Сънят преди корабокрушението

Божи­дар Георгиев

Про­за –пър­ва награда

Сънят пре­ди корабокрушението

Събу­ден от адс­ка­та жега, синът вле­зе в ста­я­та с баро­ко­ви тапе­ти и зава­ри май­ка си да стои в съща­та поза, в коя­то я бе запом­нил и във вче­раш­но­то, изпе­пе­ля­ва­що след­плад­не, кога­то баща му отпла­ва към Ново­ро­сийск на лов за рапа­ни. Седя­ща в пле­те­ния люле­ещ се стол, гър­бом към вра­та­та и опря­ла лак­ти в рам­ка­та на отво­ре­ния про­зо­рец, тя невъз­му­ти­мо съзер­ца­ва­ше мор­с­кия пей­заж, откри­ващ се пред лице­то й, повта­ряй­ки си на глас при­пе­ва на някак­ва ста­ра моряш­ка пес­нич­ка, чий­то текст бе про­че­ла в една книга:
— Море­то ще набъб­не от мои­те съл­зи – при­пя­ва­ше и леко покла­ща­ше тяло­то си, за да при­да­де инер­ция на люлеенето.

Упо­ен от тра­ур­ния темп на ней­но­то покла­ща­не, синът й я видя по-мла­да от вся­ко­га, иск­ря­ща и недо­кос­на­та от сви­ре­пи­те ура­га­ни на вре­ме­то. Раме­не­те й сто­я­ха изпра­ве­ни, лопат­ки­те на гър­ба й – изпък­на­ли, а тяс­на­та бле­до­син­ка­ва нощ­ни­ца под­чер­та­ва­ше нале­ти­те й бед­ра и пясъч­ноз­ла­тис­та­та кожа на кра­ка­та й. Сто­ри му се напрег­на­та в сво­е­то тъж­но очак­ва­не, поч­ти изгу­би­ла вся­как­ва надеж­да, че отно­во ще види мъжа си жив. Иска­ше му се да я успо­кои, да й каже, че баща му е зами­нал едва вче­ра и няма при­чи­ни за при­тес­не­ние, че ще се вър­не, как­то е пра­вел вина­ги до сега и че … че наис­ти­на няма при­чи­ни за при­тес­не­ние. Но кога­то видя сле­ди­те от съл­зи по бузи­те й, се усе­ти край­но безпомощен.
— Ще си умре от чака­не – помис­ли си той и се загле­да през про­зо­ре­ца, къде­то видя тъж­но­то  при­миг­ва­не на  мор­с­кия  фар, кое­то  раз­ряз­ва­ше вени­те на мрака.

В също­то вре­ме,  далеч, навът­ре в море­то, баща­та съну­ва­ше пър­вия ден от сво­е­то пътешествие.

Беше се качил на кора­ба във вче­раш­ния изпе­пе­ля­ващ поди­ро­бед,  в кой­то  на човек му се стру­ва­ше, че слън­це­то сякаш дими на хори­зон­та и пра­ща жаре­щи­те си лъчи, само  за да въз­па­ли  у хора­та без­ди­хан­но­то усе­ща­не за пагуб­ност и мисъл­та, че дока­то не дой­де есен­та, просто не си стру­ва да се живее на този свят.  Сега в съня си изжи­вя­ва­ше всич­ко отначало.

Видя се отстра­ни в онзи момент, в кой­то за пръв път стъ­пи на палу­ба­та и  капи­тан Хър­бърт , кому­то се носе­ше сла­ва­та, че напра­вил чети­ри око­лос­вет­с­ки пла­ва­ния в раз­сто­я­ние на две годи­ни, го посрещ­на със сия­е­ща радуш­ност. Този стар испо­лин, кой­то, за да вли­за през вра­ти­те тряб­ва­ше да се навеж­да и да се обръ­ща наст­ра­ни, носе­ше спле­те­ни като бич кра­и­ща­та на мус­та­ци­те си и има­ше  любо­пит­ния навик да се усмих­ва безпричинно.
— Ловът на рапа­ни не е за все­ки – предуп­ре­ди го той, дока­то го раз­веж­да­ше из палу­ба­та. – Има голя­ма веро­ят­ност да забо­га­те­еш и още по-голя­ма да умреш.

Баща­та беше изпъл­нен с реши­тел­ност, коя­то го дър­же­ше на раз­сто­я­ние  от подоб­ни предуп­реж­де­ния. В гър­ди­те му туп­те­ше моряш­ко­то сър­це на дядо му, от кого­то бе научил важ­но­то житейс­ко пра­ви­ло, че доб­ри­ят моряк тряб­ва да се стра­ху­ва само от веч­ни­те неща. Море­то – казал му бе той – е мал­ко­то име на веч­ност­та. Същес­т­ву­ва­ло е далеч пре­ди да започ­нат да се раж­дат хора на този свят и ще про­дъл­жи да същес­т­ву­ва дъл­го след като умре и послед­ни­ят човек вър­ху земята.

Про­дъл­жи да съну­ва раз­ход­ка­та из палу­ба­та, а после и оби­кол­ка­та из  вът­реш­ност­та на този скро­мен пла­ва­те­лен съд , коя­то не про­дъл­жи дъл­го, просто защо­то кора­бът не беше голям, но за смет­ка на това пра­ве­ше впе­чат­ле­ние, че чудес­но се впис­ва в пред­ста­ви­те за удоб­с­тво. Сега в съня си виж­да­ше всич­ко в така­ва избис­т­ре­на ясно­та , сякаш бе пла­вал на него от годи­ни. Дъл­жи­на­та му, коя­то може­ше да изме­ри с поглед,  не над­ви­ша­ва­ше шест­де­сет мет­ра, а кор­пу­сът и уме­ло изра­бо­те­на­та сило­ва кон­с­т­рук­ция му при­да­ва­ха сигур­ност и устой­чи­вост на пла­ва­не­то и в

най-бур­ни­те море­та. Носо­ва­та му част беше изра­бо­те­на от сто­ма­на, а палу­ба­та обши­та с лет­ви от афри­кан­с­ки орех. Встра­ни от капи­тан­с­ка­та каби­на се забе­ляз­ва­ха неб­реж­но под­ре­де­ни най-раз­лич­ни рибо­лов­ни при­над­леж­нос­ти – въди­ци, хар­пу­ни, мре­жи, куки , пред­наз­на­че­ни за раз­лич­ни­те типо­ве улов. Впос­лед­с­твие сънят го пре­не­се в онзи момент, в кой­то раз­глеж­да­ше всич­ко това с неук­ро­ти­ма­та любоз­на­тел­ност на естес­т­во­из­пи­та­тел, трес­ка­во изуча­вай­ки вся­ко кът­че на кора­ба, вся­ко несъ­вър­шен­с­т­во,  вся­ко мес­тен­це на изби­ла ръж­да по мета­ли­чес­ки­те прегра­ди на флашборда.

После пак видя Капи­та­на, в момен­та, в кой­то го наста­ня­ва­ше в каю­та­та,  в коя­то спе­ше в момен­та, а след това и оста­на­ли­те чле­но­ве на еки­па­жа , чии­то лица едва ли щеше няко­га да забра­ви. Това бяха чети­ри­ма глу­хо­не­ми нег­ри с квад­рат­ни раме­не и яки, кале­ни телос­ло­же­ния, кои­то Капи­та­нът беше купил от един  тър­го­вец на роби в Бен­гал­с­кия залив в нача­ло­то на мина­лия век. Бяха оби­ко­ли­ли с него поч­ти цяло­то зем­но къл­бо, и оно­ва, кое­то  уме­е­ха най-доб­ре, беше  да се гмур­кат дъл­бо­ко, за да ловят рапа­ни, и да лъс­кат палу­ба­та с голи ръце.  Тъж­ни­те им, изцък­ле­ни очи и беле­зи­те от кон­с­ко копи­то по чела­та им, в прозрач­на­та мате­рия на съня, изглеж­да­ха като нарисувани.
В този момент баща­та се събу­ди от безу­теш­ния кря­сък на пти­ца. Поглед­на през илю­ми­на­то­ра и видя мига­щия фар в дале­чи­на­та.  Раз­тър­ка кле­па­чи с кокал­че­та­та на пръс­ти­те си, за да се уве­ри, че е жив и че е съну­вал и пак заро­ви лице в мека­та повър­х­ност на  въз­глав­ни­ца­та. Уста­но­ви, че сънят му е достиг­нал момен­та на слу­чи­ло­то се бро­е­ни часо­ве пре­ди да заспи. Тога­ва отно­во затво­ри очи,концентрирайки се вър­ху цве­та от вът­реш­на­та стра­на на кле­па­чи­те си. Опи­та се да про­дъл­жи съня си.  Пър­во съну­ва­ше хао­тич­но, накъ­са­но, непос­ле­до­ва­тел­но. После отно­во видя лица­та на нег­ри­те, месес­ти­те им като смо­ки­ни уст­ни, чипи­те им вдлъб­на­ти носо­ве, маз­на­та им кожа  и беле­зи­те от кон­с­ко копи­то по чела­та. Тога­ва си даде смет­ка, че ще про­дъл­жи да съну­ва неща, кои­то не са се слу­чи­ли, но кои­то може би пазе­ха в себе си скри­ти­ят сми­съл на някак­во проникновение.

Пър­во му се при­съ­ни Капи­та­нът. Седе­ше в каби­на­та и наблю­да­ва­ше нег­ри­те, кои­то все така с несек­ва­що усър­дие лъс­ка­ха палу­ба­та с голи ръце. После започ­на да му раз­каз­ва скръб­на­та исто­рия на тях­но­то злочестие.
— Няко­га били дре­сьо­ри на коне — поде Капи­та­нът, чии­то думи в хер­ме­ти­чес­ко­то прост­ран­с­т­во на съня зву­ча­ха гръм­ко като литур­гич­ни чес­т­ва­ния. – Един ден оба­че – про­дъл­жи той — в село­то,  в кое­то живе­е­ли, бли­зо до бре­го­ве­те на Тихия оке­ан, дошла жена с бяла като коп­ри­не­но плат­но кожа, коя­то носе­ла ста­ра ита­ли­ан­с­ка ман­до­ли­на от вре­ме­то на Бор­джи­и­те и един пле­тен люле­ещ се стол.  Вся­ка нощ  я виж­да­ли как  сяда­ла на ска­ла­та, от коя­то хвър­ля­ли мър­тъв­ци­те, а после  сви­ре­ла  и пее­ла  най-раз­лич­ни моряш­ки пес­ни,  и то тол­ко­ва дъл­го и хуба­во, че при­ли­ви­те забра­вя­ли да се оттег­лят, а мъже­те изос­та­вя­ли жени­те си и отива­ли да се уда­вят в море­то, раз­къс­ва­ни от том­ле­ни­я­та на плът­та към тази бле­до­ли­ка боги­ня, в чии­то дъл­ги сла­ме­но­ру­си коси сви­ва­ли гнез­до хлад­ни­те вет­ро­ве на раз­ру­ха­та. Една вечер почер­не­ни­те жени от село­то се съб­ра­ли на пло­ща­да, за да взе­мат реше­ние, как да изба­вят всич­ки от спо­ле­тя­ла­та ги напаст и да спа­сят и  мал­ко­то оста­на­ли, все още недо­кос­на­ти от смър­т­но­то бла­жен­с­т­во на музи­ка­та, мъже.  Реши­ли да уби­ят при­шъл­ка­та, като някоя вечер просто я издеб­нат, дока­то се кач­ва на ска­ла­та на мър­тъв­ци­те и я бут­нат в море­то, за да се уда­ви и нико­га пове­че да не докос­не с пръс­ти­те си опъ­на­ти­те стру­ни на тях­но­то сму­ще­ние. Така и напра­ви­ли. Спо­койс­т­ви­е­то им оба­че тра­я­ло само някол­ко дена, дока­то в една нощ  не забе­ля­за­ли отно­во блес­тя­щи­ят й силу­ет да се очер­та­ва на фона на пъл­на­та луна и дочу­ли пак хип­но­ти­зи­ра­щи­те зву­ци на ман­до­ли­на­та и ста­ри­те моряш­ки пес­ни, кои­то се лее­ли като бис­т­ри ручеи от вър­ха на ска­ла­та. От този момент в село­то се раз­нес­ли раз­лич­ни леген­ди. Някои каз­ва­ли, че това е изос­та­ве­на съп­ру­га на моряк, умрял при кора­бок­ру­ше­ние,  коя­то с пес­ни­те и музи­ка­та си  тър­си духа му в оке­а­на,  дру­ги пред­по­ло­жи­ли, че е виде­ние или сян­ка на смърт­та, а тре­ти не изка­за­ли мне­ние, поне­же ези­кът им бил твър­де беден, за да изоб­ра­зи оно­ва, кое­то се раж­да­ло в най-тъм­ни­те ъгли на  въоб­ра­же­ни­е­то им.  Почув­с­т­ва­ли немощ­та на сво­е­то без­си­лие, жени­те пред­при­е­ли нещо  дру­го. Дока­то мъже­те им нес­му­ти­мо хър­ка­ли в коли­би­те си,  те се про­мък­на­ли, дър­жей­ки в ръка по една дъл­га ост­ра игла, коя­то напъ­ха­ли в уши­те им, про­бо­ли тъпан­че­та­та им и така ги осъ­ди­ли на веч­на глу­хо­та, за да не могат да чуят иск­ря­щи­те зву­ци, идва­щи от ска­ла­та на мър­тъв­ци­те. Тога­ва мъже­те почув­с­т­ва­ли така­ва про­низ­ва­ща бол­ка и нада­ли тол­ко­ва силен вик, че глас­ни­те им стру­ни се скъ­са­ли и освен глу­хи, оста­на­ли и неми за цял живот.
Сред  ония мъже били и тези чети­ри­ма нещас­т­ни­ци – про­мъл­ви послед­но Капи­та­нът, посоч­вай­ки с пока­за­лец  нег­ри­те, кои­то все по-нер­в­но и  учес­те­но лъс­ка­ха палу­ба­та с голи ръце.

От този момент сънят на баща­та отно­во се раз­дро­би и той раз­бра, че да ваеш нес­вър­за­на­та и без­раз­бор­на мате­рия на съни­ща­та, е най-труд­на­та зада­ча на този свят. Тога­ва се видя как гле­да море­то с отчет­ли­во нес­по­койс­т­вие, после как  лови  кал­ка­ни за обяд  или слу­ша  нес­пир­но­то гър­го­ре­не на вит­ло­то, уди­вен от откри­ти­е­то, че на един тол­ко­ва малък кораб могат да се събе­рат таки­ва  голе­ми исто­рии. Вър­ху сети­ва­та му започ­на да тежи неви­ди­ми­ят товар на нос­тал­ги­я­та. При­съ­ни му се жена му,  маха­ща от про­зо­ре­ца на мал­ка­та им къща с раз­пи­ле­ни от полъ­ха на мор­с­кия бриз коси. Видя отчет­ли­во  деня на сво­е­то завръ­ща­не, усе­ти мири­са и  топ­ли­на­та на домаш­на­та посте­ля, а накрая чу и гла­са на вече порас­на­лия си син, кой­то също щеше да посве­ти в моряш­кия зана­ят.  После сънят крив­на към дру­га плос­кост и той се усе­ти как вто­рач­ва поглед в мор­с­ки­те води, как зор­ко сле­ди  про­мя­на­та в цве­та им, гас­не­не­то им , и това  как ста­ват пен­ли­ви и мръс­ни, как след като  дъж­до­ве­те се изси­пе­ха с без­ми­лос­т­на бър­зи­на  на  повър­х­ност­та им изплу­ва­ха раз­ни отпа­дъ­ци. Почув­с­т­ва, че сънят го е пре­вър­нал  в един от най-доб­ри­те позна­ва­чи на море­то и не може­ше да си пред­ста­ви и ден, без да го гле­да или да слу­ша приглу­ше­ния пля­сък на въл­ни­те му.

В след­ва­щия момент усе­ти натрап­чи­вия вкус на сол вър­ху неб­це­то си и осъз­на, че сънят му отно­во се под­реж­да и ста­ва после­до­ва­те­лен. При­съ­ни му се осле­пи­тел­ни­ят бля­сък на звез­ди­те, кои­то све­те­ха тол­ко­ва ярко, че за да наме­риш нещо в най-тъм­ни­те поме­ще­ния на кора­ба, не бе необ­хо­ди­мо да изпол­з­ваш фенер. Свет­ли­на­та сякаш нахлу­ва­ше косо и така обаг­ря­ше лице­то му, че той усе­ща­ше тежест­та й вър­ху тъм­ни­те вър­хо­ве на кле­па­чи­те си. Тога­ва усе­ти про­ряз­ва­ща бол­ка в сто­ма­ха, коя­то го нака­ра да се обър­не по корем, за да я при­тъ­пи. Въп­ре­ки това той дър­же­ше очи­те си плът­но затво­ре­ни, за да не изпус­не тън­ка­та пая­жо­вид­на ниш­ка на съня. В този момент в съня си чу стра­нен, сму­ща­ващ звук, кой­то като че ли идва­ше от машин­но­то отде­ле­ние, нами­ра­що се точ­но под каю­та­та му. Пър­во­на­чал­но му запри­ли­ча  на някак­во измъ­че­но сте­на­ние, на без­ро­по­тен, лишен от вся­как­во бла­гоз­ву­чие плач, кой­то изви­ра от уста­та на човек само за да не го заду­ши. След това в съня си се видя как ста­ва от лег­ло­то, в кое­то спе­ше в момен­та и при­леп­ва  ухо към пода, след кое­то слу­ша тол­ко­ва дъл­го, че по едно вре­ме започ­ва да под­ла­га на съм­не­ние дос­то­вер­ност­та на слу­хо­во­то си въз­при­я­тие. Мис­ли си, че това е някак­ва игра на въоб­ра­же­ни­е­то или пък сме­си­ца от древ­ни­те пес­но­пе­ния на въл­ни­те и вятъ­ра, но кога­то зву­кът се усил­ва, си дава смет­ка, че не гре­ши. Чува човеш­ки плач, при­ме­сен с  тоно­ве­те на тиха моряш­ка песен, и упо­я­ва­ща съз­на­ни­е­то лъчис­та музи­ка на стар стру­нен инс­т­ру­мент, кои­то чудес­но аком­па­ни­рат на муд­но­то скри­бу­ца­не на пле­тен люле­ещ се стол. И в този момент отно­во видя нег­ри­те, беле­зи­те по чела­та им и протри­ти­те им от веч­но­то тър­ка­не на палу­ба­та дла­ни, по кои­то вече не се забе­ляз­ва­ше лини­я­та на живо­та. Тога­ва се събу­ди, стрес­нат от раз­ди­ра­щия тря­сък на една гръ­мо­те­ви­ца. В про­съ­ни­ца поглед­на през илю­ми­на­то­ра и видя стре­ми­тел­но нади­га­щи­те се въл­ни, кои­то се раз­би­ва­ха в кор­пу­са. Фарът вече не се виж­да­ше. Започ­ва­ше буря.

В ста­я­та с баро­ко­ви тапе­ти синът про­дъл­жа­ва­ше да гле­да май­ка си, коя­то бе задря­ма­ла в пле­те­ния люле­ещ се стол, все така с лице, отпра­ве­но към про­зо­ре­ца. Извед­нъж сви­ре­па­та гръ­мо­те­ви­ца  я раз­тър­си и тя се събу­ди, плув­на­ла в пот , с тре­пе­ре­щи ръце и раз­ро­ше­ни от вятъ­ра коси.
— Съну­вах баща ти – про­мъл­ви тя.

Синът й се вто­ра­чи в рисун­ки­те на нощ­ни­ца­та й с прикри­то неспокойство.
— И? Как­во пра­ве­ше? – попи­та я, без да откъс­ва поглед от тях.
— Съну­ва­ше – отго­во­ри му тя и пак се загле­да през прозореца.

На кора­ба баща­та отно­во потъ­ва­ше в прегръд­ки­те на съня. Все още не се бе отър­сил от вида на нег­ри­те и зву­ка, кой­то плав­но се носе­ше от нед­ра­та на машин­но­то oтде­ле­ние, кога­то се видя да стои бос на палу­ба­та, с обле­ни в мас­ло доче­ни дре­хи и да гле­да пред­смър­т­но­то зати­шие в зени­ци­те на Капи­та­на. Ста­ри­ят гигант, кой­то оби­чай­но ходе­ше гол до кръс­та и с нави­ти до коле­не пан­та­ло­ни, сега беше обле­чен в черен кос­тюм от лене­но сук­но, а на рамо­то си бе про­ве­сил дълъг стар кожен мех. Пуше­ше нер­в­но. Изглеж­да­ше обез­по­ко­ен и нео­би­чай­но блед. Тога­ва баща­та започ­на да съну­ва как се прибли­жа­ва към него и сла­га ръка на рамо­то му.
— Доб­ре ли сте? – пита  го с глас, кой­то в съня му зву­че­ше като едва доло­ви­мо ехо.

Капи­та­нът го поглеж­да  с хлад­на без­чув­с­т­ве­ност и сет­не гаси цига­ра­та от гру­би­те мазо­ли на лява­та си ръка, след кое­то вади  от меха кра­си­ва черуп­ка от рапан и я добли­жа­ва  до ухо­то си.
— Ще умра след мал­ко. – отго­ва­ря му той, заслу­шан в шума, кой­то идва  от вът­реш­ност­та на рапана.

Баща­та се почув­с­т­ва неси­гу­рен в съня си. После чу след­ва­щи­те думи на  Капитана:
— Съну­вах зву­ка на ман­до­ли­на­та — рече той. —  Идва­ше от машин­но­то отде­ле­ние. Това не е нищо дру­го, освен пред­вес­т­ник на смъртта.

Тук сънят на баща­та се пре­вър­на в хрип на безу­теш­но стра­да­ние. Въп­ре­ки това той не посмя да отво­ри очи. Усе­ща­ше буря­та, коя­то набли­жа­ва­ше все пове­че.  Дола­вя­ше  мири­са на вла­га и душ­ни изпа­ре­ния. Зави се през гла­ва и даде после­ден полет на раз­бун­ту­ва­но­то си въоб­ра­же­ние. Усе­ща­ше, че тряб­ва да съну­ва още мал­ко. И сънят дойде.

Видя като наяве как Капи­та­нът уми­ра с отво­ре­ни очи в каби­на­та си. После как нег­ри­те пола­гат тру­па му в една от спа­си­тел­ни­те лод­ки и я пус­кат във вода­та. С все­ки епи­зод сънят ста­ва­ше все по-реа­лен и започ­ва­ше  да се раз­ви­ва все по-бързо.

Започ­на да съну­ва, че се нами­ра на палу­ба­та, а око­ло него, наоби­ко­ли­ли го в кръг сто­ят нег­ри­те, кои­то сякаш чакат  да им запо­вя­да нещо.
— Отиди и про­ве­ри за някак­ви неред­нос­ти в машин­но­то отде­ле­ние – каз­ва  баща­та на един от тях.

После го виж­да как потъ­ва в туло­ви­ще­то на кора­ба като призрак. Очак­ва го с трес­ка­во нетър­пе­ние, но той не се връ­ща. Тога­ва изпра­ща и вто­ри да про­ве­ри как­во ста­ва, а след като и той се изгуб­ва, пра­ща и тре­тия и чет­вър­тия, кои­то също не се връ­щат  с как­во­то и да било извес­тие. В съня си баща­та се почув­с­т­ва по-само­тен от най-самот­ния човек на све­та. Видя се как пла­че нес­тих­ва­що, без да откъс­ва поглед от огле­дал­на­та повър­х­ност на вода­та. А впос­лед­с­твие как сам, изпъл­нен с гор­чи­ви­на­та на без­дън­но­то си умо­пом­ра­че­ние, се плъз­га към кър­мо­ва­та част с тре­пе­ре­щи коле­не,  сли­за по тес­ни­те стъл­бич­ки, мина­ва през каю­ти­те и про­дъл­жа­ва надо­лу, дока­то не сти­га пред огром­на­та сто­ма­не­на вра­та с месин­го­ви дръжки,панти и фитин­ги, на коя­то е ока­че­на табе­ла с над­пис „Машин­но отде­ле­ние”. Колеб­ли­во стои сре­щу й в про­дъл­же­ние на някол­ко секун­ди, а кога­то пла­хо я открех­ва,  погле­дът му се спи­ра вър­ху баро­ко­ви­те тапе­ти, масич­ка­та, пле­те­ния, люле­ещ се стол  и сина, кой­то заста­нал гър­бом към вра­та­та, наблю­да­ва май­ка си как гле­да през прозореца.