Тони и лицемерите

КРАСИМИР БАЧКОВ Тре­та награда

Тони и лицемерите

През зима­та пла­жът се бе сма­лил. Тяс­на­та иви­ца пясък бе осе­я­на с пръч­ки и все­въз­мож­ни плас­т­ма­со­ви бок­лу­ци, изхвър­ле­ни от море­то. Точ­но пред варо­ви­ко­ва­та ска­ла, от коя­то се сти­ча­ше  тън­ка вод­на ниш­ка, полу­за­ро­ве­но в пясъ­ка стър­че­ше дебе­ло дър­во. Кло­ни­те и кора­та му бяха пад­на­ли, дока­то се е носе­ло под­хвър­ля­но във въл­ни­те и сега еди­ни­ят му край се бе насо­чил към море­то, като оръ­дие. Тони спря до него и го посочи:

-Бож­ко, ако събе­рем мал­ко сухи пръч­ки и запа­лим огън от тоя край, дали ще успе­ем да под­па­лим дървото?

Бож­ко бе стар, бра­дя­сал  рибар, поне­съл в една ръка кофа с някол­ко кефа­ла, а с дру­га­та при­дър­жа­ше под­прян на рамо­то му дълъг спи­нинг. Той огле­да дебе­лия ствол на дър­во­то и покла­ти недо­вер­чи­во глава:

- Пре­ка­ле­но е дебе­ло, за да се запа­ли! Но нищо не пре­чи да опи­та­ме! Нали тряб­ва да опе­чем риба­та, за да хапнем?

- Сто­ма­хът ми тъй стър­же, че като нищо ще я хап­на и суро­ва! Все едно е суши! – отбе­ля­за Тони. Той ско­ро щеше да ста­не пъл­но­ле­тен и дори може­ше, при опре­де­ле­ни обсто­я­тел­с­т­ва да завър­ши гимназия.

Беше ска­ран с уче­не­то и през тази учеб­на годи­на се бе прехвър­лил в инди­ви­ду­ал­на фор­ма на обу­че­ние, зара­ди мно­го неиз­ви­не­ни отсъс­т­вия. Роди­те­ли­те му бяха раз­ве­де­ни и оста­нал на гри­жи­те на по-голе­мия си брат, неха­е­ше дали изоб­що ще се дип­ло­ми­ра. Ряд­ко виж­да­ше май­ка си, защо­то тя пъту­ва­ше като каме­ри­ер­ка на кру­из­ни кора­би през цяла­та годи­на, а кога­то се при­бе­ре­ше от рейс баща му, кой­то бе обик­но­вен моряк, вина­ги се запи­ва­ше и не изтрез­ня­ва­ше, дока­то пак не дой­де­ше вре­ме да се кач­ва на кора­ба. Сре­ден на ръст, с изсвет­ля­ла коса и сини като на бебе очи, Тони при­ли­ча­ше по-ско­ро на хла­пак. През есен­та, дока­то се раз­мо­та­ва­ше по пус­ти­те пла­жо­ве край Вар­на, той се запоз­на с Божан и неу­сет­но ста­на­ха при­яте­ли. Неза­ви­си­мо голя­ма­та раз­ли­ка във въз­раст­та или точ­но зара­ди нея, два­ма­та си допад­на­ха и започ­на­ха да се виж­дат чес­то. Обик­но­ве­но Божан носе­ше кофа за уло­ве­на­та риба и стар, лепен на някол­ко мес­та спи­нинг, с кой­то показ­ва­ше на слу­чай­ни риба­ри по пла­жа, на как­во е спо­со­бен един истин­с­ки рибар. До пре­ди годи­на той има­ше лод­ка, но  една буря мина­ла­та зима я натро­ши. За да не стои сам в мизер­ния фур­гон, сбу­тан в гора­та, къде­то живе­е­ше с дру­ги­те риба­ри, той  про­дъл­жи ста­ри­ят си зана­ят от бре­га. На мла­ди годи­ни  се бе под­ви­за­вал като боц­ман в БМФ и бе  видял доста свят. При една буря, в една далеч­на зима, дока­то се при­би­ра­ха от Оде­са, това­ра от метал­ни пръ­ти про­би кор­пу­са и кора­ба им потъ­на за мину­ти. Поч­ти замръз­нал той оце­ля, заед­но с още един моряк. Тога­ва нещо се пре­обър­на в него и реши да приклю­чи с про­фе­си­я­та. Оба­че тол­ко­ва годи­ни бе ски­тал по море­та­та, че не може­ше да си пред­ста­ви и ден, без да види нео­бят­на­та синьо–сива вода, без мири­са на водо­рас­ли и риба. По оно­ва вре­ме раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но пари, за да си купи мал­ка лод­ка и да се преква­ли­фи­ци­ра в прост рибар. Море­то му бе отне­ло въз­мож­ност­та да съз­да­де дом и семейс­т­во, но изпъл­ва­ше живо­та му с нещо непов­то­ри­мо, истин­с­ко и сил­но. Дру­ги хора в него­во­то поло­же­ние веро­ят­но биха съжа­ля­ва­ли за мно­го про­пус­на­ти въз­мож­нос­ти, но той си харес­ва­ше живо­та и поня­ко­га призна­ва­ше, че не би про­ме­нил нито един изми­нал, свой ден.

- Бож­ко, дай запал­ка­та! – помо­ли Тони, вече натру­пал голям куп съч­ки под дървото.

Риба­рят му я под­хвър­ли и мом­че­то сръч­но запа­ли огъ­ня. После взе кофа­та и набър­зо изчис­ти риба­та в море­то. Сед­на до ста­ре­ца край огъ­ня и запита:

- Всъщ­ност, как­во е да си моряк? Май­ка ми дивее по кора­би­те, а баща ми не успя­ва дори сед­ми­ца да стои в къщи, като нор­ма­лен човек, щом се при­бе­ре! Още вто­рия ден на суша­та започ­ва да нер­в­ни­чи и само алко­хо­ла го спа­ся­ва. Ско­ро брат ми ще избу­та воен­но­мор­с­ко­то и също тръг­ва с кора­би­те. На мен море­то ми харес­ва, но само тол­ко­ва! Не ме вле­че като тях или теб…! Кажи, как­ва е тая магия, дето ви кла­ти неп­ре­къс­на­то, като в мъртвак?

Божан  обли­за уст­ни­те си, поглед­на с премре­же­ни очи към хори­зон­та и въздъхна:

- Да си моряк е със­то­я­ние на душа­та! Има някак­ва без­смър­т­ност в море­то и небе­то! Ти не зна­еш, но все­ки ден аз коле­ни­ча мис­ле­но и бла­го­да­ря на Бога, че ме има! Кога­то съм тъжен и кога­то съм весел ми сти­га вятъ­ра, за да заиг­рая мое­то моряш­ко хоро! Ето вче­ра, кога­то нате­жа­ли­ят дъжд ни застиг­на, ти се скри в гора­та на сухо, а аз бла­гос­ла­вях Бог, че ми пра­ща сво­я­та сту­де­на милув­ка, за да усе­тя по-истин­с­ки, че съм жив! Зна­еш, че съм скро­мен човек и ми тряб­ва мно­го мал­ко, за да съм дово­лен. Хап­ка хляб, чаша вода или вино и някой като теб, с кого­то да си пого­во­рим. Как­во пове­че от това, кажи? За как­во са ни пари­те, ако няма кого да зарад­ва­ме с тях? На мен ми сти­гат изгре­ва и зале­за, непов­то­ри­мия шум на въл­ни­те и кря­съ­ка на чай­ки­те! Кога­то си тръг­на от този свят, мога ли да взе­ма със себе си нещо? Не мога! Зна­чи тряб­ва да му се рад­вам сега, дока­то съм жив, все­ки ден, все­ки час, все­ки миг…! На пясъ­ка тряб­ва да се рад­вам, на кефа­ла, дето го печем и на теб, мое­то мом­че! Да цениш истин­с­ки­те неща! Това е да си моряк!

Тони обър­на риба­та да се пече от дру­га­та стра­на и призна:

- Зато­ва те харес­вам, Бож­ко! Не си като дру­ги­те! Гово­риш таки­ва рабо­ти, дето на оста­на­ли­те няма да им минат нико­га през гла­ва­та! Все едно си поет! А в учи­ли­ще и нався­къ­де хора­та са лице­ме­ри! Мис­лят едно, а при­каз­ват дру­го! Да ти кажа, омръз­на­ло ми е да ме лъжат! Осо­бе­но вечер, като вклю­ча нови­ни­те по теле­ви­зи­я­та! Ти си доб­ре, че нямаш теле­ви­зор! Ще пад­неш от смях, ако чуеш, как раз­ни поли­ти­ци или биз­нес­ме­ни се скъс­ват от лъжи! Мис­лят дру­ги­те за глу­па­ци и се опит­ват да ги будал­кат! А все­ки има ум в гла­ва­та си и ряд­ко успя­ват до го мани­пу­ли­рат. Но те си зна­ят тях­на­та…! И като се замис­ля  раз­би­рам, защо пред­по­чи­таш море­то пред суша­та! То е истин­с­ко и кога­то е бур­но, и кога­то е спо­кой­но. Няма лъжа, няма измама!

Риба­та се бе вече изпек­ла. Тони отчу­пи от един кефал поло­ви­на­та и лако­мо започ­на да яде. Паре­ше се и духа­ше бяло­то месо, от кое­то се вди­га­ше пара, преглъ­ща­ше и се облиз­ва­ше. Божан го наблю­да­ва­ше с крот­ка усмив­ка и при­миг­ва­ше от вре­ме на време.

- От къде се наме­ри това куче, дето ни отмък­на хра­на­та? – раз­пе­ри ръце момчето.

- И то душа хра­ни! – отчу­пи зад­на­та част на една риба ста­ри­ят рибар и бав­но започ­на да я дъвче.

- А как­во ще кажеш за лице­ме­ри­те? – про­дъл­жи мом­че­то – Поня­ко­га едва ги пона­сям! Как да се спа­ся от тях?

Божан изва­ди мал­ка кост от уста­та си, изтри уст­ни и като про­дъл­жа­ва­ше да дъв­че,  посо­чи с ръка към морето:

- Там е спа­се­ни­е­то! Ти също имаш душа на моряк, мом­че! Само дето не си го осъз­нал още!

- Мис­лиш ли?

- Сигу­рен съм!

Про­лет­на­та вечер бав­но се спус­на и въг­ле­ни­те заблес­тя­ха по-сил­но. Леки­ят дим от пече­на­та риба бав­но се вие­ше наго­ре  и се раз­тва­ря­ше във въз­ду­ха. На пус­ти­ят  бряг, далеч от лице­ме­ри­те, две моряш­ки души си общу­ва­ха без­ко­рис­т­но, а Бог им се рад­ва­ше отгоре.