Трета награда – Петър Петров — Лебедът

Лебе­дът

Гле­дам лебе­ди­те на офи­цер­с­кия плаж във Вар­на и се наслаж­да­вам на тях­на­та гра­ция, бело­та и спо­койс­т­вие. Няма вар­не­нец, кой­то да не е идвал тук да ги погле­да и да им се порад­ва, осо­бе­но пък деца­та. Мина­ха доста годи­ни, но все още като видя лебед чувам ръкоп­ляс­ка­ния зад гър­ба си. Тога­ва, на път за вкъ­щи, почи­вах някол­ко часа в хотел в Бом­бай пре­ди да отле­тя за Кай­ро. Седях на маса в рес­то­ран­та на хоте­ла и бях ядо­сан от това, че пак ме пре­ка­ра­ха със смет­ка­та за так­си­то, че пъту­вам сам с мно­го багаж, и че не се знае кога ще се при­бе­ра във Вар­на. Оста­вих кора­бът да раз­то­вар­ва в Кан­д­ла фос­фа­тен тор. Бях­ме го дока­ра­ли от Там­па в насип­но със­то­я­ние и дока­то пристиг­нем до Индия се беше втвър­дил като камък. Армия от индий­ци, вклю­чи­тел­но и жени, все­ки ден вли­за­ха в хам­ба­ри­те боси, с кир­ки и лопа­ти да го раз­ко­па­ват и пъл­нят в чува­ли. На кея заши­ва­ха чува­ли­те и ги това­ре­ха на ваго­ни. Доста бав­на и тру­до­ем­ка рабо­та. Един ден попи­тах супер­вай­зъ­ра защо не изпол­з­ват меха­ни­за­ция — кра­ка­та на хора­та ще изго­рят от фос­фа­та. “Тряб­ва да наме­рим рабо­та на кол­ко­то се може пове­че хора” – ми отго­во­ри той. То хуба­во, ама поне някак­ви обув­ки да бяха си обу­ли. Това заба­вя­не оба­че, за мен беше доб­ре дошло. Бях оста­нал после­ден от всич­ки в еки­па­жа, кои­то се сме­ня­ха в това приста­ни­ще. Смя­на­та ми – поляк, си бил счу­пил ръка­та. Ами как няма да я счу­пи, си мис­ля, като е раз­брал на какъв стар и проб­ле­мен кораб го пра­щат. Та, тър­се­ли друг на него­во­то мяс­то. Aз пък нико­га не се инте­ре­су­вах в как­во със­то­я­ние е кора­ба, на кой­то ме пра­ща­ха. Зала­гах на къс­ме­та си или на съд­ба­та, и макар че поня­ко­га попа­дах на кора­би, кои­то как­то се гово­ри в нашия бранш, тър­сят мяс­то къде да потъ­нат, до сега бях оце­ля­вал. Чес­то ходех до гра­да, кога­то не бях дежу­рен на кора­ба. Приста­ни­ще­то не беше мно­го дале­че и пеша за някол­ко мину­ти, по раз­бит и пра­шен път, се сти­га­ше до цен­тъ­ра на Кан­д­ла. Мъч­но ми ста­ва­ше, кога­то мина­вах покрай гето­то раз­по­ло­же­но меж­ду приста­ни­ще­то и гра­да. Мяс­то, на кое­то бяха напра­ве­ни от дъс­ки, лама­ри­ни, праз­ни варе­ли, кутии и вся­как­ви под­ръч­ни мате­ри­а­ли, нещо като коли­би или засло­ни, къде­то живе­е­ха мно­го хора в отчай­ва­ща мизе­рия. Без вода, ток и кана­ли­за­ция. Вече в гра­да тър­сех спа­се­ние от жега­та и пра­хо­ля­ка, в някой мага­зин или рес­то­рант. Аз, за себе си, мога да кажа, че съм кон­так­тен човек. Запри­каз­вам непоз­на­ти хора, нами­рам обща тема за раз­го­вор и дори чес­то нами­рам при­яте­ли. Макар че пре­ди вре­ме в Солун една маке­дон­ка ме напра­ви на бъз и коп­ри­ва, как­то каз­ва наро­дът. Видях я в мага­зин за дре­хи със дете­то си, мом­че на десе­ти­на годи­ни, и мере­ха някак­ви дън­ки за него, а аз се оба­дих, че му сто­ят доб­ре, и че раз­ме­рът е точ­но за него. Нали един език гово­рим. “Ти какъв си, бе?” — ме попи­та тя и ме изгле­да от долу до горе. “Бъл­га­рин” – отго­во­рих. “Абе, ти защо се обаж­даш, някой да те е питал за мне­ние, ние мра­зим бъл­га­ри­те, затва­ряй си уста­та!” — заси­па ме с порой от злъч и омра­за. Това оба­че, не ме отка­за да тър­ся нови запоз­нан­с­т­ва и при­ятел­с­т­ва. В Кан­д­ла се бях запоз­нал с Ганеш. Той има­ше мага­зин за полус­къ­по­цен­ни камъ­ни и суве­ни­ри. Слу­чай­но попад­нах в него­вия мага­зин и бър­зо си допад­нах­ме. Индий­ци­те имат някак­во раз­би­ра­не ли, вяра ли — не знам, но те смя­тат, че всич­ки хора тряб­ва да се оби­чат и живе­ят като бра­тя, кое­то е доб­ра идея, но уто­пич­на спо­ред мен. В тяс­но­то мага­зин­че, уха­е­що на сан­да­ло­во дър­во, Ганеш ми раз­кри­ва­ше тай­ни­те на полус­къ­по­цен­ни­те камъ­ни. “Ето, виж – каз­ва ми той — как алек­сан­д­ри­тът си мени цве­та при смя­на на свет­ли­на­та от топ­ла с луми­нис­цен­т­на.” Раз­каз­ва­ше ми как голе­ми­те запад­ни фир­ми за бижу­та изпол­з­ват евти­на­та работ­на ръка в Индия за шли­фо­ва­не на скъ­по­цен­ни камъ­ни и после ги про­да­ват на двой­на и трой­на цена по све­та. Ганеш ми каза и защо сан­да­ло­во­то дър­во е тол­ко­ва скъ­по и полез­но. Зад стък­ле­ни вит­ри­ни беше наре­дил раз­лич­ни, изра­бо­те­ни от сан­да­ло­во дър­во, фигу­ри. Един ден, гле­дай­ки моя­та гла­ва започ­на­ла прогре­сив­но да оли­ся­ва, ми пода­ва хар­ти­е­на тор­бич­ка. “Сан­да­ло­во дър­во – каз­ва ми той — ще го пра­виш на стър­го­ти­ни, смес­ваш с вода да ста­не каша и ще мажеш гла­ва­та си, за да спре да ти капе коса­та.” Ако го бях послу­шал, може­ше и да спра косо­па­да, но пус­ти мързел…
Най-после, мал­ко пре­ди да раз­то­ва­рят кора­ба, дой­де и моя­та смя­на. След като пре­тър­шу­ва куфа­ра, две­те ми чан­ти и виде­о­ка­ме­ра­та, мит­ни­ча­рят си прибра някол­ко аудио касе­ти и попи­та имам ли пари. Че къде на път без пари? “Ето индийс­ки, ето аме­ри­кан­с­ки — сла­гам на маса­та всич­ко, как­во­то имам. “Тези – ми каз­ва — няма да ти тряб­ват пове­че.” — отво­ри чек­ме­дже­то на маса­та и сур­на вът­ре всич­ки рупии, кои­то имах. Е, как няма да ми тряб­ват след като отивам в Бом­бай, исках да кажа, ама си затра­ях, че да не ми при­бе­ре и дола­ри­те. Аген­тът на ком­па­ни­я­та набър­зо ме нато­ва­ри на вла­ка, стис­нах­ме си ръце­те и “чао”. Щях да пъту­вам с влак до Бом­бай, после само­лет до Кай­ро, Вие­на, Бур­гас и Вар­на. Това пъту­ва­не в край­на смет­ка се ока­за три дена и три нощи. Два­де­сет и чети­ри часа с влак, сам, с мно­го багаж през Индия е изпи­та­ние. Може би друг път ще го опи­ша, а сега само ще кажа, че все пак бях в спа­лен вагон, а не на покри­ва на ваго­на. На гара­та в Бом­бай сва­лих бага­жа на перо­на и се заог­леж­дах за няко­го, кой­то тряб­ва­ше да ме посрещ­не. Око­ло мен народ, блъс­ка­ни­ца, хем гле­дам да не изпус­кам от очи бага­жа, хем се озър­там наоко­ло. Няма нико­го с табел­ка с име­то ми. Нямам и билет за само­ле­та. Имах само един лист с име­то и теле­фо­на на аген­ци­я­та, коя­то би тряб­ва­ло да ме поеме от гара­та. Дока­то се чудя как­во да пра­вя, пред мен заста­ва мур­гав мла­деж. “Какъв е проб­ле­мът, сър?” — усмих­вай­ки се, ме пита. С две думи обяс­ня­вам как­во е поло­же­ни­е­то и че ми тряб­ва теле­фон. “Доб­ре, сър — свир­на с уста и от някъ­де изник­на мом­че на десе­ти­на годи­ни. “Той – обяс­ня­ва ми — ще носи бага­жа, а ние отива­ме на теле­фо­на.” “Ей – каз­вам — да не отпра­ши с бага­жа наня­къ­де.” “Не се при­тес­ня­вай­те, сър, той ще пра­ви това, кое­то аз му кажа.” В цен­т­рал­ния салон на гара­та някол­ко мъже на раз­лич­ни мес­та седя­ха на пода, а пред все­ки мал­ко стол­че с теле­фон. Мла­де­жът заста­на пред една от тези имп­ро­ви­зи­ра­ни теле­фон­ни “каби­ни” и набра номе­ра, кой­то му бях дал. След някол­ко раз­ме­не­ни думи ми тик­на слу­шал­ка­та в ръка­та. Аген­тът, раз­би­ра се, измън­ка някак­во оправ­да­ние и изви­не­ние. “Биле­тът ти за само­ле­та – каз­ва ми той — е в един хотел, ама я по-доб­ре ми дай да гово­ря с мом­че­то, кое­то се оба­ди.” Нато­ва­ри­ха ме с бага­жа на едно так­си и след някол­ко минут­но оби­ка­ля­не, по пре­тъп­ка­ни­те с коли и шум от клак­со­ни ули­ци на Бом­бай, се доб­рах до хоте­ла. И така, седях сам на маса­та в рес­то­ран­та на хоте­ла, при­тес­нен от пред­сто­я­що­то пъту­ва­не. Мах­нах с ръка на сер­ви­тьо­ра. “Има ли някак­во огра­ни­че­ние за мен в меню­то или в парич­но отно­ше­ние от аген­ци­я­та?” — питам мом­че­то. “Не, сър, няма огра­ни­че­ние, освен алко­хо­ла, раз­би­ра се.” Да, алко­хо­лът вина­ги сам си го пла­щаш. Все още бях ядо­сан и отно­во, и отно­во пре­жи­вя­вах всич­ко, кое­то ми се бе слу­чи­ло през послед­ни­те часо­ве, въп­ре­ки че хап­нах доб­ре и само­лет­ни­ят билет беше вече в джо­ба ми. За десерт реших да си поръ­чам сла­до­лед. Посо­чих на сер­ви­тьо­ра най-гор­ния и най-скъ­пия сла­до­лед в меню­то на десер­ти­те. Нали ком­па­ни­я­та пла­ща, пък и да е някак­во въз­мез­дие за пери­пе­ти­и­те, кои­то тър­пя. Сер­ви­тьо­рът ме поглед­на осо­бе­но и попи­та — “Този ли, сър?” – “Да — отго­во­рих аз твър­до – този! — и посо­чих пак най-гор­ния в меню­то и най-скъ­пия. Дока­то чакам, оглеж­дам съсед­ни­те маси. Рес­то­ран­тът е поч­ти пълен. Има индий­ци, евро­пей­ци. На съсед­на­та маса се хра­нят семейс­т­во евро­пей­ци с три деца. Две моми­чен­ца и едно мом­че. Напом­нят ми мои­те дъще­рич­ки, кои­то не бях виж­дал девет месе­ца. Май са ита­ли­ан­ци. Ожи­ве­но раз­го­ва­рят, сме­ят се, явно спо­де­лят впе­чат­ле­ния от пре­жи­вя­но­то през деня. Дока­то оглеж­дам сало­на, забе­ля­зах човек обле­чен целия в бяло, явно от кух­ня­та на рес­то­ран­та, с голям под­нос над гла­ва­та, а на под­но­са — лебед. Кра­сив, чис­то бял, гра­ци­о­зен, прекра­сен лебед. Погле­ди­те на всич­ки в сало­на се фоку­си­ра­ха вър­ху под­но­са с лебе­да. Чове­кът вни­ма­тел­но лави­ра­ше меж­ду маси­те, а лебе­дът гра­ци­оз­но се носе­ше в сало­на. Пред­по­ла­гам на всич­ки, как­то и на мен, им ста­на инте­рес­но на коя маса ще кац­не тази кра­со­та. След някол­ко секун­ди чове­кът спря до моя­та маса и вни­ма­тел­но сло­жи под­но­са с лебе­да пред мен. Гле­дах лебе­да пред себе си оне­мял и се чудех как­во да пра­вя. “Как­во е това? — поглеж­дам към чове­ка доне­съл пти­ца­та. – “Поръч­ка­та ви, сър! Сла­до­лед.” Всич­ки погле­ди бяха насо­че­ни към маса­та ми, лебе­да и мен. Хора­та бяха спре­ли да се хра­нят. Не се чува­ше дори потрак­ва­не на при­бо­ри. Усе­тих във въз­ду­ха някак­во напре­же­ние и очак­ва­не. Пър­во­на­чал­но­то чув­с­т­во на изне­на­да и неу­доб­с­тво оба­че бър­зо ме напус­на. Едно от хуба­ви­те и полез­ни неща на наша­та моряш­ка про­фе­сия е, че в труд­ни ситу­а­ции сме спо­соб­ни да взе­ма­ме бър­зи реше­ния. Откъс­нах поглед от лебе­да и напра­вих знак на сер­ви­тьо­ра да се прибли­жи. “Попи­тай, моля те, семейс­т­во­то с три­те деца на съсед­на­та маса, дали не биха иска­ли сла­до­лед във фор­ма­та на лебед?” Още дока­то им гово­ре­ше, по реак­ци­я­та на деца­та раз­брах, че са съг­лас­ни. А зала­та все още сле­де­ше с погле­ди как­ва ще е съд­ба­та на този нео­бик­но­вен десерт. Кога­то лебе­да кац­на на маса­та на семейс­т­во­то, деца­та импул­сив­но заръ­коп­ляс­ка­ха от радост. От съсед­ни­те маси също взе­ха да ръкоп­ляс­кат. Посте­пен­но цяла­та зала се изпъл­ни с ръкоп­ляс­ка­ния. Аз се под­пи­сах на смет­ка­та и изля­зох от рес­то­ран­та. Зад мен ръкоп­ляс­ка­ни­я­та посте­пен­но затихваха.
Гле­дам с въз­хи­ще­ние живи­те лебе­ди на офи­цер­с­кия плаж във Вар­на и си мис­ля, че тази бяла кра­со­та, тази гра­ция наис­ти­на заслу­жа­ват апло­дис­мен­ти. Дори море­то е при­тих­на­ло. Плис­ка леко въл­ни на пясъ­ка и вни­ма­ва да не би да раз­ва­ли тази магия.