СЪДБАТА НА ГЕМИДЖИИТЕ

Вто­ра награда

Став­ро вър­ве­ше по пус­ти­те кал­дъ­ръ­ме­ни­те улич­ки на хрис­ти­ян­с­ка­та маха­ла във Вар­на. Набли­жа­ва­ше плад­не и всич­ки се кри­е­ха на сян­ка по домо­ве­те си. Доб­ре че още в нача­ло­то един ста­рец го упъ­ти към къща­та на Хаджи­я­та. Кога­то се прибли­жи забе­ля­за солид­на, макар и едно­е­таж­на, кир­пи­че­на пост­рой­ка, покри­та с дво­ен ред чер­ве­ни кере­ми­ди и защи­те­на с неви­со­ка камен­на огра­да. В къща­та се вли­за­ше през обко­ва­на с желя­зо дъбо­ва вра­та, от лява­та стра­на на коя­то се забе­ляз­ва­ха залос­те­ни­те кепен­ци на дюкян. Моря­кът стис­на метал­на­та хал­ка на вра­та­та и два-три пъти сил­но похло­па. Ско­ро отвът­ре някой при­ти­ча и след миг прозву­ча ясен, дет­с­ки глас:

– Кой е? – пита­ше, ако се съди по гла­са, мал­ко момче.

 

Дока­то Став­ро се чуде­ше как­во да каже, от вът­реш­ност­та на дво­ра доле­тя сър­дит жен­с­ки глас, придру­жен със забър­за­ни стъп­ки по посо­ка на входа.

– Бой­чо, бе!… Бър­зо да се махаш оттам! Вика­ше жена­та като пра­ве­ше крат­ки пау­зи, за да си поеме дъх. – Кол­ко пъти ще ти каз­вам да не се навър­таш край вра­та­та. Поча­кай само, ще ти дам да се разбереш!…

Вед­на­га след думи­те й послед­ва шум­но топур­ка­не, придру­же­но от весе­ли дет­с­ки кря­съ­ци. Жена­та се добли­жи до пор­та­та и на свой ред ядо­са­но попита:

– Кой си ти, бе човек?! Кого търсиш?

– Моряк съм, кириа1 – про­ро­ни сми­ре­но мъжът. – Каза­ха ми, че тук живее Хаджи Танас Геми­джи­я­та. Тряб­ва да гово­ря с него.

– А‑а… Зна­чи тебе чака! Пък аз си помис­лих как­во ли не. Изви­ня­вай дето така те посре­щам, но в лошо вре­ме идваш. Пре­ди два дни открад­на­ха дете­то на стри­на Ивана.

Дока­то бър­бо­ре­ше така Став­ро я раз­гле­да: висо­ка, едра, набли­жа­ва­ща чети­ри­де­сет­те; с измъ­че­ни от рабо­та, жила­ви ръце. Щом го про­пус­на да мине, тя гриж­ли­во залос­ти след себе си и все така бъб­рей­ки, го пове­де към къща­та. Сля­зо­ха по стъ­па­ла­та, към дво­ра и се озо­ва­ха под висок асма­лък. В края му, точ­но до една изкри­ве­на от годи­ни­те кру­ша, беше поби­та про­дъл­го­ва­та, дъс­че­на маса с две пей­ки. Жена­та го наста­ни да сед­не и забър­за­но се отпра­ви да изви­ка мъжа си.

Ско­ро Хаджи­я­та се провря под нисич­ка­та вра­тич­ка на пред­две­ри­е­то, след­ван от строй­но пет­на­де­сет-шес­т­на­де­сет годиш­но моми­че с под­нос в ръце. Моми­че­то позд­ра­ви любез­но, пост­ла на маса­та голя­ма веза­на кър­па, а след това прехвър­ли от под­но­са него­лям, гли­нен бар­дук, чиния със сала­та и всич­ко необ­хо­ди­мо. Щом под­ре­ди при­бо­ри­те то се усмих­на, поже­ла добър апе­тит и си отиде.

 

– Доб­ре дошъл! – позд­ра­ви Хаджи­я­та, дока­то сяда­ше. – Запо­вя­дай, не се стес­ня­вай; ще налея от гроз­до­ва­та. По-мал­ка­та ми щер­ка, Пен­ка, ще доне­се нещо за хапване.

Хаджи Ата­нас вдиг­на бар­ду­че­то, напъл­ни чаш­ки­те и продължи:

– Голя­ма­та задо­мих пре­ди годи­на. Оже­ни се за едно мно­го свяс­т­но мом­че – геми­джия, кое­то сега е с мен на соко­ле­ва­та2. А ти, побра­ти­ме, как я караш?

– Жив и здрав съм, Хаджи… – въз­дъх­на нетър­пе­ли­во Став­ро. – По-доб­ре не увър­тай, ами каз­вай, как­во зна­еш за бате? Докол­ко­то си спом­ням и теб отве­до­ха с него…

– Да‑а… Про­то­чи бав­но и натъ­же­но Хаджи­я­та. – Пред­по­ло­жих, че ще се сетиш за мен. И брат ти Яни беше умен и досет­лив мъж.

Став­ро наве­де гла­ва; преглът­на с мъка и едва успя да промълви:

– Зна­чи, не е меж­ду живите!?

Хаджи­я­та го поглед­на съчув­с­т­ве­но и продължи:

– Кога­то те пра­ти­ха да съби­раш отку­па никой от нас не зна­е­ше къде ни водят. Едни каз­ва­ха към Алжир, дру­ги към Тунис или Три­по­ли. Брат ти беше сер­без1; все пита­ше, раз­пит­ва­ше. С една дума, тър­се­ше си беля­та. Иска­ше да знае защо са го задър­жа­ли, след като има сул­тан­с­ко раз­ре­ши­тел­но за тър­го­вия с ост­ро­ви­те и Леван­тин­с­ко­то крайб­ре­жие2. По едно вре­ме дой­де няка­къв начал­ник. Отна­ча­ло мръс­ни­кът псу­ва­ше и кре­ще­ше на араб­с­ки, но като се овла­дя, го чух да каз­ва, че не го инте­ре­су­ват никак­ви тали­ма­ти3 щом не са под­пи­са­ни от алжир­с­кия бей.

Хаджи­я­та хвър­ли изпи­та­те­лен поглед към събе­сед­ни­ка си, кой­то замис­ле­но покла­ща­ше праз­на­та си чаш­ка. Наля още вед­нъж и продължи:

– Тога­ва брат ти се отър­ва срав­ни­тел­но леко. Бла­го­да­ре­ние на него вече зна­ех­ме къде ни водят. Щях­ме бла­го­по­луч­но да пристиг­нем в Алжир, ако не се беше свър­ши­ла вода­та. Нало­жи се да спрем в Тунис. Щом беят на гра­да раз­бра, че на кора­ба се нами­рат пле­не­ни хрис­ти­я­ни, изпра­ти цяла дузи­на тър­гов­ци до алжир­с­кия пират. По това вре­ме араб­с­ки­те гра­до­ве чув­с­т­ва­ха остър недос­тиг на евти­на работ­на ръка. Отна­ча­ло алжи­ре­цът не иска­ше и да чуе за пазар­лък, но след ден омек­на – изглеж­да му бяха обе­ща­ли доб­ри пари… Ско­ро на кора­ба оста­нах­ме само чети­ри­ма: аз, брат ти и още два­ма от моря­ци­те. След три дни потег­лих­ме към Алжир, къде­то ни вка­ра­ха в едно мрач­но под­зе­мие. Дока­то окай­вах­ме съд­ба­та си всич­ко се изяс­ни. Мал­ко пре­ди да дой­дем в гра­да, кре­пос­т­ни­те сте­ни бяха обстрел­ва­ни от хрис­ти­ян­с­ка ескад­ра. Тамош­ни­ят бей наре­дил всич­ки слу­ги, затвор­ни­ци и плен­ни­ци, да се анга­жи­рат в поп­ра­вя­не­то им. Тази зло­щас­т­на запо­вед до голя­ма сте­пен предопре­де­ли съд­ба­та на мно­зи­на от нас. Зани­за­ха се дъл­ги, про­пи­ти с кър­ва­ва пот дни, през кои­то тряб­ва­ше да извли­ча­ме теж­ки­те камъ­ни до гра­ди­ще­то. Рабо­та­та ни приключ­ва­ше пре­ди залез слънце.

 

Хаджи­я­та пре­къс­на раз­ка­за си и като граб­на чаша­та, на един дъх я пре­су­ши. След това се про­каш­ля, тъж­но се взря в събе­сед­ни­ка си и нано­во подхвана:

– Този зан­дан се ока­за най-отвра­ти­тел­но­то мяс­то на све­та. Всъщ­ност бяха едни ста­ри, пору­те­ни ката­ком­би, в кои­то едва про­ник­ва­ше свет­ли­на. Спях­ме напра­во на пода, вър­ху жал­ки оста­тъ­ци от сла­ме­ни рогоз­ки. Вся­ка вечер тела­та ни усе­ща­ха леп­ка­ва­та, про­пи­та с вла­га и нечис­то­тии кал, коя­то така сил­но смър­де­ше, че до сут­рин­та поч­ти се заду­ша­вах­ме. Като капак на тази мизе­рия даж­би­те ни от хра­на и вода бяха нищож­ни. Сут­рин, за да има­ме сили дока­то рабо­тим, ни дава­ха раз­ре­де­но вино и няка­къв кисел, натъп­кан със стър­го­ти­ни хляб. Вечер изглеж­да смя­та­ха, че са ни доста­тъч­ни само

 

ове­се­на каша и вода. Мно­го от хора­та не издър­жа­ха на нечо­веш­ки­те уси­лия. Все­ки ден от пре­умо­ра и изто­ще­ние уми­ра­ше по някой. Появи­ха се и болес­ти! Брат ти беше яко мом­че, но със здра­ве­то хич го няма­ше. На вто­ра­та сед­ми­ца започ­на да каш­ля, а след още две вече не може­ше да работи.

Повли­ян от спо­ме­ни­те си, Ата­нас замъл­ча и све­де гла­ва пред настой­чи­вия поглед на Став­ро. Някол­ко мину­ти сле­до­бед­на­та тиши­на теж­ко при­тис­ка­ше и двамата.

– Кога умря? – тихо просте­на Ставро.

Хаджи­я­та го поглед­на под веж­ди и продължи:

– Щом раз­бра­ха, че меж­ду нас се е появи­ла зара­за, аги­те наре­ди­ха всич­ки здра­ви да бъдат отде­ле­ни. За щас­тие, меж­ду тях се ока­зах и аз. Тога­ва за после­ден път видях брат ти. Той и оста­на­ли­те бол­ни оста­на­ха в затво­ра, а нас ни наста­ни­ха под тръс­ти­ко­ви наве­си на крайб­ре­жи­е­то. След някол­ко дни слу­ча­ят ни срещ­на с „чер­ни­те сани­та­ри”. Нари­чах­ме ги така, поне­же не вър­ше­ха нищо дру­го освен да извли­чат мър­т­ви­те до яма­та. Та от тях се научих­ме, че всич­ки кои­то са оста­на­ли в затво­ра са свър­ши­ли. В края на август, рабо­та­та вър­ху кре­пос­т­ни­те сте­ни нама­ля зна­чи­тел­но и посте­пен­но ста­нах­ме излиш­ни. За да се отър­ве от нас, упра­ва­та на затво­ра обя­ви търг. При нада­ва­не­то попад­нах на едно стар­че – вех­то­шар от Тези-Узу. В това град­че, раз­по­ло­же­но на изток от Алжир, живях седем годи­ни и сигур­но щях да живея още дъл­го, ако вех­то­ша­рят не се беше поми­нал. Соб­с­тве­ни­кът ми поч­ти няма­ше род­ни­ни, с изклю­че­ние на няка­къв тър­го­вец от Беджа­йя. Спо­ред заве­ща­ни­е­то, този човек се ока­за вто­ри­ят ми соб­с­тве­ник. Каз­ва­ше се Раух-Ел-Емер и се зани­ма­ва­ше с тър­го­вия по море. С него пла­вах над чети­ри годи­ни, но все пак успях да се завър­на вкъ­щи. Сла­ва богу, жена ми все още ме чака­ше. Отна­ча­ло не може­ше да повяр­ва; някол­ко дни ме гле­да­ше като въз­кръс­нал. Че как ина­че!… Еди­на­де­сет годи­ни ни вест–ни кост. Голя­ма­та дъще­ря порас­на­ла; ста­на­ла мома за жене­не. Мал­ка­та пък изоб­що не бях виж­дал – жена ми беше бре­мен­на, кога­то тръг­вах. Тога­ва нямах още три­де­сет, а се вър­нах про­ме­нен от нес­го­ди­те до неуз­на­ва­е­мост: с бръч­ки и поч­ти бяла коса. Как­то и да е… – въз­дъх­на теж­ко Ата­нас. – За мен живо­тът поч­ва­ше отно­во и аз не смя­тах да го про­пи­ля­вам. Зало­вих се, как­то и пре­ди, с тър­го­вия.  Оттук-оттам бях посъб­рал пари, кол­ко­то да под­но­вя дюкя­на. Рабо­та­та нео­чак­ва­но потръг­на. След годи­на успя­вах да свър­жа два­та края. Тога­ва се роди и мом­че­то. Щом раз­бра­ха, че съм пла­вал из араб­с­ки­те море­та, два­ма­та ми чичов­ци – мъже на солид­на въз­раст и имот­ни, се заин­те­ре­су­ва­ха от мен и поже­ла­ха да ме вклю­чат в задру­га­та. По оно­ва вре­ме те се бяха захва­на­ли с нещо голя­мо. Родът ни отко­ле вър­те­ше тър­го­вия по Руме­лийс­ко­то крайб­ре­жие, дори пъту­вах­ме до Синоп и Ана­па. Това вече не сти­га­ше. Род­ни­ни­те ми жела­е­ха да тър­гу­ват отвъд про­ли­ви­те. Доско­ро подоб­на дей­ност беше немис­ли­ма, поне­же няма­ха сред­с­тва за пост­ро­я­ва­не­то на доста­тъч­но годен кораб. Има­ше и дру­га, осо­бе­но важ­на при­чи­на, коя­то ги въз­пи­ра­ше… Даже и да бяха пост­ро­и­ли кора­ба, няма­ше кой да го води. Нито един от тукаш­ни­те геми­джии не беше пла­вал из тамош­ни­те море­та, а да наемат чужд човек беше твър­де скъ­по. Някол­ко сед­ми­ци, след като вля­зох в задру­га­та, се захва­нах­ме за рабо­та. Успях­ме да пост­ро­им соко­ле­ва­та за по-мал­ко от годи­на. Ти вече си я виж­дал… – присви веж­ди Атанас.

– Да не би, да е тази, на коя­то се срещнахме?!

– Съща­та е, само че сега се брои към със­та­ва на сул­тан­с­кия флот. След пост­ро­я­ва­не­то й две годи­ни пла­вах през про­ли­ви­те. От Вар­на и крайб­ре­жи­е­то това­рех­ме кожи, пла­то­ве, дър­вен мате­ри­ал и още мно­го дру­ги неща, кои­то про­да­вах­ме в Солун, Пирея и

Измир. Със спе­че­ле­ни­те пари купу­вах­ме тамош­на сто­ка, коя­то вър­ве­ше мно­го доб­ре на руме­лийс­кия пазар. Може да се каже, че пре­ус­пя­вах­ме. Жал­ко, че ско­ро всич­ко свър­ши… През пър­ви­те годи­ни на вой­на­та с Русия, фло­тът на сул­та­на поне­се загу­би и ско­ро по-голе­ми­те тър­гов­с­ки кора­би, вед­но с еки­па­жи­те, бяха моби­ли­зи­ра­ни. Аз и хора­та ми бях­ме заста­ве­ни да оста­нем на служ­ба. За капу­дан1 ни назна­чи­ха един чауш2 от воен­ния флот, кой­то дове­де със себе си и некол­ци­на стрел­ци-шишен­лии. Изпъл­ня­вах­ме зада­чи­те на вое­нен тран­с­порт, оба­че щом коман­д­ва­щи­те раз­бра­ха, че соко­ле­ва­та при­те­жа­ва ско­рост и мно­го доб­ра манев­ре­ност, започ­на­ха да ни въз­ла­гат и кури­ер­с­ка дей­ност. През цяло­то вре­ме на под­го­тов­ка­та за похо­да обслуж­вах­ме флаг­ман­с­ки­те кора­би. Пред­по­чи­та­ха нас, поне­же соко­ле­ва­та ни беше наис­ти­на доб­ра и изпъл­ня­ва­ше всич­ки поста­ве­ни зада­чи с нуж­на­та точ­ност и бър­зи­на. Пре­ди зами­на­ва­не­то тряб­ва­ше да извоз­ва­ме хора и багаж по кора­би­те. Имен­но тога­ва те забе­ля­зах. Седе­ше на един сан­дък на някол­ко крач­ки от мен. Отна­ча­ло си помис­лих, че просто те при­поз­на­вам с няко­го и не ти обър­нах вни­ма­ние. Но след някол­ко дни, кога­то ескад­ра­та вече пъту­ва­ше към Вар­на, се сетих за теб и, бог знае защо, се помъ­чих да си спом­ня къде съм те виж­дал. При­ли­ка­та с брат ти ми помог­на мно­го, но въп­ре­ки това не бях съв­сем сигу­рен в спо­ме­ни­те си. Един­с­т­ве­ни­ят начин да се убе­дя бе отно­во да те срещ­на. Осем дни по-къс­но, кога­то ескад­ра­та заста­на на кот­ва под Кали­ак­ра, си помис­лих, че това няма да е тол­ко­ва труд­но. Същи­ят ден от „Капу­да­ние” ни сиг­на­ли­зи­ра­ха да се прибли­жим, но за лош къс­мет престо­ят ни до бор­да на флаг­ма­на се ока­за крат­кот­ра­ен. Още дока­то пода­вах­ме вър­за­ла­та, на соко­ле­ва­та се прехвър­ли паз­ван­тин на Саид-Али, кой­то набър­зо връ­чи на нашия чауш него­лям, под­пе­ча­тан сви­тък. Дока­то вър­ше­ше това го чух да каз­ва, че тряб­ва неза­бав­но да зане­сем пис­мо­то в Стан­бул и да оста­нем там до полу­ча­ва­не на отго­во­ра. Излиш­но е да обяс­ня­вам как се чув­с­т­вах след тези думи. Сре­ща­та ни се отла­га­ше за неоп­ре­де­ле­но вре­ме и кой знае дали изоб­що щеше да се състои.

Ата­нас сгър­чи веж­ди и, като съб­ра мис­ли­те си, продължи:

– Обрат­ни­ят път до Цариг­рад, заед­но с престоя и завръ­ща­не­то под Кали­ак­ра, се про­то­чи 13 дни. След зада­ча­та отно­во се заех­ме с оби­чай­на­та си рабо­та: сут­рин и вечер извоз­вах­ме сво­бод­ни­те от вах­та офи­це­ри. Надеж­да­та да те срещ­на беше голя­ма и това се случи.

Хаджи­я­та спря да раз­каз­ва и, като поглед­на Став­ро, някак измо­ре­но промълви:

– Сякаш ти казах всич­ко, побра­ти­ме; ната­тък зна­еш, сега си хапни!

Став­ро бла­го­да­ри за пока­на­та и се зае с блю­до­то. Извес­т­но вре­ме мъл­ча­ли­во си похап­ва­ше, но по едно вре­ме отно­во се обади:

– Ами ти, Хаджи, как така си тук; по това вре­ме не тряб­ва ли да си на кораба?…

Ата­нас леко се усмих­на и, накла­няй­ки се към сът­ра­пез­ни­ка си, дове­ри­тел­но прошепна:

– Аз и част от еки­па­жа сме сво­бод­ни до вечер­та. За да спе­че­ли някоя пара от даж­би­те ни, чау­шът раз­ре­ши да се хра­ним вкъщи.

– Хъм… – поглед­на го изпи­та­тел­но Став­ро. – Поня­ко­га не ти ли е хрум­ва­ло да не се вър­неш? От кора­би­те сума ти народ избяга.

– Не е тол­ко­ва просто… Оне­зи от кора­би­те бягат, поне­же никой не ги знае откъ­де са–що са. На тях труд­но могат да им се хва­нат дири­те. А тук тур­ци­те ни зна­ят, брат­ко. Мис­ле­те му вие, на воен­ни­те кораби!…

– Как­во има тол­ко­ва да се мис­ли! Още една сед­ми­ца под Кали­ак­ра и няма да има жив хрис­ти­я­нин в ескадрата.

– Да, може да ста­не… Само не забра­вяй, че бре­гът отсре­ща също е насе­лен с хрис­ти­я­ни. На мяс­то­то на избя­га­ли­те ще дока­рат дру­ги. Спо­ред мен – замис­ле­но про­дъл­жи Ата­нас – ще е по-доб­ре ескад­ра­та да потег­ли ско­ро. Ина­че, как­то е тръг­на­ло, по крайб­ре­жи­е­то няма да оста­не хра­на за зимата.

– Засе­га няма така­ва опас­ност – побър­за да го успо­кои Став­ро. – Макар и без­да­рен капу­дан-паша1 Хюсе­ин се досе­ща, че няма да го тър­пят дъл­го да си почи­ва край брега.

– Сигур­но е така, но кой може да знае воля­та на пади­ша­ха! Не ни оста­ва нищо дру­го, освен да стис­ка­ме зъби и да чакаме.

– Дано да са ни здра­ви зъби­те, Хаджи!… – иро­нич­но под­хвър­ли гос­тът и, дока­то се нади­га­ше, дода­де: – Как­то и да е… Вре­ме­то доста напред­на и тряб­ва да тръг­вам. Раз­го­во­рът ще про­дъл­жим друг път – ако се срещнем…

– Нека да е ско­ро, побра­ти­ме. Ще се рад­вам да се видим пак. И Све­ти Нико­ла да помага!

Стр. 1

  1. кириа [гр.] – госпожа.
  2. соко­ле­ва – не голям, дву­мач­тов вет­ро­хо­ден кораб с пра­ви и коси ветрила.

Стр.2

  1. сер­без [тур.] – хра­бър (смел).
  2. южно­то Сре­ди­зем­но­мор­с­ко крайбрежие.
  3. тали­мат [тур.] – разрешително.

Стр.3

  1. капу­дан [тур.] – капитан.
  2. чауш – поли­цейс­ки чин; сул­тан­с­ки носи­те­ли на заповеди.

Стр.4

  1. капу­дан-паша [тур.] – капи­тан-гене­рал (адми­рал)

 

Дани­ел Хърст 

0 Коментара

Отговори