Трета награда, проза 2025 – Красимир Бачков — Грехът на капитана

Или­ян Нико­лов или как­то всич­ки му вика­ха Капи­та­на, през цели­ят си моряш­ки стаж бе капи­тан на кораб само вед­нъж. Това бе курс до Индия, за да наре­жат кора­ба за скрап. Кора­бът не бе стар, но маши­на­та му бе тол­ко­ва проб­лем­на и обвър­за­на с посто­ян­ни раз­хо­ди за ремонт, че соб­с­тве­ни­ци­те реши­ха да го про­да­дат за ста­ро желя­зо. Капи­та­на обик­но­ве­но бе вто­ри или стар­ши помощ­ник на кора­би­те, неза­ви­си­мо, че някол­ко пъти му бяха пред­ла­га­ли да ста­не „пръв след Бога“ в море­то. Той отказ­ва­ше тази при­ви­ле­гия и отго­вор­ност кате­го­рич­но, без да дава обяс­не­ния за отка­за си. Така доча­ка момен­та пре­ди еди­на­де­сет годи­ни, кога­то тихо и без осо­бе­ни цере­мо­нии се пен­си­о­ни­ра. Като все­ки моряк и Капи­та­на бе чешит. Стъ­пил вече окон­ча­тел­но на суша­та, той отстъ­пи голе­мия си апар­та­мент в гра­да на дъще­ря си, а сам се пре­мес­ти в мал­ка­та къщур­ка на лозе­то, край пътя за „Злат­ни пясъ­ци“. От там море­то бе пред очи­те му и дори голе­ми­те съсед­ни вили не успя­ва­ха да му закри­ят глед­ка­та. Тиши­на­та и чис­тия въз­дух бяха за пред­по­чи­та­не, пред пра­ха, шума и наму­се­ни­те съсе­ди в гра­да. Мно­го отдав­на Капи­та­на се бе раз­вел с жена си и не оби­ча­ше да гово­ри за нея. Живе­е­ше заед­но с Киро Дъл­гия, Вас­ко Бур­ка­на и кота­ра­ка Жижо. Дъл­гия бе вто­ри меха­ник на кораб и бяха пла­ва­ли заед­но на някол­ко рей­са, откъ­де­то се позна­ва­ха. Той също бе соб­с­тве­ник на съсед­но лозе, но се пре­мес­ти при Капи­та­на, защо­то нена­виж­да­ше само­та­та. След като заря­за паян­то­ва­та си бара­ка окон­ча­тел­но, един ден отиде, за да потър­си стар три­он, сва­ри Вас­ко да тър­шу­ва из нея. В сака му се покла­ща­ха два ста­ри бур­ка­на ком­пот, а той има­ше тол­ко­ва отча­ян вид, че Дъл­гия го съжа­ли и зака­ра при Капи­та­на. Три­ма­та зажи­вя­ха скром­но и отно­си­тел­но спо­кой­но, дока­то един ден на дво­ра не измя­у­ка мал­ко, жъл­то коте. Бур­ка­на го взе в шепи, а то тъй жал­но гле­да­ше три­ма­та мъже с огром­ни­те си, зеле­ни очи, че го прибра­ха при себе си. Кръс­ти­ха го Жижо и бла­го­да­ре­ние на него домът им ожи­вя и при­до­би осо­бен уют. Раз­би­ра се, кота­ра­кът вър­ше­ше куп бели, но бе заба­вен и зна­е­ше кога да се под­ма­же, за да му дадат риб­ка или пар­че месо. Чес­то и осо­бе­но след като пий­не­ше чаша ракия, Капи­та­на нари­ча­ше себе си и оста­на­ли­те „три­ма­та мус­ке­та­ри и Жижо“. Теле­ви­зор в къща­та няма­ха, часов­ни­ци­те бяха забра­не­ни и един­с­т­ве­ни­те нови­ни за стра­на­та и све­та идва­ха от един стар ради­о­ка­се­то­фон „Хита­чи“. Вре­ме­то бе спря­ло тук и няма­ше никак­ва власт над мъже­те и тех­ния жълт любимец.
Обик­но­ве­но, мал­ко пре­ди обяд три­ма­та се сби­ра­ха край маса­та, за закус­ка, обяд и вече­ря навед­нъж. Хра­на­та си при­гот­вя­ха сами, като имп­ро­ви­зи­ра­ха в кух­ня­та и вина­ги изяж­да­ха всич­ко. Тази сут­рин, в нача­ло­то на май пръв се събу­ди Капи­та­на и изле­зе на слън­це пред къща­та. Изми се на вън­ш­на­та чеш­ма и сед­на в шез­лон­га си. След него, като тът­ру­зе­ше чех­ли­те си, се пока­за Бур­ка­на. Отиде до кафе­ма­ши­на­та и напра­ви кафе за себе си и Капи­та­на. Дока­то отпи­ва­ха от живи­тел­на­та теч­ност, на вра­та­та заста­на Дъл­гия и изпъшка:
— Мом­че­та, да зна­е­те как­во съну­вах! Ех, защо не съм млад сега!
— Не се пра­ви на инте­ре­сен, а раз­ка­жи! – под­ка­ни го Буркана.
— Как­во да раз­каз­вам? Два­ма­та с една моя учи­тел­ка от гим­на­зи­я­та гре­шах­ме здра­во! Ама как гре­шах­ме, да знаете…!
— А не е ли твър­де въз­рас­т­на за теб, тво­я­та учи­тел­ка? – не го оста­вя­ше Буркана.
— Беше учи­тел­ка за пър­ва годи­на и само чети­ри годи­ни по-голя­ма от мен! Така бях хлът­нал тога­ва, че само за нея мислех!
— То се знае, как­во си и мис­лел, нали Капитане?
— Само хуба­во­то, как­во дру­го! – засмя се Капитана.
Дока­то пра­ве­ше кафе за себе си, Дъл­гия нео­чак­ва­но запита:
— Я кажи, имаш ли грях към някоя жена, Капи­та­не? Ама не като тоя грях, а истин­с­ки! Дето да не можеш да си го простиш и до днес!
Капи­та­на оста­ви чаша­та с кафе на маса­та, про­ка­ра пръс­ти по неб­ръс­на­то­то си от сед­ми­ца лице и въздъхна:
— Имам при­яте­лю и досе­га дори не исках да се сещам за това, защо­то мно­го ми тежи. Вре­ме е оба­че да сне­ма този товар, като го спо­де­ля с вас.
Дъл­гия се намес­ти в пле­тен от камъш стол, в очак­ва­не на раз­ка­за, а до Капи­та­на прибли­жи и се отър­ка в кра­ка­та му Жижо. Капи­та­на погла­ди кота­ка по гър­ба и започна:
— Люд­ми­ла бе изка­ра­ла поч­ти три годи­ни, като каме­ри­ер­ка по кру­из­ни­те кора­би, кога­то дой­де на нашия кораб. Беше сла­бич­ка, сим­па­тич­на и с къса, чер­на коса. При­ли­ча­ше ми на враб­че. Тога­ва се бях хва­нал на един ита­ли­ан­с­ки лай­нер, като вто­ри помощ­ник капи­тан. Бях решил да изка­рам пове­че пари, но не си давах смет­ка, че кру­из­ни­те кора­би нямат нищо общо с товар­ни­те. В тях все едно си в пла­ващ град, къде­то всич­ко е подоб­но на суша­та. Клю­ки, инт­ри­ги, завист и неп­ре­къс­на­ти скан­да­ли! Капи­та­нът бе един суе­тен ита­ли­а­нец, мно­го по-нека­дъ­рен от мен, но син на голям индус­т­ри­а­лец. Дър­же­ше се като киноз­вез­да, а кога­то виде­ше зор, осо­бе­но при приста­ни­ща­та, тряб­ва­ше да поемам управ­ле­ни­е­то на кора­ба едно­лич­но. Беше тре­тия ден след тръг­ва­не­то ни от Чиви­та­ве­киа в Рим. Акос­ти­рах­ме в Мар­си­лия и дока­то паса­же­ри­те се раз­хож­да­ха по Лазур­ния бряг, ни зареж­да­ха с про­ви­зии на приста­ни­ще­то. Бях сво­бо­ден от вах­та и реших да се изкъ­пя в един от басей­ни­те на кора­ба. Съб­ля­кох се в каю­та­та си и с хав­лия в ръка тръг­нах към гор­на­та палу­ба. В края на кори­до­ра пред мен заста­на едър мъж с мас­ка на лице­то и желяз­на щан­га в ръце­те. Пре­ди да осъз­ная как­во ста­ва, той ме уда­ри жес­то­ко по кра­ка и го счу­пи. Въп­ре­ки ужас­на­та бол­ка, успях да видя лице­то му, пре­ди да изчез­не. Това бе тре­тия помощ­ник капи­тан, един мъл­ча­лив дат­ча­нин, кой­то от само­то нача­ло ме гле­да­ше злоб­но, защо­то заех мяс­то­то, към кое­то той се стре­ме­ше на кора­ба. Дока­то се пре­ви­вах от бол­ка, над мен се над­ве­си Людмила.
— Видях всич­ко! Ще раз­ка­жа на капи­та­на! – тихо рече и след това изви­ка помощ за мен.
Още същия ден ми гип­си­ра­ха кра­ка, но тряб­ва­ше да сля­за от кора­ба. Въп­ре­ки раз­ка­за на Люд­ми­ла, капи­та­на не пред­прие нищо сре­щу дат­ча­ни­на, а го назна­чи на мое­то мяс­то. Люд­ми­ла също бе увол­не­на и се ока­зах­ме два­ма­та извед­нъж на бре­га. Тя бе мно­го бой­но моми­че и на дру­гия ден вече бе наме­ри­ла скром­на квар­ти­ра, в края на гра­да. Аз полу­чих при­лич­на неус­той­ка за счу­пе­ния си крак, но Люд­ми­ла бе оста­на­ла без пари. Има­ше някак­ви спес­тя­ва­ния, защо­то съби­ра­ла пари за къща, но бяха в бан­ка­та. Две сед­ми­ци изка­рах­ме заед­но и естес­т­ве­но ста­нах­ме интим­но близ­ки. Ней­на­та исто­рия бе мно­го тъж­на. В послед­ния клас на гим­на­зи­я­та, май­ка и се омъ­жи­ла повтор­но. Мъжът се слу­чил голя­ма гад и мал­ко пре­ди аби­ту­ри­ент­с­кия бал я изна­си­лил. Кога­то раз­ка­за­ла за това на май­ка си, тя само мъл­ча­ла, без да взе­ме никак­во отно­ше­ние. Така Люд­ми­ла се при­ну­ди­ла още също­то лято да изле­зе на квар­ти­ра, а мал­ко по-къс­но да се хва­не каме­ри­ер­ка на кру­и­зен кораб. За всич­ко пла­ща­ла с тяло­то си. Пред­ста­ве­те си мом­че­та, за няма и три годи­ни по кора­би­те, я изна­сил­ва­ли еди­на­де­сет пъти! Съжа­ля­вах тази кле­та души­ца, но как­во можех да сто­ря всъщ­ност? Вече бях женен за моя­та отро­ва и имах дъще­ря на три годи­ни. Щом се почув­с­т­вах мал­ко по-доб­ре, си хва­нах­ме само­ле­та за Бъл­га­рия и пристиг­нах­ме във Вар­на. Дока­то я уре­дя на рабо­та, живя точ­но в тази къщур­ка тук някол­ко дни. Жена ми ряд­ко идва­ше на лозе­то, но зна­ех ли, как­во можеш да и хрум­не! Пораз­пи­тах тук – там за рабо­та и наме­рих рабо­та като каме­ри­ер­ка в един хотел на пла­жа. Тя започ­на и след някол­ко дни ме помо­ли, да и ста­на кръс­т­ник. Не беше кръ­ща­ва­на в цър­к­ва и смя­та­ше, че зато­ва не и вър­ви в живо­та. Съг­ла­сих се и една неде­ля, няка­къв рошав поп я кръс­ти, в една вар­нен­с­ка цър­к­ва. Не беше мина­ла и сед­ми­ца, кога­то една вечер Люд­ми­ла ми се оба­ди. Беше напус­на­ла хоте­ла. Синът на соб­с­тве­ни­ка я беше изна­си­лил, при това някол­ко пъти! Хва­нах се за гла­ва­та! След два дни тръг­вах на рейс, а не зна­ех как­ва дру­га рабо­та да и тър­ся. И се сетих за Игор, един укра­ин­с­ки боц­ман, кой­то наско­ро се бе пре­мес­тил във Вар­на. Беше си купил апар­та­мент и има­ше няка­къв биз­нес, но не зна­ех какъв. Имах му мобил­ния теле­фон и бър­зо се свър­зах с него. Още същия ден той прибра Люд­ми­ла при себе си. Обе­ща да се гри­жи за нея, да я назна­чи на рабо­та като каме­ри­ер­ка в няка­къв хотел към „Вини­ца“ и аз си отдъх­нах. Потег­лих на своя курс и кога­то след три месе­ца се вър­нах и я потър­сих при Игор, той се изсмя:
— Тво­я­та шлю­ха се ока­за мно­го опър­ни­ча­ва! Не иска­ше да рабо­ти и тряб­ва­ше да я уволня!
Някол­ко дни по-къс­но, съв­сем слу­чай­но видях Люси. Бях се наре­дил за дюнер и пред­ста­ве­те си, зад щан­да бе тя! Като ме видя, съл­зи­те и рук­на­ха вед­на­га. Мал­ко по-къс­но ми раз­ка­за, че Игор бил свод­ник и я заста­вил, освен да чис­ти някол­ко стаи в хоте­ла му и да прости­ту­и­ра. Избя­га­ла от него и се хва­на­ла с два­ма бра­тя ара­би, кои­то дър­же­ли дюне­ра. Естес­т­ве­но, те също се въз­пол­з­ва­ли от тяло­то и.
— Ех, кръс­т­ник! – три­ей­ки съл­зи­те си въз­дъх­на тя – Надя­вах се зло­то при мен да свър­ши, като се кръс­тя, но…!
Не можех мяс­то да си наме­ря от яд, мом­че­та! Реших на вся­ка цена да наме­ря свяс­т­на рабо­та на Люд­ми­ла и дори вече ми мина­ва­ше мисъл да я взе­ма при себе си. Годи­на след това се раз­ве­дох, защо­то не издър­жах щуро­ти­и­те на жена си. Тога­ва дори отка­зах да ста­на капи­тан на един доста при­ли­чен кораб! Казах си, че пър­во ще уст­роя Люси и после ще гоня море­то. И един ден срещ­нах съу­че­ник от Мор­с­ко­то, кой­то се бе окон­ча­тел­но закот­вил и ста­нал соб­с­тве­ник на два мага­зи­на. Тър­се­ше си про­да­вач­ка. Заве­дох Люси при него и той вед­на­га я одоб­ри. Не пред­по­ла­гах, че я взе­ма и за още нещо, защо­то се дър­же­ше нор­мал­но, а и все пак се позна­вах­ме отдав­на. При връ­ща­не­то си от след­ва­щия рейс не наме­рих Люси в мага­зи­на. Кога­то попи­тах съу­че­ни­ка си защо я няма, той мах­на с ръка и каза да не го зани­ма­вам пове­че с курви.
Капи­та­на завър­тя гла­ва и преглът­на с усилие:
— Пове­че не съм сре­щал Люд­ми­ла! Как­во ли не пра­вих, къде ли не ходих, за да я открия! Дори час­тен детек­тив наех за сед­ми­ца, но тя бе изчез­на­ла без­след­но! Исках след пен­си­о­ни­ра­не­то си да се събе­рем с нея, но се съб­рах с вас! Това е най-голе­ми­ят ми грях!
Дъл­гия и Бур­ка­на при­миг­ва­ха на сил­но­то слън­це и съп­ри­час­т­но мъл­ча­ха. Дъл­гия не се сдър­жа и запита:
— Все пак не раз­брах, за кое съжа­ля­ваш Капи­та­не! За това, че не си се съб­рал с Люд­ми­ла или за това, че си се съб­рал с нас?
Три­ма­та заед­но се раз­смя­ха. И за да раз­ве­се­ли още раз­го­во­ра, Бур­ка­на вметна:
— Това ника­къв грях не е, мом­че­та! Аз имах една леля ста­ра мома и като бях в осми клас, с един кол утре­пах пуде­ла и! После го опе­кох на жар и го изядох. Тая дър­та скрън­дза не ми дава­ше и лев, но пра­ве­ше при­чес­ки за пет­де­сет лева на тъпо­то куче! През зима­та го кон­те­ше с раз­ни еле­че­та и го лига­ве­ше по вся­ка­къв начин! Вед­нъж бях мно­го ядо­сан и признах, че съм оплюс­кал пудела!
— И как­во ста­на? – свет­на­ха очи­те на Дългия.
— Полу­чи инфаркт и опъ­на кра­ка­та! Тога­ва наши­те ме изго­ни­ха от къщи.
Жижо измя­у­ка, при­тес­нен от страш­но­то призна­ние и побър­за да се отда­ле­чи на дво­ра. Чуло раз­го­во­ра на три­ма­та мъже, слън­це­то се усмих­на и се скри зад един облак.