. – Колко пъти ще ти казвам да не се навърташ край вратата. Почакай само, ще ти дам да се разбереш!…
Веднага след думите й последва шумно топуркане, придружено от весели детски крясъци. Жената се доближи до портата и на свой ред ядосано попита:
– Кой си ти, бе човек?! Кого търсиш?
– Моряк съм, кириа1 – пророни смирено мъжът. – Казаха ми, че тук живее Хаджи Танас Гемиджията. Трябва да говоря с него.
– А‑а… Значи тебе чака! Пък аз си помислих какво ли не. Извинявай дето така те посрещам, но в лошо време идваш. Преди два дни откраднаха детето на стрина Ивана.
Докато бърбореше така Ставро я разгледа: висока, едра, наближаваща четиридесетте; с измъчени от работа, жилави ръце. Щом го пропусна да мине, тя грижливо залости след себе си и все така бъбрейки, го поведе към къщата. Слязоха по стъпалата, към двора и се озоваха под висок асмалък. В края му, точно до една изкривена от годините круша, беше побита продълговата, дъсчена маса с две пейки. Жената го настани да седне и забързано се отправи да извика мъжа си.
Скоро Хаджията се провря под нисичката вратичка на преддверието, следван от стройно петнадесет-шестнадесет годишно момиче с поднос в ръце. Момичето поздрави любезно, постла на масата голяма везана кърпа, а след това прехвърли от подноса неголям, глинен бардук, чиния със салата и всичко необходимо. Щом подреди приборите то се усмихна, пожела добър апетит и си отиде.
– Добре дошъл! – поздрави Хаджията, докато сядаше. – Заповядай, не се стеснявай; ще налея от гроздовата. По-малката ми щерка, Пенка, ще донесе нещо за хапване.
Хаджи Атанас вдигна бардучето, напълни чашките и продължи:
– Голямата задомих преди година. Ожени се за едно много свястно момче – гемиджия, което сега е с мен на соколевата2. А ти, побратиме, как я караш?
– Жив и здрав съм, Хаджи… – въздъхна нетърпеливо Ставро. – По-добре не увъртай, ами казвай, какво знаеш за бате? Доколкото си спомням и теб отведоха с него…
– Да‑а… Проточи бавно и натъжено Хаджията. – Предположих, че ще се сетиш за мен. И брат ти Яни беше умен и досетлив мъж.
Ставро наведе глава; преглътна с мъка и едва успя да промълви:
– Значи, не е между живите!?
Хаджията го погледна съчувствено и продължи:
– Когато те пратиха да събираш откупа никой от нас не знаеше къде ни водят. Едни казваха към Алжир, други към Тунис или Триполи. Брат ти беше сербез1; все питаше, разпитваше. С една дума, търсеше си белята. Искаше да знае защо са го задържали, след като има султанско разрешително за търговия с островите и Левантинското крайбрежие2. По едно време дойде някакъв началник. Отначало мръсникът псуваше и крещеше на арабски, но като се овладя, го чух да казва, че не го интересуват никакви талимати3 щом не са подписани от алжирския бей.
Хаджията хвърли изпитателен поглед към събеседника си, който замислено поклащаше празната си чашка. Наля още веднъж и продължи:
– Тогава брат ти се отърва сравнително леко. Благодарение на него вече знаехме къде ни водят. Щяхме благополучно да пристигнем в Алжир, ако не се беше свършила водата. Наложи се да спрем в Тунис. Щом беят на града разбра, че на кораба се намират пленени християни, изпрати цяла дузина търговци до алжирския пират. По това време арабските градове чувстваха остър недостиг на евтина работна ръка. Отначало алжирецът не искаше и да чуе за пазарлък, но след ден омекна – изглежда му бяха обещали добри пари… Скоро на кораба останахме само четирима: аз, брат ти и още двама от моряците. След три дни потеглихме към Алжир, където ни вкараха в едно мрачно подземие. Докато окайвахме съдбата си всичко се изясни. Малко преди да дойдем в града, крепостните стени бяха обстрелвани от християнска ескадра. Тамошният бей наредил всички слуги, затворници и пленници, да се ангажират в поправянето им. Тази злощастна заповед до голяма степен предопредели съдбата на мнозина от нас. Занизаха се дълги, пропити с кървава пот дни, през които трябваше да извличаме тежките камъни до градището. Работата ни приключваше преди залез слънце.
Хаджията прекъсна разказа си и като грабна чашата, на един дъх я пресуши. След това се прокашля, тъжно се взря в събеседника си и наново подхвана:
– Този зандан се оказа най-отвратителното място на света. Всъщност бяха едни стари, порутени катакомби, в които едва проникваше светлина. Спяхме направо на пода, върху жалки остатъци от сламени рогозки. Всяка вечер телата ни усещаха лепкавата, пропита с влага и нечистотии кал, която така силно смърдеше, че до сутринта почти се задушавахме. Като капак на тази мизерия дажбите ни от храна и вода бяха нищожни. Сутрин, за да имаме сили докато работим, ни даваха разредено вино и някакъв кисел, натъпкан със стърготини хляб. Вечер изглежда смятаха, че са ни достатъчни само
овесена каша и вода. Много от хората не издържаха на нечовешките усилия. Всеки ден от преумора и изтощение умираше по някой. Появиха се и болести! Брат ти беше яко момче, но със здравето хич го нямаше. На втората седмица започна да кашля, а след още две вече не можеше да работи.
Повлиян от спомените си, Атанас замълча и сведе глава пред настойчивия поглед на Ставро. Няколко минути следобедната тишина тежко притискаше и двамата.
– Кога умря? – тихо простена Ставро.
Хаджията го погледна под вежди и продължи:
– Щом разбраха, че между нас се е появила зараза, агите наредиха всички здрави да бъдат отделени. За щастие, между тях се оказах и аз. Тогава за последен път видях брат ти. Той и останалите болни останаха в затвора, а нас ни настаниха под тръстикови навеси на крайбрежието. След няколко дни случаят ни срещна с „черните санитари”. Наричахме ги така, понеже не вършеха нищо друго освен да извличат мъртвите до ямата. Та от тях се научихме, че всички които са останали в затвора са свършили. В края на август, работата върху крепостните стени намаля значително и постепенно станахме излишни. За да се отърве от нас, управата на затвора обяви търг. При надаването попаднах на едно старче – вехтошар от Тези-Узу. В това градче, разположено на изток от Алжир, живях седем години и сигурно щях да живея още дълго, ако вехтошарят не се беше поминал. Собственикът ми почти нямаше роднини, с изключение на някакъв търговец от Беджайя. Според завещанието, този човек се оказа вторият ми собственик. Казваше се Раух-Ел-Емер и се занимаваше с търговия по море. С него плавах над четири години, но все пак успях да се завърна вкъщи. Слава богу, жена ми все още ме чакаше. Отначало не можеше да повярва; няколко дни ме гледаше като възкръснал. Че как иначе!… Единадесет години ни вест–ни кост. Голямата дъщеря пораснала; станала мома за женене. Малката пък изобщо не бях виждал – жена ми беше бременна, когато тръгвах. Тогава нямах още тридесет, а се върнах променен от несгодите до неузнаваемост: с бръчки и почти бяла коса. Както и да е… – въздъхна тежко Атанас. – За мен животът почваше отново и аз не смятах да го пропилявам. Залових се, както и преди, с търговия. Оттук-оттам бях посъбрал пари, колкото да подновя дюкяна. Работата неочаквано потръгна. След година успявах да свържа двата края. Тогава се роди и момчето. Щом разбраха, че съм плавал из арабските морета, двамата ми чичовци – мъже на солидна възраст и имотни, се заинтересуваха от мен и пожелаха да ме включат в задругата. По онова време те се бяха захванали с нещо голямо. Родът ни отколе въртеше търговия по Румелийското крайбрежие, дори пътувахме до Синоп и Анапа. Това вече не стигаше. Роднините ми желаеха да търгуват отвъд проливите. Доскоро подобна дейност беше немислима, понеже нямаха средства за построяването на достатъчно годен кораб. Имаше и друга, особено важна причина, която ги възпираше… Даже и да бяха построили кораба, нямаше кой да го води. Нито един от тукашните гемиджии не беше плавал из тамошните морета, а да наемат чужд човек беше твърде скъпо. Няколко седмици, след като влязох в задругата, се захванахме за работа. Успяхме да построим соколевата за по-малко от година. Ти вече си я виждал… – присви вежди Атанас.
– Да не би, да е тази, на която се срещнахме?!
– Същата е, само че сега се брои към състава на султанския флот. След построяването й две години плавах през проливите. От Варна и крайбрежието товарехме кожи, платове, дървен материал и още много други неща, които продавахме в Солун, Пирея и
Измир. Със спечелените пари купувахме тамошна стока, която вървеше много добре на румелийския пазар. Може да се каже, че преуспявахме. Жалко, че скоро всичко свърши… През първите години на войната с Русия, флотът на султана понесе загуби и скоро по-големите търговски кораби, ведно с екипажите, бяха мобилизирани. Аз и хората ми бяхме заставени да останем на служба. За капудан1 ни назначиха един чауш2 от военния флот, който доведе със себе си и неколцина стрелци-шишенлии. Изпълнявахме задачите на военен транспорт, обаче щом командващите разбраха, че соколевата притежава скорост и много добра маневреност, започнаха да ни възлагат и куриерска дейност. През цялото време на подготовката за похода обслужвахме флагманските кораби. Предпочитаха нас, понеже соколевата ни беше наистина добра и изпълняваше всички поставени задачи с нужната точност и бързина. Преди заминаването трябваше да извозваме хора и багаж по корабите. Именно тогава те забелязах. Седеше на един сандък на няколко крачки от мен. Отначало си помислих, че просто те припознавам с някого и не ти обърнах внимание. Но след няколко дни, когато ескадрата вече пътуваше към Варна, се сетих за теб и, бог знае защо, се помъчих да си спомня къде съм те виждал. Приликата с брат ти ми помогна много, но въпреки това не бях съвсем сигурен в спомените си. Единственият начин да се убедя бе отново да те срещна. Осем дни по-късно, когато ескадрата застана на котва под Калиакра, си помислих, че това няма да е толкова трудно. Същият ден от „Капудание” ни сигнализираха да се приближим, но за лош късмет престоят ни до борда на флагмана се оказа краткотраен. Още докато подавахме вързалата, на соколевата се прехвърли пазвантин на Саид-Али, който набързо връчи на нашия чауш неголям, подпечатан свитък. Докато вършеше това го чух да казва, че трябва незабавно да занесем писмото в Станбул и да останем там до получаване на отговора. Излишно е да обяснявам как се чувствах след тези думи. Срещата ни се отлагаше за неопределено време и кой знае дали изобщо щеше да се състои.
Атанас сгърчи вежди и, като събра мислите си, продължи:
– Обратният път до Цариград, заедно с престоя и завръщането под Калиакра, се проточи 13 дни. След задачата отново се заехме с обичайната си работа: сутрин и вечер извозвахме свободните от вахта офицери. Надеждата да те срещна беше голяма и това се случи.
Хаджията спря да разказва и, като погледна Ставро, някак изморено промълви:
– Сякаш ти казах всичко, побратиме; нататък знаеш, сега си хапни!
Ставро благодари за поканата и се зае с блюдото. Известно време мълчаливо си похапваше, но по едно време отново се обади:
– Ами ти, Хаджи, как така си тук; по това време не трябва ли да си на кораба?…
Атанас леко се усмихна и, накланяйки се към сътрапезника си, доверително прошепна:
– Аз и част от екипажа сме свободни до вечерта. За да спечели някоя пара от дажбите ни, чаушът разреши да се храним вкъщи.
– Хъм… – погледна го изпитателно Ставро. – Понякога не ти ли е хрумвало да не се върнеш? От корабите сума ти народ избяга.
– Не е толкова просто… Онези от корабите бягат, понеже никой не ги знае откъде са–що са. На тях трудно могат да им се хванат дирите. А тук турците ни знаят, братко. Мислете му вие, на военните кораби!…
– Какво има толкова да се мисли! Още една седмица под Калиакра и няма да има жив християнин в ескадрата.
– Да, може да стане… Само не забравяй, че брегът отсреща също е населен с християни. На мястото на избягалите ще докарат други. Според мен – замислено продължи Атанас – ще е по-добре ескадрата да потегли скоро. Иначе, както е тръгнало, по крайбрежието няма да остане храна за зимата.
– Засега няма такава опасност – побърза да го успокои Ставро. – Макар и бездарен капудан-паша1 Хюсеин се досеща, че няма да го търпят дълго да си почива край брега.
– Сигурно е така, но кой може да знае волята на падишаха! Не ни остава нищо друго, освен да стискаме зъби и да чакаме.
– Дано да са ни здрави зъбите, Хаджи!… – иронично подхвърли гостът и, докато се надигаше, додаде: – Както и да е… Времето доста напредна и трябва да тръгвам. Разговорът ще продължим друг път – ако се срещнем…
– Нека да е скоро, побратиме. Ще се радвам да се видим пак. И Свети Никола да помага!
Стр. 1
- кириа [гр.] – госпожа.
- соколева – не голям, двумачтов ветроходен кораб с прави и коси ветрила.
Стр.2
- сербез [тур.] – храбър (смел).
- южното Средиземноморско крайбрежие.
- талимат [тур.] – разрешително.
Стр.3
- капудан [тур.] – капитан.
- чауш – полицейски чин; султански носители на заповеди.
Стр.4
- капудан-паша [тур.] – капитан-генерал (адмирал)
Даниел Хърст
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.